петък, 18 декември 2015 г.

Споделено от Ирена Янчева



Казвам се Ирена Георгиева Янчева, родена съм и  съм израснала в Пловдив в семейство на духовни хора - лекари и учители. Моето образование и професионален опит са свързани с областта на Литературата и Културната Антропология. Професионалната ми ориентация и изследователска работа са обвързани с архиви и музейни колекции за последните 15 години. Основните насоки са Литература и изкуство - стенописи /икони, дърворезба, каменна пластика/, релеф, текстил и Градска Антропология - Пространство и време на големия градски център на Балканите, 18/19 век, Османска империя в паралели с културно-историческите процеси в Източното Средиземноморие / Леванта. Едни от последните изследователски проекти, в които съм участвала са следните: "Социална фабрика" - Музей на Текстила, Торонто, Онтарио, Канада и "Текстилни фрагменти на Коптите от Античността" - Свети Марк, Музей на Коптите, Торонто, Онтарио, Канада, 2011 - 2012 г.
Моето истинско пътуване като творец в света на мозайките започна в моя роден град Пловдив, където видях удивителни мозаечни пана, които украсяват домове и обществени сгради от времето на Античността. Когато живях в Либия аз преживях допира с блестящи по изработка и великолепни по многообразие на цветовете мозайки в някои от древните градове, разположени по бреговата линия на Северна Африка - Триполи, Сабрата, Лептис Магда. Моето действително сериозно обучение в тази насока започна преди 5 години в Габра Студио, Торонто, Онтарио, Канада. Бих искала изработените от мен мозаечни пана да бъдат една дълбока рефлексия и да подчертават красотата на света около нас, особено тази на природата. Нещо повече - да запазя, да продължа да съхранявам силната връзка с нашите предци. Аз не бих могла да се наслаждавам истински на това древно изкуство и да изпитвам действителна радост от творческия процес, ако не отправя поглед към света на мозайките през очите на нашите деди.









 
Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

На първо място бих могла да кажа - моето слънчево детство, когато всички те обичат безрезервно и всичко ти се прощава, обграден си от постоянно внимание и топлина. Бих добавила и моите младежки, студентски години. Учех и правех нещата, за които съм мечтала. Съхранила съм много свежи и мили спомени с близки колеги и приятели от Пловдив, от Стария град и други красиви места от България.

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Може би това е моето пристигане в Канада през 2004. Този период от живота ми се оказа много тежък за мен. Това е един тотално различен свят,  друг континент,  друга цивилизация  - небяла, неевропейска, без необходимия исторически опит във времето. Страна, привидно свободна и възхваляваща свободата като ценност, но същевременно това е място, където коренното население днес достига едва  5 % от общата демографска картина. Общество, изтъкано само от мисълта как да преследва всекидневно големите пари.  Твърде странен за мен, изкривен, материален, бездуховен свят. Индивиди, които смятат, че всичко е бизнес, че всяко нещо си има своята материална цена и тя трябва просто да бъде договорена. Човешките взаимоотношения липсват, на практика  те се превръщат в хладнокръвни сделки. Преживях истински културен и социален шок. Включително организацията на градското пространство, далечните разстояния, дългите и тежки зими, при които например  - 20 се счита за затопляне, а - 15 / - 10 си е истинско запролетяване. Видях и преживях неща, които никога преди това не се бяха случвали с мен, никога преди това дори не бях помисляла за тях. Не излизах за първи път в чужбина - но в Торонто  пристигнах сама и се борех сама с предизвикателствата.  Тези страдания бяха истински катарзис за мен. Но сега след 10 години мога да споделя, че гледам на препятствията като на възможности за развитие и напредък. Намирам себе си не само за оцеляла, но и за помъдряла, натрупала значителен опит  и дълбоко в своята душа непроменена като православна българка.







В какво вярваш?

Вярвам в Бог - нашият Творец и Спасител; вярвам в човека, който носи истинска частица от своя Създател, сътворен по негов образ и подобие, надарен със свободна воля и безсмъртна душа; вярвам в това, че всеки един от нас има свой Ангел - Хранител и Пазител. Вярвам в позитивната енергия на любовта, която е в състояние да преобръща човешкото мислене и поведение към по-добро.

