сряда, 2 декември 2020 г.

Споделено от Валентин Ковачганев

 



Ковачганев, Валентин. Който не знае, всеки го лъже, а който не може, всичко му пречи!

www.drugoto.bg

Моята сфера е квантовата психология, творил съм и в областта на бизнеса, още съм инженер, мим, поет, писател и най-вече българин, родител за всички времена.

Не е лесно да си българин. Както казваше сам за себе си, вече покойният проф. Божидар Димитров – средностатистически българин. Защото има едни, дето се срамуват да са българи, но не ги корете, такива винаги е имало и ще има. Българският ген дава големи възможности, но изисква сила, доблест, достойнство и сърце, изпълнено с любов, за да развиеш нужните способности. Винаги е имало такива, дето да се гърчеят, турчеят, елинеят, русофили, франкофони и всякакви други, дори и без мобифони. Но простете на слабите духом,  малодушните винаги бъркат и се колебаят, и винаги причините са извън тях и все някой им е виновен – по това ще ги познаете.  

 


Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Много са. Човек оценява най-хубавите си моменти много след като те са отминали. Може би в края на живота си, преди да склопи очи, може би, когато нещо болезнено в един момент е отворило голямото пространство и го е свързало с духа му, и човек е усетил вечността. Раждането на децата, изпращането на родителите и много битки, които извисяват духа ми. Ако се обърна назад във времето, не искам да се изтрие нито миг от миналото ми, защото оцених и подредих приживе и този си живот.

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?

Повторното ми връщане в този ми живот. Години минаха, докато го приема и разбера смисъла на съществуването ми във вече новоотворилата се реалност.

 

В какво вярваш?

В безкрая и безвремието, в законите на вселената, на които всеки един от нас е подвластен, и в силата на духа, в планетарния разум и Вселенския дух.

 

Вярваш ли в хората?

Както казва поета Стефан Цанев: „Наивен бях и вярвах много, и лъжеха ме много.“

С времето се научих да не вярвам в намеренията им, повечето са необосновани предположения. Оценявам страдащите и търсещите, не подценявам нито една форма на живот. Не толерирам подлеците и компромисите с духа, както и презиращите народа.

 

А в себе си?

Винаги съм вярвал в себе си. Усещал съм, откакто се помня, че нещо ми предстои и че трябва да се пазя, за да го изпълня, когато му дойде времето. Винаги съм усещал в дъното на душата си, че нося нещо, което не е мое и което трябва да предам на другите.





 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Отдавна съм спрял да мечтая, още от дете. Винаги съм имал точни и ясни желания и цели. От първи клас съм радиолюбител, после рецитирах, а в състава на гимназията биех барабаните. По време на следванията си се занимавах с пантомима и 9 години страстта към театъра в мен не угасна, защото за пръв път съм застанал сам на краката си на сцена. Баща ми се занимаваше с театър, освен другите си дейности. И той беше широко скроен и отворен към проблемите в обществото, но мога да кажа, че го надскочих в делата си, стъпвайки на неговия опит и продължавайки неговите стъпки.

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Никога не ми се е случвало да скучая и да няма какво да правя, но в тоя живот важното бе да се науча на търпение. Това май ми беше най-големият и труден урок в живота.

Когато майка ми бе при баба Ванга по повод предстояща операция, тя й казала да ми предаде следното послание: „Кажи му да не иска от другите това, дето от себе си иска!“

Ясни цели, достойни приятели, липса на компромиси, най-вече към себе си и децата – това са нещата, които ме движат напред в живота.

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

За мен прошката не съществува. Ние сме българи и както казва Ботев – ние силно любим и мразим, прошката в тая формула не съществува. Не отказвам спор или битка, с чест и доблест осветени, защото идват и такива, дето се пробват да се надлъгват и търсят къде да тренират, за да усъвършенстват проекта си за следващата си магария. И на тях не прощавам, че иначе в разочарования ще изпадам. Духовното е празно пространство, но то има своето време и обем, древните го наричат празното ни лично време-пространство. Някои сега го наричат подсъзнание, но де факто това е пространството, в което да надградим материалното.

