петък, 27 ноември 2020 г.

Павлина Иванова споделя...


Казвам се Павлина. Навърших точно 50 през март т.г., но пландемията ми открадна юбилея (отдавна замислян като весело и многолюдно събитие). Най-точно сега ме описва думата „баба“ – щастлива със своята 2-годишна внучка, преродена, върната назад в детството, окрилена, виждаща света от различен ъгъл (през нейните очи)... А иначе родих и отгледах 2 момчета – вече млади мъже. И вече 31 години имам до себе си стабилна опора – съпруг за чудо и приказ!

Наясно съм, че ако ми се наложи да отговоря на въпросите, които следват, в друг отрязък от времето – отговорите ми вече няма да са същите. Но ще поема риска да отговоря като „на първо четене“. 


Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Най-хубавият период в моя живот е детството ми, без да омаловажавам други по-късни, но и по-кратки щастливи моменти. Детството в любимото ми русенско село, на брега на Дунава, сред тайфата приятели. Нощите на улица „Весела“, музиката до зори, омайните звуци на китара. Разходка с мотор през полето, усещането да се скриеш цял в буйните жита... Сладката умора след като си помагал в градината през дългите летни дни. И най-ценните уроци – уроците на живия живот!

Да не забравя и един особен отрязък от детството ми – лятото (август) на 1979, когато бях на 9 – незабравимата Асамблея „Знаме на Мира“ и трепета, който и до днес ме обзема при споменаването на нейната създателка Людмила Живкова.

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Загубата на родителите ми, отишли си рано от живота, а по-късно –суицидния (неуспешен, за щастие) опит на брат ми, който за малко не подлуди мен, буквално.

 

В какво вярваш?

В доброто у хората. В това, че всеки от нас носи божествена частица в себе си. Че идваме тук не за да си вредим и да се измъчваме взаимно, но някак сме принудени да забравим предварително своя произход и своето предназначение... И това, че можем да бъдем добри, че можем да даваме (повече, отколкото да взимаме) и да оставяме в дар на този свят частица от себе си.

 

Вярваш ли в хората?

Да, понякога безпределно, което сериозно ми вреди.

 

А в себе си?

Да, категорично. Иначе животът нямаше да има смисъл и щеше да е доста труден и тягостен. Още повече, отколкото е сега, понякога...

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая за хармоничен и мирен свят! Надявам се скоро светлите същности да достигнат и преминат критичната маса и да достигнат достатъчен брой, за да настъпи обрат и да тръгнем към мечтания свят! Всъщност само да се надяваме е малко, работя за постигане на тази цел.

Мечтая за деня, в който ще виждам само щастливи деца (а и възрастни хора). Искам да стана свидетел как творчеството ще замени неприятната работа за осигуряване на прехрана и оцеляване... И как човекът ще се върне към своето изначално предназначение на творец, на сътворец на своя красив свят.

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Да творя и да уча. Жадна съм да уча още и още. Но всъщност го правя почти непрекъснато – ученето. Попивам всеки урок, който ми предостави животът. А виж, с творчеството закъсвам. Понеже творбите се раждат най-често като спътници на силни емоции, а моите напоследък не са от най-красивите, та затова и стиховете биха били съответни... Ето защо и те са по-редки, само в особени моменти.

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

Да, от позицията на възрастта, в която навлязох, вероятно тази важност се засили някак. Но и принципно – да. Още в ранното ми детство, моята любима баба, на която са ме поверили за първи път едва навършила годинка, ме учеше на този прекрасен, благороден акт!

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Опитвам се да живея в настоящето – защото знам, че е важно. Че иначе е загуба на време. Но поглед назад или напред понякога зарежда с особена енергия – със спомени или с ентусиазъм...




в Ефес

 

Харесваш ли нашето време?

Честно казано ми е трудно да го харесам толкова, колкото бих искала. Или по-скоро ми се иска да беше повече за харесване ;) Ама, какво да се прави – неизбежно е да го понасяме такова, каквото е. Или каквото сме си го надробили ;)

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Място – едно вече посочих – моето дунавско село. Друго такова са Родопите. И някак странно, но много ме тегли Ирландия (никога не съм била там). Може би това е предстоящо пътуване – кой знае?!

 

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...

Ооо! ДА! Описал го е преди мен (взел ми е думите) любимият ми поет Никола Вапцаров (татко ме подтикна да се влюбя в неговите стихове, рецитирайки ги честичко наизуст):

„За него, Живота, направил бих всичко!“

Моите три думи: Любов, Дете, Светлина

 

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Детските усмивки – най-искрени и неподправени са.

