Маги Маринова споделя...

 

Казвам се Маги с псевдоним Магия (от “magic“) или както моите приятели обичат да ми казват понякога – “Маги малки тайни” и с фамилията ми авторското ми име звучи така – Магията Маринова. Вярвам обаче, че скоро ще имам още една или ще бъда с нова фамилия. А любимият ми човек обичаше да ме нарича Меги или с много други галени старобългарски имена като например Либе, Аране, и Лане аз – него.

На 25 години съм, родом от Ботевград, имам собствен бизнес и си търся работа в момента, нещо с немски език или с деца. Имам голдън ретривър на име Оливър или Оли накратко, а той е на 3 годинки и е моя сродна душа и всяка свещичка на рожден ден, която някога съм духвала, и ми е подарен от моята първа и най-голяма любов в живота ми.

Не мога да кажа, че съм финансово богата, но със сигурност съм най-богатият човек от гледна точка на моето семейство – майка ми и баща ми, и тяхната подкрепа във всичко важно за мен. Още по-богата съм със малкото на брой, но истински и верни мои приятели, които са моето второ семейство, казано с ръка на сърцето ми, и бих дала живота си за тях – да ги виждам щастливи и здрави, както и те – за мен.

linktr.ee/marinovamargarita

Кои са най-хубавите моменти в твоя живот досега?

Най-хубавите моменти в живота ми са тези, които са споделени и изпълнени с вяра, надежда и любов, а те не са никак малко и не бих могла да се спра само на един. А най-хубавият период в живота ми са последните 6 години и половина, споделени с  любимия ми човек, който е не просто моята гимназиална любов, а и моят най-голям вдъхновител до момента, и най-искреният и добър човек, когото познавам, а всъщност в мечтите ми, а надявам се – скоро и в реалността – мой съпруг. Неговият образ за мен е нещо, което трудно бих могла да опиша, но определено е ярък и истински се доближава до този на ангел или на самия Христос, поради саможертвите, които е правил за мен. Той е божи дар в живота ми, а любовта му е отговор на всяка молитва, която някога съм си помисляла или изричала. Животът ни заедно е любов като тези, които съм гледала по филмите, а всеки миг, споделен заедно с него, е извинение от Господа за всичко тежко и лошо в този свят, което ми се е случвало и щом сме заедно – раят слиза на земята. Всеки ден благодаря на Бог, че в този свят на грехове намерих него и моето най-исрено желание е с него да имаме две дечица – момче и момиче, и да градим нашето семейство или просто да разказваме нашата приказка. Заедно с него можем всичко и дори това да излезем още по-светли и добри, след като сме преминали през долината на мрачната сянка или самия ад на земята, а именно това, което ни се случи тази година, за което винаги съм имала предчувствие, но не знаех точно какво ще е то, докато не ни се случи този кошмар.

 

А кои са най-трудните моменти или периоди досега?

И именно тук ще споделя нещо много тежко за мен и то е, че нашата истинска, боговдъхновена любов почти умря и изстина заради княза на този свят, но Господ е добър и чу неговите и моите молитви и не ни остави да загубим този дар напълно, а в момента го възражда от пепелта като Феникс чрез помощта на един от най-доверените ми и Му хора (на Господ), благодарение и на чиято препоръка пиша всичко това и съм тук, но вярвам и наш бъдещ кум и ако Господ благоволи дори някой ден – бъдещ кръстник на децата ни. Този човек е във всяко отношение мой брат. Той също е участвал тук в „Един от нас споделя“, но реших, че няма да споделя името му тук. Това беше най-тежкото изпитание в живота ми до момента, понеже първо се разделих принудително с любимия си човек напълно неочаквано. И освен с разбито сърце, живях достатъчно дълго време в заблудата, че имам някаква изградена сигурност в живота си без него, но като се върнах обратно в родината си – месеци след това и при една всекидневна борба –всичко се срина окончателно във всяка сфера на живота ми. Аз исках да споделя какво се случва със семейството ми, но не можех, понеже не беше безопасно и не трябваше, поради заплахата, която беше над главите на всички ни. Имаше дни, в които едвам издържах на всичко това и единствено вярата ми в Бог ме крепеше и това, че има шанс Той да обърне нещата в наша полза. Истината обаче е тази, че ако не беше Исус – аз нямаше да съм жива и да оцелея, и тук има части от историята ми, които са достатъчно плащеши и за самата мен, и понякога ми се губят откъси. Трудно е да осъзная всичко, но любимият ми избра да се раздели с мен и да жертва връзката ни, за да запази мен и семейството ми живи. Обаче и той носи своята вина, която аз съм му простила така, както Исус на мен е простил всички грехове, след като се изповядах.