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

За мен няма минало и няма бъдеще. Животът за мен отдавна не е събитие, а процес.

 

Харесваш ли нашето време?

„Нашето”!? Времето е едно за всички, но във всеки си има едно вътрешно време, за което говори и Левски. Бият се времената, бият се пространствата и хората в събитията, но цялото винаги си остава под законите на вселената и е в динамично равновесие.

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Нямам място, където да искам да ида. Отивам там, където имат нужда от мене и не се замислям нито за миг. Доста съм избродил, но докато не намерих себе си, тишина и покой от място така и не намерих.

 

Какво е Животът за теб сега? Опиши го с няколко думи...

Просто е: непрестанна вътрешна битка и адекватност навън.

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Споделените.

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Навътре в себе си.

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Няма трудни, както няма и лесни моменти в живота. Трудното, невъзможното е когато искаш да промениш света, без да осъзнаваш ролята и мястото си в събитието, в което си попаднал. Важното е да си в мир със себе си и адекватен околовръст. И българите казват: Бог на слаби ученици трудни задачи не дава!

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Доста хора са ми повлияли в живота. Инициирали са духа ми в процесите ми на израстване. Ред и брой нямат. Но дядо ми, баща ми, синът ми, жена ми и радостта, която дъщеря ми е донесла в живота ми са първото, за което искам да благодаря. Иначе и сега имам много добри и стойностни хора за приятели, доста именити люде с високи достижения съм имал възможност да срещна на живо, и учители, и професори от институти и от университети. Но Кубрат Томов, Стамен Стаменов, Божидар Димитров, а и други, все още живи, силни личности, които няма как да спомена все още, защото битките в живота продължават и не трябва живите да възхваляваме. Преминат ли оттатък, вече може да им благодариме и да се разделиме, да им простиме незавършеното приживе.

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Постоянно се променям, през всеки изминат ден. Информацията на човек и неговите преживявания се пазят в тялото ни. Интерстициум се нарича органът, в който се записва всичко. Всеки ден работя с проблемите на хората и обществото, значи се променям. Е, стихове не пиша така, както умея, но като понасъбера достатъчно, понаписвам някоя от заплануваните книги. Още на гърба на първата съм обявил другите, които ще напиша. Само чакам удобен момент и събития, чрез които да формулирам матрицата в тях. Научих се и да не бързам – книга втора повече от 4-5 години седя написана и неиздадена, че времето още не ѝ беше дошло. Знам състоянието, което ще достигна, преди да излезе духът ми от моето тяло, знам колко книги още ще трябва да напиша и имената им.

 

Намерил ли си призванието си?

Да, благодарение на срещата ми с Кубрат Томов. Тази среща отвори вратите на това, с което се занимавам в момента.  

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Бях мъртъв и се върнах от смъртта. Не се страхувам. И мига, в който ще изляза зная, и посоката, в която ще се отправя – също. Това е код, който присъства във всеки, но не всеки го отваря приживе. Живот след смъртта няма, но прераждания има. След смъртта духът почива, пренарежда се и се уплътнява. Чака следващото си прераждане, ако е излязъл от тоя живот, запазвайки личностната си честота и връзките с род и родина. Защото настъпиха времена на похитени души и объркани в съзнанието си хора медитират и обезстойностяват сегашния си живот. Късат връзки с родовата си карма и след смъртта им, техните духове ги подритваме като откъснати балони от сватбен автомобил.

 

А какво те кара да се чувстваш жив?

Че имам още дела, които имам тука да завърша. Книгите да си напиша, още хора да науча и всеки ден като за последно живея.




снимки и колажи - личен архив на Валентин Ковачганев

 

Какво е за теб самотата?