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

В омаята на книгите. Словото ме омагьоса още преди да мога да чета самостоятелно. То е моята стихия...

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Увереността, че всяко нещо – добро или лошо – има край. Че се редуват „горе“ и „долу“. Че няма вечна мъка... Както няма и вечна радост всъщност...

И осъзнаването, че сме тук, за да учим уроци. Лесни или по-трудни – това все пак са само уроци. И всеки от тях има своя смисъл. И е ценен по своему. Макар на този етап да ни е трудно да го усетим, осмислим, обхванем, прозрем. Но обогатява – душата.

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Близки, приятели, роднини. Учителите ми – цяла плеяда от прекрасни Човеци! Някои от тях са още тук, сред нас. Благословени да са! А на отишлите си – светлина в отвъдното.

Относно влиянието (благотворно) и почитта – на наскоро отминалия Ден на Будителите изброих няколко в „клюкарника“ – не  ми се повтаря отново, че списъкът е дългичък. Но ще спомена само неколцина от тях – съвременни будители: един, който имам честта да познавам лично – Патрик Смитьойс; две дами, които също чувствам като сродни души (и приятелки) – Мария Стефанова и Елена Икономова; един учен, с когото имах щастието да се запозная лично приживе – проф. д-р Георги Лозанов и накрая един велик физик – Теодосий Теодосиев, с когото също се надявам съдбата да ме срещне някой ден в този живот.

Щях да пропусна образът на Дякона – такъв, какъвто го е запечатала за нас, българите, Мерсия Макдермот!

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Ще ми се понякога... да бъда по-организирана, по-подредена (но май на творците трудно им се получава). Да не се вживявам толкова в чуждите истории – това все пак са си техни уроци. Да престана да бъда чак такъв „лапни-шаран“ и да спра да се ловя на лесни въдички... Да се науча да преценявам по-добре хората и да раздавам доверие по-скъпернически, вместо ръсейки го на килограм... С помощта е същото.

 

Намерила ли си призванието си?

Надявам се. Вярвам, че е така. Усещам, че моето призвание е да работя с деца. И май ми се получава – поне на този етап...




С Мел Гил


 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

О, защо да се страхувам. Това е просто път към Дома. И да, вярвам. Скачаме в училището, научаваме някои уроци и, като се поуморим, хайде пак вкъщи. До следващия учебен ден. ;)

 

А какво те кара да се чувстваш жива?

Най-често радостта, но понякога и болката напомня за това.

 

Какво е за теб самотата?

Понякога желана (но рядко). За работещите с хора е характерно да се уморяват от многолюдни общности и да търсят спасение в нея за отмора...

Всъщност ако се разровя по-надълбоко, самотата е възможност да познаеш себе си, да се вгледаш, да проникнеш през замазания прозорец, да прецениш трезво – за да намериш най-добрата отправна точка за фокус върху външния свят и другите.

 

Какво ти дава представа за вечност?

Природата. Нейният безспирен кръговрат.

 

Какви чувства изпитваш най-често?

Тук ще спомена един урок от една от моите любими преподавателки по психология от ВТУ (не помня точно коя от двете – Даниела Дерменджиева или Красимира Йонкова ни го поднесе). Накратко: „Човешкото същество прилича на радиоприемник и на радиопредавател едновременно. Излъчва и приема на някаква честота. И каквото излъчва, това и приема – неизменно. За да се смени станцията, е нужно да завъртим копчето (потенциометъра). И така, като сме се настроили на някаква вълна, ако не я сменим съзнателно, все на нея ще приемаме. И все ще ни обграждат хора, пулсиращи на тази вълна. Ако сме на вълна „проблеми“ - все „сродни души“ ще срещаме край себе си... Същото ще е и ако се настроим на „по-висока честота“ - край нас изведнъж ще се изпълни със щастливи и успешни хора.“ Това прилича и на описанието на Вадим Зеланд в „Пространство на варианти“. Лесни наглед уроци, но трудни за практикуване...

Та така – с чувствата и емоциите – се опитвам да се настройвам на свръх-висока честота. Получава се (понякога), при настоятелни и системни тренировки. ;)

Сериозно: Любовта е чувството, което изпълва без остатък, дава най-много и няма как да ти отнеме, колкото и да раздаваш.

 

Ако можеше да прегърнеш някой човек (известен или не), който не можеш – кой би бил?

Тривиално, но най-близките ми същества, които вече не са между нас – татко, мама, баба...

И няколко от моите малки приятелчета, които левкемията отнесе – те имаха най-голяма нужда от прегръдка...

 

 

Имаш ли вътрешен мир?