Един човек да ти повярва за всичко и да знаеш, че той ще е там дори и нищо да не се оправи – понякога е напълно достатъчно.

 

В какво вярваш? Вярваш ли в хората?

Вярвам в Бог и в хората, не защото е лесно и защото искам след всичко, което се опитаха някои хора да сторят на мен, на моя любим и семейството ни, а защото Бог е любов. И той ни учи, че трябва да простим дори на враговете си и да измием краката им така, както самият Исус изми краката на Юда. Истината е, че всеки може да обича тези, които му мислят доброто, но не всеки ще успее да види във врага срещу себе си просто един човек, който се нуждае от Божията любов и не я е познал, за да постъпва така. Обещанието на Бог за това е Царството Божие, спасението и вечността, а каква по-голяма награда от това за всеки от нас, която пожелавам всекиму, но пътят дотам е тесен, а не широк, понеже по широкия може да мине всеки.

 Нищо от станалото до момента не уби напълно вярата ми в хората.

 

А вярваш ли в себе си?

Вярвам и в себе си, но повече вярвам на Исус в мен, понеже не искам да си представя дори мрака и непрогледната тъмнина без Него и смело твърдя, че без Него и без вярата си аз съм просто едно нищо или едно парче кал без Любов.

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая за това, което ухо не е чуло и око не е видяло, понеже любя Господа с цялото си сърце, дух и душа. Не се надявам на нищо,  понеже и нищо не ми принадлежи, и именно това ме прави истински свободна тук, на тази земя, а и когато не се надявам – мога да бъда повече от приятно изненадана, а също така не мога да бъда и разочарована отново, но все пак  винаги ще имам своите лични, семейни и професионални цели. Ако обаче Бог не иска това за мен, а аз винаги и първо до Него се допитвам за всичко – то значи не ме притеснява и провалът в съответната цел. Божията воля в живота ми е моята цел и Неговият план е моя задача номер едно. Във всички тези трудности си изградих кодов език само между мен и Исус, и това е моята тайна да знам какво наистина иска Той да извърша на тази земя за Него и царството Му, и какво наистина има значение.

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Преди смятах, че времето няма да ми стига за нищо, но истината е, че откакто се помолих с тази молитва – в живота ми да остане наистина само това, което е Неговата воля – тогава се оказа напълно ясно и сигурно, че имам време за всичко.

 

Има ли нещо в миналото, за което съжаляваш?

Eдинственото, за което съжалявам в миналото ми е това, че Бог не е бил на първо място в живота ми. Вследствие на това не бях преценила кое е и кое не е от Него, както и кой е от Него и кой не е, и това спираше Неговия план за живота ми и ми пречеше също така да оценявам напълно всичко, което имам в момента, да благодаря за всеки миг и  да се фокусирам наистина върху сезонa, в който съм, но слава на Бога вече гледам да не се връщам вече толкова назад в миналото, освен за да си спомня нещо научено или хубав спомен, и в настоящия миг – да работя за бъдещето.

 

Харесваш ли времето, в което живеем сега?

