Ивайло Вощинаров споделя...

 снимки - личен архив на художника

Аз съм Ивайло Вощинаров, роден в София през 1980 година. И може би няма да Ви изненада, но аз съм най-великият художник на времето си - шегувам се, разбира се! :) За мен, като художник, и като човек, е важно да създавам връзки с другите хора – чрез комуникацията и споделените емоции. Всеки ден се опитвам да бъда в настоящето, да наблюдавам, да слушам и да се уча. Обичам да разговарям, най-вече с непознати, но го правя по такъв начин, че да се усеща, като да се познаваме от години. Това много ме радва и винаги води до нови приятелства и усмивки. Най-щастлив съм, когато околните са щастливи. И ми е важно да създавам произведения, които да стимулират въображението на наблюдателите. Да ги провокират да мислят извън обичайното.

В моите картини също се опитвам да създам връзка между художника и наблюдателя, като изразявам една цяла история, която може да се възприеме и интерпретира от всеки по свой собствен начин. Желанието ми е да вдъхновявам хората и да ги карам да мислят извън рамките на обичайното. Но за мен лично най-важното е да остана здраво стъпил на земята. Да запазя тази връзка с реалността, защото това е начинът да се запази светлината в живота и да се откриват нови възможности, които да бъдат споделени.

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Детските спомени могат да бъдат изключително силни и чисти, защото те не са обзети от притесненията и отговорностите, които идват с възрастта. Детските спомени са често свързани с невинността, радостта и учудването от света около нас.

Важно е да се наслаждаваме на моментите и да се стремим към нови изживявания и открития, за да можем да запазим живота си интересен и пълен със смислени спомени.

А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?

Загубата във всичките ѝ форми  е нещо, което трудно преживявам, но това са неизбежни неща, през които преминава всеки един от нас.

 

В какво вярваш?

В истината, в любовта – те са винаги ръка за ръка и аз гледам да се държа за тях.

 

Вярваш ли в хората?

Да. Имаме нашата индивидуалност, но също така носим и частица от божественото в себе си, а това ни прави една част от цялото.

 

А в себе си?

Това е много важно нещо и двигател за нашето съществуване и успех в целия ни житейски цикъл. Но трябва да се пазим от възгордяване – което е път в една друга посока...

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Хората да преоткриват любовта и истината, за един по-добър свят за тези, които идват след нас.

И да мога да нарисувам още много картини, разбира се!

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Ех, времето за нищо не стига и сякаш все по-бързо минава, а аз искам да нарисувам ВСИЧКИ картини. Но знам, че няма да успея и така трябва да бъде.

 

Съжаляваш ли за нещо в миналото?

Не съжалявам за нищо, а съм благодарен, че ме направи това, което съм.

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

Аз не прощавам, но не ме разбирайте погрешно – аз просто няма какво да прощавам. Аз съм освободен от страх, гняв и обиди, които натрупват бреме върху нас. Прошката за грешките ни ще дойде, когато му дойде времето. Нека живеем така, че да не пречим и най-вече да не губим най-безценното нещо на другите около нас – а именно тяхното време.

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Тези три измерения тръгват и се събират в една точка – това е мястото в което живея аз – настоящето.

Харесваш ли нашето време?

Макар трудно, нашето време, особено за хората на изкуството е предизвикателство и е чест, че мога да бъда част от него. Така че – да, харесва ми, и се опитвам да му придам цвят и добро настроение.

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Има много места, но аз мога да пътувам и в картините си. Всъщност там ми е най-любимо – картината е прозорец с любима гледка.

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...

Обичам го, разбирам се с всичките му препятствия. Не са необходими три думи, а само една – изненадващ!

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

От изгрева до залеза и всичко случващо се помежду светлината – прекрасна е и винаги различна, ту е топла, ту студена, а това е прекрасно.

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Пред бялото платно е моят дом – то винаги ми носи изненада. Подобно на шоколадово яйце, подарено на дете. :)

Какво ти дава сили да продължиш напред в трудните моменти?

