понеделник, 11 март 2019 г.

Споделено от Крис Григоров







Казвам се Кристиян Григоров, или както ми е артистичния псевдоним – Крис Григоров. Роден съм в град Етрополе през 1994 година. Трите неща, които ме заобикаляха до седмата ми година, оформиха и трите ми бъдещи основни занятия – радио, музика, книги. Тъй като съм незрящ, хората около мен ми четяха приказки. Когато бях на осем години, научих брайловата азбука, с която и сам започнах да чета и пиша. На 11 години написах книга за живота си, на 13 – приключенски роман за юноши, на 14 – първия си научен труд върху българските фамилни имена. На 19 години започна обучението ми по българска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски“, а на 22 проведох и първия си урок по литература пред ученици. След това разбрах, че писането е не просто умение, а потребност. Израствах и с радиото, което правеше достъпни много непознати за мен светове. На 15 водих първо радио предаване напълно сам, на 16 имах рубрика за талантливи хора в един уебсайт, на 17 сътрудничих на няколко медии, на 20 започнах работа на доброволни начала в онлайн радио със социална насоченост, където след повече от три години получих и първа официална работа към медия. Следвал съм и музикалния път: на 5 години беше първото ми участие в голям концерт, на 12 – първата голяма награда от международен фестивал и първия самостоятелен концерт, на 13 – първо участие в телевизионно предаване, на 14 – запис на първи самостоятелни песни, на 18 – първа година като съорганизатор на музикален фестивал за хора с увреждания.



Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Не деля живота си на периоди и моменти. Всичко, което ми се е случило, е било движение напред, развитие към нещо по-нататък, и дори на първо време да не е изглеждало положително, то е помогнало в положителна посока към това да ме направи по-силен, по-адаптивен, по-способен да се справям с различни изпитания. Всеки ден си доставям три хубави неща – приятни разговори, любима музика и полезни книги...
 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?

Най-трудни за мен са онези моменти, в които търся начини да подтикна хората, които не ме познават, да не ме приемат като чужд, защото съм с увреждания. Да не се страхуват или притесняват, да потърсят общочовешките неща, които ни обединяват, да преодолеят границите на собствените си предразсъдъци или втвърдени убеждения, които по-скоро ги отдалечават от пълноценното общуване.
 

В какво вярваш?

Вярвам в неща, които познавам. Това важи и за хора, и за идеи. За да повярваш или да не повярваш в нещо, нужно е да го усетиш както с ума, така и със сетивата си, да се припознаеш в него. Вярвам, че нещата в нашия живот се случват по най-добрия начин, независимо дали това ни харесва. Вярвам, че причините за щастието се крият у всеки човек.
 

Вярваш ли в хората?

Често хората сами не вярват на себе си, защото не се познават. Не познават както собствения си потенциал, така и този на другите. Вярвам в потенциала у един човек. Той може да го използва, може да го пропилее, но това е негов избор. Да вярваш в потенциала означава да не се разочароваш от това как хората го употребяват, защото те често не са открили смисъла.
 

А в себе си?

Няма как да живееш нормално, ако не си уверен в собствените си думи и деяния. И ако се усъмниш в някои от тях, ти си отворен да ги преосмислиш и да намериш по-точните, по-истински и по-верни пътища да кажеш или да направиш нещо.

 
За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Някои ги наричат мечти, аз ги наричам цели. Влагам енергия и мисъл в неща, които смятам за постижими. А моя праг на постижимост е висок. Крайностите не водят до полезност. Ако човек живее със стремеж към нереални неща, той погубва постигането на реалните и си остава фантазьор. Но пък и човек, затворен за различното и преодоляването на границите на обичайното, остава човек без интересно бъдеще.
 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Човек не бива да се лишава от важните неща, които укрепват тялото и ума му и му създават удоволствие. Ако пренебрегнем тези неща, не можем да служим на другите и да сме пълноценни. Твърде заетите хора са преуморени, напрегнати, непълноценни докрай, а аз не желая това за себе си, както не ми допада и тоталната леност.
 

Важна ли е прошката в твоя живот?

