неделя, 19 юли 2020 г.

Катерина Чучева споделя...







Здравейте, прекрасни читатели! С голямо вълнение разгръщам страниците на първата книга "Един от нас споделя" и сякаш прочитам в душата на хората, писали в нея.  Възхищавам се на автора на този проект - прекрасната Кристина за голямото и сърце, за любовта и към хората и за смелостта да реализира тази своя идея! "Целта си не мога да забравя, тя е звездата, дето ми сочи пътя напред!" - силни, волеви думи, изречени от авторката.

Какво бих разказала за себе си? Вълнувам се още повече при мисълта, че тези редове някой ден може би ще бъдат публикувани и прочетени от други хора.
Дланите ми сякаш парят от енергията и дъха на толкова човешки изповеди и истини! Като жива верига се осъществява връзката между нас и хората, чиито разкази са ни докоснали и пленили. 

Казвам се Катерина Чучева, по рождение Иванова. Родена съм през месец май в красивата долина на розите, в гр. Карлово – градът на Апостола на Свободата Васил Левски. Израсла съм в китното възрожденско подбалканско градче Сопот, родния град на Иван Вазов. Любовта към поезията я имам по рождение, наследила съм я от моя баща и от духа на родното място на Патриарха на българската литература. От студентските си години живея в София и от тогава този град е мой дом. По професия съм геодезист. Работя като специалист в областта на дигиталната фотограметрия.
Автор съм на книгата "Любовта е съдба" поезия и проза, издателство "Буквите", 2012г.


Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот до сега? А кое е най-трудното нещо, което си преживяла?

Животът ми – бих го сравнила с градина, в която са израснали уханни цветя, божествено пъстри и красиви, бодливи и нежни, питомни и диви, но всички чудни и неповторими!

...ивотът е една голяма тайна,
огромна исполинска канара,
катериш се по таз безкрайност,
а взорът не съглежда синева...
Но ти вървиш, не спираш -
Животът е борба!"...
        

...."Нижат се дните, изляти от болки и истини,
заличиха се дирите, дето със пръсти браздях,
аз загубих следата към своя спасителен пристан
и прозряла, че всичко е миг, помъдрях!"


..."Колко много топли нежността във труден миг,
бледата подадена ръка на някой странник,
погледа, пропит от доброта - един светлик,
Колко много топли нежността във труден миг!"....

         Из книгата "Любовта е съдба", 2012г.

Какво би накарало едно 17-годишно момиче, почти дете, да напише тези толкова мъдри редове на един дъх? Да, това е силата, която ме е съхранила и запазила да остана на тази земя, да оцелея, да се боря, да израстна, да създавам, да изпълня предначертаната ми мисия!

Като река е човешкия живот, ту буйна и пенлива, ту бавна и ленива, ту пясъчна и мътна, ту кристално чиста и от свежест бистра.


В какво вярваш?

Вярвам в силата на вярата си, в Бог, в неизменната сила на духа си, в дадената ми дума.


Вярваш ли в хората?

Старая се да се срещам и общувам с хора, за които мога да кажа "Да, вярвам в тях!"
Неизменно в живота се срещаме и с трудни, нетипични хора, но те са един вид изпитание и препядствие, през което трябва да преминем.


Вярваш ли в себе си?

Да, неизменно вярвам!
Който има воля, има сила! Това е моето мото, моята движеща сила в живота. Волята е едно от най-ценните човешки качества. Тя е тази, която се калява, която в много отношения ни прави свръхчовеци.


За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая да пътувам повече, да улавям с душата си и с очите си красиви места по Земята.


Има ли нещо важно, за което не ти стига времето?

Когато имаш много мечти, когато умееш много неща, когато искаш всичко, което правиш да е перфектно и красиво, времето все не ти достига.
В свободното си време пиша, рисувам, резбовам, занимавам се с калиграфия, пея и танцувам. Обичам да създавам и творя, да правя живота си една красива галерия, непрекъснато обновяваща се и вдъхновяваща.


