четвъртък, 14 януари 2021 г.

Павлина Йосева споделя...

 


снимка - личен архив на поетесата


Моля, представи се накратко...

Казвам се Павлина Йосева, режисьор и видео-оператор, поет, художник и актриса на свободна практика... допреди п(л)андемията.  Сега съм затворена в една къща и са ми отнети всички шансове за изяви, доходи и развитие. Както и на почти цялото човечество. Така че не се оплаквам, споделям – една от вас съм! Всички сме ЕДНО! Един-Е-ние – най-важната думичка, която може би ще спаси света, може би...  защото „машината“ е задвижена и върви на пълни обороти, необратимо, по цялата планета, въпреки този страх, който ни убива, повече от всичко. Въпреки, че вирус има! И е опасен... колкото всички вируси, съществували досега и които ще съществуват някога...

 

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Бяха. Абсолютно правилно е зададен въпросът. Толкова далечни ми изглеждат в този момент, че започвам да се питам: бяха ли, имаше ли ги, сънувах ли?!? Дали пък винаги не съм живяла в зверската излолация, в която съм сега?!?... Не, не съм, разбира се. Казвам това и звучи черногледо, но наистина има защо.

По принцип аз съм един щастлив човек. Щастлива съм поради всичко и въпреки всичко – така бих разделила периодите на живота си! По природа съм непоправим оптимист, но в ситуацията, в която сме, все по-трудно виждам надежда – защото освен оптимист съм и реалист.

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Мисля, че отговорих на този въпрос вече. До март 2020 си мислех, че най-тежкото, което съм преживяла е разводът ми, загубата на жилището и последиците от всичко това за мен и децата. Но се оказа, че имало и по-лошо! И то е именно ситуацията, в която се намира светът!

 

В какво вярваш?

Вярвам в Бог, макар в много от стиховете ми да изглежда точно обратното. Понякога Му изглеждам сърдита, но само се ежа. А Той е всеопрощаващ.

 

Вярваш ли в хората? А в себе си?

Вярвам в хората, и в себе си. „Обичай ближния като себе си“. Много години обичах повече другите: хората, човеците, близките, непознатите, приятелите... Но вече цели седем-осем години се уча да обичам и себе си. Защото осъзнах, че именно от нас самите тръгва всичко. И промяната, и ДОБРОТО!

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтите не умират нито с порастването, нито с идиотските ситуации и реалности.  Даже се множат! Именно, защото те са светлинна „материя“! Нито можеш да ги задържиш, нито да ги разкажеш – те са светлинки, които те карат да дишаш, да бъдеш, да останеш, да вярваш! Надявам се на чудо – за да ги сбъдна!

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Преди, когато живеехме в „старата“ реалност,  често не ми достигаше време за мен самата и все отлагах, все слагах себе си някъде на опашката в своя собствен живот. Сега, останала сама в нищото, имам цялото време на света! И за какво ми е? Сега мечтая за шанса да правя моите моноспектакли, да работя, да прегръщам приятелите си...  СЕГА и ПРЕДИ са сякаш два абсолютно различни живота, побрани – насилствено –  в един.

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

Преди да ми се случат едни от най-тежките събития в личен план не осъзнавах истински колко е важна ролята на прошката. Но вече зная, че тя е жизнено-необходима на теб самия. Без нея няма шанс да продължиш напред. Прошката е, сякаш къртиш огромни скални блокове от душата си, олеква ти, пречиства те и намираш сили да останеш жив. И се радваш, че си ЖИВ!

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

В момента, честно казано, не живея никак и никъде. Съществувам с Вярата, че няма да е все така...

 

Харесваш ли нашето време?

Обичам Живота си, макар да не е лек, харесвам и различните епохи и времена, през които съм живяла, визирам тъй наречените: „социализъм“ и „демокрация“. Но точно това време – НЕ!  Сега ми се струва, че живеем във времето на планирано жесток медицински фашизъм. Съвсем доскоро – допреди по-малко от година –  обожавах  Времето, Живота, Нещата, Събитията, Свободата, Правото на избор... Дори по време на диктатурата съм живяла милион пъти по-добре, отколкото през 2020-та година.

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Мястото, където живее душата ми се нарича Камен бряг!  Скитайки и катерейки скалите съм написала едни от най-добрите си стихотворения!  Точно там, където звездите слизат ниско и са като натежали от светлина гроздове – посягаш, береш и... светиш!