За да има прошка, трябва да приемем, че е имало грях. В постъпките си човек се ръководи от някакви мотиви. Ако не вникнем в това какво го е подтикнало да направи конкретна постъпка, няма как да я разберем. Религиите ни учат да се страхуваме от грешките, като така ни предпазват от тях. Но за да се разбере нещо, нужно е то да се преживее и усети, и ако човек има адекватна преценка, може да отсъди дали това нещо е полезно или по-скоро вреди. Отговорността за действията е важно качество у всеки. Тя дава възможност да осъзнаеш неподходящия си избор и да не го повтаряш. Има възприети за непростими неща, но често зад тях се крие или невежество, или моментни емоции. И в двата случая не бива да търсим отговорност, преди да сме преценили ситуацията и да сме разбрали своя принос в нея.

 
Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Мисля, че човек държи и трите, заключени в себе си. Най-важно е случващото се тук и сега, защото често там и вчера е стара информация, а утре и някъде са неясни очертания. Съсредоточаването в настоящия момент канализира силите. Миналото може единствено да ни поучи, ако умеем да го тълкуваме, а бъдещето би ни дало възможност да сме едно по-добро себе си.
 

Харесваш ли нашето време?

Живея в интересно време и не е случайно, че съм се появил точно в него. Светът е пред предизвикателството да открие основните и общочовешки неща, които ще му помогнат да оцелее по-дълго, в мир, благополучие и в чиста природа. Ако не успеем да ги открием и разберем, ние ще се самоунищожим. Но дори и това да се случи, то ще е заложено в нас и ще е закономерност на нашата еволюция. Нито страхът от скорошен край, нито липсата на траен интерес, могат да осмислят живота ни.
 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Пътуването е винаги нещо положително, защото те предизвиква да опознаваш нови места. Разбира се, най-удобно се чувствам в среда, която съм пригодил за себе си. Но изкуството е да се адаптираш навсякъде. Всяко място зависи от хората, които го обитават, тяхната култура, техните навици. Не харесвам твърде шумни туристически обекти, но и прекалената липса на човешко присъствие не радва.
 

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши ми го с три думи.

Животът се осмисля от това да го обичаш. Иначе не знаеш нито как да го употребиш, нито как да го запазиш.
Моите три думи са: Музика, Слово, Любов.
 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Аз съм напълно незрящ, но този въпрос не ме обижда. Човек не оценява факта, че красотата не се крие само в гледките, но и в ароматите, звуците, в нещата, които вкусва и допира. Повишената чувствителност към всяко предизвикване на сетивата ни дава шанса да опознаем същността си. Красотата може да се намери навсякъде, а там, където я няма, може да се сътвори. За всеки има нещо красиво, стига да го потърси около себе си.
 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Сигурността, че дори и най-трудният момент не е случаен и идва, за да ме научи на нещо. Аз не приемам толкова емоционално загубите, защото съм с нагласата, че всичко е преходно. Това не ме прави негативно настроен, даже обратно – насочва вниманието ми към ползите, които ситуацията носи.
 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Най-голяма подкрепа са семейството ми – майка, татко, сестра ми… Най-голямо влияние имат върху мен приятелите ми, които са много. Голям процент от тях са учители или писатели, хора, отдали живота си на това да променят чрез словото и изкуството.

 
Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Променям всеки ден по нещо. По-често се обръщам към своите критици, отколкото към хората, които са ме хвалили. Важно е всяко мнение да е аргументирано. А промяната тече постоянно. Най-силно искам да се науча да общувам с всички по начин, че да се чувстват разбрани и приети в мое присъствие.

 
Намерил ли си призванието си?

Това не можеш да го намериш сам. Хората, условията, средата около теб, в голяма степен предопределят твоя път. Ничий успех не е самостоятелно дело, както и ничий неуспех. Иска ми се призванието ми да е да уча другите и да ги подкрепям в развитието им, но самият аз все още се уча и търпя развитие. Иска ми се хората да виждат в мен пример, че човекът с увреждания може много повече, отколкото се предполага, и заслужава по-освободено и изпразнено от предразсъдъци общуване.







Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Смъртта е част от кръговрата на самия живот. Всяка смърт дава живот на нещо друго, както е и в природата. Страхувам се дотолкова, доколкото ми е заложен инстинкт за самосъхранение, който формира поведение при застрашаващи живота обстоятелства. Животът се губи, когато се изчерпва, а аз не се чувствам изчерпан все още.
 