Важна ли е прошката в твоя живот?

Прошката е благословение, тя трябва да бъде дадена от сърце, за да е истинска. 


Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Миналото всеки го носи в сърцето и душата си. С хубавите спомени и носталгията. Важно е, че сме го преживяли. Живея в настоящето, черпя наслада от великите и непреходни произведения в областта на музиката и изкуството. Мечтая за още по-добро бъдеще!


Харесваш ли нашето  време?
Стремя се да виждам хубавото от него, за да се приспособявам по-лесно и да вървя напред и нагоре!


Има ли място и пътуване, на които държиш най- много?

Имам мечти да обиколя едни от най-красивите кътчета на Земята, да усетя и видя силата на сътворението. Не спирам да мечтая!


Какво е Животът за теб сега?

Животът е дълбоко тайнство. Колкото повече се гмуркаме в него, толкова повече го преоткриваме.


Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Очите и усмивката на дете!
Топла майчина милувка;
Долината на маслодайните рози и хилядите слънца, отразени в капчиците утринна роса по тях;
Гордата осанка на Балкана;
Красивите и чисти езерни сълзи на Рила;
Щъркелите, завърнали се в своите гнезда;
Лястовичките, кръжащи в небосвода, чирикайки  и пърхайки с криле...
Обожавам планините, тяхната красота, гордост и величие. Обичам да изкачвам върхове, да предизвиквам себе си в трудни и дълги преходи, да се доказвам, да посрещам изгреви и да изпращам залези от върха, там където само птиците и Бог са над тебе и цялото небе в шепи можеш да събереш.


Къде се чувствуваш най-добре, като "у дома"?

Там, където е сърцето ми, там е домът ми.


Какво ти дава сили да продължиш напред в трудни моменти?

Вярата


Кои хора са ти оказали най-голяма подкрепа и влияние?

Моите родители и брат, които загубих много, много рано;
Хората които са ме вдъхновявали и пленявали със силата на своя талант и очарование;
Моите учители.
Има една невероятна мисъл на Петър Дънов: "Когато ученикът срещне своя Учител, той получава от него живата вода на кръщението. Слънцето изгрява в сърцето му, несигурността и страхът изчезват, а някъде в далечината Вечното разгръща пред взора му своята величава слава...И ученикът тръгва на пътешествие..."


Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Когато човек е уверен в себе си, успява да постигне повече цели. Да си горд, а не смирен не е лесно. Да избереш пътя си и да крачиш гордо през него, колкото и труден да е той, е присъщо на смелите. На смелите животът поднася изпитания, но и наградата е по-сладка.


Намерила ли си призванието си?

Да! Да бъда Истински Човек! Да отстоявам принципите си и да сбъдвам мечтите си. 




снимки: личен архив на Катерина



Страхуваш ли се от смъртта, вярваш ли в живота след нея?

Вярвам, че животът ни не свършва със земния ни път. Той продължава след нас чрез децата ни, чрез всичко създадено и сътворено от нас.

Ние сме творци на нашия живот!


Какво те кара да се чувстваш жива?

Радостта в душата ми и любовта в сърцето ми са непресъхващия извор, от който черпя сили, енергия и вдъхновение. Обичам децата, живота, природата!


Какво е за теб самотата?

Остров, който би бил и красив, ако си в хармония с вътрешния си мир.


Какво ти дава представа за вечност?

Великата музика, прекрасните шедьоври на скулптурата, архитектурата и изкуството.


Какви чувства изпитваш най-често?

ЛЮБОВ, БЛАГОДАРНОСТ, ДОБРОТА.


Ако можеше да прегърнеш някой човек (известен или не), кой би бил той (или тя)?