Да. Борбите (вътрешните) вече останаха в миналото.

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Ох! Трудна задача! Май ще пропусна.

Или пък не? Всеки един ден с внучката ми си е огромно щастие! (За момент се отнесох и я забравих – как можах!?)

 

Какъв съвет би дала на едно дете или на другите хора въобще?

Едно време моята мъдра баба ме учеше да се усмихвам пред трудностите и обидите, да благодаря! Та и аз така – усмихвай се и благодари!

 

Какво може да те разплаче?

До сълзи може да ме трогне щастливо преживяване (по-често чуждо, отколкото мое). От болка или покруса не ми се плаче! Макар да се случва.

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Бебе. Прегърнати или хванати за ръце млади хора (двойка). Танцуващо листо, подгонено от вятъра. И всяка друга красива природна картина...

 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той?

Оо! Добра асоциация! Ами... днес подреждах (сортирах) парчетата от 3 смесени пъзела, които внучката ми вчера изсипа на купчини на пода и после се разбъркаха от други деца в опит да ги приберат набързо. Само единият се озова цял в кутията, с всички нужни елементи. Останалите 2 бяха с доста липси. Може би такава е и моята реалност...

 

Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Търся ги. Наврени под килима, под дивана... Ще излязат. Ще се покажат. Ако не днес, то някой ден със сигурност.

 

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Ценя живота по принцип! Но съм най-благодарна – от все сърце – за прекрасните Човеци, с които ме среща в това „слизане“ на земята. Аз самата се усещам благословена да има толкова много от вас край мен! Благословени бъдете и вие!

 

Ако има нещо, за което не те попитах, а би искала да споделиш с другите – напиши го също!

Споделям няколко мои стихотворения, за финал...

 

Просто стих

Ако до твоя взор не достига
на изгрева красотата...,
слънцето нежно като намига
с усмихнат лик на цветята...

Ако до твоя слух не достига
птичи глас с чудните трели -
славейко драг или чучулига,
ария дивна запели...

Ако не виждаш китна природа:
тучни нивя сред полето,
бистри води и в тях небосвода
да си оглежда лицето,

чуки ръбати и белочели -
бдящи на пост великани,
мощни дървета – стражници смели,
редом в горите събрани...

то ти не помниш, че рожба мила
си на една сила свята,
що благосклонно ни е дарила
всички блага на Земята!

Виж красотата и събуди се -
всичко край тебе е живо!
И на живота тайният смисъл
лесно пред теб се разкрива...

И на доброто, що ни обгражда,
ти със добро все отвръщай!
Всяко добро добрина пак поражда
и чудеса всемогъщи!
                                                

 

~

Към децата

Мечтата си спомни завчас
и сподели я волно с нас.
Приятелски се довери!
Очакват те безброй игри!

Най-волната ще избереш
и цял ден няма да се спреш
Ще тичаш, скачаш и жумиш,
та вечер сладичко да спиш.

Простор, поляни, широта,
природа с чудна красота
ще сбираш в своето сърце
и ще извайваш пак с ръце.

И щом ний с теб се разделим,
Ще ни остане знак любим.
Задълго детските души
приятелство ще утеши!

 

~

 

НОВО УЧИЛИЩЕ

за всички деца
10.02.2011


Възторжена сядам и пиша
на светлата ВЯРА във плен:
В сърцето пулсира и диша
Мечтата за Утрешен ден!

Децата ни, рожбите мили
с усмихнати ведри очи,
посрещащи изгрева, пили
от топлото слънце лъчи;

Растящи на воля, сърцати,
изпълнени с чиста любов,
поглъщащи мисли крилати,
вървящи по пътя си нов;

Погалващи с обич и нежност
тревичка, дръвче, живинка,
В морето от мъдра безбрежност –
Светулки с добра светлинка…

 

~

 

Прозрение

 

Боже, храм е ДУШАТА човешка!

Аз разбирам как често грешим…

Ала в тоя път – грешка след грешка –

извисяват се всички души.

 

С колко болка е пътят осеян!

Как товарът житейски тежи!

И е ясно – не можем без нея:

Твърда ВЯРА победа държи!

 

От небето те милва звездица,

с топъл лъч, като ласкава длан

и с крила като майчица-птица,

тя НАДЕЖДА зове се, аз знам!

 

И когато, в минута най-трудна,

те повдигнат две силни ръце,

знай, ЛЮБОВ е, вълшебница чудна,

плам запалила в нежно сърце!

 

~

Любов

Любимият е тук до мен сега
и заедно сме... вече дълго време...
Разделяме и радост, и тъга
и справяме се с повечко проблеми!