А какво те кара да се чувстваш жив?

Не знам дали нещо ме кара или просто така се чувствам от рождението си. Не съм се чувствал погубен. Имам такива предварително обрекли се познати и техният живот е истински ад. Не бих позволил това да стане и с мен.
 

Какво е за теб самотата?

Можеш да си сам, но да не се чувстваш самотен, както и обратно. Аз винаги съм имал хора около себе си и не съм чувствал самота дълго време. Те са запълвали празните пространства във всякакъв смисъл. Мисля, че всеки, който дълго се чувства самотен, е първопричина за положението си, без да иска да разбере това и да се опита да го промени. Чувствал съм самота единствено в случаите, в които желанието ми за близост е било отхвърлено или незачетено, но зная, че и за това си има причини.
 

Какво ти дава представа за вечност?

Единственото безкрайно нещо е промяната, тя продължава вечно.
 

Какви чувства изпитваш най-често?

Построявам си живота така, че най-често да изпитвам удоволствие – от работата, от храната, от здравия сън, от приятните разговори, от прочетените книги и слушаната музика. В по-общ план, понякога чувствам неудовлетворение от себе си и от това, че не мога да вляза в ситуацията на всеки, за да разбера какви мотиви го движат.
 

Какво е щастието за теб?

Щастието го разбирам като постоянно търсене на баланс, без да се губи решителност в действията. Щастието е да се съсредоточиш само върху онова, което зависи от теб и можеш да промениш. Уви, много хора са нещастни, тъкмо защото се опитват да решат проблеми извън техния контрол и тяхната компетентност. Щастието е също да се радваш на всеки дар и всеки жест. Невъзможността да се радваш на дребни неща внушава усещането, че все има нещо голямо, което не иска да се случи и това ни прави недоволни. 
 

Опиши ми един съвършен ден...

Всеки ден е съвършен със своето несъвършенство. Ако човек направи така, че 24 часа да знае, че прави полезни неща, които помагат на него и на другите да живеят добре, то нищо друго не му е нужно. Силна храна, редовен сън, гимнастика, добра хигиена, здравословни отношения, секс…
 

Какъв съвет би дал, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Предпочитам да не давам готови мнения и указания, а да достигам до целта с въпроси. Когато дете хвърли боклук на улицата, можеш да му дадеш съвет да го хвърля в кофата, но понеже си възрастен, то да го приеме като задължение и да не се замисли защо. А ако го попиташ защо е хвърлило боклука извън кофата, а после и още няколко въпроса за това как би се чувствало, ако навсякъде има боклуци и живеем в мърсотия, то би се замислило и така биха се формирали у него отговорност към дома, селището, природата. Училището е място, в което ти, като в обществен договор, влизаш, за да те научат на нещо. Но в нормалните отношения  всеки се учи от всеки. Ако тези отношения съществуват и в училищата, би било прекрасно.
 

Какво може да те разплаче?

Не съм плакал от много години. Това не значи, че задържам емоциите, просто ги обработвам или ги чакам да утихнат. Когато надвиеш егото на детето и ранимостта на юношата, които при някои остават за цял живот, тогава много неща стават по-леки и прости.
 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Неочакваността. Често се обвиняваме, че сме твърде сериозни, но всъщност рутината на предвидимото и затварянето ни за играта прави живота ни такъв. Целият хумор в основата си разчита на изненадата и заигравката. Неочаквана може да е простотата на прозрение, считано за сложно, прегръдката от малко познат човек, свободно изразената мисъл, преображението в друга роля, играта и закачката в общуването.
 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той?

Всичко си идва на мястото, когато дойде времето за това. Има хора, които отказват да подредят живота си с оправданието, че всичко в света е хаос. Аз вярвам в логиката на нещата и знам, че дори наглед да е неподреден, животът следва своята линия, която може да не е винаги права, но винаги ще те води на прав път.
 

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?
 
Ценя хората около себе си, ценя времето си, потенциала си, ценя времето и потенциала на другите. Ценя добре подбраните думи, които наистина създават смисъл и те придвижват към нещо ново. Ценя усилията на онези (много) хора, които дават ежедневния си труд, за да имам храна, дрехи и изобщо всичко, от което се нуждая, за да се чувствам добре.
 

Ако има нещо, за което не те попитах, а би искал да споделиш с другите – напиши го също!
 
Мога да кажа много-много неща. Всеки, който е провокиран от това интервю или иска да узнае нещо повече, може да ме намери по всякакви начини. Ако има желанието заедно да се учим по житейския път, е добре дошъл, особено пък ако е и добронамерен.
 

Благодаря ти за доверието, отделеното време и споделените мисли!
 
По-скоро аз благодаря за доверието да участвам, тъй като изказаното от мен не е тайна за никого. Пожелавам удовлетворение и усещане за смисъл във всичко, което правите.

Благодаря!

P.S. Радиото, в което Крис работи в момента: braillefm.com
 

петък, 1 март 2019 г.

Веселин Боришев споделя...





Веселин Боришев, пол мъжки, баща на три деца (от различни жени), журналист от около 30 години насам, работил почти всичко в печата, а от 94-та година - основно фоторепортер. Заниманията ми са и работата ми – снимането.





Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Най-хубавите моменти - раждането на децата ми, а и на внучката ми.


А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?

Най-трудното – не зная, трудното винаги е трудно, по различен начин.


В какво вярваш?

Вярвам основно в себе си, с леки съмнения понякога.


Вярваш ли в хората?

Не бих казал, че вярвам в хората особено много, или ако вярвам в нещо, то по-скоро вярвам, че винаги са готови на лошотия и простотия.



А в себе си?

Само в себе си.


За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая да изкарам достатъчно дълго тук, на земята.


Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Стига ми за всичко.


Важна ли е прошката в твоя живот?

За прошката не съм се замислял, не съм християнин. Всъщност – кръщаван съм, но не понасям църквата. Налагало се е да прощавам, както и да ми прощават, но не вярвам в нея, дори и да простиш, или да ти простят, винаги някъде дълбоко дреме гадното чувство, че си загубил (или си предал) доверие.

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Живея само в настоящето.



Харесваш ли нашето време?

Определено не.



Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Нямам, не съм пътуващ човек, пътувам само в командировки.
 


Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши ми го с три думи.

Обичам го много. Животът е: да си жив









Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Най-красивата гледка са устните на жена ми в един определен момент.


Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

При жена си


Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Инатът. Чувството за спортна злоба. Думите, дето си повтарям в такива моменти: „Вие ли? Сега ще видите, само да се изправя.”


Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Няколко приятели, за жалост отдавна покойници.


Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Искам да променя любовта си към алкохола. Много го обичам, много ми е дал, но вече почва да взима.
 


Намерил ли си призванието си?

Намерил съм го. Призванието ми е да съм щастлив, да работя, каквото ми се работи – в  случая е фотографията, но ако изпитам нужда, може да се върна към рисуването, например.
 


Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Страхувам се от смъртта, преди години я видях – тежък инфаркт. Не изглеждаше като онази в „Ах, този джаз”. По-неприятна беше. Но не промених и начина си на живот, продължавам да пия, пуша, да се влюбвам. За живота след нея не искам да мисля, не ме интересува.


А какво те кара да се чувстваш жив?

Това, че съм видял смъртта.



Какво е за теб самотата?

Нормалното състояние на всеки мислещ човек.








Какво ти дава представа за вечност?

Децата ми, засега само три.


Какви чувства изпитваш най-често?

Любов, гняв, яд


Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден...

Днешният – поработих, седя вкъщи и сега ти отговарям, а жена ми работи на 2 метра от мен.


Какъв съвет би дал, според житейския си опит, на едно дете или на друг човек?

Да бъде себе си и да не му пука за това какво мислят или казват за него.


Какво може да те разплаче?

Всичко.






 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Всичко.


Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той?

Разхвърлян беше, доскоро.


Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Останалите парчета винаги са си били в кутията, номера е да ги изровиш, за да си доподредиш пъзела. Ама понякога поне едно парченце от него е изпаднало под дивана, та трябва да се търси.


Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Не съм длъжен на никого. На никого не дължа благодарности.






Снимки: личен архив на Веселин Боришев


вторник, 26 февруари 2019 г.