Понякога изобщо не харесвам времето, в което живеем, понеже доста често се чувствам не на мястото си, въпреки възрастта си. Винаги съм била безнадеждна романтичка, дори плачейки с разбито сърце, но съм благодарна за всичко, което ми се е случило или не е, и знам, че все пак всичко става с причина. И зная, че Бог си има своите причини да ни държи в определено време на определено място с определени хора за определена цел.

 

Има ли пътуване, на което държиш най-много?

Най-много държа пак да пътувам до Италия  с мъжа ми като наша мечтана дестинация за почивка и да отида някой ден в Африка на мисионерско пътуване с цел евангелизация на населението.

 

Обичаш ли Живота? Какво е за теб той сега?

Обичам живота и за мен той може да бъде: мисия, приключение и приказка, едновременно или поотделно – в зависимост от периода, в който се намираме.

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Най-красивата гледка за мен е усмивката на любим за мен човек.

 

Къде се чувстваш «като у дома»?

Чувствам се най-добре или „у дома“ на първо място в Божието присъствие и след това в прегръдката на любимия ми човек, с кучето ми и с родителите ми, и далеч не на последно място – с моите най-близки приятели и доверени хора, които са за мен като второ семейство. „У дома“ съм също така в моята православна църква в Правец и сред природата тук, в България най-вече, като наистина най-любимо от Балкана ни ми е Райското пръскало и хижа Рай.

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Вече не се страхувам от смъртта, понеже зная и от едно свое видение на концерт с един от най-доверените ми хора, че тя е просто началото на вечността. Тогава, след последната песен, видях Исус като една много силна светлина и след това видях огнен кръст в Пловдив над сцената на Античния театър.

 

Намерила ли си своето призвание?

Призванието ми е да съм сол и светлина на земята, каквото и да правя, без значение дали, къде и какво работя или творя. Също така призвание със сигурност ми е, разбира се, да служа на Исус чрез своя бизнес и брак.

 

Какво те кара да се чувстваш жива?

Любовта към Бога и хората ме кара да се чувствам жива, както и приключенията и дългите пътувания в други държави с приятели и дори разходката с кучето ми в парка.

 

Какво е за теб самотата?

Самотата за мен е свобода.

 

Имаш ли вътрешен Мир?

Благодарение на Бог открих своя вътрешен мир, каквото и да се случва в живота ми, и най-често се чувствам просто спокойнa, благодарна и развълнувана за бъдещето, което Той има за мен – както и да изглежда то, понеже съм Му се доверила напълно.

 

Кой би прегърнала, ако можеше?...

Бих прегърнала, ако можех, за последен път баба си, която почина преди 5 години тъкмо когато бях заминала за Германия.

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден…

Един съвършен ден за мен е щастието в малките неща, като например – кафе, закуска и разходка с любимия ми човек и кучето ни след сутрешната литургия в неделя, например, и след това с него да се гушкаме, гъделичкаме и да се закачаме като малки деца, които просто не знаят как да си покажат колко се обичат, а след това да си пуснем филм и да заспим в прегръдката на другия, докато пием какао у дома.

 

Какъв съвет би дала на едно дете или на другите хора?

Съвета, който бих дала на малко дете, е да живее в настоящия момент, а на един възрастен човек – че няма нищо невъзможно и да не спира да вярва в Бог, в себе си и в мечтите си.

 

Има ли въпрос, от чийто отговор се боиш?

Единственото, от което се боя е как би изглеждал живота ми без Бог в него.

 

Какво може да те разплаче?

Понеже съм изключително нежен човек – може буквално всичко да ме разплаче, ако се оставя на емоцията. Последно плаках на едни свои любими, романтични песни, които осъзнах, че отдавна не бях слушала с надежда и с истинска вяра, както и един документален филм, който гледах по телевизията тази вечер за Конго в Африка с родителите ми преди лягане, понеже в момента живея с тях и сърцето ме заболя от това, което видях и чух, макар и на пръв поглед вече да го знаех.

