неделя, 30 октомври 2016 г.

ЖИВОТЪТ КАТО ПЪЗЕЛ...








Когато започнах проекта си „Един от нас споделя”, синът ми Любомир беше на годинка и половина. По това време точно, баба му започна да купува и носи у дома малки пъзели, за да се развива детето. Тогава и аз заобичах пъзелите – не бяха трудни. И той много ги хареса и редеше ли, редеше... Наблюдавайки го, се замислих за своя живот като за пъзел. И почувствах, че е за първи път истински подреден, както и че това усещане ми е липсвало преди, а сега внася  радост и спокойствие в душата ми. Така ми хрумна да задам на хората въпроса: Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Ето какво ми отговориха:


„Животът е пъзел, който само си мислим, че можем да подредим.”  
Добромир Банев


„В житейския пъзел нищо не липсва. Сетивата ни не могат да го прочетат и видят в пълнотата му, поради несъвършенството си...”
Мария Радушева


„Не съм стигнал дори до средата, а вече виждам, че създателят на пъзела ме е лишил от много части. И въпреки това, ще скрепя нещичко. Липсва ми етикетчето с цената на пъзела. Надявам се някой ден да разбера стойността му.”
Делиян Маринов


„Нареждам го с всеки изминал ден, но има още. Страхувам се, че ако го запълня, ще свърши, затова не бързам с подреждането.”
Таня Диркендел


„Оооо, при мен редът е трудно постижим. А пъзелът постоянно се променя. Но ако започна, например, да си намирам по-лесно ключовете - ето едно нещо, което да е добро начало :)” 
Марина Великова



Липсват, разбира се. Но всяко ново парче пъзел, което се разкрива, когато му дойде времето, предизвиква нова усмивка, така че всичко е наред в своята незавършеност.”
Михаела Петрова








„Ако пъзелът се нареди докрай, то вече няма да е интересен, и ще започнем друга игра, нали? Дали липсват парченца - това може да каже някой, който може да види от висока перспектива цялата картина. При нас се разкриват отделни фрагменти, всеки един – цялостен, сам по себе си, но все пак с многобройни отворени краища към другите му части. Наслаждавам се на процеса на окрупняване и фрагментиране на отделните парченца и очаквам с нетърпение да ми се разкрие следващият пласт.”
Мартина Иванова


„Сигурно липсват, но аз не го знам. Уча се всеки ден и всяко подредено парченце от „пъзела” ме прави по-удовлетворен, но знам че това е само игра, в която както казва баща ми, всеки е длъжен да бъде умен! Всеки си живее с колкото има - важи както за парите, така и за акъла – и ако го нямаш не ти пречи, защото не знаеш, че ти липсва. Същото е и с живота – всеки подрежда толкова от пъзела, колкото му е широк светогледа и няма как да види отвъд него, за да узнае, че не е подредено. А и не съм сигурен, че някой някога може да завърши пъзела – Бог се е погрижил той да е достатъчно сложен и пъстър, за да не можем да го подредим в един-единствен живот.”
Добрин Ангелов


Не бих искала животът ми да е пъзел. Винаги се е подреждал според обстоятелства, които, уви, е трудно да предвидя в детайли. Ако завърша пъзела на живота си, какво ще правя след това?
Надя Луканова


Пъзелът на Живота е като Вселената. Когато си вътре в него, не знаеш къде са началото и краят му и дали въобще съществуват. Затова не мога да знам дали имам много или малко за подреждане. Надявам се още дълго да го редя и да е възможно най-шарен.
Христина Петрова







„На няколко пъти нареждах докрай един пъзел и всеки път се оказваше, че има много излишни неща. Отстранявах ги, пак нареждах, пак отстранявах...
Сега смених пъзела, елементите са по-малко, но по-големи.
Времето ще покаже, дали съм на прав път...”
Теодор Иванов


„Основните елементи са на масата вече, но има много други, на които търся мястото.”
Живко Стоилов


„Лиспват, разбира се! И слава Богу, защото ако беше нареден – това би означавало, че животът ми е към своя край... Липсващите парченца са всички стъпки към самоопознаването ми, промяната ми към по-добро... Всичко, което се надявам да постигна, за да съм в хармония със себе си, и за да са щастливи децата ми. Най-доброто тепърва предстои! :) Само да сме здрави.” 
Павлина Соколова



Все още не виждам цялата картина. Но вече виждам главната идея в нея. Парчета не липсват, но не е подредена изцяло.”
Андреана