Вярваш ли в хората?

Да, вярвам.  Хората са нашето истинско  обкръжение, нашата естествена социална среда,  без която никой не може да съществува в реалността. Човекът е създаден да дарява любов, доброта и съпричастност,  да търси общност, защото сам по себе си е обречен.  Вярата в човека и човешкото носи в себе си една дълбоко закодирана вътрешна духовна  необходимост от общуване,  разбиране и взаимност.

А в себе си?

Разбира се, но не повече от необходимото; трезво оценявам своите сили, заложби и евентуални възможности за развитие. Почти винаги съм най-критична към себе си.

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтите и надеждите ми са свързани с хубави неща в личен план, а в професионален -  да творя, да създавам нови пана с римска мозайка,  да продължа свята изследователска работа в сферата на културната антропология, имам идеи, които не търпят отлагане.

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Не ми достига време за моите любими хора. Но аз съм дала обещание да  променя далечните разстояния във времето и пространството. Не смятам да пускам дълбоки корени в Канада - прибирам се у дома.






Важна ли е прошката в твоя живот?

Да, тя е много важна. Получавала съм прошка и лично съм прощавала много пъти. Това изисква сила, вяра, любов, упование и надежда в човешката личност.

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Живея в настоящето с надежда за бъдещето, но без познание за миналото няма истинско бъдеще - стремя се да поддържам баланс.

Харесваш ли нашето време?

Не бих могла да кажа, че го харесвам. Но ние сме част от него и то е част от нас. Трябва да го преживеем достойно, защото ще дойде един последен ден и час, когато ние ще отговаряме за делата си.

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Да, бих споделила - Париж, Северна Африка - Триполи, Сабрата, Лептис Магна, Цариград, Охрид и редица красиви места от България.

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши ми го с три думи.

Разбира се, че го обичам. Любов, съпричастност, смелост.

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

У дома в Пловдив.

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Мисълта, че до теб стои любим човек. Вярата и духовната връзка с моите кръвно-родствени предци.

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Мога да кажа, че познавам добре себе си, зная своите недостатъци, старая се да ги надмогна.

Намерила ли си призванието си?

Да.

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Вече не се страхувам от смъртта така, както по-рано, когато бях малка. Естествено, никой не може да гледа смъртта право в очите и да издържи това състояние дълго време. Но аз вярвам в безсмъртието на човешката душа. Животът е вечен - безначален и безкраен.

А какво те кара да се чувстваш жива?

Това, че си необходим.

Какво е за теб самотата?

Истинско наказание.

Какво ти дава представа за вечност?

Вселената.

Какъв е смисълът на живота за теб?

Да  обичаш и да си обичан. Да успееш да постигнеш баланс и пълна хармония в човешките взаимоотношения. Да твориш, да оставиш пълноценна следа след себе си за следващите поколения.







Какви чувства изпитваш най-често?

В повечето случаи съм позитивна.

Какво те уморява? А какво те зарежда?

Уморява ме лошотията и злината при някои хора, липсата на промяна, развитие или движение, еднообразието и безперспективността.  Природата, изкуството и качествените  хора ме зареждат позитивно.







Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на друг възрастен човек?

Учи дълго и съзнателно, бъди смел, подлагай на проверка всичко, научи се да обичаш истински, съхранявай родовата памет, живей пълнокръвно, съхрани своя език, помни своето име и никога не го променяй  -  то носи твоята истинска идентичност, твоите приятели са огледало на твоята самооценка.

Какво може да те разплаче?

Натъжават ме жестокостта, коравосърдечието, бездуховността.

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Красотата, искреността,  добротата.

Чувстваш ли се обичана?

Да.

Как би описала Любовта?

Отдаденост на сърце, душа, мисъл и тяло.