По-рядко си припомняме деня,
когато пламна любовта красива,
но паметта аз няма да виня,
защото нашта приказка е жива!...

Живее любовта ни вече в тях –  
в децата – в  синовете ни прекрасни,
преливаше от плач във весел смях
през дните детски, но и днес не гасне!...

Сега мъже са и в света суров
те носят в своите сърца посяти
искриците от нашата любов,
която да раздават без остатък!

~

Двадесет-и-четвърто-майско

Посвещавам на учителите на малкия ми син Митко,                             абитуриент в Национална гимназия за хуманитарни науки и изкуства „Константин Преславски” – Варна 2014г.

 

Поклон пред Вас, учители-творци!

Ваятели на детските стремежи!

Създавате художници, певци,

танцьори и …мечтатели с копнежи!

 

На още неродените творби

подготвяте неръкотворна дреха…

Извайвате характери, съдби,

Чертаете им карти на успеха!

 

Разплитате кълбото на страха

и давате простор на мисли плахи,

окуражени заедно така

да бъдат непристъпни за атаки.

 

И тънки нишки – шарена дъга –

невидима струяща от душите,

втъкавате с любов за тях сега

в пътеки, за да крачат най-честити!

 

Пред прага на раздялата сте пак,

но част от свойта същност сте дарили…

Носете горди почетния знак:

Благодарим Ви, добротворци мили!!!

 

май 2014г.         Павлина Иванова


Страници на Павлина във Фейсбук:

www.facebook.com/dar.varna

и

www.facebook.com/u4avnikolaevka


четвъртък, 12 ноември 2020 г.

Симеон Кьосев споделя...

 

Симеон Кьосев живее в Англия, понастоящем. В детството си пише стихове (хубави!) и ги публикува неотдавна в стихосбирка, наречена "Лунна дрешка", като художник на корицата и илюстрациите в нея е Калин Терзийски. Симеон участва като дете и в Асамблея "Знаме на мира дело на Людмила Живкова.

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

 

Най-хубавите моменти са тези, за които има място в нашата памет  за щастие.  Когато се чувстваме защитени от останалия свят. Най-вероятно всички тези моменти са в детството, но кой знае...

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?

Това е осъзнаването, че йерархичната структура на обществото няма нищо общо с амбициите на едно дете, нито пък с родителските. Трудно е да се живее с мъката на възпитателния процес. После става лесно, но за един млад мозък е непоносимо да усети, че лошите хора са по високите места на пирамидата, те ти взимат стотинките, те ти казват кое е редно и кое не... Тоест, още като малък съм усещал диспропорцията – официален живот и идеи за светло бъдеще, и тъмните улички, пълни със самия живот, без идеи, асамблеи, спартакиади...

 

В какво вярваш?

Вярвам в позитивната сила на Интернет, в бъдещите извори на енергия, които ще премахнат пушеците, вярвам в генетиката, макар че не я разбирам...

 

Вярваш ли в хората?

Не. Защото не съм виждал най-добрите хора на света. Виждал съм или лоши, или никакви.


А в себе си?

В себе си също не вярвам. Резултатите ми досега са посредствени.

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая си да се върна в България, да си стегна къщата на село и да готвя храна, която да раздавам всяка неделя. Така ще си имам постоянно компания, която ще ми задоволява честолюбието.

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Ние правим това, което трябва, а не това, което искаме. Това е много банално, но на човек никога не му достига времето да се занимава с хобитата си, защото, за съжаление, трябва да работи, за да се храни три пъти на ден и да си плати тока, с който е приготвена храната…

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

Не. Няма значение, ако вече камъкът е излетял и е ударил целта...

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Сега е безвремие. Мога да кажа, че събирам тухли и от настоящето, и от миналото, за да си построя камина за бъдещето.

 





Харесваш ли нашето време?

Не го харесвам, защото е псевдо-историческо, хората губят собствеността си, а младите не получават нова. Мислят за ипотеки и разделението, социалното, става голямо. Говорим за България, нали? Губим я като идея. Хората отиват да посетят родителите си на село, където на зелената врата има табелка Образцов дом. Представяш ли си, хората на бъдещето никога няма да видят такова нещо. Нито пък ще знаят какво е сладко от дюли, които са от дърво, на което ти си собственик.