Познавам известни хора в областта на музиката, със цялото си сърце харесвам и следвам това, което те правят. Когато почувствам, че искам да прегърна някого, просто идва моментът на този жест - израз на възхищение и той се случва, чисто и непринудено. Благодарна съм, че съм съвременник на толкова талантливи хора и имам щастието и шанса да бъда толкова близо до тях.
Изкуството е процес на сътворяване на вълшебни добри светове, на изплакани болки и истини. То е храна за душата и ума ни, от която имаме нужда всекидневно, освен от храната за физическото ни тяло. Уникалното в изкуството е процесът на неговото възприемане – призмата и проекцията в душата на този, чиито сетива докосва. И там е смисълът му да развълнува по различен начин всеки човек.


Имаш ли вътрешен мир?

Не винаги, но се стремя той да цари през повечето време в мене.


Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...
Нежност, Топлота, Красота, Аромат, Дихание, Обич!........


Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете, или на другите хора въобще?

Бъдете истински, искрени и обичайте живота!
В душата си винаги съм била дете. Обожавам децата и до сега играя заедно с тях. Обичам да строя пясъчни замъци с децата на плажа, а си умирам да събирам мидички и камъчета. О, камъчетата са истинско богатство! Винаги и от всякъде си намираме такива вълшебни камъчета с моето дете, които после рисуваме. /Дори имам един доста голям камък от високата част на Рила, който реших, че е магичен и си взех, въпреки че много тежеше/.

Мечтите са нашите криле, те ни правят живи и ни дават полет. Препускайки по пътя към голямата мечта, стремейки се към Слънцето и Бог, пропускаме малките неща - сълзата в очите на приятел, усмивката на малко дете, изгревите, залезите... всички тези безценни перли в душата на човек, отворил сърцето си за тяхната красота и значимост. Не спирайте да мечтаете, да творите и да се радвате на всеки миг!!!


Какво може да те разплаче?

Раздяла с любим човек, изключително силен филм, красива музика.


А какво може да те накара да се усмихнеш?

Мил спомен, сладко детенце, мило животинче.


Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Може да е съвпадение, но бих искала да разкажа нещо. Преди доста години подредих един много голям, труден, но изключително красив пъзел. Толкова дълга история имаше този пъзел, толкова съвпадения, свързани с него, че го обикнах като картина. (Той самият е със скулптури и картини от Рим). Последните две парчета от пъзела дълго време бяха изгубени, тъй като през това време премествахме дома си.  Интересна е също случката, в която ги намерих. Когато това се случи (преди около 8 години), бях написала на гърба на това изключително произведение "Пъзелът на живота ми!" Какво е Животът? Колкото по-труден и разноцветен е, толкова по-примамлив и красив е той, толкова по-удовлетворяващ и смислен е!


Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Благодаря за това, че дишам, чувствам, че съм жива! Благодаря, че виждам красота с очите си, чувствам любов с душата си и летя на крилете на великани!
Благодаря за прекрасното ми дете! Благодаря за приятелите си! Благодаря за времето, в което живея и уникалния шанс да познавам големи интерпретатори и творци.

Пленително е целомъдрието на сътворението и неговото величие! Радвам се на малките неща, на тези, които биха се забелязали ако можехме да станем колкото мравчици и калинки и можехме да погледнем света през техните очи.
Понякога ми се случва да разсъждавам философски, но като цяло гледам оптимистично и ведро на всичко, за да ми е по-леко не се замислям много когато искам да направя нещо. Просто го правя, уверено и решително! 
 

Родена съм да търся и създавам красота! 

 

петък, 17 юли 2020 г.

Мина Мау споделя...