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Да се усмихна също може да ме накара всичко – от песента на птичките навън до любимото ми хапване у дома.

 

Ако си представиш живота си като пъзел – доколко е нареден той?

Ако животът ми беше пъзел, то значи определено той не е нареден още напълно и съм убедена, че въпреки всичко преживяно до момента – именно тепърва най-доброто ми предстои. Тази мисъл наистина ме зарежда и ми дава сили във всеки труден момент.

 

 

Християна Цветанова споделя...

Снимки - личен архив на Християна

Здравей! Моля, представи се накратко...

Казвам се Християна Цветанова. На 21 години съм, майка съм на едно малко момче – Боян, и съм студентка по Българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Пиша поезия, свиря на пиано и вярвам, че езикът е едно от малкото места, в които човек може да бъде напълно гол пред света, без да сваля нищо от себе си.

Ако трябва да се опиша не с биография, а с усещане – аз съм човек, който е живял няколко живота в един. Познавам страха, болничната тишина, загубата, самотата и онзи особен вид надежда, която се появява едва когато почти всичко друго е изчезнало. Но познавам и любовта – най-вече любовта към детето ми. Тя ме научи, че понякога най-крехкото същество в живота ти се оказва причината ти да бъдеш силна.

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Най-хубавият момент има име – Боян. Има дата, има малки ръце и един поглед, заради който всичко преживяно придобива смисъл. Майчинството не дойде при мен по тихия и красив начин, който хората обичат да описват. То дойде заедно със страх, болка и битка за живот. Може би точно затова всеки обикновен миг със сина ми е необикновен за мен.

Сред най-светлите ми моменти са и онези, в които съм се връщала към думите, музиката и университета след периоди, в които не съм знаела дали изобщо ще имам „после“. Да седнеш отново в аудитория, да отвориш книга, да докоснеш клавишите на пианото – това звучи делнично. За мен е доказателство, че съм се върнала при живота.

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Най-трудното беше да родя сина си и вместо началото на един нов живот да се озова на границата на своя собствен. След раждането организмът ми се срина. Последваха тежко състояние, кома, отказ на жизненоважни органи, лечение, диализа и дълго възстановяване. Имаше време, което не помня, и хора, които са се борили за мен, докато аз не съм могла да го направя сама.

Но физическата болка не беше единствената. По-тежко понякога е да се събудиш и да разбереш колко от живота ти е минало без теб. Да си майка и да си била отделена от детето си. Да трябва да се запознаеш отново със собственото си тяло, със страховете си и с бъдещето, което вече не изглежда даденост. Тогава разбрах, че оцеляването не приключва в деня, в който лекарите кажат, че опасността е преминала. Понякога точно тогава започва.

 

В какво вярваш?

Вярвам, че човекът е много повече от най-лошото, което му се е случило. Вярвам в думите, защото понякога една дума може да бъде превръзка, а друга – рана. Вярвам в науката и в ръцете на хората, които връщат други хора към живота. И вярвам в някаква необяснима вътрешна светлина – не непременно като религиозно определение, а като онова упорство на душата да търси утро, дори след най-дългата нощ.

 

Вярваш ли в хората?

Вярвам, но вече не наивно. Научих, че човек може да бъде едновременно нечия болка и нечие спасение. Срещала съм жестокост, но съм срещала и хора, които са правили за мен повече, отколкото са били длъжни. Затова не искам разочарованията ми да имат последната дума. Да вярваш в хората след като си бил нараняван не е слабост – понякога е съзнателен отказ да заприличаш на онова, което те е наранило.

 

А в себе си?

Уча се. И това е по-честният отговор. Има дни, в които вярвам в себе си с цялата сила на човек, преминал през невъзможното. Има и дни, в които се съмнявам в най-малката си крачка. Но когато погледна назад, виждам доказателства, вместо обещания: била съм на места, от които съм мислела, че няма връщане, и все пак съм тук. Затова, когато не мога да си повярвам, се опитвам поне да повярвам на собствената си история.