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Бих искала да отправя едно откровено послание на истинска благодарност към моите учители - Акрам и Фадиа Габра от Торонто / Александрия - за възможностите, които те ми предоставиха да усъвършенствам постоянно своите умения, стъпка по стъпка, да продължавам да се развивам постъпателно напред и за всичко, което те направиха за мен по време на тези години. В момента аз продължавам да изучавам при тях мозаик арт форм - многообразието и красотата на различни сюжети, пресъздадени чрез малки кубчета от стъкло и камък.


Блоговете на Ирена:









сряда, 16 декември 2015 г.

Споделено от Айча Заралиева





Казвам се Айча. За някои хора съм позната като д-р Заралиева – според ситуацията, която ни е запознала. Името ми означва новолуние, и около мен все е лунно и бяло. Родена съм на 1-ви април, преди 29 г., и мисля, че това ми дава пълно право да се опитвам да накарам хората да се усмихнат. Не умея да разказвам вицове, но пък се старая да покажа смешната страна на нещата. Вярвам, че колкото повече усмихнати лица виждам, толкова по-светъл ще е денят ми. За любителите на статистиката – завършила съм медицина през 2011г., здравен мениджмънт през 2013г., автор съм на стихосбирките  „Пътуване“ (2005 г. ) и „Пълнолуние“ (2013 г.).  



Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега? А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?
Хубави моменти има всеки ден. За мен мракът е просто липса на светлина. Чарът на живота е да се научим да сме благодарни за всичко, което ни се случва. Дори и в трудните ми моменти – когато съм губила много близки хора, когато от живота ми си е тръгвал човек, когото обичам, когато някоя голяма мечта се е чупила на хиляди малки късчета... дори и тогава е имало приятел до мен, или се е появявала добра новина – просто за да не загубя вярата си в живота.

В какво вярваш?
Вярвам в силата на Всевишния, в мъдростта на Природата, в силата на вярата, в себе си, в мъдростта на утрото и в силата на новия ден.

Вярваш ли в хората?
Искам да им вярвам... Доверявам се на интуицията си и се оставям на усещането да ми покаже на кого да се доверя и на кого – не.

А в себе си?
В повечето случаи. Макар че понякога оставам изненадана и от себе си :)

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?
За по-добър свят. За достатъчно време да реализирам проектите си. За щастие. Надявам се да се научим да обичаме и да работим, а не просто да се надяваме да ни се случват хубави неща.

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?
Времето е относителна категория. Понякога не ми остава време за писане, за театър, или за срещи с приятелите... Най-лошо е, когато не ми остава време да мечтая – онези 10-15 минути, в които да се загледам в залеза и да си мисля за безкрая...

Важна ли е прошката в твоя живот?
Като за всички ни – ежедневната ми работа с хора води до грешни решения и нужда от получаване на прошка, защото не съм се справила добре с професионалните си ангажименти или просто защото съм се скарала с някого, без той да има изобщо вина... Затова искам прошка, и лесно прощавам. Стига ми само да знам, че човекът е искрен.

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?
Уча се да живея в настоящето.

Харесваш ли нашето време?
Имам смесени чувства към нашето време – понякога искам да се бях родила във времената, когато достойнството и честта са били всичко, което човек е имал... Но нашето време е толкова специално, толкова различно, толкова развиващо се, толкова главозамайващо, че оставам запленена от всичките му измерения.

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?
Любимите ми 320 км. - разстоянието от София до родния ми град, Търговище. След 10 години в столицата осъзнавам, че дори не знам къде ми харесва повече. Но завръщането у дома винаги е вълнуващо.

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши ми го с три думи.
Любов. Движение. Поезия.

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?
В Търговище, в читалище „Напредък“, в стая 32. Там се събирахме с приятелите от творчески клуб „Фотони“ с ръководител Радка Иванова. Днес, 13 години след създаването му, след 13 издадени сборника с поезия и проза, безброй литературни четения, драматични спектакли,  издаване на литературен вестник, водене на радио- и телевизионни предавания, той е част от миналото, но пък остава завинаги в сърцето ми, като едно най-хубавите неща, в които съм имала удоволствието да участвам. И макар „Фотони“ да не съществуват вече - стаята е там, там е г-жа Иванова, там са и някои от хората, и точно там се чувствам у дома.






