понеделник, 7 октомври 2013 г.

Споделено от Любомир Николов



Казвам се Любомир Николов, семеен, със син на 35 години. Аз съм повече бивш, отколкото настоящ! Бивш републикански шампион и рекордьор на 80 метра с препятствия, бивш строителен инженер, бивш софиянец. И само едно настоящ -драскач на разкази и понякога на стихотворения. Преди пет, шест години нещо се чалнах и прописах. 

(Любо в "Литературен свят".)
  
Коя бе най-хубавата година в твоя живот досега?
Нямам определение за такава година. Това е много голям период от време, за да характеризирам така някоя от вече не малкото, които са зад гърба ми. Но спокойно мога да посоча не малко дни. Сватбеният ми ден, слънцето беше спокойно и есенно.  Денят, в който се роди синът ми.  Бях на работа в софийска проектантска организация. Беше горещ август, а аз бях докаран със сватбения си костюм, в дипломатическото си куфарче бях натъпкал десетина шишета алкохол… Или пък трети август тази година, когато сам и за пръв път се покатерих на връх Вихрен и Кончето. Девет часа и половина пълно щастие! 

А коя бе най-трудната година в живота ти?
Това беше безспорно годината, в която се преместих да живея в Търново. Тогава бях на половината на сегашните си години. Бяхме около трима-четирима софиянци в града, знаехме се. Гледаха ни като извънземни, всички се тикат към столицата, тези пък на обратно.  Всъщност моят живот си протече така, наопаки. Сега след пенсионирането с жена ми ще поемем път за София. Живот и здраве да е!
В какво вярваш?
Вярвам единствено на жена си и на сина си. И в светлата памет на баща ми. На никой друг, и на нищо друго!

Вярваш ли в хората? 
Може да си противореча, но понякога съм много наивен. И им вярвам. Преди време един човек, който ми каза че е от квартала, ми поиска един лев. Изреди някакви лъжи и аз си помислих - защо сме толкова безсърдечни хората. И му дадох. На другата сутрин на път за книжарницата, в която работя, го срещнах. „Идвам при теб, за да ти дам левчето.” Влязох около книгите с намерението да го почерпя едно кафе. И досега не съм му видял очите… За едно левче да си продадеш достойнството, колко жалко…

А в себе си?
Не съм си задавал така въпроса. Имал съм съмнения за възможностите си, за решенията си, за постъпките си към близки и непознати хора. Единствено мога да кажа, че никога не съм търсил изгода за себе си, не съм лъгал и нагрубявал с предимството на по-силния или по-знаещия. Е, спомням си сега как, когато бях на шестнадесет години, пред една компания в Хисаря, където бях за пръв път сам на почивка, се докарах на седемнадесетгодишен. Разкриха ме, разбира се. Тогава се бях сприятелил с едно много нежно момиче, студентка на около двадесет години. Викаше ми „ Хлапчо”. „Ооо, ти ще се радваш на това мое обръщения, ще го разбереш след време”, така ми казваше тя. Стеф, където и да си, не съм те забравил, а колко права си била, отдавна го знам!
Вярваш ли в Живота след Смъртта? 
Не. Мисля, че задгробният живот, възкресението - това е за боговете. Ние хората сме смъртни, и това е невъзвратимо.

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?
Не мечтая за нищо. При все, че в разказите и стиховете си съм един мечтател. Ето какво написах в деня на шестдесетата си годишнина.
Равносметката ли…

                         Една жена,
                         един син,
                         един внук,
                         една снаха,
                         една тъща,
                         една кола,
                         един апартамент,
                         една книга,
                         и…
                         Ах, ами да,
                         и една Мечта!

По-скоро се надявам да съм здрав. Написал съм го: „Какво повече мога да искам от живота? Да мога да се катеря из Стара планина, да се радвам на вятъра, на мириса на мащерката и цвета на кантариона, да пия студена бира на 2000 метра височина, сетивата ми да имат своята чувствителност и да си казвам: все пак съм късметлия.

