ЗА МЕН


-  
 




   
 


     Да се представя... 
Ето някои от може би най-важните неща за мен:
Казвам се Кристина Митева.
Родена съм в София през декември 1981 г. и съм живяла единствено в този град. Завършила съм езикова гимназия, а после и Софийския Университет – специалност „Културология” във Философски факултет. Най-много ми е повлияла музиката на Alice in chains и Depeche Mode :-) Работила съм различни неща – все свързани с култура, списания, книги... Но най-вече съм писател – по рождение, по дарба, по призвание... Писала съм много, в най-различни словесни форми.
Имам прекрасно семейство - съпруг, Васил, и син, Любомир, които обичам безкрайно. Имам две публикувани досега книги - с разкази /казват, че са много поетични/, есета и стихове. Кориците им са в края на тази публикация.
Още за мен можете да прочетете например тук:
Надявам се да ви бъде приятно и полезно да четете тук споделеното от най-различни хора. Нека го четем с отворено съзнание за истините на другите...
Ето и моите отговори на въпросите, които задавам на хората тук:






              В какво вярваш?
Вярвам в силата на Любовта – творческа, лечебна и всякаква друга... Вярвам, че това е най-голямата и истинска сила във Вселената. Както е казано: „Бог е любов.” В това вярвам най-вече. Човек, който живее чрез и заради любовта си е възможно най-силен. И вътрешно красив... Вярвам в още много неща всъщност. Почти във всичко! Такъв човек съм, че допускам всичко за възможно, а после сверявам с житейския опит (моя и на другите хора), доколкото мога. Не бързам нищо и никого да отхвърлям... Вярата е най-могъщата движеща сила на света, заедно с Любовта. Дори и да не изглежда така на пръв поглед. В това вярвам.

-          Вярваш ли в хората?
 
-          Да, вярвам в хората. Невинаги съм вярвала, но сега вярвам. Всъщност да вярваш в някого, до голяма степен означава и да го обичаш... Вярвам в човека най-точно казано. В потенциала, заложен в човека - в него има нещо наистина велико, макар че за съжаление не са много хората, които разгръщат чрез живота си този потенциал. Моята вяра е същата като на Вапцаров и Достоевски... Както и да звучи – чувствам ги много близки, като сродни души. Има и още няколко творци, наред с тях (главно музиканти, певци) които наричам пътеводни светлини по пътя ми. Тяхната светлина е била за мен като ориентир в мрака, когато съм минавала душевно през него. И сега, на свой ред, аз искам да бъда същата такава пътеводна светлина за други, по техния път. Чувствам, че вече мога. Заради силната ми вяра и обичта, която напоследък изпитвам към хората... Разбирането, което притежавам вече... Затова и започнах този проект – той е най-висш израз на вярата ми в хората и на чувството, което имам към тях. На емпатията, която изпитвам. На желанието ми да ги разбера по-добре. И да им вярвам още повече. Мисля, че вяра като моята служи до голяма степен и за баланс на всичкото неверие и скептицизъм, които изпитват много други хора към себеподобните си. 
     Разбира се, има и хора, които не заслужават вяра/доверие, но мисля, че те са малцинство, също като великите личности. У мнозинството има нещо красиво и заслужаващо обич и вяра също, като у великите, но е може би малко по-мъничко, по-трудно разпознаваемо и "покрито с прах"... Но вярвам, че това болшинство заслужава вяра, и към него трябва да се подхожда с много голяма любов, разбиране и способност за прощаване - и то сигурно ще развие един ден своя потенциал за нещо по-добро. Това вече се случва, струва ми се... Всъщност всеки заслужава прошка, стига да се осъзнае и разкае искрено, каквото и да е извършил. Вярвам, че всеки заслужава втори шанс и е равен с другите, по някакъв начин...


-          А в себе си?
-          Случвало ми се е да губя вяра в себе си, но като цяло вярвам истински в себе си. Най-тежко е да не вярваш и да се съмняваш в себе си. Без всяка друга вяра може някак да се живее, но без тази... животът става ад.  Впрочем случвало ми се е да вярвам в някого дори повече, отколкото в себе си. Значи и съм обичала някого повече, отколкото себе си. И сега е така, всъщност. Това го мога, наистина... Това е моят начин да обичам.




