Юлиана Тодорова споделя...

Снимки - личен архив на Юлиана

Моля, представи се накратко.

Опиши се, както искаш - както ти възприемаш себе си...

Казвам се Юлиана Тодорова на 45 г, съм. Живея живота си, следвайки вътрешния си глас. Майка съм на две момчета. Занимавам се с Аюрведични терапии и преподаване, пермакултура, строителство, рисуване, пеене, писане, доброволстване. Имам интерес към религии, духовни учения и психология.

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Всички моменти, в които уча и/или стартирам нови неща. Когато творя – рисувам, строя. Когато ходя в един мой любим манастир. Когато служа. Като цяло си харесвам живота и не мога да откроя някой конкретен период. Но все пак имам един преходен период,  когато бях на 35 г. Тогава открих молитвата и възприятието за живота ми се промени драстично. Сякаш умрях и се родих отново. 

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Раздяла с много ценен за мен човек – тогава се молех да приема и заобичам безусловно. И след една година, когато се предадох напълно и видях, че с мои усилия няма да стане, ми се даде. Тогава на практика преживях, че когато се предам в ръцете на Бога – изгрява истинската свобода.

 

В какво вярваш?

Вярвам в Бог. Вярвам, че сме безсмъртни души.

Вярвам в това, което виждам в очите на хората.

 

Вярваш ли в хората?

Като цяло – да. Но, поради травма, често губя вяра в партньорите си. 

 

А в себе си?

Бих казала, да. Но в определени моменти, когато пред мен има страдащ човек – нямам вяра, че мога да помогна. Сега се уча на това.

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Не мечтая, защото когато имам силен импулс за нещо го правя. Не си слагам спирачки, като казвам, че нещо не може да стане. Знам, че ако направя първата крачка, ако нещо е за мен, то ще се появят условия, то да се осъществи. Ако няма условия, то това нещо не е за мен.

Надявам се на Бог.

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Не е въпрос на липса  на време, а какво правя с него. И дали осъзнавам какво наистина е важно и ценно.

 

Съжаляваш ли за нещо в миналото?

Когато съм пропускала време с важни за мен хора. Когато съм давала приоритет на по-маловажни неща.

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

Все повече.

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Между настояще и бъдеще. Но като цяло в настоящето.

 

Харесваш ли нашето време?

Да, много.

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Пътуването към мястото на вътре-пребиваването. Вътрешният манастир.

 

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...

Обичам си живота. Той е слушане, следване и откривателство.

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Усмихнатите очи на децата и любимия. Очите на страдащия, намерил смисъл и надежда.

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Където са близките ми и когато съм в Бога. Обичам да казвам, че всяка крачка е мой дом.

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Абсолютното доверие в Бога.

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Приятели, психотерапевт, духовни лица, уж случайни минувачи.

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Искам да се науча да обичам. Да слушам хората, без да искам да поправям нещо. Да не съдя. Да приемам.

 

Намерила ли си призванието си?

Да.

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

От самото умиране не се страхувам, защото това е силен момент, в който можем да се доближим до Бога. Вярвам, че душата е безсмъртна.

 

А какво те кара да се чувстваш жива?

Когато последвам смело вътрешния си глас. Когато се доверя, в промисъла на това, което идва или си отива. Когато направя пространство в мен и чуя/видя Божията ръка/глас.  Когато усетя Божията грижа.

 

Какво е за теб самотата?

Като малка бях доста самотна, дори и сред много хора. Откакто открих Бога не ми е позната.

 

Какво ти дава представа за вечност?

Няколко спонтанни преживявания на това, че всичко е едно.

Когато раждах също.

 

Кое е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?

Когато ме научиха да се моля.

Когато съм получавала непоискана помощ.

Когато съм почувствала, че ме виждат истински.

 

Какви чувства изпитваш най-често?

Критика. Благодарност. Неудобство. Страх. Радост. Тревога за децата.

 

Ако можеше да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил това?

Чичо, дядо, баба – починали близки, като цяло.

 

Имаш ли вътрешен мир?

Като цяло, да.