„Още има много за подреждане. Поне в себе си нося това усещане.” Марий Росен


„Може би цял живот ще го нареждам. Сигурно, когато го видя подреден, ще съм изпълнил мисията си на този свят.”
Веселин Методиев


„Някои се раждат с умението да подредят пъзела и непрекъснато да го разширяват до безкрай. Празнотите в пъзела означават, че още не сме интегрирали в себе си частица от нашата същност.”
Милка Кьосева


„Доста е разхвърлян. Така ми харесва, или по-скоро така ми харесваше досега. Но през следващите години ще се захвана да го подредя.”
Максим Бехар


„Животът е едно непрекъснато движение. От мечта към мечта и от цел към цел. Така че непрекъснато добавяме нови парченца към тази прекрасна картина  -  Животът.”
Динко Иванов







„Завършен е. Всички нови парчета, които се добавят към него, само го разширяват.”
Никола Райков


Животът ми е като пъзел, който се подрежда от центъра към периферията - продължава да се развива, без новите неща да пречат на първоначалната картинка...
Айча Заралиева


Бих казала, че животът ми е много подреден. Липсва едно парченце, но и то ще дойде скоро.”
Стефана Белковска


„Подреден е дотолкова, доколкото позволяват парчетата на пъзела, знам ли какво има в кутията, току-що я разопаковах. Парчета ще липсват винаги, но и с онези, които са налице ще се справя, ще си наредя моя картина. Голяма работа, че няма да съответства с онази, която ми е показана.”
Ивайло Добрев


„Не мога да сравня живота с пъзел... Твърде статично е за сравнение... Но за да отговоря на този въпрос, бих казала, че животът по-скоро е пъзел, на който вечно му липсва едното парче...”
Рослин


„Имаше една книга, която четох може би на 14 години,  където описваха живота като пъзел. Изцяло бял пъзел. Мисля и чувствам, че животът не е завършен, когато пъзелът е подреден. И въобще - той няма край. Но ние правим различни избори.... и подреждаме парченцата пъзел, а много често и ги пренареждаме и пренарязваме. И най-интересното за мен е, че и си го рисуваме. Той е бяла картина, докато не започнем да рисуваме по него. Ние рисуваме, понякога оставяме другите да пишат и рисуват по него. Колкото по-радостни и щастливи сме, толкова по-хубав е.”
Нина Алексиева


 „Липсва по-голямата част. Но за някои “парченца” знам къде са, други съм подарила безвъзратно, трети - предчувствам, че ще открия, за четвърти – се надявам и моля.”
Людмила Попкръстева


„Да, животът ми прилича на един пъзел и аз подреждам парченцата. За разлика обаче от пъзела-живот, пъзелите, които подреждаме и с които метафорично сравняваме живота, притежават ръководство, по което се ориентираме и виждаме завършения пъзел. Животът си обаче не можем да го видим завършен и цял. Това означава да можем да надникнем в бъдещето и да видим краят. Това не е наша привилегия. Бих могла да кажа, че донякъде съм завършена личност, но не и че животът ми е завършен. Надявам се да има още парченца от мозайката, които трябва да добавям, и то да са останали най-добрите.”
Пепа Пенева


„Пъзелът ми е подреден още от самото Начало. Въпросът е доколко мога да го обхвана с поглед? И да можех, не бих се лишил от удоволствието и истинността на това животът ми да е една постоянна изненада за мен.”
Васил Йорданов


„Хората сме алчни същества, все нещо не ни достига. Искаме още и още. През цялото време търсим съвършеното щастие. Надявам се да дойде момент, когато ще мога да кажа, че животът ми е подреден пъзел, на този етап все още не е.”
Стела Илиева


„Пъзелът на моя живот, все още, е съвсем разпилян. Мисля, че никога няма да го завърша, защото винаги ще имам мечти за сбъдване. ”
Александра Иванова


Моят пъзел май винаги ще си стои неподреден, защото не чувствам нужда да е сглобен, за да го чувствам цял. Но винаги усещам кога някое от парченцата липсва.
Елена Стоева


Да, липсват парчета. Но това е заложено в самия дизайн на пъзела, наречен живот. Винаги ще останат незапълнени пространства. Но пък е чудесно, че онези, с които разполагаш, могат да променят своята форма и да пасват навсякъде.”
Атанас Христосков


До момента съм подредила само 1/10 от него и имам много красив пейзаж пред очите си. Предстоят още много наредени парченца и красиви гледки.
Даян Шаер