-       

    Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?
   Най-хубавите моменти в живота ми са подобни на най-хубавите на повечето хора – запознанствата с най-близките ми хора, в това число и с моя съпруг, сватбата ми, раждането на сина ми през ноември 2011... Прибирането у дома понякога, възстановяването и радостта след „болни” моменти и трудни периоди... Такива неща. Тази година обаче – 2013-та - е първата, в която, като цяло, се чувствам много добре. Успях да направя наистина добри неща, да присъствам през повечето време „тук и сега” за първи път в живота си, както и да олекотя в максимална степен товарите, които носех преди и ме бавеха по пътя ми. Всъщност от последното произтекоха добрите неща. Просто си повярвах отново и започнах да действам, без излишни колебания, и нещата започнаха да се случват, при това с лекота :-)

    А кое бе най-трудното време в живота ти? Кое е най-трудното нещо, което си правила или преживявала?
   Преживяла съм някои наистина много трудни периоди в живота си. Детството и младостта ми бяха неспокойни и изпълнени с тревоги и болки, които изцеждаха всичките ми сили и ми се налагаше просто да оцелявам, вместо да градя нещо хубаво, което винаги е било моя цел и мечта. Преживях какво ли не през онези години... Не знаех какво е безгрижие нито в училище, нито в университета... Но може би най-трудното нещо, което ми се наложи да направя, бе раздялата след 4-годишна връзка с човек, когото обичах и който ме обичаше истински... Много трудно решение, което изстрадвах дълго време. Но не съм изоставяла никога, никого. Колкото и трудни моменти да съм имала. Аз съм изключително верен човек – като войник, който изпълнява дълга си, дори и през сълзи... Споделяла съм много искрено  и тук за най-трудния ми период - около 20-годишната ми възраст. Някак успявам да се справя с всичко, с което ми се налага. С малко, но незаменима помощ отгоре...  



 
-           
За колко време напред мислиш? 
-         Вече и аз не съм сигурна... Преди, когато не бях щастлива, ми беше трудно да мисля въобще за бъдещето, а сега се опитвам понякога да мисля за него по един спокоен и разумен начин, но зная, че няма особен смисъл от дългосрочно планиране на каквото и да е – животът е твърде непредсказуем. А и крехък, за добро или зло... Искрено се надявам бъдещето да е по-добро за всички.
-           
    Има ли нещо важно, за което не ти достига времето? 
-          Мъдрите казват, че времето на човек никога не стига за всичко, което иска да направи, но стига за най-важното. Мисля, че са прави. Но има и друго... Един буден човек, стремящ се към съзнателен и съзидателен живот, е същество, протегнало ръце към Безкрая... А Безкраят и Времето са несъвместими понятия. 
    Когато си открит за Живота и го живееш с любов и с красиво любопитство, просто няма как да ти стигне времето (на един човешки живот) за всичко. Дори за всичко важно, струва ми се. Микеланджело например е творил до 90-годишна възраст - до края на живота си...

-         Има ли място, където непременно искаш да отидеш?
-          Не, наистина няма такова място. Зная, че има много красиви места по света, а и извън неговите предели, които си заслужава да бъдат видени и преживени, и които бих посетила. Но никое място не държа да посетя непременно. Чувствам се най-добре у дома. Пътуванията в пространството наистина не ме вълнуват особено. По-скоро се вълнувам от разстоянието и пътуването между две човешки сърца... Между две съзнания... Сигурно затова тъкмо аз се заех с този необичаен проект.