Аз съм Мина Мау. Това, разбира се, е псевдоним. Зад него се крие едно пишещо момиче. Също като Мина, с тази разлика, че Мина страда от психическо заболяване, за което иска да говори. И го прави. Тя е написала романа „Една четвърт“ (издаден през 2019 г. от „Лексикон – издателството за българска литература”), а в него се разказва за един съвсем истински престой в психиатрия, за псевдореминисценции и всякакви налудности. Но и за живота на едно младо момиче – момиче като всички останали.
После Мина се влюбва и въпреки че любовта ѝ е невъзможна, тя е в известен смисъл споделена. Тази любов ѝ показва светлата част на света, живота и мислите ни. И я учи да бъде добра. Описана е в романа „След цветята“ (от същото издателство).
Зад Мина Мау скрих страха си от отхвърляне и дискриминация заради болестта. Тя не е по-доброто ми Аз, но със сигурност е по-младата от двете ни и в този смисъл, по-смелата и по-наивната. Тя няма да остарее, надявам се. А винаги ще се бори, ще открива и ще разчупва табута.





 фотография: Диана Бонева




Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?


Един от най-хубавите моменти в живота ми беше една сутрин в психиатрията. Събудих се рано и санитарката Роза ме пусна да изляза на двора и да си купя кафе. Още не беше станало горещо, а кафето ми се стори невероятно – с дъх на свобода и разкош.
Иначе смятам, че животът ми – като удовлетворяващ и смея да кажа, смислен – започна преди десетина години, когато заживях в София, започнах да пиша и срещнах всички онези невероятни хора, с които и до днес общувам.


А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Най-труден беше денят, в който трябваше родителите ми да ме оставят в психиатрията. Две санитарки със злобни изражения заключиха тежката метална решетка пред мен, а мама и татко останаха от другата страна и след малко си тръгнаха. Помислих, че завинаги оставам там.
Винаги ми е било трудно и да оцелявам физически и финансово. Правила съм опити да бъда независима, но успехът е бил винаги непълен и краткотраен.


В какво вярваш?

Вярвам в доброто. То няма да ни прецака.


Вярваш ли в хората?

Да, вярвам в хората и ги обичам. Странно обаче, не се чувствам добре сред много хора, които не познавам.


А в себе си?

Вярвам и в себе си, и се обичам. Но вярвам и че съдбата ми е зависима от света наоколо. И в този смисъл – аз не съм всемогъща.
И тъй като се познавам, страхувам се, че някой ден животът ще извади наяве тъмните ми страни и ще стана непоносимо зла. Ето от това ме е страх.


За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая за живот без глад и насилие. За всички ни.


Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Все си мисля, че ми трябва още и още време за четене.


Важна ли е прошката в твоя живот?

Да. Основополагаща е. Макар че трудно забравям.      


Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

В момента живея в настоящето. Може би затова се чувствам празна.


Харесваш ли нашето време?

Да, харесвам го. То не е съвършено, но е добро, особено сравнено със зверствата на белгийския крал Леополд от края на XIX век или с убийствата по време на големите войни от миналия век. Иска ми се държавата да е по-социална и хората да са по-добри. Но от гледна точка на бруталното минало, това са направо глезотии.


Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Обожавам Родопите. Не пътувам твърде много, но там отивам винаги с голяма наслада. Съзерцанието на водата в язовира, величествената планина и хубавите хора – не мога без това.


Какво е Животът за теб сега? Опиши го с три думи...

Спокойствие. Празнота. Обич.


Кои са най-красивите гледки на света за теб?

С риск да се повторя, обичам Родопите. Може би някъде по-света има по-красиви и по-вдъхновяващи пейзажи, но удоволствието от единението с родопската природна действителност винаги ме е зареждало.


Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Пак там. Бих искала да остана завинаги сред местните, сред гората и водата на Родопите.


Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Усмивката на мама. Рамото на татко. Подкрепата от приятелите. Идеята за голямата кауза.


Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Родителите ми, Кайо Терзийски, приятелите. Аз нямам много приятели, но тези, които имам, са специални и винаги ме спасяват от блатото на черните мисли.


Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Да, искам да отслабна. И да не ревнувам.


Намерила ли си призванието си?

Писането е моето призвание.


Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Тази тема не ме вдъхновява кой знае колко. Сблъсъкът с идеята за край е страшен, но се надявам смъртта да е покой.


А какво те кара да се чувстваш жива?

Кафето сутрин, виното вечер; топлото и живо общуване с близките.


Какво е за теб самотата?

Самотата е страдание, но и начин за синтез. През нея виждаме смисъла и го приемаме.


Какво ти дава представа за вечност?

Наскоро посетих Широка лъка. Една сутрин видях голямо слънчево петно върху боровата гора на отсрещния склон. Тогава си помислих, че това е вечността. И че тя е повече от мен и от нас.


Какви чувства изпитваш най-често?

Носталгия и тъга.


Ако можеше да прегърнеш някой човек (известен или не) – кой  би бил това?

Бих прегърнала всеки, който направи нещо добро за страдащ човек или за друго живо същество.


Имаш ли вътрешен мир?

През повечето време – да.


Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Съвършеният ден е денят, в който имам достатъчно храна, спала съм доста и времето е вдъхновяващо. Тогава мога да работя.







Какъв съвет би дала на едно дете или на другите хора въобще?

Бих посъветвала всеки да прави онова, което харесва. Знам, че в повечето случаи това е много трудно. Но всеки има това право.


Какво може да те разплаче?

Натрупаната злоба у някого.


А какво може да те накара да се усмихнеш?

Споменът за взаимност.


Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Все още бъдещето ми е неизвестно. Бих се радвала, ако знаех, че бъдещето ми ще бъде уютно.







Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Оценявам факта, че живея в мирно време и в мирна страна. Благодарна съм за шанса да се поуча от грешките си. И се моля за всички да имат добър живот и приемане.


петък, 19 юни 2020 г.

Симона Стефанова споделя...



Здравейте! Казвам се Симона Стефанова и искам да бъде себе си. 
Моето семейство е най-важното нещо в живота ми. 
Откакто се помня пиша стихове и кратка проза. Пиша в трудни моменти, а понякога те бликат и се изливат като порой и аз пиша – в метрото, на пейка в парка, в кафенето. Много ги обичам тези моменти. 
По образование и дългогодишен опит съм юрист, но афинитетът ми към правото ме напусна след известно колебание и опит да го задържа. В момента съм насочена към дейности, свързани с творчество, книгоразпространение, медии, издателства, образование – въобще всичко, което е свързано с креативността, със социална и обществена ангажираност. 
Опитвам се да разчупвам стереотипи по пътя си и да следвам себе си. Затова, след опита ми на дългогодишен служител, тръгнах да търся това, което напираше вътре в мен и въпреки трудностите се чувствам вдъхновена. 
Ето това, което успях да направя дотук и идеите, които развих:





Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?
 
Сега, като се замисля, мога да кажа, че моят живот е красив. Имала съм много трудни моменти, раздели, загуби, но мисля, че имаше много любов. Този въпрос е доста подходящ за преходния момент, в който се намирам в момента, защото – когато се разделиш с нещо – започваш да цениш постигнатото и да си благодарен. Затова е промяната. За да се видим по-добре, както и да открием нещо ново в себе си. Разбира се, с любов към това, което вече не е мое, не ме вълнува и не желая. 
Сега се уча да се радвам на хубавите моменти. 


А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?
 
Всяка една раздяла. С баща ми, който внезапно си отиде от този свят, с първата любов. 
Трудни моменти съм имала в работата. Но те ме направиха търпелива. 
Трудни моменти имам със себе си. Това е една от най-трудните ми битки, свързана с това да се открия и да се отърся от обществени внушения, чужди представи и изисквания, за да бъда себе си. 


В какво вярваш?

Вярвам в любовта. Всичко друго може да бъде илюзия, заблуда, временно явление. Любовта е най-истинското състояние, което мога да изпитам. Или обичаш, или не.


Вярваш ли в хората?
  