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето? 
Не ми стига не времето - все пак не живея толкова динамично, както преди години, когато имах своя фирма. А средства, за да бъда по-често в планината или на брега на морето.
Има ли нещо, заради което би искал да можеш да върнеш времето назад?
Ако мога, искам да се пренеса петдесет години назад. Поне за ден. И да бъда отново дете, на село, всред зелената поляна покрай каменната чешма, когато ритахме кожена топка до прималяване. „Аз бях момчето от Голямото село- с топката. Тази кожена топка, която събираше децата дори от крайната махала в центъра, пред чешмата на голямата зелена поляна. Беше една за всички, топка с надуваем плондир, груба и тежка, но пък така кротка в краката ми, бях най-добрият. Затова всички деца ме обичаха. А когато се затичвах, вихърът покрай мен изоставаше и не можеше да ме стигне. Краката ми бяха леки, силата в гърдите ми не стихваше, исках още и още. Нямаше кой да ме надбяга, летях с добротата си, обичах всички.”

Има ли нещо в твоето минало, за което все още съжаляваш и ти тежи? Миналото, настоящето или бъдещето е най-важно за теб в момента?
Разбира се, че имам. Но това са твърде лични неща, които запазвам за себе си. Стремя се да живея в настоящето, макар, че жена ми ме упреква, че отдавам много внимание на миналото… Може и да е права.

Има ли място, където непременно искаш да отидеш?
В последните шест години синът ми ме води в Ню Йорк, Вашингтон, два пъти в Брюксел, Париж и Амстердам. Благодарен съм му за това. Толкова много интересни места има, но желанието ми е скромно. Гръцкото море и Италия, където и да е. Дано!
Обичаш ли Живота?
Винаги съм го обичал. Понякога си мисля, че съм получил от него повече, отколкото заслужавам. Това се отнася най-вече за семейството ми, и категорично - най-много за сина ми.

Какво е за теб той сега? Опиши ми го с три думи.
Ха сега де! Свободен. Малко разпилян, както винаги. И щастлив, когато пътувам.
Кои са най-красивите гледки или неща на света за теб?
Няма по-красиво нещо от изгрева на слънцето, когато съм на Каваците. И от тихата или ветровита необятна панорама, когато съм на планинските върхове. 

   Връх Вихрен

Къде се чувстваш най-добре?
В Южния парк, до стадион "Раковски", на Каваците при „моята” смокиня. Пет-шест разказа съм написал за нея. Тя е напълно реална, преди месец я видях отново. Познаваме се вече петнадесетина години. Остаряла е, но още се държи, милата! И в Централна Стара планина, която ми е любима!
Какво ти дава усещането, че си „у дома”?
Близките хора са ми достатъчни.

Кой човек или кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа или влияние в живота ти?
Най-голяма подкрепа - баща ми. Най-голямо влияние - един приятел в юношеството, и жена ми, откакто сме заедно.
Има ли нещо, което искаш да промениш у себе си, а още не си успял?
 „Късно е, либе, за китка!” 

Страхуваш ли се от Смъртта?
Срещнах я, когато бях сам с баща ми, в последните му дни. Една позната после ми каза, че много се е опасявала за мен… „Най-трудният ми полет беше, когато половин година бях сам с баща ми. Може да прозвучи някак нелогично, но в този тежък момент имах много сили за летене. И когато ме поглеждаше с ясния си син поглед (единственото, което му беше останало), това ми се струваше достатъчно, за да съм готов да литна отново. Нагоре, надалече, напред в неизвестното, когато него вече няма да го има. Този момент щеше да настъпи толкова скоро, и как щях да се ориентирам в тъмното или в ослепителното бяло на бъдещето, ако ги нямаше тези бистри сини очи, които сякаш ми казваха: ”Сине, ти можеш, ти си силен, ти ще успееш и без мен.”

А от самотата?
Не искам да съм сам, а дали се страхувам - не. Защото не мисля, че ще остана сам.

Какво те кара да се чувстваш жив?
Този отговор ми е най-лесен. Когато съм в планината: „Винаги ме е превземала тази красота горе, тази шир и чувството, че всичко това в този момент е за теб. И тревата, и камънака, и облаците, и водата. Нищо в този момент не е от значение, освен пътя и това, което виждаш пред себе си.” И когато плувам навътре в морето: „Този ден плуването наистина му вървеше. Водата беше почти топла, медузите пареха само ако им обръщаш внимание, звукът на птиците обикаляше около ушите и го караше да се чувства пълен с радост. Беше време вече да се връща. Скалите на стръмния бряг с натрошените мидени черупки и овъглени съчки от снощния огън го бяха приютили за кратката почивка, която му се полагаше. Нямаше закъде да бърза. Лятото вече си отиваше, но какво по-хубаво от една късна топлина, която да изсмуква морските капки от тялото, когато си вече на брега. И цигарата, поела солта от мокрите устни, въпреки че вятърът почти е отнел вкуса й.