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Да не искам да поправя никой, да приема всичко, да съм радост и любов. Да обичам всеки миг. Не е важно какво правя в деня си, а дали е с Любов.

 

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Повече обичай, по-малко поправяй. По-добре да си радостен, отколкото да си прав.

 

Има ли въпрос (или пък отговор), от който се боиш?...

Въпросът е – от какво се боиш?

Отговор – нарани ме.

 

Какво може да те разплаче?

Страдащо дете.

Когато усетя Божията милост. 

Пълна отдаденост на Бога.

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Усмихнато дете/човек. Цвете. Животно. Растение. Блага ирония, казана на място. Когато някой внася шеговит елемент в  тежки теми и така ги олекотява.

 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Пъзелът се нарежда в течение на живота. Парчетата се появяват / или ги виждам, когато трябва. Няма нищо излишно или липсващо. Просто се иска търпение да ги видя.

 

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Ценя живота. Ценя сълзите от Благодарност.

Благодарна съм на Бога, че ми се разкрива и ми позволява да съм все по-свободна, уповавайки на Неговата воля.

 

Ако има нещо, за което не те попитах, а би искала да споделиш с другите – напиши го също!

Бих искала да споделя, че на няколко пъти, докато отговарях на въпросите ти, ми се напълниха очите. Благодаря ти за това преживяване!

 ***

facebook.com/events/s/пътеводител-за-края-на-живота/1078459918232825/

Антонина Златарска споделя...

от личния архив на Антонина

 

Здравейте, казвам се Антонина. Все още съм млада на години, но съм душевно обременена по рождение. Родом съм от град Дупница. Завършила съм право в София и от студентството си, до днес, живея тук. Всичко това, честна дума, бих ви го спестила, защото не е от никакво значение, но не искам да ви оставям с впечатлението, че крия нещо от вас, при положение, че съм толкова открит човек. И съм забелязала, че това впечатление най-лесно се разсейва с няколко тривиални подробности, от които нищо няма да запомните, но да продължим нататък. А, и не намирам нищо привлекателно в престорената мистериозност. Ако трябва да споделя само няколко думи за себе си, които биха били от истинско значение, то е: че съм една безкрайно романтична душа, която обича поезията на живия Живот и ще пожертва всичко за Истината. Да започваме…

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Най-хубавите ми моменти са от първото ми влюбване на 16, през късната пролет и ранното лято, как се разхождам из градската градина в Дупница и вдишвам мириса на цъфналите липи, съчинявам си стихотворение наум и нямам търпение да се прибера и да го запиша в най-опърпаната тетрадка на света. И да забравя завинаги за това стихотворение, хаха. Други скъпи спомени имам с покойната ми приятелка Нели, как берем лавандулата в двора ѝ и си говорим за наши си работи, които ще си останат завинаги наши. И е слънчево, и всичко е точно такова, каквото трябва да е.

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Безспорно себе си, и продължавам да се преживявам всеки ден.

 

В какво вярваш?

Вярвам в Бог, разбира се. И вярвам, че сме тук, за да се радваме.

 

Вярваш ли в хората?

Колкото и да не ми се иска да си призная – вярвам им, да.

 

А в себе си?

По-малко, но това не е недостатък. Човек трябва да е по-малко съсредоточен върху себето.

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая си за нирвана и се надявам да я постигна по-скоро. Но пък съм безкрайно търпелив човек и не бързам за никъде. И тук не е лошо.

 

Съжаляваш ли за нещо в миналото?

Съжалявам, че не умеех да виждам себе си като по-малка. Сега ми е мъчно за това момиче, заслужаваше да се отнасям по-ласкаво.

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

Разбира се, винаги прощавам. Щом Бог прощава, аз коя съм да не го направя?

 

Харесваш ли нашето време?

Да, за изненада на всички, които ме познават и знаят какъв ретроград съм по натюрел, харесва ми.

 

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи…

Обичам го повече от мама, както се казва по нашия край. Сега Животът за мен е по-скоро блян, защото съм далеч от това, което влагам като смисъл в Него.

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Тези, на които присъстваш и телом, и духом. Сиреч, когато обичаш.

 

Къде де чувстваш най-добре, като “у дома”?