-          Обичаш ли Живота? 
-          Научих се да го обичам. Имала съм много трудни моменти, в дълбока изолация и чувство на самота и тогава наистина ми се е искало да си тръгна оттук... Не разбирах живота. Виждах много болка в него, която повечето хора познават по един или друг начин. Но с времето някак разбрах, че той е много по-дълбок и многопластов, отколкото си мислим и че съдим за него обикновено прибързано, както казва и Петър Дънов. Всъщност той не е нито толкова черен, нито толкова чудесен и розов, колкото си мислят хората понякога – сполетени от голямо щастие или нещастие. Ние най-често го мразим или обичаме, според това, което ни се случва. За някои може би е скучен или дори безразличен понякога... Но вече зная, че той е не просто пъстър, а безкрайно дълбок. Неизчерпаем... И за мен е нещо свято, висша ценност. Какъвто и където и да е. На този или онзи, или на който и да е друг свят – той е едно и също нещо, макар и най-различен – той е Живот. Да си жив значи, че те има... Под една или друга форма. Той е единственото, което истински имаме. Или поне най-важното... И трябва да бъде пазен. Трябва да бъде уважаван. Глътката въздух... Случва се понякога човек да копнее дори за нея... Да я осъзнаваш и оценяваш истински – това е велико! Като в безсмъртното стихотворение на Вапцаров „Вяра”... Лесно е да обичаме или мразим живота, според временните обстоятелства. Но аз мисля, че сме призвани да се научим да го ценим, уважаваме и разбираме в дълбочина, доколкото можем. Вярвам, че в това се състои огромна част от задачата ни на този свят и е достатъчно основателна причина да сме тук. Тук и сега... Струва ми се, че Животът, както и Любовта, която го ражда, единствени заслужават статута на абсолютна стойност и ценност, сами по себе си. Според мен най-добре правят хората, които изграждат и възпитават в себе си известна дисциплина и уравновесеност на отношението си към Живота. Само такива хора само могат да бъдат постоянно нужни и полезни на другите, защото не са така зависими от обстоятелствата, а намират здрава основа и опора в себе си. „Един живот желан и нужен”, както е казал поета... Според мен, да направим такъв Живота (си) – в това е до голяма степен смисълът му.
-           
-          Какво е за теб той сега? Опиши ми го с три думи.
-         Предизвикателство, дълг, емоция...


 Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?
Вярата ми, че всичко трябва да има своя смисъл, дори и да не го виждам и разбирам в даден момент. Никога не спирам да го търся и да вярвам, че го има... Иначе не бих могла да живея въобще. Това е една вътрешна опора – най-добрата, която познавам. А понякога и любопитството да разбера какво ще донесе утрешния ден... Стара истина е, че след студа и бурята отново следва топлина и Слънце... Всъщност, случвало ми се е и да губя всякаква надежда и памет за това, че ще последва някога "топлина и Слънце", както се изразих, но пак съм успявала някак да продължа да живея... Мисля, че на повечето от нас е твърде силен инстинктът да търсим Живота - дори да трябва да го търпим понякога, когато е непоносим и болезнен за нас. 


-          


Кои емоции играят най-голяма роля в живота ти и изпитваш най-често?
-         Аз съм много емоционален човек. Това е мой личен избор, вярвам. И като така емоционална натура, естествено познавам цялата гама от човешки емоции. Или почти цялата... Някои от тях обаче - например чувството на гняв - познавам съвсем бегло, сякаш колкото да разбирам другите хора, които ги изпитват, а други емоции познавам много добре и отблизо, защото ме съпътстват почти всеки ден от живота ми. Това са чувството на любов и на загриженост. Тревожността също ми е добре позната. Състраданието... Познавам, Слава Богу, и радостта, и щастието, чувството на благодарност... Също и чувството, че си цял и завършен – една от най-хубавите емоции въобще, ако не и най-хубавата! Но като че ли най-истинска се чувствам в емоцията, наречена тъга. Много близка е до душата ми, много е дълбока, стара и някак мъдра като усещане, и като че ли ме приближава най-много и до другите хора, до истинското битие... Заедно с любовта, разбира се.    

    Има ли нещо, което искаш да промениш у себе си, а още не си успяла?
   Тази година успях доста да усъвършенствам себе си – нещо, към което винаги се стремя. Аз съм от хората, които са винаги готови да си признаят грешките, да се извинят, да забравят лошото, да простят, да благодарят... Да се коригират. И това много помага на подобрението на живота ми, като цяло. Разбира се, все още имам кривини за изправяне, като повечето хора, но се уча и поправям упорито и зная, че никога няма да се откажа. Един ден това, без съмнение, ще ме изведе на един още по-светъл и широк Път-Живот... :-)          