Когато слънцето залезе, това е само началото на неговия изгрев – Вярата!

Кои хора са ви оказали най-голяма подкрепа и влияние?

Вярвате или не, животът не ни среща със случайни хора. Дори тези, които минават за кратко през него оставят своето влияние. Дори само с една дума, дума, казана точно, когато трябва.

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Да, искам да бъда по-добър човек и творец – работя върху тези две неща.

 

Намерил ли си призванието си?

Да!

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Смятам, че ще е едно вълнуващо приключение, а след това – предстои  да разберем. :)

 

А какво те кара да се чувстваш жив?

Радостта на хората около мен – особено ако съм бил причина за нея!

Какво е за теб самотата?

Това е най-великият учител, онзи, който носи мъдростта!

 

Какво ти дава представа за вечност?

Природата, природата е била и ще бъде.

Кое е добро, което са сторили за теб и няма да забравиш?

Може би тепърва предстои! :)

Какви чувства изпитваш най-често?

Изпитвам една цветна палитра от чувства и те обикновено излизат на платната.

 

Ако можеше да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил това?

Това са много хора, и не само.

Имаш ли вътрешен мир?

Да, но все пак си мисля, че има още какво да се желае. :)

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Всеки ден е съвършен, независимо дали е слънчев или валежен, а щастието е вътре в нас, а не около нас.

Какъв съвет би дал, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Обичайте се и живейте днес, защото утре може да е много далеч.

 

Има ли въпрос (или пък отговор), от който се боиш?

Винаги има въпроси, които остават незададени, но може би така трябва да бъде, за да остане място за изненади и да запазим духа на любопитство.

 

Какво може да те разплаче?

Вземете ми четките и боите :)

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Най-лесният начин е, когато някой ти се усмихне – заразно е! :)


Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Този процес е изключително сложен и продължава до самия край. Особено за творческите личности. Аз мисля, че съм някъде към средата на моя си пъзел.

 

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Всичко ценя и за всичко съм благодарен. Има ли начин да не съм, когато виждам в каква красота живеем. Макар човек да се е изгубил днес, все някога ще се намерим. :)

 

Благодаря ти за това интервю!

И аз благодаря!

 

Можете да видите още творби на Ивайло тук:

https://www.facebook.com/VoshtinarovArtsGallery

https://www.instagram.com/VoshtinarovArt/

 

Тихомир Христов споделя...

 снимки - личен архив на Тихомир Христов

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Най-хубавият момент е раждането на дъщеря ми Йоанна - 19.10.2006г. в Плевен.

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?

Катастрофите и COVID-19, и че ме е спасил Бог. И съм все още жив.

 

Вярваш ли в хората?

Вярвам в човека, а хората са колектив. Над група от хора не мога да имам власт, а как да променя нещо, дори и в посока към добро… А дори и да чета мисли… пак не искам да ги знам. Това ще ме натовари излишно, в чужди светове не искам да влизам. Моят свят ми стига. От другите ми идва в повече. А и кръста си нося сам. От други кръстове ще ми бъде непосилно тежко и няма да мога да се справя.

 

А в себе си?

Не се познавам, а това ми дава право да надничам дотам, докъдето ми е позволено. Искам да не вредя на другите със собствения си свят.

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтата е да дойде това, което е драснато, да кацне. А дали ще я употребя… за това не съм и мислил.

Надявам се да ми  стигнат дните за това, което има да върша тук. Работа, работа и време да гледам в точката, която е тук и навсякъде.

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Времето е отношение между видимо и невидимо. Винаги сме в нещото. И оттам излизане няма.

 

Съжаляваш ли за нещо в миналото?

Това, което е минало, никога не ще се върне. Споменът ни дава и смисъл, че новото изживяване ще е напластено старо. Ако се върнем там отново, в миналото, ще пропуснем този миг. И няма да е същото. Защото времето ни променя – нас и другите около нас. Реката тече, водата не е същата, както и мислите не са същите. Растем или слизаме надолу към първоизвора… надълбоко… надълбоко.