Радостина Ангелова споделя...







Казвам се Радостина Ангелова. Доцент съм в Технически университет – София. Инженер съм по професия, имам защитени две дисертации и съм доктор на техническите науки. Пиша от втори клас, помня и до днес първото си стихотворение. След много дълга пауза се върнах към писането – неуверено и неуспешно в началото. Днес (февруари 2019) имам издадени шест романа с логото на Жанет 45 и Софтпрес, участвала съм в сборници с разкази и стихотворения, печелила съм награди за поезия и проза, мои текстове са публикувани в чуждестранни списания и сборници. Поставям непрестанно пред себе си нови предизвикателства, а после се оплаквам от хронична умора. Имам прекрасен съпруг и син, които са моят гръб, пристан и спасение.



Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Не мога да броя дотолкова. Срещата със съпруга ми Петър, раждането на сина ми Александър, днешното кафе с майка ми, разговорът с брат ми, излизането на моя книга, срещите с добри приятели, добре написания параграф, спонтанния чат с редактора ми – всичко е толкова хубаво! А с времето става още по-хубаво.


А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Смъртта на близък човек. В последните години имах и много тежки изпитания на работното си място, но на фона на коварната болест на близък или смъртта, се ядосвам на себе си, че елементарни хора или елементарни събития могат да ме изкарат от равновесие.


В какво вярваш?

В онази висша сила и справедливост, която за удобство наричаме Бог. В този смисъл вярвам и в Бога в мен, и в Бога във всеки друг човек. Истината е, че малко ми е трудно да мисля за и да вярвам в Бога, който живее в хора, които са ме наранили. С разума си знам, че те вероятно са толкова добри, колкото и аз. Емоциите ми обаче казват друго…


Вярваш ли в хората?

Да. Вярвам и в способността им да еволюират, стига да го поискат.


А в себе си?

Вярвам... Опитвам се да вярвам. Всъщност често се съмнявам във възможностите си или в успеха на начинанието, с което съм се захванала. В такива моменти съм щастлива, че съм обградена от любовта на близките си и присъствието на приятелите ми.


За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая за много неща, за съществената част от тях и работя. Мечтая например книгите ми да срещнат читателите си по света, да бъдат преведени на много езици, да бъдат филмирани или поставени на театрална сцена. Мечтая си за къща на брега на морето: малка къща пред голямото море. Мечтая за повече време сред природата и на сладки приказки с близките ми хора (без телефони и интернет). Ако усмиря егото си обаче, което правя почти моментално, искам само здраве – най-напред за близките ми и хората, които обичам, после и за мен.


Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

За близките ми, за семейството. Така се получава, че те винаги могат да почакат, да разберат, да простят отсъствието ми… Все повече осъзнавам, че тези няколко души са най-важното в живота ми.


Важна ли е прошката в твоя живот?

За всекиго сигурно е важна. С годините все по-лесно пречупвам себе си и искам прошка, когато не съм била права – искам прошка от близките си, защото те най-често са потърпевши. Проблемът е, че изобщо не би трябвало да стигам дотамбих искала да овладявам емоциите си повече. В същото време осъзнавам, че не съм вече толкова склонна да опрощавам болката, причинена ми от хора, които не са в сърцето ми. Вероятно в себе си някъде прощавам, но външното ми поведение е на абсолютно игнориране. Вече не се опитвам да подавам другата си буза, просто си вземам шапката и се махам. Някои „подаръци“ е по-добре да останат неполучени.


Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Опитвам се да живея в настоящето, с цялата условност на това понятие – та нали моментално то се превръща в минало или все още е бъдеще. Опитвам се да правя само разумни планове за бъдещето… Все пак, когато си поставям цели, се опитвам да подреждам пуловете си върху таблата така, че в един момент да получа хубави капии и да спечеля играта. Често играем табла със съпруга ми, този номер с житейските капии го знам от него.







Харесваш ли нашето време?

Нямаме друго. И не се замислям върху този въпрос. Липсва ми не миналото, а скъпите ми покойници, които искам да видя отново. Любопитна съм какво ще се случи в бъдещето… Не вярвам в апокалиптичните прогнози, по-скоро очаквам чудесата на идните времена.


Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Аз съм зодия Рак и вероятно това обяснява следващите ми думи: всяко място, в което съм с близките си хора, което мога да споделя с тях, е хубаво място. Обичам да пътувам – кой ли не обича? Мечтая си да обикалям България без цел и посока. Иска ми се да видя колкото се може повече места и от Европа, някак не успях да отгледам любопитство към други континенти. Та тук, на два-три часа път със самолет, има толкова вълшебни, интересни, загадъчни места… Но не ми се пътува сама. Вече не.


Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши ми го с три думи.

Да обичам живота ли? И още как! Три думи… това е много лесно: Александър, Петър, мама. Ако имам право на още, пак биха били имена.


Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Всички, които могат да ме накарат да се усмихна, да заплача или да си поръчам кафе.


Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

С времето тези места стават все повече и все по-трудно е чисто физически и времево да се завръщам там отново и отново. Чувствам се добре у дома. В селската ни къща. В апартамента под наем край морето. В апартамента под наем във Виена. В дома на мама. В един хотел в Пампорово. Има малка подробност: в никое от тези „у дома“ не съм сама и това е най-специалното им качество.


Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Инатът. Волята. Натрупаният опит, че утре ще е по-лесно от днес, а вдругиден – по-лесно от утре. Вярата, че винаги мога да помоля за помощ Бог. Сигурността, че никога не съм оставена сама на себе си. Че Той е с мен.


Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Родителите ми. Съпругът ми. Синът ми. Брат ми. Приятели. Издатели. Писатели. Композитори. 






 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Да. Физически бих искала не само да сваля от наднорменото си тегло, но и да запазя този успех, защото неведнъж съм преживяла йо-йо ефекта. За съжаление, въпросът е повече здравословен, отколкото естетически. Иначе бих искала да съм по-търпелива с най-близките ми хора. Искам да се оставям повече на течението на живота и да се радвам на всичко, което стига до мен – и доброто, и лошото, което всъщност е само маскирано добро. Искам заедно с това да бъда по-работоспособна и по-концентрирана, защото има толкова много интересни неща за вършене! А времето е толкова малко…


Намерила ли си призванието си?

Мисля, че да. Намерила съм чудесен баланс между професията ми на преподавател и литературните ми занимания. Не бих искала да се откажа нито от едното, нито от другото.


Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Страхувам се от болката преди смъртта. От зависимостта от други хора… Не бих искала да изпитвам тези неща… нито аз, нито близките ми. Убедена съм в живота след смъртта.


А какво те кара да се чувстваш жива?

Всичко, което правя от първото протягане сутрин, до отпускането в леглото вечер. Наистина всичко.


Какво е за теб самотата?

Не знам. Не се чувствам самотна.


Какво ти дава представа за вечност?

Морето. Небето. Планината. Старо гробище с каменни кръстове.


Какви чувства изпитваш най-често?

Любов. Благодарност.


Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден...

Съвършеният ден започва край морето с кафе, вкусна закуска и безкрайна шир пред очите. После се гмурка в хладната вода, дебне красиви, изтъркани от прибоя миди и гони пасажи дребни риби с ръка. Забравил си е телефона изключен от дни, но говори с хората около себе си за какво ли не. Смее се и се протяга лениво. Пие узо и яде салата, после поспива за кратко в хладна следобедна стая, за да е готов за ново кафе и ново гмуркане във водата, преди да дойде вечерта с порция риба и много бяло вино, смях, приказки, истории за споделяне, шляпане из тъмната вода, допир до топли устни и горещо тяло, преди сладкото отпускане на самотен шезлонг, докато Малката мечка търси майка си в небето.


Какъв съвет би дала на едно дете или на другите хора въобще?

Помни: никога не си сам.


Какво може да те разплаче?

Всичко.


А какво може да те накара да се усмихнеш?

Пак всичко.


Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той?

Бил е подреден от мен още преди да се родя. Просто все още не виждам всички парченца.








Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Не. Завършен е. Само че не може да се обхване отведнъж.


За какво чувстваш най-голяма благодарност? Какво цениш най-много в живота си?

Хората, които са станали част от сърцето ми. Природата. Живота – няма да спра да благодаря на сина си, че чрез него се докоснах до чудото на създаването и отглеждането на живота.