„В голяма степен за мен житейският земен пъзел е подреден и хармонизиран, но липсва още малко, за да бъде завършен, макар че в духовен план винаги има по-нагоре - еволюцията е вечна, като самия живот.”
Иван Караиванов


„Липсва само едно парче, като че ли. Останалото е в общ хаос и безпорядък, но полека-лека се нарежда. Трудно ... не знам, кой реши пъзелът да е именно такъв, но е от онези с многото части, на всичкото отгоре и малки, ситни, дребни парченца, за които обезателно са нужни очила, за да ги виждаш добре и като добавим и преливащите нюанси ... става страшно, но все едно – ще го подредя. Започнала съм – няма спирка.”
Михаела Берова


Ако пъзелът е нареден, няма да съм тук в момента. Явно още не съм си наредила пъзела. И когато успея да го наредя целия,  ще получа следващия пъзел-живот.
Даринка Борисова

„Какво означава „завършен“? Животът е едно непрекъснато развитие, един непрекъснат възход – от първия до последния миг на Земята! Разбира се, че ми липсват - може би дори най-важните, най-светите, най-красивите парчета тепърва ще открия и подредя!”
Белчо Цанев


„Още не е подреден  моят житейски пъзел. Ще го наредя, когато създам семейство.”
Иво Сивов


„Мисля, че подреждаме този пъзел до края на живота си... По-важно е да се научим да се радваме при изработването и поставянето на всеки елемент от него.”  
Динка Колева


„През целия си живот съм се старала, въпреки хаотичността си, да съм цяла и завършена. Животът ми – също. Смятам, че е важно да живееш без ненужно отлагане и протакане – тук и сега, и по такъв начин, че ако след миг дъхът ти секне,  да оставиш от себе си своя дъх и дух. Друг е въпросът, че с течение на времето пъзелът може да се пренарежда в различни картинки.”
Петя Хантова


„Аз самият съм пъзел, който чака да бъде решен.”
Веселин Веселинов


„Нареждам всяка сутрин и вечер го развалям :) Той е подреден много преди да се родим. Съвършено цял е!”
Светла Слънчева


Животът е съвършен във всеки миг и няма нищо за подреждане!” Валентин Начев


 „Никой живот не е цял и завършен. Който си мисли, че всичко е наредил и подредил, значи го очаква голямата драма тепърва да разбере, че “совите не са това, което са”. Човек реди пъзела, докато е жив. Няма друг начин. Иначе означава, че не живее. В този смисъл аз не знам какво ме чака. Никой не знае какви парчета от пъзела ще изникнат иззад ъгъла във всеки един момент. Ще поживеем, ще видим.
Христина Каспарян


„Непрекъснато трябва да се подрежда и оправя. Няма последно нареждане. Всяко парче е предпоследно.”
Славимир Генчев







„По природа съм подреден човек. Не желая да подреждам естествеността на живота по свое подобие. Предпочитам животът да е пъзел, в който да имам какво да извая, според изкуството на умението да живея.”
Ангелинка Бенчева


„Всеки един от нас като човешко същество има задължението и привилегията да нареди своя собствен магически пъзел на живота, както и сам да отговаря пред себе си доколко подреден е той, и дали липсват конкретни парченца. Аз за моя пъзел мога да кажа, че има още мнооого да редя. Това е най-интересното приключение от всичко – да не преставаш да се учиш никога :)”
Мира Дойчинова

~


Представете си и вие своя живот като пъзел... Много е вероятно, по този начин, да научите нещо ново за себе си. Дори си запишете какво ви хрумва като отговор на този въпрос сега, и след време опитайте пак със същата представа. Сигурно резултатът ще бъде различен. Защото, както ни казва Диана Симеонова:  „Точно този пъзел няма рамки и може да се надгражда до безкрай...” 





сряда, 26 октомври 2016 г.

Петя Хантова споделя...








Петя Хантова – родена съм в миналия век, в град Петрич. Автор съм на две книги: „По брега на сълзите” (ИК „Стено”, 1995) и „На Обич орисана” (ИК „Ирин Пирин”, 2014). Мои творби са част от поетичните сборници „Темида 3” (ИК „Фенея”, 2007) ; „Свят от Любов - 151 поети от Пиринска Македония” (ИК БОН, 2001); „Под Беласица родени” (ИК „Болид-Инс”, 2000); „Ято от Беласица” (изд. „Български писател”, 2008); „През вихрите на времето”, 2013, алманах „Огнище”, 2014; „Песнички конкурс”, Нови Сад, 2014 - на сръбски език, алманаха „Нежност на жена”, 2016 г. 