Важна ли е прошката в твоя живот?

Прошката е това да променим греха си към всичко. От мисли, действия, изречено и неизречено. В делата е ясно, че всеки греши. Безгрешното е безвремие, то е вечност.

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Деленето на времето е делене на цялото. Понякога съм навсякъде. И в този миг, в който махалото е в неутрално положение – нито в миналото, нито в бъдещето. То е застинало между времената. То преминава през нас чрез мига. А мигът е това, което трябва да усетим.

Харесваш ли нашето време?

Харесвам това време. Трудно мога да го променя, защото не съм създал аз това време. Случващото се е следствие на нашите мисли, независимо дали го искаме или не. Желанието ни го ражда, за да го понасяме това време. Кръстът ще си го носим и ако ни остане сила ще носим и на другите от техния ,,товар‘‘, за да се осъзнаят. Защото всеки трябва да носи своя кръст-товар.

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Мистичните места. Те са загадка, дори и да не съм там… Това, което ни се дава даром, трябва да го пазим, съхраним… Да го спасим от силата на разрушението. Може би това пази света ни и нас, които сме тук и сега в тази частица на земята ни.

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега?

Животът е дар и трябва да даряваме.

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Изгревите и залезите са неповторими, както и хората. Извор на живот са. Те винаги са красиви, няма лоши и грозни. Те са част от светлината, която Ни се дава даром.

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Навсякъде се чувствам добре… въпрос на нагласа. В родния край е може би истината.

„У дома“ са заниманията с любими неща и с неща, с които не преча на другите и изявявам света си.

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Сили в трудни моменти… Отчаянието, депресията са индикатори, че сме в правилна посока. Не може винаги да сме на максимума… като океана, морето, времето… приливи и отливи, възход и спад. Следваме биоритъма  си.

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Класиците в музиката, художници, философи и преминалото преди нас.

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Това, което трябва да се промени, го знае само времето. Цедило за всичко и над всичко. Изречено, недоизказано и премълчано. Било е и ще бъде… С нас и без нас…

 

Намерил ли си призванието си?

По-скоро призванието, нещото ме е намерило мен. Заради това, че съм бил търпелив и съм работил за много други празни дела. Нищо случайно няма… Случайността Ни се дава, за да не сме случайни. И може би е част от теглото да носим кръста си.

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Смъртта е част от живота и  от цялото. Тя е другият свят, за който малко се знае. А може би и не трябва да се знае. Да не го замърсим с дела и с мислите си. И да не превърнем чистото и недостигнатия свят в този, в който живеем сега и сме днес. Смъртта е вечност… И както е написал Иван Радоев в ,,Чудо“ - ,,Само смъртта е безсмъртна‘‘… Необятна, без начало и край… Повече сме мъртви, отколкото живи… Но малкото време от живота е, за да го направим красив. Да не пречим един ден на смъртта… Да сме достойни и като част от кръста, който носим. Може би тогава смъртта ще свали кръста и греховете ни… Само тя може би може да го направи. Живот в смъртта и смърт в живота… Свързано е всичко. Но може би ни е отнето да знаем това. И така е трябвало да стане.

 

А какво те кара да се чувстваш жив?

Самото правене на нещо е и смисълът на живота, а не разгадаването му. Той е мистерия… Мисля, че знаещите отговора, не са като нас, земните, с проблемите. И грешките са в пътя, и греховете, отърване няма… И отговор няма… Истината ни е отнета, защото е по-силна от нас… А илюзията е само един миг и като че ли тя дава отговор за истината. И пак не е гаранция, че е истина…

Животът е дар и човек трябва да дарява… Защото нищо не е наше…

 

Какво е за теб самотата?