Доверието е нещото, с което искам да се справя. Вярвам, че всеки човек е неповторим. Всеки човек е една Вселена. И изборът е наш – да бъдем добри и да имаме доверие помежду си, тук, на Земята. В последния смисъл – вярвам в хората.
 

А в себе си?
 
Много дълбоко вярвам в себе си. Важно е обаче, вярвайки в себе си, да повярвам и в действията си, в думите си, във всичко, за което мечтая и да го осъществявам.
Вярата в себе си е най-важното нещо.  Ако я загубиш, ти живееш половин живот, тоест не си цялостен.


За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

В момента мечтая да намеря онази хармония между мен и света, която да ми даде силата, мотивацията и вярата, с които да продължа напред. Въпреки, че времената не са мечтателни, а объркани, в известна степен –сиви и трудни за мечти, ние все пак можем да запазим мечтите си и да вървим по пътя си.
Не мечтая, заради самата мечта или заради самото мечтаене. В повечето случаи действам и затова правя живота си труден. Но тези трудности по пътя на мечтите дават свобода, яснота и сила, и ни правят истински създатели на мечти. 


Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?
 
Не ми достига времето да пиша. Искам да завърша първата си стихосбирка, която чака в компютъра – имам още съвсем малко работа по нея, за да я публикувам. Искам наистина да имам повече вътрешно време, както и нагласата да пиша, защото писането не се получава между другото – не се краде време за това, а се посвещава. 
 

Важна ли е прошката в твоя живот?
 
Налага ни се да прощаваме всеки ден, когато сме уязвими, когато приемаме лично нещата, когато не сме простили на себе си. Разбира се,  има големи и дълбоки прошки, които можем да направим в живота си, за да се успокоим и да продължим напред. 
Но най-важната прошка е прошката на себе си. Тогава добиваме силата да приемем света и другите такива, каквито са, да бъдем себе си, да не стоим в клетка или отровна среда, и да не се налага да прощаваме. 
Прошката дава въздух и лекота. Много се говори за нея, но най-хубаво е да изпиташ това състояние. 


Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

По-скоро имам нужда от заземяване, за да се справя с предизвикателствата на живота. Живея в облаците малко и с едни розови очила.


Харесваш ли нашето време?

Да, доста ми допада. Интересни времена. Има много възможности и много осъзнаване. Но от една по-обща гледна точка времето, в което живеем, го създаваме ние, хората. Времето е и житейска категория. То представлява един път, който е изминало човечеството. 


Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?
 
Мястото е сърцето, а пътуването е към себе си. Където и да отидем, носим себе си. Пътуването е начин да открием нови места в душата си, да опознаем своите страхове и да премахнем тайните, да се срещнем с непознатото. Посещавайки различни места, ние активираме тези процеси. 
Най-много обичам пътуванията да са спонтанни, да носят изненада и едно ново преживяване, което не е случайно. 
Това може да са скрити кътчета, обикновени селца и градчета, с необикновена атмосфера, дори една красива поляна. 






Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...
 
Животът е предизвикателство, любов и търсене. Но може да бъде и комфорт, изобилие, радост. 
Обичам живота, когато усетя любов, взаимност и вдъхновение. 
Понякога ми е трудно и искам да се пренеса в друг живот. Но уви, не може. Нужна е много задълбоченост, за да разберем защо сме тук и какво да правим.


Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Най-красиви са влюбените – „светят”. Красиви са гледките от високите  планини, там усещам нещо божествено. 


Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Извън дома си се чувствам добре, „като у дома”, на познати места, както и там, където можеш да се отпуснеш и има свързване.


Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Разбира се, близките ми хора. Най-вече дъщеря ми, която е мой учител, както и съпругът ми, майка ми, приятелите. Те ме учат на много неща и ми дават сили да вярвам в себе си. 






Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Хората, които споменах. Но в живота си срещам и хора – знаци, които по неочакван начин ми оказват влияние и ме вдъхновяват.