-         Какво може да те разплаче?
Какво ли не - много лесно плача. И лесно се трогвам. Както прекрасни, така и наистина болезнени неща могат да предизвикат сълзи в очите ми. Дори и въобще да не ме засягат лично... Филм или музика също. Мисли за други човешки същества и съдби... Мисли и чувства за какво ли не... Изплаках си очите преди време... Сега плача доста по-рядко. Но все така лесно.
-    
     А какво може да те накара да се усмихнеш?
-         Нещо мило. Например когато видя едно по-голямо дете, което се усмихва на по-малко, съвсем непознато дете и го гледа с някаква обич в очите... Това е нещо велико и необяснимо, което вдъхва истинска надежда за бъдещето... Много е красиво да видиш нещо такова, и просто няма как да не се усмихнеш насреща. Чувствам се щастлив човек, заради възможността напоследък често да виждам такива неща. Усмихвам се и когато чувам как се смее сина ми, докато играе с баща си или с баба... Смее се от сърце, наистина. Вярвам, че по някакъв мистичен начин този чист, детски смях днес лекува раните на света, преживени в миналото. Раните на човечеството...
-          


 -         Какъв съвет би дал, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?
-         Да не спират да търсят онова, от което сърцето им се нуждае и за което жадува, защото - писано е: „Който търси, намира.” Вярвам, че наистина е така. Зная го от личен опит. Търсещите и неспокойни натури по правило стигат най-далеч в живота и в развитието си въобще... Затова моят универсален съвет към децата и хората би звучал може би най-добре така: „Не спирайте да търсите, докато не намерите! А после продължете към нови хоризонти...”


-             Какво ти дава представа за вечност?

  Най-вече Музиката. Онази, която е велика, безмерно красива и изразяваща неизразимото с думи... Истинският живот на Душата и моментите, в които се докосваме до него за малко, тук, на този свят. Любовта... отвъд всичко. Независеща от нищо... Красотата, която е земна и неземна едновременно. Звездите горе. И погледът, отправен към тях от мечтателите и чистите сърца, от тук, долу. Но както казах и в началото – най-вече Музиката, която е като Река-Душа-Живот... Във вечно движение напред. Тя ми напомня за Безкрая и Вечността. И ме свързва със собствената ми Душа, дори и да не се случва нещо съществено в този момент в живота ми. Тя изтупва „праха от ежедневието”...
 
Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той вече? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

-         Вече чувствам пъзела на живота си до голяма степен завършен. Малко ми остава да го завърша съвсем – истинската ми себереализация и себеразгръщане. Вече започна и този процес успешно, така че може да се каже, че в момента поставям последното парче от пъзела на мястото му. Това за мен не значи, че след това няма да има какво да правя през живота си – напротив! Оттук нататък започва истинското усъвършенстване на живота, на всяко „парче” от неговия пъзел, което вече е налице пред мен, и върху което мога още да работя. Разгръщането на потенциала на живота в пълнота, както и справянето с неговите неизбежни изненади – това предстои, според мен, след като всички, или почти всички, парчета са налице... Живот и здраве...


Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?
-         Ценя най-много в живота си онова, което е сбъдната мечта за мен – а именно - да имам дом, в който да се чувствам наистина уютно, спокойно и „у дома”; да имам човек до себе си, с когото да ме свързва взаимна обич и доверие и с когото да споделям всичко в живота си; и да имам дете – здраво и прекрасно като моя мил син Любомир! Имах нужда от тези условия, за да бъда докрай себе си, в живота си. А сега и този проект, този блог... Чрез него също съм себе си, и съм много благодарна, че тази идея дойде при мен и покрай нея се чувствам истински полезна на хората.
     ...И все пак, като че ли най-голяма благодарност чувствам за онова вътре в мен, вътре в нас, което е най-дълбокото, най-красивото... Копнежите, посоките и животът на Душата... Тази красота именно прави живота тук поносим...... И дори красив! Тук и сега...
















7 коментара:

  1. Браво, Криси!

    Пожелавам ти щастливо пътуване през живота!

    к.к. :)

    ОтговорИзтриване
  2. Браво и от мен! Красиви, умни и истинки думи!

    ОтговорИзтриване
  3. удоволствие да чета твоите думи :) благодаря

    ОтговорИзтриване
  4. Поздравления, Кристи! За идеята ти, за вдъхновението ти, за обичта ти към другите! Прегръщам те с обич и аз...

    ОтговорИзтриване