Самотата е начин да влезеш надълбоко в света си… самостоятелно, самичък, без ничия помощ… Потъваш в бездната и не знаеш кое е реалност, кое е нереалност… Всичко се слива в едно…  процеп и миг… малък миг… И винаги различен… Сам в мисли, сам в действия… Никога не мога да се наситя на самотата си. Безкрайна награда за душата ми е да съм самотен… Пречистен мой свят, пълен с илюзии… Творчеството е пречистване, недостигнатост. Да знаем и притежаваме също е грях за мен. Но всички се стремим и го правим безспирно и винаги…

Самотата е любимо състояние и занимание… Трудно мога да се наситя на нея. Потъването в нея е дар за мен… Но малко оставям със себе си, и то заради другите, които постоянно ме въвличат в своите светове. И търсят отговор да им дам… някой път им давам, но често съм  съжалявал по-късно за своите думи към тях. Те са го поискали и съм го изрекъл… а е трябвало да го премълча. В мълчанието може би има толкова истина, стига да има кой да я усети… Самота с мълчание и без мисли… без нищо… Ето така гледам и усещам… В точката гледам и тя гледа в мен… и след това няма точка … няма и мен… А другите ще кажат: ,,Той гледаше в точка, а сега и него го няма… къде е той…защо го няма?... Следваше себе си… Дразнеше ги с присъствие, а сега ги дразни с отсъствие… Не обичат хората промяната… тя ги плаши… Навлизането в нови състояния и преживявания. Някой път съм контактувал със свръх-интелигентни същества… дали са от други Планети? Кой да каже… Водил съм и разговори с хора в психиатрични клиники – с  шизофрения, алкохолизъм, деменция, Алцхаймер. Определено същите усещат извън нашата реалност. Те са извън времето, усещат невидими състояния за обикновения човек. Техните светове са живи и носят силата и аромата на живото като сила. Усещат  и мъртвите, усещат и мислите ми. Ние не си говорим с тях. Когато имам въпроси, те ми казват… като състояния и мисли… Видения и знаци… Малко обръщаме на тези хора внимание, но те дават светлината в тунела… Наказани с дарбите си да виждат другото… Може би и истината …която ни е отнета.

Винаги човек си прави проблемите сам… и след това сам си ги решава. Не съм виждал днес човек без проблеми… И самото преодоляване му дава и смисъл, че живее и прави нещо. Щастието от преодоляването е може би и смисълът му, че живее. Да преодолее, да мине оттатък, да забрави какво е било и новото да му даде смисъл като път, изживяване и различност.

 

Какво ти дава представа за вечност?

Вечността е безвремие… там времето е спряло. Там мисълта е готова… има решение, но няма мисъл… мисъл без решение, защото няма нужда от мисъл, няма нужда и от решение. Състояние нито-нито, където всичко се е сляло, няма добро, няма лошо, няма ден, няма нощ. Нищо няма, а е цялостно. Нещо трудно разбираемо. Малко хора са го усетили… Изисква спиране, нежелание, немисъл… и в крайна сметка и неживот. Трудно и невъзможно е за доста хора… Това е път до дълбоката ти същност, от който човек се плаши, че потъвайки там – трудно можеш да се върнеш… И то нормален за другите… И ще последва пътят ти в клиники и изследвания за болен. Болен от неизличима болест – ,,Занимаващ се със собственото си същество“. Какво ще кажат другите?... Не си платил т. нар. ,,Данък обществено мнение“ и никой не е дал квитанция за извършеното плащане. Ах, каква загуба… за мен и за другите в мисълта за различията, които са ми дадени даром… или съм наказан да нося кръста си. Това е мястото, където душата ти общува с Бог… твоята индивидуална същност. А другите ги плаши, че си се занимавал със себе си… достигнал си до някъде, а те – не. Те ,,влизат в твоята бездна‘‘… „давят се“. А кой ще ги спаси тях? Само техните кръстове… да се хванат за тях здраво… ще са спасени…

А аз и тези като мен – неспасени и виновни за повличането към нещото и нищото. Докосване до създателя… малко са моментите. Няма правила и добре е, че няма такива… А самата вечност избира в кого да се отрази, а не да се разгадае… Тя няма разгадаване… Тя няма закони… Оттам идваме, натам отиваме. А тук земното е обвивката. Да обясняваме нещото като ИЛЮЗИЯ и ИСТИНА.