Искаш ли да промениш нещо у себе си? 
 
Сигурно имам голямо желание за промяна, за да се преоткрия, вътре в себе си, защото сама предприех голямата промяна. Напуснах дългогодишна работа и със сигурност това ме промени. Наистина има трудности, които са уроци, но по-трудно и непоносимо е в рутината и в капаните на сигурността и на парите. Светът е материален, но можем да надраснем тази материалност, без да я отричаме.
Но ние носим качества, които е нужно да развием, за да бъдем полезни на себе си, на близките си и на света около нас. 
Искам да се променя така, че да балансирам между материалното и нематериалното. Тоест да не се рея в облаците, защото на моменти изпадам в бездействие. 


Намерила ли си призванието си? 
 
Мисля си, че призванието идва от само себе си. Търсенето му е „порочен кръг”. 
Спомням си една сцена от сериала "Приятели", в която Чандлър решаваше тестове, за да намери новото си призвание. Те показаха, че е подходящ за работата, която досега е вършил. Разбира се, тестовете не са начина да открием призванието си. То идва с вярата в себе си, вярата в това, което правим и желанието да го правим, без да се влияем от обществото, парите и мнението на другите. 
Призванието ми, мисля, е едно ежедневно предизвикателство да творя.


Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея? 
 
Изпитвам страх от момента на преход от живота към смъртта. 
Мисля върху този въпрос. 
Има много по темата за прераждането, която ми синхронизира, без да мога да твърдя, че е истина. Вътрешно вярвам в него. 
Искам в следващото си прераждане да съм на друга планета, в друг свят. 


А какво те кара да се чувстваш жива?

Знам, че съм жива и понякога просто живея. Но най-жива се чувствам, когато съм в голяма трудност или когато съм влюбена. 


Какво е за теб самотата? 
 
Имах моменти, в които бях самотна и в семейството си, и сред приятели. Но се уча да съм си самодостатъчна, за да не съм самотна. Да ми е добре със себе си. Тази година е такава за мен – добре ми е вкъщи сама. Така мога да преосмисля много въпроси. Самотата дава много възможности. И най-вече – да се откъсна от инерцията в живота.


Какво ти дава представа за вечност?
 
Мисля, че душата е вечна. А това поражда стремежа да следвам импулсите на душата.
Всичко е вечно, но се трансформира. 


Какви чувства изпитваш най-често?

Най-често съм объркана, след това – уверена, влюбена, самотна...


Ако можеше да прегърнеш някой човек, който не можеш – кой би избрала?
Бих прегърнала баща ми, който си отиде. И сега го правя мислено.
 

Имаш ли вътрешен мир?

Аз съм спокоен човек, но вътрешният мир е много повече от това и мисля, че все още нямам. 


Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...
 
Да правиш това, което обичаш, да си с хората, които обичаш,  да си там, където искаш да бъдеш.
 

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?
 
Единствено и само – да бъдат себе си. 


Какво може да те разплаче?

Много неща ме разплакват – тъга, красота, радост, музика. Вече си позволявам емоционалността ми да се излее във видим плач. Без да искам, попивам и чужда емоционалност. И тогава плача много. 


А какво може да те накара да се усмихнеш?
 
Музиката, тя ме спасява. Дава радост и отпускане. 
Децата много ме разсмиват. Дори когато без повод ми се усмихват – усмихвам се и аз.







Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той?
Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Като подреден човек, мисля че ми трябва малко хаос за баланс. Липсващите парчета в живота ми са тази любов, която е останала несподелена и никога не бих могла да ги намеря.


Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?
 
Това е семейството ми. Благодарна съм за него, защото най-трудните отношения са тези в семейството. И са най-важни.
Благодаря за интервюто и за въпросите, които са начин за разговор със себе си,  за преосмисляне и най-вече за споделяне, от което има нужда този свят. 


17.06.2020