Градската градина в Дупница, по време на молитва, когато съм с мама и тате, и когато чета хубава книга.

 

Какво ти дава сили да продължиш напред в трудни моменти?

Вярата, надеждата и любовта.

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Подкрепа – моето семейство и партньор. Влияние – Една голяма любов в ранната ми младост и моята приятелка Нели. И Достоевски.

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Искам да променя нагласата си, себе си не виждам смисъл. Излишно се свръхфиксираме върху себе си.

 

Намерила ли си призванието си?

Така мисля, правото е красив път.

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в живота след нея?

Страхувам се от смъртта на близките ми, от моята собствена се страхува само тялото ми, и Слава Богу, така трябва да бъде. Душата ми е освободена от този страх. Вярвам в Безкрайния Живот, преди, по време и след.

 

Какво те кара да се чувстваш жива?

Смехът с глас, единението с природата и любовта.

 

Какво е за теб самотата?

Самотата е непознаването на собственото си същество и търсенето навън на нещо, за което трябва да се обърнеш навътре.

 

Какво ти дава представа за вечност?

Същото като това, което ме кара да се чувствам жива.

 

Кое е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?

Спомням си за абитуриентския ми бал, една голяма част от нискоинтелигентните съученици, бяха решили, че няма да се кани класната. Любимата ми госпожа Данаилова, която плачеше пред колеги, когато натрупвах повече отсъствия, за да ми ги извинят, защото отвеяната ми юношеска душа намираше за много по-развлекателно да си съчинява стихотворения в градската и да чете книжки, отколкото да влиза в часовете по биология. “Тя е малко по-особена” казваше за мен, хаха. И тъй като аз бях дълбоко разстроена, че класната няма да е поканена и нищо не мога да направя, затова аз също се отказах да отида на бала си, за да не ѝ е толкова голяма мъката, след моя жест на солидарност. Сега като се замисля, много сладко. И реших да ѝ подаря една много красива картина, обаждам се на художника, в интернет го намерих, така и така, еди-коя-си картина. Човекът ме пита: ти откъде си, казвам – от Дупница. „Стига бе, и аз съм от Дупница. Имаш много хубав глас, подарявам ти тая картина, защото си от Дупница и имаш хубав глас.“ Аз мигам на парцали, хванала съм телефона, ама толкова ми стана мило, аз този човек никога не го видях, но за всеки случай му написах писмо, което още прашасва някъде в нас. И един ден ще му го дам, няма начин, вярвам в това. И идва деня на бала, обличам се официално, отивам с картина и орхидея пред входа на моята класна, тя явно убедена, че ще мина, чака ме облечена официално, посреща ме, прегръща ме, плаче и много се смеем. И това от бала ми.

 

Какви чувства изпитваш най-често?

Напоследък страх и тревога, но това не са естествените ми състояния. И това ще мине.

 

Ако можеше да прегърнеш някой, който не можеш, кой би бил това?

Един мъдър българин, който е донесъл много светлина на света, чието име няма да споменавам, който ме познава, знае кого визирам.

 

Имаш ли вътрешен мир?

Няма как да нямам, просто не съм стигнала до него.

 

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

На възрастен човек съвет не бих дръзнала да давам, но на дете бих казала никога, ама никога да не се опитва да се впише. И да не смалява себе си, заради околните.

 

Има ли въпрос (или пък отговор) от който се боиш?

Разбира се, боя се дали живея достойно, погледнато извън понятията за добро и лошо. Боя се какво ще кажа за себе си, когато си замина от този свят.

 

Какво може да те разплаче?

Един любим цитат на един любим писател, Криси ще познае веднага от кого е: “Най-големият ти грях е, че погуби и унищожи себе си напразно”. [Достоевски – бел. Кр.] Избягвам да разсъждавам върху него, защото невинаги мога да си простя предателствата към себе си.

 

Какво може да те накара да се усмихнеш?

Един друг любим цитат: “Живот и свобода заслужава този, който всеки ден влиза в бой за тях” – Гьоте. Много красиво.

*

Интервюто е в памет на Кайо, който ни срещна.