вторник, 26 февруари 2019 г.

Радостина Ангелова споделя...







Казвам се Радостина Ангелова. Доцент съм в Технически университет – София. Инженер съм по професия, имам защитени две дисертации и съм доктор на техническите науки. Пиша от втори клас, помня и до днес първото си стихотворение. След много дълга пауза се върнах към писането – неуверено и неуспешно в началото. Днес (февруари 2019) имам издадени шест романа с логото на Жанет 45 и Софтпрес, участвала съм в сборници с разкази и стихотворения, печелила съм награди за поезия и проза, мои текстове са публикувани в чуждестранни списания и сборници. Поставям непрестанно пред себе си нови предизвикателства, а после се оплаквам от хронична умора. Имам прекрасен съпруг и син, които са моят гръб, пристан и спасение.



Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Не мога да броя дотолкова. Срещата със съпруга ми Петър, раждането на сина ми Александър, днешното кафе с майка ми, разговорът с брат ми, излизането на моя книга, срещите с добри приятели, добре написания параграф, спонтанния чат с редактора ми – всичко е толкова хубаво! А с времето става още по-хубаво.


А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Смъртта на близък човек. В последните години имах и много тежки изпитания на работното си място, но на фона на коварната болест на близък или смъртта, се ядосвам на себе си, че елементарни хора или елементарни събития могат да ме изкарат от равновесие.


В какво вярваш?

В онази висша сила и справедливост, която за удобство наричаме Бог. В този смисъл вярвам и в Бога в мен, и в Бога във всеки друг човек. Истината е, че малко ми е трудно да мисля за и да вярвам в Бога, който живее в хора, които са ме наранили. С разума си знам, че те вероятно са толкова добри, колкото и аз. Емоциите ми обаче казват друго…


Вярваш ли в хората?

Да. Вярвам и в способността им да еволюират, стига да го поискат.


А в себе си?

Вярвам... Опитвам се да вярвам. Всъщност често се съмнявам във възможностите си или в успеха на начинанието, с което съм се захванала. В такива моменти съм щастлива, че съм обградена от любовта на близките си и присъствието на приятелите ми.


За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая за много неща, за съществената част от тях и работя. Мечтая например книгите ми да срещнат читателите си по света, да бъдат преведени на много езици, да бъдат филмирани или поставени на театрална сцена. Мечтая си за къща на брега на морето: малка къща пред голямото море. Мечтая за повече време сред природата и на сладки приказки с близките ми хора (без телефони и интернет). Ако усмиря егото си обаче, което правя почти моментално, искам само здраве – най-напред за близките ми и хората, които обичам, после и за мен.


Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

За близките ми, за семейството. Така се получава, че те винаги могат да почакат, да разберат, да простят отсъствието ми… Все повече осъзнавам, че тези няколко души са най-важното в живота ми.


Важна ли е прошката в твоя живот?

За всекиго сигурно е важна. С годините все по-лесно пречупвам себе си и искам прошка, когато не съм била права – искам прошка от близките си, защото те най-често са потърпевши. Проблемът е, че изобщо не би трябвало да стигам дотамбих искала да овладявам емоциите си повече. В същото време осъзнавам, че не съм вече толкова склонна да опрощавам болката, причинена ми от хора, които не са в сърцето ми. Вероятно в себе си някъде прощавам, но външното ми поведение е на абсолютно игнориране. Вече не се опитвам да подавам другата си буза, просто си вземам шапката и се махам. Някои „подаръци“ е по-добре да останат неполучени.


Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Опитвам се да живея в настоящето, с цялата условност на това понятие – та нали моментално то се превръща в минало или все още е бъдеще. Опитвам се да правя само разумни планове за бъдещето… Все пак, когато си поставям цели, се опитвам да подреждам пуловете си върху таблата така, че в един момент да получа хубави капии и да спечеля играта. Често играем табла със съпруга ми, този номер с житейските капии го знам от него.







Харесваш ли нашето време?

Нямаме друго. И не се замислям върху този въпрос. Липсва ми не миналото, а скъпите ми покойници, които искам да видя отново. Любопитна съм какво ще се случи в бъдещето… Не вярвам в апокалиптичните прогнози, по-скоро очаквам чудесата на идните времена.


Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Аз съм зодия Рак и вероятно това обяснява следващите ми думи: всяко място, в което съм с близките си хора, което мога да споделя с тях, е хубаво място. Обичам да пътувам – кой ли не обича? Мечтая си да обикалям България без цел и посока. Иска ми се да видя колкото се може повече места и от Европа, някак не успях да отгледам любопитство към други континенти. Та тук, на два-три часа път със самолет, има толкова вълшебни, интересни, загадъчни места… Но не ми се пътува сама. Вече не.


Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши ми го с три думи.

Да обичам живота ли? И още как! Три думи… това е много лесно: Александър, Петър, мама. Ако имам право на още, пак биха били имена.


Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Всички, които могат да ме накарат да се усмихна, да заплача или да си поръчам кафе.


Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

С времето тези места стават все повече и все по-трудно е чисто физически и времево да се завръщам там отново и отново. Чувствам се добре у дома. В селската ни къща. В апартамента под наем край морето. В апартамента под наем във Виена. В дома на мама. В един хотел в Пампорово. Има малка подробност: в никое от тези „у дома“ не съм сама и това е най-специалното им качество.


Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Инатът. Волята. Натрупаният опит, че утре ще е по-лесно от днес, а вдругиден – по-лесно от утре. Вярата, че винаги мога да помоля за помощ Бог. Сигурността, че никога не съм оставена сама на себе си. Че Той е с мен.


Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Родителите ми. Съпругът ми. Синът ми. Брат ми. Приятели. Издатели. Писатели. Композитори. 






 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Да. Физически бих искала не само да сваля от наднорменото си тегло, но и да запазя този успех, защото неведнъж съм преживяла йо-йо ефекта. За съжаление, въпросът е повече здравословен, отколкото естетически. Иначе бих искала да съм по-търпелива с най-близките ми хора. Искам да се оставям повече на течението на живота и да се радвам на всичко, което стига до мен – и доброто, и лошото, което всъщност е само маскирано добро. Искам заедно с това да бъда по-работоспособна и по-концентрирана, защото има толкова много интересни неща за вършене! А времето е толкова малко…


Намерила ли си призванието си?

Мисля, че да. Намерила съм чудесен баланс между професията ми на преподавател и литературните ми занимания. Не бих искала да се откажа нито от едното, нито от другото.


Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Страхувам се от болката преди смъртта. От зависимостта от други хора… Не бих искала да изпитвам тези неща… нито аз, нито близките ми. Убедена съм в живота след смъртта.


А какво те кара да се чувстваш жива?

Всичко, което правя от първото протягане сутрин, до отпускането в леглото вечер. Наистина всичко.


Какво е за теб самотата?

Не знам. Не се чувствам самотна.


Какво ти дава представа за вечност?

Морето. Небето. Планината. Старо гробище с каменни кръстове.


Какви чувства изпитваш най-често?

Любов. Благодарност.


Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден...

Съвършеният ден започва край морето с кафе, вкусна закуска и безкрайна шир пред очите. После се гмурка в хладната вода, дебне красиви, изтъркани от прибоя миди и гони пасажи дребни риби с ръка. Забравил си е телефона изключен от дни, но говори с хората около себе си за какво ли не. Смее се и се протяга лениво. Пие узо и яде салата, после поспива за кратко в хладна следобедна стая, за да е готов за ново кафе и ново гмуркане във водата, преди да дойде вечерта с порция риба и много бяло вино, смях, приказки, истории за споделяне, шляпане из тъмната вода, допир до топли устни и горещо тяло, преди сладкото отпускане на самотен шезлонг, докато Малката мечка търси майка си в небето.


Какъв съвет би дала на едно дете или на другите хора въобще?

Помни: никога не си сам.


Какво може да те разплаче?

Всичко.


А какво може да те накара да се усмихнеш?

Пак всичко.


Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той?

Бил е подреден от мен още преди да се родя. Просто все още не виждам всички парченца.








Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Не. Завършен е. Само че не може да се обхване отведнъж.


За какво чувстваш най-голяма благодарност? Какво цениш най-много в живота си?