Обичам също Каталуния, и остров Пи Пи Дон в Андаманско море (Тайланд).  Но в ситуацията, в която живеем, бих се радвала на възможността да имам средства да стигна до Камен бряг.  За да пътуваме до другите си любими места от днес нататък ще трябва да бъдем маскирани, стресирани, ваксинирани... и не знам още какво. ЗАТОВА съм БЛАГОДАРНА, че съм тук! През 2019-та се завърнах и това е най-умното нещо, правено от мен през живота ми! Бях в Каталуния (Испания) около 5 години.

 

Какво е Животът за теб сега? Опиши го с три думи...

Вяра. Кураж. И надежда за МОРЕ.

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Да вдишвам морето! Да го съзерцавам, седнала на някоя пясъчна дюна... Да слушам звездите, да виждам светулки, да пея с щурците... Да разрошвам тревата с боси нозе на някоя планинска полянка... Да наблюдвам усмивките на децата и да се хиля заедно с тях, да се люлеем на люлки... Да чувствам гъдел по кожата от слънце и вятър... Но точно сега  гледки няма. Животът липсва. „Страхът не спира смъртта, той спира Живота...“ (автор – Ви Кийланд)

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Чувствам се като „у дома“, когато пътувам, колкото и противоречиво да звучи. Цялата планета е (или беше) моя, беше наша!

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Вярата в Бог. И надеждата за чудо. Имала съм доста чудеса в живота си! Късметът си е късмет!

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Помагали са ми чудесни Човеци, по най-неочаквани начини, хора от които не съм очаквала никога нищо, дори и непознати. Както казах винаги съм имала късмета да ги срещам.  Както и аз съм помагала, когато съм могла и когато съм усещала със сърцето си, че е важно за мен самата – да направя  нещо за някого. А ДОБРОТО оставя трайна следа в сърцето. По-трайна дори от раните и белезите от предателства...

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Искам. И го правя. Вървя по Пътя, но ми е нужно още време, несломим дух и постоянство, докато постигна промяната, която желая.

 

Намерила ли си призванието си?

Да. Мисля, че съм го намерила! Имам няколко таланта – все дарове от Господ. Единият от тях е най-силен  – писането. Или поне така го усещам! Все пак съм се родила на 24-ти май и доста време живеех на улица ”Свети свети Кирил и Методий“, както често обичам да се шегувам!


Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Не, не се страхувам: „И Смъртта е също форма на живот“ – Петър Анастасов.  Вярвам в Живота! Животът е вечен!

 

А какво те кара да се чувстваш жива?

Слънце, светлина, приятелска прегръдка, лято, пътешествие, бебешки плач или смях, красиво стихотворение или бумтяща камина в планинска хижа! Или когато слушам звуците на църковен орган, или хористите, които пеят в студена църква през януари и дъхът им излиза като омаен ангелогласен дим... Ей такива неща ме карат да се чувствам жива!

 

Какво е за теб самотата?

Ето, това е:

МАГИЯ

© Павлина ЙОСЕВА

 

Да си останал сам е обичайно:

и чаят ври в износен чайник;

и тишината себе си подслушва;

и котаракът хърка с рижи устни…

А дворът е населен с привидения,

които идват по вечерно време –

когато тъмнината изобилства

от чакане на Нищото – до липса.

Но скелетът на сгърбената круша,

не щеш ли, по луната се заслушва...

С изтънчени ръце като въжета

звезди придърпва – за да му прилепнат.

 

Аха да почне някаква магия...

Самата радост – с радост – я убие!

 

Това е моето усещане за самота. Но тя също може да е положителна, често е градивна. Особено, ако не се отчайваш, а действаш и твориш! Много талантливи, световноизвестни автори и художници са създавали своите произведения в абсолютна, самоотвержена, и даже  доброволна самота. Самотата е предпоставка за пълно себеотдаване на Нещото, което правиш.

 

Какво ти дава представа за вечност?

Морето. И Космосът.

 

Какви чувства изпитваш най-често?

Радостни, светли, пълни с обич и вяра. Но не и напоследък (казах го вече няколко пъти, затова няма да се повтарям).

 

Ако можеше да прегърнеш някой човек, който не можеш – кой би бил той (или тя)?

При нормални обстоятелства нямаше да се замисля и веднага щях да отговоря: МАМА! Защото Там, където е тя, няма дори телефонна връзка...