Не познавам такова усещане и никога не съм го изпитвал.

 

Какво ти дава представа за вечност?

Възможността за още случки и събития, прераждания и връзки.

 

Какви чувства изпитваш най-често?

В последно време нямам някакви запомнящи се преживявания, но ме радват постиженията на моите ученици и тяхното израстване и реализация в материалния живот.

 

Ако можеше да прегърнеш някой човек (известен или не), който не можеш – кой би бил?

Доста хора прегръщам от неживите вече, но живите ги отбягвам, за да не ги обърквам. Нека се прегръщат тия, дето имат заедно да преживяват нещо, при мен идват само за консултации, решения на сложни казуси и проблеми, нямат нужда аз да ги прегръщам. Очаквам да си прегръщам внуците вече.

 

Имаш ли вътрешен мир?

Да!

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Всеки ден е съвършен, като цветовете на разцъфнала вишна.

Създадох методика за директна връзка между съзнание и подсъзнание, и това дава възможност човек да заживее 24 часа ползотворно и градивно.

Щастието е състояние на отвореност, чрез която живееш и в двата свята едновременно, и си способен да твориш в живота, както и стъпки да оставяш, и стойностни, работещи модели.

 

Какъв съвет би дал на едно дете или на другите хора въобще?

Децата си имат майки и бащи, после стари родители, и те водят при мен своите деца. На чужди деца никой няма право акъл да дава, че да не ги обърка. Не трябва и осиновените деца да се лъжат, както и нашите, понеже истината винаги излиза с времето и събира, а лъжата разделя хората. Благородна лъжа няма!

 

Какво може да те разплаче?

Чрез сълзите човек изхвърля неотработената пот. Плачат тия, дето не са си отработили ситуациите в живота. Осъзналите смисъла на живота и това кои са и какво правят в живота, нямат сълзи за плачене, нито нужда от съжаление и съчувствие.  

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Много неща ме усмихват, но дълбоко навътре в мене си. Понякога и да се скарам на някой – с вътрешна усмивка го правя.

 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Никой не се е родил научен и никой няма да умре безгрешен. Имам още доста празни пространства, които чакат моите дела. Това безпокойство – дали ще мога да го завърша пъзела, преди да съм умрял – ме кара да скачам на крака сутрин.

 

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Много неща ценя. Най-много – живите и живота като процес. На много хора благодаря и повечето го осъзнават, и ме уважават. Както и аз – тях.

 

Ако има нещо, за което не те попитах, а би искал да споделиш с другите – напиши го също!

Има неща, за които си струва да се умре, но по-трудно е да живееш за тях и да променяш ситуациите. Героизмът отдавна не е на мода.  Новите достижения в науката нови възможности отварят и нивото на човешкото познание се повишава. Законите на вселената са валидни във всяко едно пространство и най-малкото е човекът. Душата е символ на живота, тя е връзката между дух и тяло. Духът се стреми да се събере и уплътни, тялото – да се освободи, а душата битките вътрешни преживява.

И в осъзнатите битките не спират, но не вътрешните, а тия, които са  градящи структурите и новите модели на обществото.

Не се възхищавайте на умните, оценявайте градивните и творците-реализатори.

Не вярвайте на политиканстващите, на идеолози, както и на тия, дето искат да се откажете от его, род и народ. Не следвайте безродниците и така ще стигнете вечния живот.

 

Песъчинка

Аз съм само песъчинка,

отронена от планина голяма,

търкаляна от бурната река житейска,

изгладена от удари и търкане

и светя със цвета на нищетата.

Аз съм само песъчинка!

И съм горд, че го разбирам,

и по дъното напирам

напред към вечността!

А тя е тъй примамлива и светла,

искри като фонтан на лунна светлина.

А аз съм само песъчинка,

послушно приемаща

ударите на падаща вода.

И горд съм, и съм беззащитен.

И жалък съм и се отричам,

но пак пълзя към тая светлина.

Но аз съм само песъчинка,

отронена, търкаляна, затрупвана...

Но от песъчинки се гради света!

 

26.11.1984

Това е публикувано в моята книга първа  "Регресия на зачатието”


петък, 27 ноември 2020 г.

Павлина Иванова споделя...


Казвам се Павлина. Навърших точно 50 през март т.г., но пландемията ми открадна юбилея (отдавна замислян като весело и многолюдно събитие). Най-точно сега ме описва думата „баба“ – щастлива със своята 2-годишна внучка, преродена, върната назад в детството, окрилена, виждаща света от различен ъгъл (през нейните очи)... А иначе родих и отгледах 2 момчета – вече млади мъже. И вече 31 години имам до себе си стабилна опора – съпруг за чудо и приказ!

Наясно съм, че ако ми се наложи да отговоря на въпросите, които следват, в друг отрязък от времето – отговорите ми вече няма да са същите. Но ще поема риска да отговоря като „на първо четене“. 


Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Най-хубавият период в моя живот е детството ми, без да омаловажавам други по-късни, но и по-кратки щастливи моменти. Детството в любимото ми русенско село, на брега на Дунава, сред тайфата приятели. Нощите на улица „Весела“, музиката до зори, омайните звуци на китара. Разходка с мотор през полето, усещането да се скриеш цял в буйните жита... Сладката умора след като си помагал в градината през дългите летни дни. И най-ценните уроци – уроците на живия живот!

Да не забравя и един особен отрязък от детството ми – лятото (август) на 1979, когато бях на 9 – незабравимата Асамблея „Знаме на Мира“ и трепета, който и до днес ме обзема при споменаването на нейната създателка Людмила Живкова.

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Загубата на родителите ми, отишли си рано от живота, а по-късно –суицидния (неуспешен, за щастие) опит на брат ми, който за малко не подлуди мен, буквално.

 

В какво вярваш?

В доброто у хората. В това, че всеки от нас носи божествена частица в себе си. Че идваме тук не за да си вредим и да се измъчваме взаимно, но някак сме принудени да забравим предварително своя произход и своето предназначение... И това, че можем да бъдем добри, че можем да даваме (повече, отколкото да взимаме) и да оставяме в дар на този свят частица от себе си.

 

Вярваш ли в хората?

Да, понякога безпределно, което сериозно ми вреди.

 

А в себе си?

Да, категорично. Иначе животът нямаше да има смисъл и щеше да е доста труден и тягостен. Още повече, отколкото е сега, понякога...

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая за хармоничен и мирен свят! Надявам се скоро светлите същности да достигнат и преминат критичната маса и да достигнат достатъчен брой, за да настъпи обрат и да тръгнем към мечтания свят! Всъщност само да се надяваме е малко, работя за постигане на тази цел.

Мечтая за деня, в който ще виждам само щастливи деца (а и възрастни хора). Искам да стана свидетел как творчеството ще замени неприятната работа за осигуряване на прехрана и оцеляване... И как човекът ще се върне към своето изначално предназначение на творец, на сътворец на своя красив свят.

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Да творя и да уча. Жадна съм да уча още и още. Но всъщност го правя почти непрекъснато – ученето. Попивам всеки урок, който ми предостави животът. А виж, с творчеството закъсвам. Понеже творбите се раждат най-често като спътници на силни емоции, а моите напоследък не са от най-красивите, та затова и стиховете биха били съответни... Ето защо и те са по-редки, само в особени моменти.

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

Да, от позицията на възрастта, в която навлязох, вероятно тази важност се засили някак. Но и принципно – да. Още в ранното ми детство, моята любима баба, на която са ме поверили за първи път едва навършила годинка, ме учеше на този прекрасен, благороден акт!

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Опитвам се да живея в настоящето – защото знам, че е важно. Че иначе е загуба на време. Но поглед назад или напред понякога зарежда с особена енергия – със спомени или с ентусиазъм...




в Ефес

 

Харесваш ли нашето време?

Честно казано ми е трудно да го харесам толкова, колкото бих искала. Или по-скоро ми се иска да беше повече за харесване ;) Ама, какво да се прави – неизбежно е да го понасяме такова, каквото е. Или каквото сме си го надробили ;)

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Място – едно вече посочих – моето дунавско село. Друго такова са Родопите. И някак странно, но много ме тегли Ирландия (никога не съм била там). Може би това е предстоящо пътуване – кой знае?!

 

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...

Ооо! ДА! Описал го е преди мен (взел ми е думите) любимият ми поет Никола Вапцаров (татко ме подтикна да се влюбя в неговите стихове, рецитирайки ги честичко наизуст):

„За него, Живота, направил бих всичко!“

Моите три думи: Любов, Дете, Светлина

 

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Детските усмивки – най-искрени и неподправени са.

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

В омаята на книгите. Словото ме омагьоса още преди да мога да чета самостоятелно. То е моята стихия...

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Увереността, че всяко нещо – добро или лошо – има край. Че се редуват „горе“ и „долу“. Че няма вечна мъка... Както няма и вечна радост всъщност...

И осъзнаването, че сме тук, за да учим уроци. Лесни или по-трудни – това все пак са само уроци. И всеки от тях има своя смисъл. И е ценен по своему. Макар на този етап да ни е трудно да го усетим, осмислим, обхванем, прозрем. Но обогатява – душата.

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Близки, приятели, роднини. Учителите ми – цяла плеяда от прекрасни Човеци! Някои от тях са още тук, сред нас. Благословени да са! А на отишлите си – светлина в отвъдното.

Относно влиянието (благотворно) и почитта – на наскоро отминалия Ден на Будителите изброих няколко в „клюкарника“ – не  ми се повтаря отново, че списъкът е дългичък. Но ще спомена само неколцина от тях – съвременни будители: един, който имам честта да познавам лично – Патрик Смитьойс; две дами, които също чувствам като сродни души (и приятелки) – Мария Стефанова и Елена Икономова; един учен, с когото имах щастието да се запозная лично приживе – проф. д-р Георги Лозанов и накрая един велик физик – Теодосий Теодосиев, с когото също се надявам съдбата да ме срещне някой ден в този живот.

Щях да пропусна образът на Дякона – такъв, какъвто го е запечатала за нас, българите, Мерсия Макдермот!

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Ще ми се понякога... да бъда по-организирана, по-подредена (но май на творците трудно им се получава). Да не се вживявам толкова в чуждите истории – това все пак са си техни уроци. Да престана да бъда чак такъв „лапни-шаран“ и да спра да се ловя на лесни въдички... Да се науча да преценявам по-добре хората и да раздавам доверие по-скъпернически, вместо ръсейки го на килограм... С помощта е същото.

 

Намерила ли си призванието си?

Надявам се. Вярвам, че е така. Усещам, че моето призвание е да работя с деца. И май ми се получава – поне на този етап...




С Мел Гил


 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

О, защо да се страхувам. Това е просто път към Дома. И да, вярвам. Скачаме в училището, научаваме някои уроци и, като се поуморим, хайде пак вкъщи. До следващия учебен ден. ;)

 

А какво те кара да се чувстваш жива?

Най-често радостта, но понякога и болката напомня за това.

 

Какво е за теб самотата?

Понякога желана (но рядко). За работещите с хора е характерно да се уморяват от многолюдни общности и да търсят спасение в нея за отмора...

Всъщност ако се разровя по-надълбоко, самотата е възможност да познаеш себе си, да се вгледаш, да проникнеш през замазания прозорец, да прецениш трезво – за да намериш най-добрата отправна точка за фокус върху външния свят и другите.

 

Какво ти дава представа за вечност?

Природата. Нейният безспирен кръговрат.

 

Какви чувства изпитваш най-често?

Тук ще спомена един урок от една от моите любими преподавателки по психология от ВТУ (не помня точно коя от двете – Даниела Дерменджиева или Красимира Йонкова ни го поднесе). Накратко: „Човешкото същество прилича на радиоприемник и на радиопредавател едновременно. Излъчва и приема на някаква честота. И каквото излъчва, това и приема – неизменно. За да се смени станцията, е нужно да завъртим копчето (потенциометъра). И така, като сме се настроили на някаква вълна, ако не я сменим съзнателно, все на нея ще приемаме. И все ще ни обграждат хора, пулсиращи на тази вълна. Ако сме на вълна „проблеми“ - все „сродни души“ ще срещаме край себе си... Същото ще е и ако се настроим на „по-висока честота“ - край нас изведнъж ще се изпълни със щастливи и успешни хора.“ Това прилича и на описанието на Вадим Зеланд в „Пространство на варианти“. Лесни наглед уроци, но трудни за практикуване...

Та така – с чувствата и емоциите – се опитвам да се настройвам на свръх-висока честота. Получава се (понякога), при настоятелни и системни тренировки. ;)

Сериозно: Любовта е чувството, което изпълва без остатък, дава най-много и няма как да ти отнеме, колкото и да раздаваш.

 

Ако можеше да прегърнеш някой човек (известен или не), който не можеш – кой би бил?

Тривиално, но най-близките ми същества, които вече не са между нас – татко, мама, баба...

И няколко от моите малки приятелчета, които левкемията отнесе – те имаха най-голяма нужда от прегръдка...

 

 

Имаш ли вътрешен мир?

Да. Борбите (вътрешните) вече останаха в миналото.

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Ох! Трудна задача! Май ще пропусна.

Или пък не? Всеки един ден с внучката ми си е огромно щастие! (За момент се отнесох и я забравих – как можах!?)

 

Какъв съвет би дала на едно дете или на другите хора въобще?

Едно време моята мъдра баба ме учеше да се усмихвам пред трудностите и обидите, да благодаря! Та и аз така – усмихвай се и благодари!

 

Какво може да те разплаче?

До сълзи може да ме трогне щастливо преживяване (по-често чуждо, отколкото мое). От болка или покруса не ми се плаче! Макар да се случва.

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Бебе. Прегърнати или хванати за ръце млади хора (двойка). Танцуващо листо, подгонено от вятъра. И всяка друга красива природна картина...

 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той?

Оо! Добра асоциация! Ами... днес подреждах (сортирах) парчетата от 3 смесени пъзела, които внучката ми вчера изсипа на купчини на пода и после се разбъркаха от други деца в опит да ги приберат набързо. Само единият се озова цял в кутията, с всички нужни елементи. Останалите 2 бяха с доста липси. Може би такава е и моята реалност...

 

Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Търся ги. Наврени под килима, под дивана... Ще излязат. Ще се покажат. Ако не днес, то някой ден със сигурност.

 

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Ценя живота по принцип! Но съм най-благодарна – от все сърце – за прекрасните Човеци, с които ме среща в това „слизане“ на земята. Аз самата се усещам благословена да има толкова много от вас край мен! Благословени бъдете и вие!

 

Ако има нещо, за което не те попитах, а би искала да споделиш с другите – напиши го също!

Споделям няколко мои стихотворения, за финал...

 

Просто стих

Ако до твоя взор не достига
на изгрева красотата...,
слънцето нежно като намига
с усмихнат лик на цветята...

Ако до твоя слух не достига
птичи глас с чудните трели -
славейко драг или чучулига,
ария дивна запели...

Ако не виждаш китна природа:
тучни нивя сред полето,
бистри води и в тях небосвода
да си оглежда лицето,

чуки ръбати и белочели -
бдящи на пост великани,
мощни дървета – стражници смели,
редом в горите събрани...

то ти не помниш, че рожба мила
си на една сила свята,
що благосклонно ни е дарила
всички блага на Земята!

Виж красотата и събуди се -
всичко край тебе е живо!
И на живота тайният смисъл
лесно пред теб се разкрива...

И на доброто, що ни обгражда,
ти със добро все отвръщай!
Всяко добро добрина пак поражда
и чудеса всемогъщи!
                                                

 

~

Към децата

Мечтата си спомни завчас
и сподели я волно с нас.
Приятелски се довери!
Очакват те безброй игри!

Най-волната ще избереш
и цял ден няма да се спреш
Ще тичаш, скачаш и жумиш,
та вечер сладичко да спиш.

Простор, поляни, широта,
природа с чудна красота
ще сбираш в своето сърце
и ще извайваш пак с ръце.

И щом ний с теб се разделим,
Ще ни остане знак любим.
Задълго детските души
приятелство ще утеши!

 

~

 

НОВО УЧИЛИЩЕ

за всички деца
10.02.2011


Възторжена сядам и пиша
на светлата ВЯРА във плен:
В сърцето пулсира и диша
Мечтата за Утрешен ден!

Децата ни, рожбите мили
с усмихнати ведри очи,
посрещащи изгрева, пили
от топлото слънце лъчи;

Растящи на воля, сърцати,
изпълнени с чиста любов,
поглъщащи мисли крилати,
вървящи по пътя си нов;

Погалващи с обич и нежност
тревичка, дръвче, живинка,
В морето от мъдра безбрежност –
Светулки с добра светлинка…

 

~

 

Прозрение

 

Боже, храм е ДУШАТА човешка!

Аз разбирам как често грешим…

Ала в тоя път – грешка след грешка –

извисяват се всички души.

 

С колко болка е пътят осеян!

Как товарът житейски тежи!

И е ясно – не можем без нея:

Твърда ВЯРА победа държи!

 

От небето те милва звездица,

с топъл лъч, като ласкава длан

и с крила като майчица-птица,

тя НАДЕЖДА зове се, аз знам!

 

И когато, в минута най-трудна,

те повдигнат две силни ръце,

знай, ЛЮБОВ е, вълшебница чудна,

плам запалила в нежно сърце!

 

~

Любов

Любимият е тук до мен сега
и заедно сме... вече дълго време...
Разделяме и радост, и тъга
и справяме се с повечко проблеми!

По-рядко си припомняме деня,
когато пламна любовта красива,
но паметта аз няма да виня,
защото нашта приказка е жива!...

Живее любовта ни вече в тях –  
в децата – в  синовете ни прекрасни,
преливаше от плач във весел смях
през дните детски, но и днес не гасне!...

Сега мъже са и в света суров
те носят в своите сърца посяти
искриците от нашата любов,
която да раздават без остатък!

~

Двадесет-и-четвърто-майско

Посвещавам на учителите на малкия ми син Митко,                             абитуриент в Национална гимназия за хуманитарни науки и изкуства „Константин Преславски” – Варна 2014г.

 

Поклон пред Вас, учители-творци!

Ваятели на детските стремежи!

Създавате художници, певци,

танцьори и …мечтатели с копнежи!

 

На още неродените творби

подготвяте неръкотворна дреха…

Извайвате характери, съдби,

Чертаете им карти на успеха!

 

Разплитате кълбото на страха

и давате простор на мисли плахи,

окуражени заедно така

да бъдат непристъпни за атаки.

 

И тънки нишки – шарена дъга –

невидима струяща от душите,

втъкавате с любов за тях сега

в пътеки, за да крачат най-честити!

 

Пред прага на раздялата сте пак,

но част от свойта същност сте дарили…

Носете горди почетния знак:

Благодарим Ви, добротворци мили!!!

 

май 2014г.         Павлина Иванова


Страници на Павлина във Фейсбук:

www.facebook.com/dar.varna

и

www.facebook.com/u4avnikolaevka