Хората, които са станали част от сърцето ми. Природата. Живота – няма да спра да благодаря на сина си, че чрез него се докоснах до чудото на създаването и отглеждането на живота.


вторник, 19 февруари 2019 г.

Герасим Дишлиев споделя...







Казвам се Герасим.
Българин, мим, странстващ, мечтател…
Вече 25 години живея във Франция. Но явно пак ще се местя. България е мястото, на което зареждам батериите - на моста на Марица при Свиленград. Обичам да се срещам с хора. Обичам да споделям и да споделят с мен. Работата ми е свързана с това, и е истинско удоволствие за мен да я практикувам. Сцената е място, откъдето наблюдам света. Вярвам,  че всеки, с постъпките си, ни води напред. Вярвам, че всички сме едно цяло и че решението се крие в разбирането на това именно.



Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Няма един. Бих казал, че са били много. Безгрижието на ученическите ми години… Въпреки противоречията с “родителското тяло“. Началото на студентския живот – купони, излизания, приятели, открития… Когато заминах, за да продължа да се уча в Париж… Когато ми предложиха да преподавам в школата на Марсо. Сега, когато ми предлагат нова работа… Но знаете ли… Всеки един от тези прекрасни моменти е свързан и с нещо трудно… Нещо, с което е трябвало да свиквам, като същевременно съм бил в почти еуфорично състояние на духа… Така, например, когато заминах за Париж бях толкова щастлив, че осъществявам една мечта, но същевременно такава мъка ме налегна в автобуса, излизайки от България… Сякаш радост и тъга са нашата същност… Да… Казват, че страхът е в началото на всичко… Но веднага след него ни връхлитат тези две чувства… Радост и тъга…


А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?

Дълги години съпътствах близки в борбата им с тежки болести…


В какво вярваш?

В доброто







Вярваш ли в хората?

Да, но мисля, че трябва да се лекувам поне малко от това… Защото “обратната страна” на човека отсреща съществува…


А в себе си?

Само що се отнася до професията ми… И по-конкретно – когато вече съм на сцената… Тогава имам пълна вяра в себе си… В реалния живот – обратното – съм пълен със съмнения.


За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Всички да се чувстват добре. Говоря за това – аз да съм добре, моите най-близки да са добре, моите приятели и познати да са добре, хората да се чувстват добре… Мечтая, нали?


Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Има… Мисля, че не ходя сред природата достатъчно… Липсва ми! Трябва да се отдели време и за това.


Важна ли е прошката в твоя живот?

Понеже няма безгрешен човек (аз, на първо място)... Понеже всяка една наша постъпка ще бъде прочетена различно от различните хора… Прошката е единственото ни спасение… Запалиш ли свещ, вече хвърляш сянка. Остава ни прошката! 







Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Мисля, че скачам бързо и далеч в бъдещето. Мечтател… Не знам дали това е добре или не, но там са ми очите, сърцето, душата…


Харесваш ли нашето време?

Нашето време, нашият свят са това, което ние влагаме в тях… Те са такива, каквито са… Просто ние сме тези, които виждаме едно или друго в тях… И понеже харесвам живота, с всичките му радости и мъки, харесвам нашето време…


Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Единствено пътят е важен. Няма значение къде отиваш… В самото пътуване е смисълът. Важно е, също така, да осъзнаем това. 







Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши ми го с три думи...

Радост, Борба, Свобода


Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Навсякъде, където не се усеща човешката намеса. Земята е прекрасна там,  където се усеща възрастта ѝ!


Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Бодлер би отговорил – там, където не съм… Засега най-добре се чувствам в Свиленград. Но има поне десетина места по света, където съм усетил подобни вибрации – Ботевград, Неапол, Париж, Прага, Рилските Езера, Виена, Ушуая, Езерото Титикака, Стар Нов Бишнов (Дудещи Веки), Сан Франциско…


Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Увереността, че всичко ще се подреди, че ще се промени, че утре пак ще има светлина, че слънцето е винаги над облаците...








Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Разбира се – всеки един писател, който съм прочел, всеки художник, танцьор, композитор, актьор, всеки философ или духовен водител, когото съм срещал… Но повече от всичко – това са приятелите ми. Тези, с които общувам всеки ден… Те са моята първа и най-силна подкрепа, те ми влияят… 


Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Да! Боря се със страха. За себе си, но и този за другите. Ако успея (мисля, че от известно време усещам промяна) – ще съм най-щастливият човек на света.


Намерил ли си призванието си?

Да. Определено… Но това, което не е ясно, е – кой кого е намерил…


Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Да, страх ме е от смъртта. Но смятам това за нещо нормално, както, че се радвам на живота. А що се отнася до “живота след това” – както казват руснаците – “Пожив‘ом увидем“... Засега това не е толкова важно, за мен.


А какво те кара да се чувстваш жив?

Слънцето и светлината


Какво е за теб самотата?

Тъга, но и размисъл.


Какво ти дава представа за вечност?

Една фраза – „Децата са крачка към вечността”...


Какви чувства изпитваш най-често?

О, мисля, че нищо човешко не ми е чуждо… Напоследък съм доста тъжен…  Но често ме взимат за най-веселия човек на света...



Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден ...

Ден, в който всичко, което направиш, ще се хареса от другите, защото ще е изпълнено със смисъл за всеки един от тях… В такъв ден няма да изпитвам страх за тях… и за себе си!


Какъв съвет би дал, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Живей сега, приемай промените и не прави на другите това, което на теб не искаш да ти се случи.


Какво може да те разплаче?

Всичко


А какво може да те накара да се усмихнеш?

Много неща, но това, което ме кара да се усмихвам дори в най-мрачния ден   е погледът на едно дете. Пълнотата на този поглед, в който сякаш за миг се отразява вселената.


Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Липсват… И, Бога ми, още по-добре…


Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Че съм безпрецедентен мечтател.
И дори да е казано, че не трябва да се мисли много – нито за това, което е било, нито за това, което ще дойде, а да се живее в сегашно време (и аз се стремя да спазвам това правило)… Човек не може без мечти. Те не са задължения, които непременно трябва да достигнем. Не! Те са звездите за мореплавателя, непрестанно си променят положението, яркостта, цвета… Но продължават да го водят. А е ясно, че той никога няма да ги стигне. Но пък ще ги следва, цял живот! 







Снимки: личен архив на Герасим
Негов сайт: guerassimdichliev.com



петък, 8 февруари 2019 г.

Елена Терзиева споделя...







Аз съм Елена – жена, майка, нутриционист (не задължително в този ред). Зодия Овен. Устремена, нетърпелива, любознателна и откровена. Обичам красивите и нежни неща, обичам дълбоките и точни думи. Ценя интелекта, искреността и способността на хората да се замислят върху „нещата от живота“. 


Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Във всеки период от живота ми се преплитат разнообразни емоции. Раждането на децата ми е момент на върховно щастие, но то идва и с голяма отговорност и грижа. Всяка сутрин се събуждам с надежда и вяра, че нещо хубаво ще се случи, но често денят ми носи моменти на вдъхновение, примесени с притеснения и дори разочарования. И все пак, животът е толкова пъстър и ярък, че всеки ден е хубав сам по себе си.


А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Би трябвало да е смъртта на майка ми в ранна възраст. Но най-трудно преживях смъртта на нейната майка (баба ми) много години по-късно. Оказва се, че съм била по-свързана с жената, на която съм кръстена, отколкото с тази, която ме е родила. Все пак обичам и двете, и знам, че са до мен. 


В какво вярваш?

В многопластовата същност на нещата. Вярвам, че всичко се случва не само на междуличностно, не само на физическо и материално равнище, но сюжетната линия протича и на емоционално, мисловно и духовно ниво. Понякога душите общуват помежду си, без да си говорим с думи, без да се виждаме или докосваме.


Вярваш ли в хората?

В човеците – вярвам. В душите – също.


А в себе си?

Абсолютно! Знам, че мога да постигна всичко, което пожелая, имам способност да се науча да правя всичко, което ми е необходимо.


За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая хората да могат да общуват откровено, да имаме отношения, основани на любов и уважение, да бъдем разбиращи и толерантни един към друг.


Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Все ми се струва недостатъчно времето, прекарано с децата ми.


Важна ли е прошката в твоя живот?