Приятелите ме наричат просто Хана. Майка съм на двама сина. Старая се с чест да упражнявам адвокатската професия. Участвам в много социални проекти – с културна, социална и политическа насоченост. Многолика, разнопосочна и целеустремена – по своему.



Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Много са. Безоблачното детство, моментът, в който разбрах, че ще ставам майка, първият допир до децата ми, раждането на всеки нов стих.

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Внезапната смърт на близки за мен хора, една невъзможна любов и диагнозата „рак”. Последната се надявам да съм преживяла окончателно, макар че борбата там продължава.

В какво вярваш?

Въпреки годините и дори напук на тях аз продължавам да ВЯРВАМ – че има истинско приятелство, че има нещо над нас, което по неведоми пътища оплита с ширит дните ни и тъче килима, който някои само тъпчат. Вярвам, че една приятелска дума струва повече от всички дивиденти, че едно, дори мълчаливо, наше присъствие кара земята да се върти, слънцето да пари или дъждът да вали… Вярвам, че думите крият в себе си заклинания за по-добро и че подтекстът няма значение. Вярвам, че дори в умората си, ние, жените, сме по-красиви, именно защото можем да понесем повече от мъжете. Вярвам, че можем да надживеем страховете си и да преодолеем проблемите, защото те са ни отредени, именно, за да ги победим. Вярвам, че в детската прегръдка на сина ми има повече чувство и повече нежност отколкото  мога да понеса, без да се разплача. Вярвам, че дори първата любов на другия ми син ме кара да осъзная, че няма нищо по-вечно, по-човешко и по-вълнуващо от това да обичаме – независимо как и кой.

Вярваш ли в хората?

С риск да изглеждам наивна – ДА! Много пъти съм била послъгвана отсреща, но не мога да се откажа от този си навик.

А в себе си?

Вярвам и в себе си. Определено. Въпреки страховете си.

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Годините и събитията във и около мен ме накараха да нямам кой знае какви очаквания. Каквото - такова, колкото – толкова, и когато - тогава. Въпреки това мечтая. Не! Стремя се към много неща – и в материален и в духовен аспект. Не се надявам – старая се да полагам необходимите усилия и се стремя. Устремеността е много важно нещо. Дори и в мечтите.

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Аз съм много зает човек и много често изпитвам вина, че не оставям достатъчно време за децата си. От повече от двадесет години планирам да напиша един исторически роман, за който обаче все не ми достига и куража, и времето.

Важна ли е прошката в твоя живот?

За мен прошката е нещо много лично и пречистващо. Трудно търся прошка. Затова пък съм я давала многократно и без да ми бъде търсена. Кръвта ми е нулева група – на всекиго мога да дам, но не мога да взема от всеки.

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Пространството и времето са относителни понятия. А за да умееш да живееш пълноценно сега, не бива да забравяш миналото и трябва да имаш куража, въпреки всичко, не само да гледаш, но и да си устремен напред.

Харесваш ли нашето време?

Да. Аз съм космополит по душа и либерал по убеждение.  В днешно време, човек е почти свободен – от догми, от предразсъдъци. Разстоянията не са това, което бяха – можеш да живееш и твориш, където и както си поискаш, и успехът зависи само и единствено от поредицата лични избори на всеки от нас.

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Като типичен Рак държа най-много на моя дом. Много важно е да носиш усещането и топлината на родния дом, да си здраво свързан с корените си. А пътуването, на което най-много държа, е с една-единствена дестинация -  към себе си.

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши ми го с три думи.

Бих го описала само с една – ОБИЧ. Нищо друго няма значение.

Кои са най-красивите гледки на света за теб? 

Тези, които са озарени от любовта – майчината прегръдка и огъня в очите на споделената любов, например. Няма по-красиво, и същевременно по-могъщо, нещо от любовта.

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

В кестеновата гора до родния ми дом. Нищо не може да се сравни с циганското лято, по кестенобер, в Беласица.

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Обичта във всичките й измерения и превъплъщения – към децата ми, към майка ми, към родината, към любимия, към всяко едно същество.

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

След случилите ми се катаклизми в личен план установих, че съм може би най-обичания човек на планетата. Срещнах толкова обич и подкрепа (не съчувствие, а подкрепа) от приятели, близки, колеги и дори от непознати. И тази подкрепа ме кара да се чувствам длъжна да продължа напред. Действа ми като ускорител.  Макар и любителка на Брауновото движение, съм целеустремена по особен начин и трудно подлежа на влияния.

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Ще ми се да се науча да забравям лошото по-бързо и да престана да се връщам към него в мислите си.