Но в момента бих прегърнала всеки човек, който ходи по улицата без маска и не се страхува. За жалост това е почти невъзможно... Живяла съм 41 години в София. През март 2020 година по време на карантината останахме без квартира – аз, дъщеря ми и моето внуче, което тогава беше на 2 месеца и половина. Оказа се почти невъзможно да се правят огледи и да се намери жилище. Една моя приятелка ни прие в своята къща в едно село на 150 км от София. И досега сме там. Но това селище не е нашето, хората не ни познават. Отделно – всички  са доста наплашени, защото явно по цял ден СЛУШАТ телевизия... Изолацията е зверска. А човешката душа има потребност от прегръдка и добра дума. Или даже просто от една дума... Каквато и да е тя, но да е изречена от човешко същество...

 

Имаш ли вътрешен мир?

Винаги съм имала вътрешен мир, който успявах да запазя при всякакви обстоятелства! Сега имам (предимно) вътрешно безпокойство. И безсъние. Сигурна съм, че сме много не само в България, но и по целия свят – хората, останали без шансове за работа, доходи и изява, поради независими от нас събития. Така ще е, докато не свърши този ад за човечеството. Пука ми не само за мен, тревожа се за всички, за всяко създание, за всяко дете, живеещо на планетата и мисля денонощно какво ли бъдеще ни очаква, а още повече как ще живеят най-малките, които няма да помнят нормално човешко общуване... Никак не ми е безразлично какво се случва.

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Лято. Зелена тревичка. Масичка с цветна покривка, с две чаши кафе. Две човешки фигури    искрени и ЗАЕДНО! Дете, внуче, куче или котарак, които се навъртат наоколо. Зад оградата – съсед, който маха за поздрав с усмивка... Без маска!

 

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Не се предоверявайте и не идеализирайте никого! Дори и себе си.

 

Какво може да те разплаче?

Човешка болка, трагедия, загуба, жестокост, насилие, измама, манипулация. Страдание на куче или въобще    на животинче... Филм или стихотворение, които описват всичко това.

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Всяка радост, която се случва във Вселената!!! Всичката радост на света е моя, защото обичам хората и света!

 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Ако трябва да съм честна пред себе си –  пъзелът е тотално разбит. Но все пак вече съм наредила рамката. Има надежда!

 

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Ценя усещането да си жив! Доброто здраве, движението, пътешествията, красотата на Природата, талантите, децата, приятелите и котарака Гръм, който е до мен във всички най-трудни дни в последните близо 7 години! И съм благодарна на БОГ и на добрите Човеци, които Той ми праща по Пътя!

 

Ако има нещо, за което не те попитах, а би искала да споделиш с другите – напиши го също!

Ето, това бих искала да бъде моето послание в стихотворна форма, защото така мисля и чувствам нещата. Всеки има право на мнение. (Но искрено се надявам да не съм права, в случая.):

 

ПОТОП

автор: Павлина Йосева ©

 

Гърми и тътне трещят епохи!

Валят вселенски, а удрят лично.

От Светлината до Мефистофел

е къса крачка към дълго нищо.

Лумтят пожари зелено-хищни,

треви избухват почти до Господ!

Горчат смокини, сладнеят вишни

животът вика смъртта на гости.

И въздух жежък, почти оловен,

почти отровен, почти противен.

Небето тежко хиляда слона!

Току - да паднат, аха - да литнат!

Тук шепа „хора” въртят Земята

вид психопати вирусолози.

Планират смърти, намятат маски,

слънца чипират, луни извозват…

Не съществува ни миг покоен,

ни дъх родилен. Ни лъч молитва!

Кое какво е?! Къде, защо е?!?

Днес беше утре, а вчера идва.

Планета няма, ни Космос вече!

Ни черни дупки, ни бели дати.

 

Откак човекът е безчовечен

е в карантина и Свободата!

 

Благодаря ти за всичко споделено! Избрах и това твое великолепно стихотворение за финал – вярвам, че няма да имаш нищо против...

 

Трън под нокътя на скитник

 

Гарата е хвърлена зад къщите.
Важен влак освирква тишината.
Пейките изглеждат недовършени
под пресъхналия влажен вятър.

Куфарите дремят като гости.
Ресторантът пие осма бира.
Хърбав лай маркира павилиончето,
а дърветата са сеирджии.

Бързата луна се врязва в релсите
като трън под нокътя на скитник.
Тъмнината бавно сгъва вестника,
в който Господ пишеше молитви.