 

Кое е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?

Непоисканото добро… Да се материализира някъде в поляната на сънищата ми. Докосване до идеала и съвършенството… За  което съм работил в самотата си. Губил съм си времето в безсмислени дела и състояния… Оглеждал съм се сам и съм си отговарял сам… Неразбирането от другите – значи съм на правилен път…

 

Какви чувства изпитваш най-често?

Чувството на самотност е награда за мен. Тъгата, вглъбението, неспасението като промисъл, интуиция за смисъла. Това ме отдалечава дори и от самия  мен. Непознатото взима връх, обхваща и най-бездънното в мен и извън мен. И се сещам една мисъл, дошла от там, някъде… ,,Не всеки, който е тръгнал със себе си и срещу себе си, е достигнал себе си… Значи аз не съм себе си.“

Всичко, преминало през мен, отразено чрез мен или преминало край мен, а и пропуснато, има еднакъв смисъл. Като живота, който отминава, за да премине през смъртта и да намери смисъл. Плуваме във времето от наши състояния, а те сигурно са забравени стари или спомени от преминалото. А споменът не старее, а само го усещаме… Споменът е елемент от вечността. Това се спомените, запечатани в знаците, сънищата и виденията.

Веселото е заблуда, щастието е в недоизживяното ми детство и в постоянния ми контакт с по-възрастни от мен. Бях пораснало дете в детството си, самотно, странях от шума и игрите на връстниците ми. Гледах в света си, а сега моят свят гледа  в мен… Не се познах, а може би и не искам. Снимане, писане са и мои постоянни ,,пояси“ за спасение. Ако другите намират смисъл в поясите ми, то значи съм ,,спасен“ в своите заблуди.

 

Ако можеше да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил това?

Не можеш да прегърнеш този който те е създал. Така ще унищожиш заблудите в теб… Ще изгориш в истина… Недокоснатият свят е съвършен, той ни движи… Никой не го е докосвал, а светът е докосвал човека, който носи своя кръст и част от истината.

 

Имаш ли вътрешен мир?

Вътрешният ми мир е постоянен, неспирен миг от състояния, мисли , а може би и недействия.

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Идеите трудно ги реализирам. А и виждам и смисъл, че така е трябвало да стане… Нереализираното е съвършено… живо в недокоснатия си свят на идеята. Съвършен ден няма… Има преминал ден и неповтарящ се ден.

Съвършеният ден е във вечността, но няма начало и край, защото няма кой да каже откъде започва и къде свършва. Никой не го е виждал и усещал…  А може би няма нито ден, нито нощ…

 

Какъв съвет би дал на едно дете или на другите хора въобще?

На едно дете – да има детство, да играе на воля. Никой да не го спира, да тича и да си играе игрите, и да си запази света до края на дните…

А възрастният – да бъде дете… да вижда света си по-чист и да си спомня за своето детство, като споменът е силата на преживяването сега.

 

Има ли въпрос (или пък отговор), от който се боиш?

Боя се от истината… защото не ни е дадена… И да ми се даде, трудно мога да я опиша. А и на кой ли ще му трябва тази истина?...

 

Какво може да те разплаче?

Ако видя плачещ човек, ей така без нищо… Седящ на камък и сам… Не в позата на ,,Мислителя“ на Огюст Роден. А някак по-просто и естествено седнал или легнал… като раждащ се отново… Плачещ… все едно е стигнал и прозрял истината… Тя е в него… тежък кръст… непосилен за който и да е… Аз вярвам в този непознат, дори и да е невидим за другите, той носи и от нашата тежест и от кръста на всички. А сълзите му се вливат в реката на времето. А то, времето, отнася всичко във вечността и спира да е време… И там се затварят всички двери, за всички нас...

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Би ме зарадвало да  се усмихна на деца, бягащи в поляна от цветя… Радост голяма…

фотограф - Тихомир Христов

https://photo-forum.net/index.php?APP_ACTION=PHOTOGRAPHER&uid=20231