Намерила ли си призванието си?

Да. Да бъда себе си, да пиша, да бъда сред хората и да давам най-доброто от себе си във всеки план. Наясно съм с вродената ми способност да увличам с мислите и делата си. Това ме окрилява по особен начин.

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

През последните две години много пъти си задавах този въпрос. От смъртта не се страхувам. Страх ме е само, че няма да ми достигне времето за всичко, което съм планирала. И ме е страх, че с нея бих наранила близки за мен същества. Not yet! Още не съм се наобичала. А животът след смъртта е бъдещо несигурно отлагателно условие, което се обезсмисля, ако живееш пълноценно тук и сега.

А какво те кара да се чувстваш жива?

Обичта. Тя е тази, която ме зарежда с живот. Заради нея творя. Не мога да си представя и миг, без да обичам.

Какво е за теб самотата? 

Пречистване и презареждане. Говоря не за принудителната самота, за самотността. Човек е социално животно, но понякога трябва да намира път към себе си, а най-прекият път предполага да се самоизолира и да чуе вътрешното си Аз.

Какво ти дава представа за вечност? 

Водата и жената. Макар и в различни агрегатни състояния, с различен вкус и цвят, водата и жената са в основата на кръговрата на живота.

Какви чувства изпитваш най-често?

Нищо човешко не ми е чуждо. Старая се обаче позитивните да надделяват.

Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден...

Всеки ден. Щастието е като въздуха – без цвят, вкус и мирис. Приема различни форми и се усеща само липсата му.

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Не си струва да живееш живот на заем. Единственото, което е по силите ни, е да уловим момента и да го изживеем подобаващо. Всичко друго е недължима, а често и непосилна лихва. Не е важно какво ще остане след теб. Важно е хората около теб да запомнят нетленното – мислите ти, гласа ти, дъха ти, милувката и усещането за твоето присъствие сред тях. Това искам да остане след мен в завет на децата ми. Няма значение какво и колко материално си им оставил. По-важно е да наследят душа и дух.

Какво може да те разплаче?

Почти всичко – любовта, нежността, почтеността, смелостта или липсата им. За всяко едно от тях обаче, очите знаят да плачат различно. Душата също.

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Топлината и неподправеното любопитство в детския поглед.

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

През целия си живот съм се старала, въпреки хаотичността си, да съм цяла и завършена. Животът ми – също. Смятам, че е важно да живееш без ненужно отлагане и протакане – тук и сега, и по такъв начин, че ако след миг дъхът ти секне,  да оставиш от себе си своя дъх и дух, както казах по-горе. Друг е въпросът, че с течение на времето пъзелът може да се пренарежда в различни картинки.

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Че не съм от суетните дами, които крият годините си като в долап и полагат всякакви усилия и средства да измамят времето и околните, за да си вдъхнат живот. Аз нямам нужда от това. Не съм и от онези, които ще ви се заоплакват за дългия и трънен път, извървян към една едничка лелеяна цел. Не съм и това. Горда съм и съм благодарна (без излишни пози), че съм отроче на родителите си, че съм потомък на революционен род, че знам, че от дома започва Родината. Обичам простите неща, но не и простотията – нямам време да й обръщам внимание. Не съм съдник, но всеки, в края на краищата, получава заслуженото от него с думи, с действия или бездействия, и въобще - с избора си. Имам се за успял човек. И това е благодарение на Обичта ми към хората, която като бумеранг се върна при мен точно тогава, когато най-много имах нужда. Благодарна съм, че съм се докоснала до всеки, присъствал в живота ми, дори и мимоходом!




Not yet

Понеже Животът ме блъска с награди
и се мъчи духа ми да разпилее,
ще му кажа, че вече всичко ми даде
и тепърва… ще го живея.
За онези, които с очи ме следяха
и ме горяха на клада мислено.
За онези, които изведнъж ме презряха,
без да имат една причина смислена.
За онези, които неземно ликуваха
над вестта, че глава съм свела случайно.
И за тези, които ме излекуваха…
И за другите, дето ме любеха тайно.
За онези, които неразумно ми дадоха
и тъга, и надежда, и безмерен летеж,
а пък после в замяна от мене грабеха
и се гавреха нагло с моя копнеж.
И за тези, които в съня ми бършеха
нежно просълзеното ми лице.
И за другите, дето от страх прибързаха
да изоставят морните ми ръце… -
Имам още толкова малки поводи
и причини - не съм отричала.
Не приемам обаче „житейски” доводи.
Просто още не съм наобичала.