Аз мисля – което всъщност мислят много хора – че обикновеният човек става необикновен, само ако е поставен в необичайна ситуация. Когато бях ученик, физическата подготовка беше обяснена с това, че хората трябва да са готови за армията. Тоест, подготовката изобщо беше насочена към защита на държавата, ако се наложи. Нищо не беше самоцел както сега. Сега концепцията е да се изкарват пари, но богати стават само 5-10 процента от хората, а защитник на родината може да бъде всеки. Разбираш ли, животът имаше по-голям смисъл тогава. Но и комплексите бяха жестоки, ако си слаб и с по-слаба воля, тогава самата система преставаше да се интересува от тебе. Нямаше социални и психологични теории. Например един машиностроителен завод, тогава имаше много, бяха направени така, че за 24 часа да могат да започнат да произвеждат танкове и оръжия, съвсем сериозно... Сега хората нямат цел, затова ти казвам, че е псевдо-историческо време. Какво значение за историята имат хилядите зомбита, взимащи хероин. Тука, на запад, е страшно. По аптеките има нормална опашка и втора – за метадон. Тука обясняват нещата така – ами капитализмът така е измислен, че задължително да има безработица, за да има как да се наказват несъгласните с него. Не мога да го разбера това. И жалкият човек става значим само, ако е поставен в сложна ситуация – война, бедствия и т.н. Въпросът е как да се поставиме в трудна ситуация...

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Да, в България – това е алеята, по която се върви по посока на стария град Несебър, от ляво, от страната на мелницата. Това е мястото, където се зареждам безкабелно.

 

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...

Обичам го предпазливо. Трите думи са – Търбух На Самолет

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Старият Несебър! Големият каньон не съм го виждал, ама мисля, че е супер...

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Във фантазиите си. Всеки се чувства най-добре там.

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Самата природа. Тя ти дава скорост, с която да я караш някак...

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Всички хора са добри, ако за момент повярваш в тях. После пак се оправят…

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Искам да не съм толкова емоционален. Не ми отива на външността.






Намерил ли си призванието си?

Навярно това е да казвам на хората това, което не мисля. Занимавам се с психично болни от години. Така ми се пада. Играя роли, без да съм актьор. Това си е чисто призвание…

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Не се страхувам, защото вярвам в прераждането и в много други версии за живот след смъртта. Представял съм си го като дете... мрак  и след него пак светлина, самосъзнание, мирис и цветове. И всичко това – гледайки прасето как яде помията от циментовото корито на село. Лошото е само, че ако се преродиш в прасе, живееш само една година, и пак трябва да се прераждаш, да му се не види...

 

 А какво те кара да се чувстваш жив?

 Мечтите, освобождаването от предразсъдъците, от съветите на старите.

 

Какво е за теб самотата?

Самотата настъпва, когато търсиш компания нарочно. Намираш само надменност, присмех и кофти физиономии.

 

Какво ти дава представа за вечност?

Представата за вечност ми дава убеждението, че все пак хората ще намерят начин да записват самосъзнанието си на някакви метеорити, наверно първо най-богатите де, щото тяхното съзнание има стойност... И тогава ще може да се ходи на милиарди светлинни години разстояние, без въздух, костюми и такива неща. Фантастичните филми са само полъх от тази идея, но те също ми дават вяра.


Какви чувства изпитваш най-често?

Страх и дискомфорт. Но това е нормално. Все пак съм човек – див  бозайник.

 

Ако можеше да прегърнеш някой човек (известен или не), който не можеш – кой би бил той (или тя)?

Иска ми се да хвана някои хора и да ги стисна. Мартин Карбовски, Арнолд Шварценегер, Калин Терзийски (него съм го хващал). Ама искам борба да стане.

 

Имаш ли вътрешен мир?

Не. За какво ми е. С вътрешен мир няма да мога да се движа, а аз и без това съм бавен...

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Щастието за мен е такова, каквото е и за другите хора – безгрижие, море, момичета... Може да е банално, ама безгрижието е щастие... Сетивата ти почиват... ама това са някакви минути.

 

Какъв съвет би дал, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще? 

На детето – занимавай се със боен спорт, намери този, който можеш да упражняваш поне до аматьорско ниво, стани смел или смела. Възрастните в България няма да ме чуят. Българите вече нямаме порода.

 

Какво може да те разплаче?

Тъжните работи.

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Във Фейсбук имаше едно изказване, ще го цитирам – Тома Марков се казваше човекът – каза, че обича по-сложни шеги. И аз така.

 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Представям си го като пъзел, на който са изчезнали половината части. За съжаление трябва да чакам да поникне съединителна тъкан – няма какво друго да се направи...

 

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

За това, че сега, на 52, станах по-аналитичен и намирам отговори. Даже и такива, които не ми трябват.

Ценя самия живот. Не съм бил раняван сериозно. Такива работи.

 

Ако има нещо, за което не те попитах, а би искал да споделиш с другите – напиши го също...

После...