сряда, 6 юни 2018 г.

Споделено от Николина Барбутева


     


     Казвам се Николина Барбутева. Родена съм в град Пловдив – най-прекрасното място не само в България, но и въобще в света, поне според мен. Това е градът, който ми е дал толкова много... най-вече свобода и сбъднати мечти. За Пловдив може много да се говори, но по-добре е човек да има възможността да бъде част от него.
       Аз съм млада жена, изтъкана от своите си контрасти, лични борби и стремежи. Мога да бъда ту скромна и добра, ту непредсказуема и изненадваща. Житейският ми път никога не е бил лек, но дори и в това човек трябва да търси и намира смисъл, че дори и удоволствие. Удовлетворяващо е да знаеш, че зад всяка постигната цел стоят труд и усилия, които са били възнаградени накрая. Да си се борил до края и да си напуснал бойното поле на живота окървавен, но не и сломен, е всичко, за което можеш да бъдеш благодарен на Бога. Може да си преминал през последния кръг на ада, но си преминал.
       Какво ми дава смисъл в този свят? Това са изкуството и работата ми. Обичам да пиша от дете. Писането е моето убежище, моето истинско аз, моят глас, когато нямам слова. Белият лист винаги ще те чуе и разбере. Върху него можеш да излееш всичко. Няма грешни изречения или фрази, има само истински.
       Работя като учител. За тази професия думите не стигат. Дава и взима много. А кое от двете е повече, ще замълча. Както по-горе написах, аз съм силен човек. Да си учител също означава да твориш. Работата с хора винаги е била най-трудната, а когато става дума за нашите деца, става поне два пъти по-трудно. Излишно е да се заблуждаваме, че в тази сфера нещата у нас са в цветущо състояние, дори на моменти е отчайващо, но да си учител винаги е било кауза. В трудностите неизменно има и красота. Трябва да имаме очи за нея. Тя е в нас и около нас. Не може да проспиваме дните си, вторачени в недостатъците и да сме слепи за доброто.


  
      По-горе споменах, че смисълът на живота ми са творчеството и работата ми. Открила съм ги много отдавна, още докато съм била дете. Израснах в среда, в която библиотеката и училището бяха най-силните авторитети. Те бяха моето второ семейство, тъй като нямах много истински приятели в живота си. Като малка имах много тъжни моменти, с които все още не съм се справила, но животът продължава, въпреки тях. В книгите и знанието намирах своето убежище. Омайваше ме възможността да се потапям в аромата на познанието и да се оставям да ме упоява. Винаги съм обичала безкрайността, а то е точно това – безкрайно. Само ти остава да имаш услужлива памет, която да помни всичко, което си прочел, чул или видял, и можеш да се чувстваш като властелин на знанието.
       Като малка виждах как библиотеката е посещавана от деца на моята възраст, особено през лятото. Това ме караше да се чувствам добре. Още деца, които искаха да се учат и да знаят. Малки момиченца и момченца, дошли да получат знание чрез книгите. Някои бяха доведени от родители, баби и дядовци, или идваха сами, но по една или друга причина бяха в библиотеката. Бях твърде срамежлива, за да се запозная с някое от тях, но им се радвах, когато ги виждах. Библиотеката за мен беше като второ училище.
       А сега къде са децата? Не са в библиотеките. Изгубени са из днешния материален свят, който им диктува ценности, различни от ценностите, които имах, например аз, като дете. Децата не общуват нито с книгите, нито със себе си. Общуването между тях става все по-малко пълноценно. Къде грешим? В училището ли е грешката или в семейството на днешния, тъй объркан, XXI век? Не е въпросът къде и в кого е грешката, а как да я коригираме. Бих се радвала да има днес повече родители, които биха посетили библиотека или книжарница, заедно с детето си. Ще е изживяване и за двете страни, сигурна съм. Най-малко ще е разчупване на добре познатото ежедневие. Щом аз, като учител, мога да разказвам на учениците си за книги и за техните сюжети, могат да сторят това и родителите. Все още има сред тях четящи хора.
      Книгите и любовта към знанието ме направиха, поне в моите очи, един успешен човек, тъй като постигнах чрез тях набелязаните от мен житейски цели до момента – пиша и споделям творчеството си с много хора, помагам активно в работата на любимото ми читалище, работя отдадено за каузата си да просветлявам душите на децата на България. Не съм избягала, останах в България, защото тук съм щастлива, защото искам да родя и възпитам децата си тук, да ги науча на любов към книгите, да ги възпитам в патриотичен дух. Останах, защото искам да давам и мога да го направя за България.
Това е страницата за личното ми творчество:
Линк към страницата на първия ми роман „Афера“: