сряда, 15 август 2018 г.

Споделено от Теодор Николов







Представи се накратко...

Казвам се Теодор Николов, за приятелите – просто Тео. На 28 години съм. Преди 3-4 години напуснах градския живот и процъфтяващия си бизнес, за да заживея в планинско уединение, в търсене на отдавна забравени отговори. И си спомних: Кой съм, защо съм тук и какво ни предстои колективно да изживеем с душите, с които заедно сме дошли на Земята в тези тъй интересни и важни за бъдещето на човечеството времена.
Не обичам да говоря за себе си, затова моля читателите да ме извинят, че няма да бъда многословен. Ако трябва да се определя с една дума, тя би била ученик.
И ще обясня защо.
От свещеното познание, което ни е завещано през вековете, знаем, че Земята е една школа – школа за кандидат-ангели, в която всички заедно сме призвани да се учим, да си помагаме, да се допълваме и да допринасяме за разнообразието и хармонията във Всемира. И в тази школа, в която се развиваме живот след живот, всеки рано или късно достига до един красив момент, познат в езотеричното християнство като „разцъфтяване на човешката душа“. Тогава душата се пробужда и започва съзнателно да живее и да работи над задачите, които са ѝ били възложени от нашите напреднали небесни предводители от ангелските йерархии, познати още като Всемирното Бяло Братство. В един мистичен миг душата среща своя Учител (Христос) и истинското пътуване едва тогава започва…
И тъй като Същият този наш Предводител ни учи, че представянето и разпознаването е по плодовете на делата, а не по това, което сами казваме за себе си, ако някой усети импулс, добре дошъл е да опита моите първи „плодове“ на istina.bg или на фейсбук www.facebook.com/dete.na.svetlinata



Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Моментът, за който споменах по-горе. От тогава целият ми живот придоби смисъл и всеки Божи ден се будя окрилен и вдъхновен, съзнавайки какъв дар е животът и колко благ е нашия Баща като ни е дал всички тези прекрасни условия и бди постоянно над нас, радвайки се за всяка наша малка стъпчица напред.

А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?

Много са, но като погледна назад това са моментите от живота ми, за които съм най-благодарен, и които най-много са изградили характера ми – направили са ме по-мек и по-търпелив, когато виждам несъвършенствата около мен, но и по-твърд и безкомромисен, когато някой погазва свещени неща и си позволява да лъже и да вкарва доверчивите хора в криви пътища.

Мисля, че най-трудното нещо беше първата ми зима в планината. В такива моменти човек трябва да се справи със всеки свой страх и да остави живота си в Божиите ръце. Не само на теория да има вяра и упование, че „и косъм няма да падне от главата му, ако не е такава Божията Воля“, а да започне да живее с тази мисъл. Защото дори най-малката сянка на съмнение би могла да сринe човек психически и да го накара да се чувства сам в света. А това е просто една илюзия. Та ние постоянно сме заобиколени от добронамерени Същества, невидими за физическите сетива (но много ясно видими за духовните) – по-напредналите наши братя от Бялото Братство.

В какво вярваш?

Във всичко, което съм проверил със сърцето, ума, душата и духа си.

Вярваш ли в хората?

Да, вярвам, че всяка душа е изначално добра, любяща и мъдра. А на тези, които все още не са узрели, за да проявят тези свои качества, просто не им се доверявам за важни неща. Иначе доверието се превръща в безплодна наивност.

А в себе си?

Разбира се. Да се подценяваш е толкова лошо, колкото и да се надценяваш. Зная на какво съм способен, зная и над кои свои качества имам да работя. Но ако Бог е с мен – да се съмнявам в себе си би означавало да се съмнявам и в Него.

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая за свят, в който Любовта царува, а хората живеят като братя и сестри, готови да си подадат ръка и да са способни да кажат като ап. Павел: „Вече не живея аз, а Христос живее в мен.“
Мечтая за свят, където всеки е намерил своето призвание и е щастлив, че може да го подари на своите ближни; където няма нито един страдащ, гладуващ, гол и бос човек.

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Да, определено. За много неща.
Живеем в изключително забързани времена. Безлюбието, отчаянието, тъгата, разврата, алчността, заблудите, лъжеученията, материализмът, коравосърдечието… така са завладяли човешките души, и в същото време има толкова много хора, които са готови да се пробудят за един по-осъзнат, смислен и добър живот, че често се сещам за думите Христови: „Жетвата е изобилна, а работниците – малко. Затова молете Господаря на жетвата да изпрати още работници.“
По тази причина твърде рядко успявам да отделя нужното време и внимание на всички близки и скъпи душички, с които вървим в един път и понякога имат нужда просто от една блага дума, за да си върнат надеждата в доброто. И все пак
, по ред причини, които подробно съм описал в книгата „Откровения на Истината“ ( http://istina.bg/kniga/ ), разполагаме с ограничено време за важните задачи, които нашите Небесни предводители са ни възложили, още преди да се въплътим на Земята, и понякога трябва не само да правим добро, ами и от 10 възможности да направим добро, да изберем тази, който ще бъде най-полезна и плодотворна за нашите ближни.

Важна ли е прошката в твоя живот?

Да. Докато има дори и един човек на света, на когото не можем да простим или когото мразим, духовният напредък е много труден.
Бог иска от нас да живеем в Любов и ще ни среща с нашите неприятели до момента, в който се примирим и побратимим.
А дотогава вече ще сме достатъчно пораснали, за да видим колко много ни е помогнал дадения човек да съзреем и да станем по-мъдри и по-любящи.

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш?

Сега. Почти изцяло мислите ми са насочени към сегашния момент, дори планове за повече от 3 месеца напред не смея да правя, защото Друг е, Който се грижи за тях. От нас се иска само да свършим малкото, което душата ни нашепва в дадения момент, че трябва да свършим. А докато не изкачим едно стъпало, няма никаква полза да гледаме към следващите.

Харесваш ли нашето време?

Не го харесвам. Обожавам го! Такава благословия е да живеем в тези вълнуващи времена, да се сблъскаме с много трудности, и да имаме възможност да приложим това, на което от хилядолетия са ни учили Учителите на Човечеството. Докато в миналото (а също и в Школата на Небето, в периода между смърт и ново раждане) сме учили как се проявяват доброто и злото, сега буквално всичко се случва около нас с изключителна интензивност. Достатъчно е да се огледаме внимателно около себе си, за да видим ясно силите, които се проявяват чрез нас и земното човечество като цяло.
Достигнали сме до върха на егоизма и безверието. Но нали знаеш какво означава дъното за удавника? Възможност да се оттласне нагоре към белия свят. Към Светлината.
И вярвам, че човечеството много скоро (с добро или с лошо) ще разбере, че пътят, по който е поело, води към бездната. Ако продължим с това темпо да унищожаваме земята, телата и душите си, въпрос на време е (и то много кратко време), всички вкупом да отидем по дяволите, а на нашите деца да оставим един свят, в който за нищо на света не бихме искали да се родим.
Но ще ни се наложи.

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Не. Ако Раят не е в душата ни, не можем да го намерим никъде на Земята. А ако вече е там – не бихме си и помислили да го търсим някъде с физическите си очи.

Раят е там, където има Любов.

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Когато видя човек да прави добро на някой в нужда, без да са го молили. Няма нищо по-красиво от това. В тези редки мигове в нас се проявява Сам Бог.

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

На Рила.

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Знанието, че не съм сам и усещането, че редом с мен работят милиони видими и невидими Същества.
И както Учителят Беинса Дуно казва за нашите времена: „Ще дойдат всички светии, адепти и Учители от памтивека. Те ще впрегнат с мощния Си дух всички пробудени души от четирите краища на Земята и всички заедно ще въведат истински ред и порядък в света. След свършване на своята работа те ще се оттеглят и ще оставят човеците да живеят и да работят при новите условия. Така ще се възстанови съобщението между видимия и невидимия свят.“
Днес те са тук, сред нас, и постепенно се подготвят за своята мисия.
И още нещо ми дава сила в трудните моменти – споменът за онова, което изживя заради нас най-Светлият сред Светлите преди 2000 години. Щом Той намери сили да мине през най-жестоки мъчения и позор и накрая да каже: „Отче, прости им, те не знаят какво вършат…“, всичко, през което ние минаваме в ежедневния живот са просто бели кахъри.
И докато не се научим да благодарим и да ценим най-скъпия дар – Живота, ние никога няма да получим нещо повече от това, което имаме сега.

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

До 18-годишна възраст – безспорно майка ми. Тя ми е дала повече от всички останали хора в живота ми, взети заедно.
След като станах самостоятелен започнах да търся човек, за когото да си кажа: „Като порасна искам да бъда като него!“ След поредица от разочарования разбрах, че такъв човек едва ли съществува и започнах да го търся в книгите. В свещените текстове, в житията на светиите.
И тогава намерих Учителя. Или той намери мен, не зная. Знам само едно – без него аз още щях да се лутам в мрака, като сляп сред слепи.
От този момент Животът ми започна.

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Да променя – не бих казал, но има много качества и добродетели, които искам да развия до едно по-високо ниво, за да бъда по-качествен инструмент в Божиите ръце.

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Знаеш ли… Скорпионите имат много интересно поведение в природата. Ако един от тях бъде обграден от всички страни от огън, той сам ще си инжектира отрова, но няма да допусне поражение. Струва ми се, че това важи и за зодиакалният знак J
Не, не се страхувам от смъртта. Просто няма логика човек, който знае за прераждането (тук не говорим за гола вяра, а за знание, което при много хора дори е свързано с реални спомени), или че в миналото такива като мен, които се бутат между шамарите са били изгаряни живи и изтезавани по най-жесток начин, да се страхува от същото.
Първият път боли, после просто порастваш и започваш да виждаш и да мислиш отвъд видимото и тленното.
Ако имам страх от нещо (а аз определено имам!), то е от това, че може да издъня тези, които разчитат на мен и са ми гласували своето доверие.
В Братството си имаме девиз – досущ като при мускетарите – „Един за всички, всички за един.“ И когато един се хвърля в огъня, за да помогне на някой брат в нужда, всички са зад него. Затова и Христос казва за противниците на това Братство: „Мъчно е да риташ срещу остен.“
Защото дори един от нас да падне, други ще дойдат на негово място и ще довършат започнатото.
Няма нищо страшно, още повече, когато дори в Светото Писание е казано, че всичко, което се случи на Праведния, Бог ще превърне в добро.

А какво те кара да се чувстваш жив?

Да се чувствам полезен и да се самоусъвършенствам, за да мога да бъда още по-полезен там, където Духът ме изпраща.

Какво е за теб самотата?

Необходимост, поне в част от времето. Само в самота човек може да чуе ясно шепота на своята душа.
Но друга необходимост е и времето, прекарано сред хора. Иначе се превръщаме в едно от онези езера, пълни със застояла вода, която блатясва и в нея се завъждат всякакви червеи, жаби и гущери.

Какво е щастието за теб?

Бих цитирал мъдрият Давид – „Ето, колко е добро и колко угодно да живеят братя в единомислие.“ Толкова е просто, и толкова сложно…

Опиши ми един съвършен ден...

Посрещане на изгрева, молитви, песни, Паневритмия, задружна работа със съмишленици (независимо каква е), братски обяд, беседване по духовни теми… На човек му трябва толкова малко…

Какъв съвет би дал, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Да не правят никому това, което не биха желали да правят на тях.
И никога, никога, ама никога да не вярват в нещо, само защото някой авторитет им го е казал или защото много други хора вярват, че то е истина. На Земята мъдрите хора са малцинство и твърде често най-общоприетите идеи са най-големите безумия.

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той?

Бих казал почти идеално подреден… до момента, в който погледна в малко по-голяма перспектива и тогава забелязвам, че всъщност от всички страни този нареден пъзел граничи с безкрайни все още неподредени пространства. Това е и най-красивото в живота – че пътят пред нас е безкраен, както и самата Вечност!

И само от нас зависи дали ще стоим на едно място, повтаряйки едно и също ден след ден, живот след живот, или ще поемем инициативата и отговорността за собствения си живот, да уловим мига и да проявим всички онези прекрасни дарби и таланти, които Бог е вдъхнал в нас.
Никой не ни е обещавал, че ще бъде лесно, нито че всичко ще става от първия път, нито че няма да има падания и ставания. Дори напротив, на най-талантливите ученици се дават и най-сложните задачи, а и Бог никога не би ни възложил повече товар, отколкото можем да носим.
Ако ни е дал много, значи вярва, че ще се справим.
Картите са раздадени. От нас зависи как ще ги изиграем и какви условия ще подготвим за тези след нас. Аз вярвам с цялата си душа в светлото бъдеще за човечеството на Земята.
И ще работя за него, докато дишам.


петък, 13 юли 2018 г.

Първата книга по проекта е вече под печат!


"Човекът е тайна. Тя трябва да се разгадае и ако я разгадаваш цял живот, не казвай, че си загубил времето си. Аз се занимавам с тази тайна, тъй като искам да бъда човек."

Достоевски


~


Петък, 13-ти е и вярвам, че особено ми върви на този ден...
Време е да ви представя корицата на първата ми книга с интервюта - 190 (сто и деветдесет!) на брой (от 250 осъществени за 5 години), в името на идеята на ЕДИН ОТ НАС Споделя...


На 16 октомври 2016 Денчо Михов / Издателство "Либра Скорп" / се свърза с мен и ми написа:
"Изключително високо оценявам това, което правите - имам предвид проекта "Един от нас споделя". Адмирации! Наистина са необходими много енергия, много ентусиазъм и много любов... за да постигнете това!"


И ми предложи да публикуваме книга с интервютата, което, разбира се, много ме зарадва! Минаха почти 2 години от онзи момент... Осъществих още интервюта... Книгата се забави по ред причини толкова много, които сега нямат чак такова значение, че да ги описвам...
Не се отказах. Не се отказахме! За което се радвам наистина! И благодаря за всичко Благодаря и за прекрасната корица на Петя Станева! Накратко - за всичко!...


Вярвам, че тази книга има дълбок смисъл и си струва да "живее" и на хартия! Сега влиза в печат и в края на юли-началото на август ще е готова и ще мога да я държа в ръце най-сетне... Да я държим в ръце - казвам го за онези, които ще поискат да я имат също в домовете си, или просто близо до себе си.


Много се вълнувам, наистина... Може би, защото не е само моя, а събира в едно толкова много хора, толкова съдби и нишки... В нея има много неща, казани... от сърце и душа - пълни с "обикновена" човешка мъдрост. А пътят до нея никога не е лесен... Аз се радвам, че съм част от този път и благодаря най-вече за Доверието!
Предговорът, който написах за книгата, можете да прочетете тук:


https://www.meridian27.com/book/edin-ot-nas-spodelya

Ето го и тук:

Скъпи читатели, здравейте!
Ето, че настъпи и този дългоочакван (не само от мен) час – да държите в ръце книга с интервюта от проекта ми „Един от нас споделя“, по повод петия му „рожден ден“, който е през август 2018 г. В следващите страници ще намерите най-различни човешки съдби, по-тъжни или по-щастливи, разказани от първо лице (което винаги има особена стойност), откровения, прозрения... И те са полезни, вярвам, на всеки един от нас, който ги прочете. Те са като огледала и ориентири за собственото ни съзнание и развитие, защото, колкото и да сме различни, ние все пак много си приличаме... Човешката мисъл и чувствата ни, тревогите и надеждите се раждат, лутат и преплитат винаги по сходен начин, „нагоре“ и „надолу“ по спиралата на Живота, за да се получат накрая нишките на нашите собствени уникални пътища – на всеки един от нас поотделно – понякога самотни, а друг път споделени с близки хора и съмишленици... Красотата и ценността на споделянето чрез слово обаче е неизменно, откакто хората го познават – то преодолява препятствията на времето и пространството и ехото му може да отекне в бъдещите поколения, а и в почти всички кътчета на света, където живеят четящи човешки същества. Стига да бъде съхранено споделеното чрез публикуване, както и да има някой, който да го преведе...
Искам да благодаря най-сърдечно на издателство „Либра скорп“ за високата оценка на труда ми и за протегнатата ръка, за да я има тази книга и по-голямата част от интервютата, осъществени досега, да продължат своя живот на белия лист (все едно – на белия свят), а не само виртуално, в блога, който създадох на 18 август 2013 г. За мен това е чест и ново вдъхновение за работа и срещи с хората – с дъх на море, тъй като издателството „принадлежи“ на прекрасния Бургас. За съжаление, няма как да се съберат всичките в едно издание, но вярвам, че ще има продължение... Някои от интервютата публикуваме тук със съкращения, заради големия обем на книгата, но целите можете винаги да прочетете в блога – виртуалния им дом. Там ще откриете и наистина прекрасни стихове от много от участниците в проекта, които нямаше как да поместим тук...
Снимките са ми любезно предоставени от участниците в проекта – само някои от тях са мое дело. Там, където бях помолена да стои и името на фотографа, го добавихме – надявам се, без пропуски, а ако има такива – предварително моля за извинение. Обемът на книгата е голям и те са почти неизбежни...
Наистина, много трудно ми бе да избера кои интервюта да бъдат публикувани сега, защото – отново открих това! – всички те са важни и ценни за мен, и носят нещо уникално и неповторимо. Като хората, които стоят зад тях... А е безценно доверието на всеки един към мен, за което искрено БЛАГОДАРЯ! Все пак не съм известен журналист, нито стои прочута медия зад гърба ми... Доверието бе родено главно от моите думи в описанието на идеята на проекта, които са плод на сърцето ми, наистина – дано не звуча патетично...
И за това – още веднъж – благодаря!
Ще си позволя и още една кратка благодарност – към моето семейство и най-вече към моя съпруг, който се отнася с истинско уважение и разбиране към мен и моята работа. И без него тя щеше да е невъзможна...
... И така – „попътен вятър“ към умовете и сърцата на читателите желая на тази книга, чието начало бе в столичния ж.к. „Люлин“, където живеех, и през издателството в прекрасния Бургас, тя ще потърси и намери своя пристан в домовете ви, вярвам. Тя е така скъпа за мен, защото събира в едно цяло нишките на много човешки пътища и дава възможност да осмислим човешкия път въобще (чуждия или своя собствен), да го видим едновременно от по-близо и от по-далеч, да го видим в перспектива. А тя, тази перспектива, чертае и показва не друго, а развитието на душите ни – от миналото, през настоящето, към бъдещето... Вярвам, че в него – в бъдеще – ще намираме повече смисъл, именно заради днешните ни усилия да потърсим смисъл. На Живота, Вселената, Човека и всичко останало...

Посвещавам тази книга на всички хора. Да, на всички!
Желая ви щастие! То е възможно...


Ваша:
Кристина
1 юни 2018, София


~

Разбира се - още ще пиша за нея и ще я представям из страната, живот и здраве...
Дълго я чаках, но си струваше! 




Ето какво пише на корицата:



Проектът „Един от нас споделя” обединява най-различни хора, наши съвременници и - поне засега – само българи. Някои от тях са по-малко или повече известни, поне в нашата страна, благодарение на работата си – като Калин Терзийски, Васко Мавриков, Добромир Банев, Симеон Воев, Радослав Гизгинджиев, Любомир Розенщайн, Михаела Петрова, Ралица Генчева, Мира Дойчинова... А други са напълно неизвестни за обществото, но също така имат нещо ценно, което да споделят с другите от своя живот и своя свят...


 ~~~


„Споделям своята искреност, защото вярвам, че истинските отговори пораждат още по-истински въпроси.”



Радослав Гизгинджиев



~

„Тъй като ми е трудно сама да си измислям добри въпроси, предпочитам да ползвам създадени от хора, които имат истински талант за това. От време на време, когато реша да проверя „къде съм сега?”, ползвам за автоинтервю въпросника на Кристина Митева, която създаде платформата „Един от нас споделя.”



Михаела Петрова



~

"Направете си този експеримент: отговорете за себе си на въпросите, които Кристина Митева задава на всички... Може би ще бъдете изненадани колко ще научите за себе си за по-малко от час...”

Любомир Розенщайн

~
„Хората, с които ни срещаш - ами то е като да пътуваш из острова на съкровищата. Благодаря ти за всички бисерчета, които чрез теб стигнаха до мен.”

Катя Ташева
 
~
„В „Един от Нас споделя” е заложена Великата Идея за Любовта, за това, което ни свързва, обединява и възражда. От нея лъха Доброта, Надежда и Светлина.”

Пламен Ламбов

~
„Ти отвори нещо в душата ми и го съживи! Въпросите ти са важни, много важни и съдържателни, и обикновеният човек, отговаряйки им, става важен, а е просто един обикновен живот!"

Радосвета Кондова


~~~ 

Ето я и самата корица - първоначално мислех да бъде с колаж от снимки на участници в проекта, но това е вариантът, който в крайна сметка вчера избрахме:






 


сряда, 6 юни 2018 г.

Споделено от Николина Барбутева


     


     Казвам се Николина Барбутева. Родена съм в град Пловдив – най-прекрасното място не само в България, но и въобще в света, поне според мен. Това е градът, който ми е дал толкова много... най-вече свобода и сбъднати мечти. За Пловдив може много да се говори, но по-добре е човек да има възможността да бъде част от него.
       Аз съм млада жена, изтъкана от своите си контрасти, лични борби и стремежи. Мога да бъда ту скромна и добра, ту непредсказуема и изненадваща. Житейският ми път никога не е бил лек, но дори и в това човек трябва да търси и намира смисъл, че дори и удоволствие. Удовлетворяващо е да знаеш, че зад всяка постигната цел стоят труд и усилия, които са били възнаградени накрая. Да си се борил до края и да си напуснал бойното поле на живота окървавен, но не и сломен, е всичко, за което можеш да бъдеш благодарен на Бога. Може да си преминал през последния кръг на ада, но си преминал.
       Какво ми дава смисъл в този свят? Това са изкуството и работата ми. Обичам да пиша от дете. Писането е моето убежище, моето истинско аз, моят глас, когато нямам слова. Белият лист винаги ще те чуе и разбере. Върху него можеш да излееш всичко. Няма грешни изречения или фрази, има само истински.
       Работя като учител. За тази професия думите не стигат. Дава и взима много. А кое от двете е повече, ще замълча. Както по-горе написах, аз съм силен човек. Да си учител също означава да твориш. Работата с хора винаги е била най-трудната, а когато става дума за нашите деца, става поне два пъти по-трудно. Излишно е да се заблуждаваме, че в тази сфера нещата у нас са в цветущо състояние, дори на моменти е отчайващо, но да си учител винаги е било кауза. В трудностите неизменно има и красота. Трябва да имаме очи за нея. Тя е в нас и около нас. Не може да проспиваме дните си, вторачени в недостатъците и да сме слепи за доброто.


  
      По-горе споменах, че смисълът на живота ми са творчеството и работата ми. Открила съм ги много отдавна, още докато съм била дете. Израснах в среда, в която библиотеката и училището бяха най-силните авторитети. Те бяха моето второ семейство, тъй като нямах много истински приятели в живота си. Като малка имах много тъжни моменти, с които все още не съм се справила, но животът продължава, въпреки тях. В книгите и знанието намирах своето убежище. Омайваше ме възможността да се потапям в аромата на познанието и да се оставям да ме упоява. Винаги съм обичала безкрайността, а то е точно това – безкрайно. Само ти остава да имаш услужлива памет, която да помни всичко, което си прочел, чул или видял, и можеш да се чувстваш като властелин на знанието.
       Като малка виждах как библиотеката е посещавана от деца на моята възраст, особено през лятото. Това ме караше да се чувствам добре. Още деца, които искаха да се учат и да знаят. Малки момиченца и момченца, дошли да получат знание чрез книгите. Някои бяха доведени от родители, баби и дядовци, или идваха сами, но по една или друга причина бяха в библиотеката. Бях твърде срамежлива, за да се запозная с някое от тях, но им се радвах, когато ги виждах. Библиотеката за мен беше като второ училище.
       А сега къде са децата? Не са в библиотеките. Изгубени са из днешния материален свят, който им диктува ценности, различни от ценностите, които имах, например аз, като дете. Децата не общуват нито с книгите, нито със себе си. Общуването между тях става все по-малко пълноценно. Къде грешим? В училището ли е грешката или в семейството на днешния, тъй объркан, XXI век? Не е въпросът къде и в кого е грешката, а как да я коригираме. Бих се радвала да има днес повече родители, които биха посетили библиотека или книжарница, заедно с детето си. Ще е изживяване и за двете страни, сигурна съм. Най-малко ще е разчупване на добре познатото ежедневие. Щом аз, като учител, мога да разказвам на учениците си за книги и за техните сюжети, могат да сторят това и родителите. Все още има сред тях четящи хора.
      Книгите и любовта към знанието ме направиха, поне в моите очи, един успешен човек, тъй като постигнах чрез тях набелязаните от мен житейски цели до момента – пиша и споделям творчеството си с много хора, помагам активно в работата на любимото ми читалище, работя отдадено за каузата си да просветлявам душите на децата на България. Не съм избягала, останах в България, защото тук съм щастлива, защото искам да родя и възпитам децата си тук, да ги науча на любов към книгите, да ги възпитам в патриотичен дух. Останах, защото искам да давам и мога да го направя за България.
Това е страницата за личното ми творчество:
Линк към страницата на първия ми роман „Афера“:




четвъртък, 24 май 2018 г.

Ангел Вълканов споделя...






Казвам се Ангел Вълканов. Роден съм в град Русе и съм горд баща на две пораснали деца. Работил съм различни неща, но любимото ми занимание е да съчинявам истории. Започнах да чета книги в трети клас и паралелно с това се увлякох по рисуването. Първо си досъчинявах книгите, които четях и прерисувах илюстрациите им, а сега се занимавам с графичен дизайн и съм автор на три книги – „Ариниил“, „Идеалният свят“ и „Янко и вълшебната книга“. Обичам да карам колело, да играя паневритмия, да ходя в планината, да бера гъби, да чета фентъзи и да гледам филми. Мечтая да пътешествам и да видя Ню Йорк.
„Ариниил” в „Жената днес“: jenatadnes.com/shesto-chuvstvo/vyarvate-li-v-angeli-hraniteli/
Лично творчество: kiamzena.blog.bg



Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?
 
Много са наистина и съм благодарен, че ги имам! Но има някои особено ярки, които ще са ми винаги много скъпи. Спомням си, когато ми връчиха сина ми. В този момент онемях и го гледах с почуда и известно притеснение. Почудата беше, че е малко късче живот, а притеснението, че нямаше нито коса, нито вежди, нито мигли. Същото изпитах и с дъщеря ми. Пак я гледах с почуда и притеснение. Почудата е ясно, а притеснението беше, че си имаше коса, мигли и вежди, но по много. Сега си имат всичко и пораснаха. Третият път на онемяване бе, когато съзрях една жена. Тя сега е до мен и съм много щастлив.
Има и още един незабравим момент – когато излезе от печат първата ми книга. Спомням си, че тогава се разплаках, защото една мечта стана реалност.

А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?
 
Този въпрос е малко като студен душ след първия въпрос. Да си спомним, че животът има две страни. Аз вярвам, че трудностите, които преживяваме са важни за нас, защото те ни карат да се замислим кое е значимото в живота ни и доколко ни стиска да го отстояваме и да се борим за него. Без тях няма как да разберем дали искаме да постигнем нещо достатъчно силно.
Ще споделя един труден период, без който нямаше да съм постигнал нищо. Беше преди повече от четири години. Тогава бях буквално на дъното и не знаех какво да правя с живота си. Каквото и да правех, всичко се проваляше и затова спрях да правя каквото и да е. Но благодарение на този период се появи книгата „Ариниил или вярвате ли в ангели хранители“.  Тогава ме споходиха всички послания, които записах в тази книга. От тогава искрено вярвам, че не сме сами в този свят и винаги има до нас един ангел, който е винаги готов да ни помогне, стига да искаме да го чуем. Обикновено осъзнаваме това, когато попаднем в задънена улица. Пред нас има стена и я гледаме с ужас, отчаяние и страх. Но ако отворим съзнанието си, ще видим, че на стената има някой, който е готов да ти протегне ръка, да ти спусне стълба, да ти пробие врата, за да минеш, но ти трябва да положиш усилие, да му повярваш, да му се довериш.

В какво вярваш?
 
Към вярата се отнасям много предпазливо. Едно от нещата, които научих от моя ангел хранител е: „Това, в което вярваш сега и си готов да отстояваш със зъби и нокти – УТРЕ може да се промени.“ Животът ни не е статичен, той постоянно се променя и ти поднася изненади. Аз самият го твърдя, защото се промених много. В думата „вяра“ се крие много повече, както във всяка дума, както в самия живот.

Вярваш ли в хората?
  
Разбира се. Затова сега работя върху история за един малък Бог, попаднал в „супата на живота“. Той непрекъсното твърди: „Светът е пълен с добри хора“. Ако вярваш в това, то ще ги откриеш навсякъде около себе си. Може да се съмнявате, но „В живота има много гледни точки, но две са важни – дали гледаш на него като на поредица от неЩАСТИЯ или ВЪЗМОЖНОСТИ“.

А в себе си?
 
Аз вярвам, че съм част от нещо много по-голямо от мен и се надявам да не се случи нещо, което да обори тази вяра. Щом съществуваме в този свят, вярвам, че имаме своята мисия и предопределение в плана на живота.






За какво мечтаеш? На какво се надяваш?
 
Мечтая светът да стане едно красиво място за живот. Надявам се хората да откриват доброто все повече в себе си и да го прилагат. Сещам се за притчата за двата вълка в човека. Побеждава този, който храним
Да храним доброто в себе си – това ще разреши всеки проблем.


Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?
 
За писане. Има много истории в мен, които искат да бъдат разказани. Животът ми винаги е бил свързан с историите. Спомням си как, като малък, винаги нещо измислях под влиянието на филм или книга. Това детско увлечение по измислянето на истории си остана у мен през годините. Нещата се промениха, когато реших да ги записвам. За да се появи една история при мен, аз трябва първо да я преживея в ума си. Не ми се получава да седна пред белия лист и да я разкажа от раз. Точно за това разказване не ми стига времето. Иначе постоянно съм в някоя история...

Важна ли е прошката в твоя живот?
 
Трудно прощавам и затова се стремя да не стигам до ситуации, в които да искам или да давам прошка. Мисля, че ми се получава като приемам хората с техните добри и лоши страни. Когато приемаш хората и ги обичаш, обикновено им прощаваш още преди да направят каквото и да е.

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?
 
Ще си призная. Живея повече в бъдещето, въпреки че осъзнавам, че живеем тук и сега, и както се пее в една от песните на Висоцки:


„Обичам те сега, не тайно, а открито.
Не след или преди в лъчите ти изгарям.
Със сълзи или смях, обичам те сега,
а в миналото аз не искам, а в бъдещето аз не знам“


Харесваш ли нашето време? 
 
И да, и не! „Нашето време“ е битието, в което пребиваваме сега и то се определя от всеки от нас. Затова се старая да съм отговорен за своите действия, защото те рефлектират върху другите около мен.
Защо да и не? Харесвам го по ред причини – сега можеш бързо да се придвижваш, има интернет и бърза комуникация - като цяло всичко е по-лесно и достъпно, изобилие от всичко. Не го харесвам, защото изчезва човекът. Спомням си как във времето, когато нямаше интернет, компютри и 24-часова телевизия, четяхме научна фантастика и мислехме как технологиите ще ни направят свободни. Имам чувството, че става точно обратното. Технологиите облекчават труда, имаме всякакви стоки за потребление, даже повече, отколкото са ни нужни, но се губи майсторството – с ръцете си да нарисуваш картина, да издялкаш летва, да направиш каквото и да е с ръцете си.

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?
 
Конкретно – да! Това са Седемте Рилски езера и Карадере. На тези места намирам спокойствие и уют.

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши ми го с три думи.
 
Не съм мислил дали обичам живота. Имам го и го живея. Може би повече мисля за смисъла му. Всъщност, този въпрос ме занимаваше много, докато не открих един цитат в книгата „Лавина“ на Блага Димитрова: „В търсене на смисъл погубваме живота си.“
Сега мисля, че животът е възможност – ето два цитата от книгата ми „Ариниил“:  “Недей да мислиш, че животът е несправедлив към теб – Той е това, което ти си пожелал.“ „Да негодуваш срещу живота е все едно да го осъждаш.“
Може ли да се опише живота с три думи?! Ще се пробвам така: „Животът е ДЕЙСТВИЕ, иначе губи СМИСЪЛ и се превръща в СЪЩЕСТВУВАНЕ.“

Кои са най-красивите гледки на света за теб? 
 
Да видя усмивката на любимата, изгрева на Рила, света от някой връх, морето, хоризонта и звездите, разбира се...

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?
 
Когато пиша нова книга и съм в нейния свят.

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?
 
Увереността, че трябва да стигна до края, защото никой няма да го извърви вместо мен. Разбира се, могат да ми подадат ръка в момент на слабост, на която да се подпра, но отговорността да извървя своя път е само моя.

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?
  
Ще отговоря с още една мисъл на Ариниил: „Никой не ти е враг на тази земя – Всички са твои УЧИТЕЛИ.“
Благодарен съм на всички мои приятели, които ме подкрепят, особено на жената до мен, че ме търпи, както и на враговете си.

Искаш ли да промениш нещо у себе си? 
 
Разбира се, че искам. “Мислещият и търсещ Истината човек никога не е статичен – ТОЙ ПОСТОЯННО СЕ ПРОМЕНЯ“. Искам да се усмихвам повече, да се радвам повече и да съм благодарен. 




Намерил  ли си призванието си? 
 
Това с призванието още не съм го разбрал. Реално човек е това, което мисли, чувства и прави. През живота си съм сменил куп работи и много неща са ме грабвали. Единствено пренесох през годините любовта си към книгите и историите. Сега, като се обръщам назад, си давам сметка, че никога съчиняването на истории не съм приемал като нещо сериозно. Те просто си бяха с мен и не им обръщах внимание, докато един ден не реших да ги записвам.

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?
 
Ако кажа не, ще излъжа, но не знам дали това е точно страх. Учат ни, че смъртта е естествен процес, но вече не съм убеден в това. Знам, че животът не свършва, щом спре да тупти сърцето. Понякога си мисля, че животът ни е просто сън, проблемът е, че не знам какво ме чака, като се събудя.

А какво те кара да се чувстваш жив?
 
Когато правя нещо с ръцете си. Принципно няма значение какво, но винаги има едно „но“. Най-пълен с енергия се чувствам, когато ме озари идея за нова история.

Какво е за теб самотата? 
 
Самотата е остров, близо до брега, и не знам как да построя мост и да се махна от него.

Какво ти дава представа за вечност?
 
Зведното небе винаги ми дава представа за безкрайност, а времето - за вечност. Мисля, че вечността се крие във времето, но как – не мога да го проумея.

Какви чувства изпитваш най-често?
 
Тъга и радост, но тъгата е повече.

Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден...
 
„Смисълът на живота Е ДА БЪДЕШ ЩАСТЛИВ“, казва Ариниил. Отначало не го разбрах, но после осъзнах, че щастието е състояние. Преди все си казвах, че ако имам това или онова, или ми се случи това или онова, ще съм щастлив. Но когато някое от онези „това-онова“ идваше, се появяваше нещо друго, което ми пречеше да бъда щастлив. Така осъзнах, че щастието е състояние на Духа и е напълно постижимо. Винаги има на какво да се усмихнеш, на какво да се зарадваш и за какво да благодариш.
Всеки ден е съвършен, защото е денят днес, трябва да се науча да не го забравям. 

Какъв съвет би дал, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?
 
Не обичам да давам съвети. Всеки човек има свой мироглед и както казва Ариниил: „Не се оглеждай в моделите на другите – ТЕ НЕ СА ЗА ТЕБ.“ Така сме устроени – да сме любопитни и да искаме да изпробваме всичко. Ако някой не се изгори на огъня нито веднъж, никога няма да разбере какво е и ще се съмнява, че огънят е горещ.
Но Ариниил има едно добро послание: „Много по-добре е да правиш нещо, отколкото – ДА МЕЧТАЕШ ДА ГО НАПРАВИШ.“






Какво може да те разплаче?
  
Напоследък се улавям, че често плача на филми. Много е странно! Иначе не обичам да плача.

А какво може да те накара да се усмихнеш?
 
Когато надзърна в себе си. Тогава изведнъж осъзнавам колко е смешно всичко.

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?
 
Не знам. Май това се разбира в края на живота, защото, докато си жив, се опитваш да го подредиш. Винаги съм смятал, че когато дойде мигът душата ми да напусне тялото ми, ще знам доколко съм успял. Лошото в случая е, че няма да мога да се върна и да го доподредя в този живот.

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?
 
Ценя, че открих човек до себе си, който ме подкрепя и по тази причина изпитвам огромна благодарност.