                                Каваците

Кои емоции играят най-голяма роля в живота ти и изпитваш най-често?
В първия си разказ, където говоря за моите двама приятели, които отдавна ги няма, съм се видял така: „Аз, който се определям като неподреден в амбициите си, подвластен на емоцията и същевременно склонен към рискове в прекарването на свободното си време съм тук, а тях вече ги няма. Понякога ми липсват…”

Какъв съвет би дал, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?
Никога не съм давал съвети на когото и да било. Все пак бих искал да им кажа: бъдете оптимисти! „ Животът не е чак толкова лошо нещо” – така казваше бащата на жена ми, дядо Данчо, лека му пръст!
Какво може да те разплаче?
Ще кажа нещо, което знаят само най-близките ми. След като баща ми си отиде, добре че имаше къде да отида. В Търново. Няколко дни вървях по улиците на София и сълзите сами се стичаха по бузите ми. И сега, като пиша това, нещо ми влезе в окото…

А какво може да те накара да се усмихнеш?
Четиригодишният ми внук. И жена ми, когато се връща вкъщи от работа!

Какво считаш за свое най-голямо лично постижение в живота си дотук?
Не мисля, че съм постигнал нещо особено. Може би в далечната година, когато станах републикански шампион и рекордьор, защото по същото време, в продължение на няколко дни, ме приеха и в Националната математическа гимназия. За която кандидатите бяха от цялата страна. Но тогава не го съзнавах, и по-добре! Този връх си е бил само мой!
Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?
Това лято бях по върховете на Пирин, около мен бяха само млади хора. Напълно непознати. Не им отстъпвах по нищо. Бяха така мили, виждах радостта в очите им, когато ме срещаха по пътеките. И възхищението им от това, че съм заедно с тях. С две думи, най-много ценя младостта в себе си. Въпреки че знам, аз съм един наивник, вече малко над средната възраст. Най-много съм благодарен на жена ми и на сина ми. Защото сме много близки. И се обичаме! Друго не ми е нужно!

    Връх Купена

9 коментара:

  1. Любо, ти си щастлив човек, открил смисъла на съществуването си. Радостта от дребните неща те прави щастлив - това е истината. Никакви илюзорни планове и надежди не могат да те направят щастлив. Ако човек живее с мисълта да направи някого щастлив, да го обича и да дава от себе си на другите - то той би бил най-щастливия човек на света. Радвам се, че има хора, които ценят всички около себе си, живеят с "дребните" неща и даряват частица от душата си, за да направят живот по-добър!
    Пожелам ти още много успехи!
    Стефан Т. Мръзеков

    ОтговорИзтриване
  2. Стефане, много ти благодаря за това, което си написал! Един роднина ми казва често, че съм щастливец. Най-вече, когато му пращам снимки от планините или от морето. А аз там наистина се чувствам такъв. И също, когато съм със сина си и майка му. Какво повече, ами живот и здраве да е! Пожелавам на теб и на близките ти хора същото! Поздрави, Стефане!

    ОтговорИзтриване
  3. От твоите отговори строи едно топло човешко земно щастие! Все така да е! Поздрав!

    ОтговорИзтриване
  4. Елена, да сме здрави, пък останалото, каквото дойде. Благодаря ти за милия коментар! Поздрави!

    ОтговорИзтриване
  5. Любо, където и както и да се изрязваш с думи, зад тях и в тях винаги си ти, какъвто си. Ще призная, че това много ми допада. Поздрави, проятелю!

    ОтговорИзтриване
  6. Руми, ами аз разбрах още като млад, за което споменавам по-горе, че не мога да лъжа. Е, всеки си има и някоя скрита страна, нещо, с което не се гордее, но нали и филма " Някои го предпочитат горещо" завършва с репликата: " Никой не е идеален!" Поздрави, приятелко!

    ОтговорИзтриване
  7. Любо, за нас си един от малкото верни приятели, достойни за уважение..., поздрави за цялото семейство и продължавай да бъдеш себе си...

    ОтговорИзтриване
  8. Валя, благодаря ти! http://lubara.blog.bg/izkustvo/2016/01/15/jivotyt-niakak-si.1422622?del=4840841

    ОтговорИзтриване