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая синът ми да расте в дом, в който любовта не боли и не плаши. Да ме познава не като жената, която е оцеляла, а просто като мама – онази, която е била там на първия учебен ден, на първото разочарование, на първата голяма победа.

Мечтая да преподавам български език и литература, да пиша книги и думите ми да стигат до хора, които са се чувствали сами. Надявам се един ден животът ми да стане по-тих – не празен, а тих. След толкова бури човек започва да разбира, че спокойствието също е огромна мечта.

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Понякога не ми достига време просто да бъда на 21. Между майчинството, университета, лечението, отговорностите и опитите да построя бъдеще – сякаш прескачам възрастта си. Иска ми се да имам повече време за Боян без часовник, за пианото – без причина, за книга – без изпит след нея и за тишина,  в която не трябва да решавам нищо.

 

Съжаляваш ли за нещо в миналото?

Да. Съжалявам за моменти, в които съм давала твърде много от себе си на хора, които са приемали това като право, а не като подарък. Съжалявам за някои мълчания и за някои думи, казани от болка. Но не искам да превръщам съжалението в дом. Миналото трябва да бъде учител, не присъда.

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

Да, но вече различавам прошката от връщането. Мога да простя, без да отворя отново вратата. Мога да не мразя някого и пак да избера живот без него. Прошката за мен не означава, че случилото се е било приемливо. Означава, че отказвам да нося чуждата вина като собствен багаж до края на живота си.

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Опитвам се да живея в настоящето, но истината е, че човек с тежко минало понякога чува ехото му и в най-тихите дни. А когато веднъж си разбрал колко несигурно е „утре“, започваш и много да мислиш за бъдещето. Затова живея между трите времена – миналото ме е написало, настоящето ме държи, а бъдещето ме вика.

 

Харесваш ли нашето време?

Харесвам възможностите му, но невинаги харесвам скоростта и безчувствието му. Живеем във време, в което можем да достигнем човек на другия край на света за секунди и пак да не забележим човека до нас. Имаме огромен достъп до знание, но понякога твърде малко търпение да разберем чуждата болка. И все пак вярвам, че всяко време е човешко толкова, колкото човечност внесем в него.

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Има места, които не са важни заради географията, а заради версията на себе си, която си оставил там. За мен София е такова място – университетът, аудиториите, мечтата да бъда повече от медицинската си история. Габрово пък носи корените и онова усещане, че колкото и далеч да стигна – има посока назад към познатото. Най-важното ми „пътуване“ обаче е връщането към самата мен.

 

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...

Да. Може би го обичам по-яростно, именно защото съм била близо до това да го загубя. Не го идеализирам – животът може да бъде несправедлив, жесток и непоносим. Но в него има детски смях, музика, книги, утринна светлина и хора, които остават.

Три думи: крехък, безценен, непредвидим.

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Спящото лице на детето ми. Ръцете му, протегнати към мен. Светлината върху клавишите на пианото. Страница, върху която току-що се е родил стих. И прозорецът на болнична стая в деня, в който за първи път си сигурен, че ще излезеш през вратата. Красотата много се променя, когато си разбрал, че нищо не ти е обещано.

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

„У дома“ за мен вече не е адрес. Дом е мястото, на което не трябва да се защитавам. Там, където Боян е до мен, където мога да оставя очилата, страховете и силата си настрани и просто да бъда. Понякога дом е и пианото. Понякога е книга. Понякога – нечия прегръдка, в която тялото ти най-после престава да очаква опасност.

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Синът ми. Това е най-краткият и най-пълният отговор. Когато нямам сили за себе си, намирам сили за него. Помага ми и мисълта, че вече съм преминала през дни, които някога са изглеждали непроходими. А думите и музиката ми дават място, в което болката може да се превърне в нещо, различно от болка.

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Хората, които са останали в най-трудните моменти, са ме научили повече за любовта от всички красиви обещания. Огромно място имат и лекарите, и медицинските екипи, които са се борили за живота ми, когато той е зависел от знания, решения и човешка отдаденост. Учителите и преподавателите ми са ми напомняли, че имам ум, талант и бъдеще и извън диагнозите. А Боян, без дори да знае, е човекът с най-голямо влияние върху мен.

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Искам да се науча да не бъркам силата със задължението винаги да издържам. Да казвам „не“ по-рано. Да не се опитвам да заслужавам любов чрез търпене. Искам да бъда по-мека към себе си – защото понякога давам на непознати разбиране, което отказвам на собственото си отражение.

 

Намерила ли си призванието си?

Мисля, че да – в езика. Искам да преподавам, да пиша, да говоря за литература така, че тя да не бъде само материал за изпит, а начин човек да разбира себе си. Българският език за мен не е просто специалност. Той е инструментът, с който подреждам хаоса. А поезията е мястото, където казвам онова, за което обикновеният разговор понякога няма достатъчно думи.

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Страхувала съм се от смъртта по различен начин преди и след като се доближих до нея. Сега повече ме плаши мисълта да си тръгна, преди детето ми да е готово да живее без мен. Не знам какво има след смъртта и не бих се преструвала, че знам. Но ми се иска да вярвам, че любовта не приключва биологично – че остава в паметта, в жестовете, в думите и в хората, които сме променили.

 

А какво те кара да се чувстваш жива?

Да свиря. Да пиша стих в момент, в който думите идват по-бързо от ръката. Да чуя Боян да се смее. Да вляза в аудитория и да усетя, че умът ми отново принадлежи на мен. Да обичам, макар любовта понякога да ме плаши. И най-вече – да осъзная, че има дни, които някога не съм била сигурна, че ще доживея.

 

Какво е за теб самотата?

Самотата не е липсата на хора. Най-тежката самота е да бъдеш сред хора и да няма къде да оставиш истината си. Да си силният човек за всички и никой да не попита каква е цената на тази сила. Познавам самотата и като тишина след болница, и като празно място в отношенията. Но понякога тя е и необходима стая – мястото, в което отново чуваш собствения си глас.

 

Какво ти дава представа за вечност?

Детето. Изкуството. Една мелодия, написана преди столетия, която и днес кара нечие сърце да трепне. Стих, който надживява човека, написал го. И любовта – не като романтична идея, а като следа. Мисля, че вечността може би не е безкрайно време, а способността част от теб да продължи в някого след теб.

 

Кое е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?

Никога няма да забравя хората, които са се грижили за живота ми, когато аз не съм могла дори да осъзная, че го губя. Няма да забравя и онези, които са ме виждали като Християна, а не като пациент, диагноза или трагична история. Понякога най-голямото добро е някой да ти върне усещането, че си човек, когато животът те е превърнал в поредица от изследвания, стойности и медицински решения.

 

Какви чувства изпитваш най-често?

Любов, тревога, благодарност и една особена тъга, която вече не е буря, а фон. Обичам силно и затова понякога се страхувам силно. Но все по-често изпитвам и гордост – не шумната гордост от победа, а тихата: „Още съм тук. Още мога. Още искам.“

 

Ако можеше да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил това?

Бих прегърнала онази версия на себе си, която се е събудила след най-тежките дни и още не е знаела какво я чака. Не бих ѝ казала, че всичко ще бъде лесно, защото няма да е вярно. Бих ѝ казала само: „Ще има още живот. Ще държиш детето си. Ще пишеш. Ще учиш. Ще се смееш пак.“ Понякога най-недостижимият човек е собственото ни минало аз.

 

Имаш ли вътрешен мир?

Не напълно. Имам моменти на мир, а може би засега това е достатъчно. След тежки преживявания вътрешният мир не идва като внезапна тишина. Строи се бавно – от граници, от приемане, от хора, пред които не трябва да играеш силен, от дни без лоши новини. Аз още го строя.

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Щастието вече не е грандиозно събитие. Един съвършен ден започва без болничен телефон, без страх и без бързане. Боян се събужда здрав и усмихнат. Пием нещо топло, играем, излизаме навън. Имам време да прочета няколко страници, да напиша нещо истинско, да посвиря. Вечерта детето ми заспива спокойно, а аз не очаквам лоша новина. Ако накрая мога да си кажа „днес никой не страдаше и бяхме заедно“, това за мен е почти съвършенство.

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Не чакайте животът да ви уплаши, за да започнете да го живеете. Казвайте „обичам те“, но се научете и да казвате „това ме наранява“. Не превръщайте търпението в добродетел, когато то ви унищожава. Учете, четете, задавайте въпроси. Не се срамувайте да поискате помощ. И когато срещнете човек, който преминава през нещо тежко, не бързайте да му обяснявате колко е силен – понякога просто седнете до него и му позволете да не бъде.

 

Има ли въпрос (или пък отговор), от който се боиш?...

Да. Боя се от въпроси, чиито отговори не зависят от мен – „Ще бъдат ли хората, които обичам, добре?“, „Ще имам ли достатъчно време?“. След като веднъж животът ти се промени за часове, разбираш колко малко контрол имаш. Но се уча да не живея предварително всяка възможна загуба. Страхът не трябва да получава времето, което още ми принадлежи.

 

Какво може да те разплаче?

Детска болка. Безсилието. Несправедливостта. Понякога една песен или изречение, което случайно докосва място, което съм мислела за зараснало. Разплаква ме и добротата – особено когато дойде неочаквано. След много тежки преживявания човек плаче не само когато не издържа, а и когато за миг разбере, че вече не е нужно да издържа сам.

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Боян – почти без усилие. Някоя негова гримаса, малките му победи, начинът, по който детето може да направи огромен свят от най-обикновен предмет. Усмихват ме езиковите закачки, хубав стих, музиката, приятен разговор и онези редки мигове, в които усещам, че животът не иска нищо от мен – само да присъствам.

 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Моят пъзел е бил разпиляван няколко пъти. Някои парчета съм намерила отново, други вече не пасват на човека, който съм станала. И да – липсват още. Стабилност. Повече спокойствие. Професионалният път, който тепърва изграждам. Любов, която не изисква да се губя, за да я запазя.

Но вече не вярвам, че животът трябва да бъде напълно завършен, за да бъде красив. Понякога смисълът е именно в това, че още има място за следващо парче.

 

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Най-много ценя сина си и времето. Преди времето ми изглеждаше безкраен ресурс; днес го усещам като дар. Благодарна съм, че съм жива, че мога да бъда майка, да уча, да пиша, да свиря, да правя планове. Благодарна съм на хората, които са ме лекували, подкрепяли и връщали към себе си.

Най-голямата ми благодарност не е за живот без болка. Такъв не получих. Благодарна съм за живота след болката.

 

Ако има нещо, за което не те попитах, а би искала да споделиш с другите – напиши го също!

Бих искала хората да знаят, че зад всяка „силна история“ има човек, който не е искал непременно да бъде силен. Понякога силата е просто липса на друг изход. Затова не гледайте на оцелелите само като на вдъхновение. Оставете им право да бъдат уморени, ядосани, уплашени, обикновени.

Не искам историята ми да буди съжаление, което ме смалява. Ако събуди съчувствие, нека бъде онова истинското – което не гледа отгоре, а застава до човека. Аз не съм само онова, което ми се е случило. Аз съм майка. Студентка. Жена, която пише стихове и свири на пиано. Човек, който още мечтае.

И ако някой чете това в най-тъмния си период, бих му оставила едно изречение: не си длъжен още днес да виждаш целия път. Понякога е достатъчно да останеш до следващото утро.

www.facebook.com/hrisspiannist05