 
Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?
Приятелите. Стиховете, които ме будят нощем. Пациентите, които казват простичкото „Благодаря, докторе“, което ми е много по-ценно от каквото и да е друго.
                                                                                    
Искаш ли да промениш нещо у себе си?
В момента, в който спра да искам да променя нещо в себе си, ще знам, че краят идва.

Намерила ли си призванието си?
Засега си мисля, че съм го открила. Но не съм затворила вратата – освен медицината и поезията, може да има и още много неща :)

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?
За мен смъртта е магнетична точно както светлината за нощната пеперуда... Приемам я като преход към друго измерение и съм заинтригувана какво има след нея. Защото вярвам, че Животът продължава, макар и без тленната обвивка, която издъхва.

Какво е за теб самотата?
Преди години бях написала едно стихотворение, точно по този повод, така че...

***
Самотата е най-добрата приятелка.
Вярна ми е.
Не сваля мъжа, когото обичам.
Винаги
намира време за една прегръдка,
отчаяно
повтаря колко много й липсвам...
Заедно
броим звездите на безсънните ми нощи,
кроим
планове дори за семейно огнище...
Самотата
е единствената, която не ме предава.
***

Какво ти дава представа за вечност?
Вечността е самият Живот. Всеки път, когато видя новородено бебе, знам, че вечността е във всеки атом, във всяка вероятност...

Какъв е смисълът на живота за теб?
Да обичаш, да твориш, да се раздаваш, да търсиш – движението, развитието, порастването – ето това е Смисълът за мен.

Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден...
Щастието е вътрешното усещане за лекота, за любов към всичко, което те заобикаля... А съвършеният ден започва по изгрев слънце, когато отвориш очи в прегръдките на любимия човек, после храниш любимия си котарак, отиваш на работа, връщаш вярата в живота на няколко човека, помагаш им да преодолеят болката, да осъзнаят защо точно сега и точно с това тялото им е дало сигнал, че грешат, после обядваш, изпиваш една голяма чаша фреш от грейпфрут, продължаваш с лекуването на хората, обаждаш се на любимия човек – само за да му напомниш, че го обичаш, а по залез вече си пред прозореца и пишеш стихове... За да посрешнеш луната отново в прегръдката на любимия...

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на друг възрастен човек?
Да не спира да мечтае от сърце – по онзи чист начин, на който само децата са способни!

Какво може да те разплаче?
Тъгата в очите на някого. Песен, звук или място, които да ми напомнят за човек, когото съм изгубила.

А какво може да те накара да се усмихнеш?
А, това е лесно в повечето случаи – ако ми се усмихне някой, аз инстинктивно му отговарям със същото. Или ако някой ми разкаже хубав виц. Когато някоя мечта се превърне в реалност. И най-често в последно време - Гагарин (котаракът ми).

Как би описала Любовта?
Магия. Пеперуди някъде около слънчевия сплит. Липса на глад. Желание да си до любимия. Когато нищо друго няма значение, освен да си с него. Безвремие. Усещане, че си цял.

Кое е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?
Като се замисля, трябва да съм благодарна за всички добри неща, които са ми се случили... Интересното е, че голяма част от тях съм изживяла като „поредното лошо нещо в живота“. Че съм се родила; че срещнах и бях част от клуб „Фотони“;  че се върнах от „Южна пролет“ 2014 без награда, но с нови приятели; че изживях една прекрасна любов, макар че тя свърши... Безброй много пъти съм падала и точно толкова пъти е имало невероятни хора, които са ми подавали ръка и съм продължавала напред – няма да ги изброявам, те си знаят. Благодаря ви, приятели! Бъдете благословени!
 
Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?
Животът ми е като пъзел, който се подрежда от центъра към периферията - продължава да се развива, без новите неща да пречат на първоначалната картинка...

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?
Семейството. Приятелите. Професията. Поезията. Благодарна съм за всеки светъл и усмихнат човек, когото срещам. Благодарна съм за всяко вдишване!


среща на участници в този проект - "Един от нас споделя..." :)