По-важно е да не се налага да прощаваш. Защото прошката следва обидата. Тоест по-важно ми е да не се обиждам, да не приемам нещата лично. Тогава няма да се налага да прощавам.


Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Старая се да живея в настоящето, но ние сме част и от миналото, и от бъдещето си.


Харесваш ли нашето време?

Както казва Конфуций: „Проклятие е да живееш в интересни времена“. Според мен живеем в ключови времена, в значими времена, във вълнуващи времена. Не ги харесвам, защото не са за харесване, но са за израстване!


Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Държа да пътувам! Самият път, движението, смяната на хоризонтите ми носи повече удовлетворение, отколкото крайната дестинация.


Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши ми го с три думи.

Старая се да го живея този живот с обич, през призмата на обичта. Животът е най-естественото състояние на душата, дошла на този свят. Той е път, той е чувственост, той е съдба.


Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Багрите на природата, пейзажите, влюбените младежи, щастливите деца.


Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Навсякъде. Човек се чувства у дома, когато е в мир със себе си, с душата си.


Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Не мога да не споделя едно стихче, писано от баща ми:

„Казват, горчало без захар кафето,
без друго животът бил толкоз горчив…
Но нали точно горчилката кара сърцето
да бий упорито, когато боли!“.

Та… Горчилката, болката и вътрешната ми сила са тези, които ме движат в тежки моменти.


Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Баща ми. Винаги е стоял до мен, бил ми е гръб, давал ми е сигурност и опора. Позволяваше ми като дете да греша, да вземам решения сама, дори да не му харесваха. Казваше ми: „Действай, а ако нещо се обърка, аз съм до теб!“.


Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Не бих променила нищо от характера или личността си. По-скоро имам устрем да се развивам, да събирам мъдрост и познание. 








Намерила ли си призванието си?

Да. Мисията ми е да уча хората как да живеят здравословно. Да им помогна да се сдобият със свое дете.


Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Страхувам се повече от смъртта на близките ми, отколкото от моята смърт. Не се съмнявам в живота след нея. Както и в живота преди нея…  


А какво те кара да се чувстваш жива?

Любовта, вдъхновението, споделянето на тези емоции с други хора.


Какво е за теб самотата?

За мен да съм сама не е равносилно на това да съм самотна. Да съм сама означава, че съм се уединила, че съм със себе си. Самотен може да се чувства човек, дори и сред хиляди хора, ако в сърцето му е пусто, ако не познава вътрешния си свят.


Какво ти дава представа за вечност?

Вярата, че сме извечни създания, че сме тук за малко, а нашата история като души е безконечна. Светът няма начало и край.


Какви чувства изпитваш най-често?

Пълната гама от чувства не ми е чужда. Най-често изпитвам любовта покрай децата, но и гнева, и отчаянието, и надеждата, и грижата, и самоувереността, и страха… Това са малка част от чувствата и емоциите, които ме връхлитат.


Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден...

Щастието е състояние на чиста радост от живота. Съвършеният ден за мен е ден в движение, ден на път, ден с децата и семейството ми, ден на дълбоки и смислени разговори, ден, в който съм научила за нечий успех или сбъдната мечта, ден, в който съм имала време да прочета книга, ден, в който съм успяла да напиша книга. 
 


Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Преди няколко дни посъветвах 3-годишната ми дъщеря да прояви търпение спрямо сестричката си. Тя ме погледна въпросително и аз започнах да ѝ обяснявам какво е търпение:
- Търпение е да изчакаш подходящия момент. Да не правиш нищо, докато не се появи подходяща ситуация. – казвам аз.
- Мамо, ситуациите ние сами си ги правим. – ме поглежда тя с укор. Отиде и взе играчката, която искаше, без да чака сестра си.
Та… Какво разбирам аз от живота? За какъв житейски опит говорим, след като 3-годишно дете ми даде съвет, който за 40-те си години живот на тази планета бях пропуснала. 





 снимка: Фотостудио Щраклина



Какво може да те разплаче?

Плача, когато ми паднат защитите. Плача от безсилие, плача от умиление, плача и от мъка, макар и рядко.


А какво може да те накара да се усмихнеш?

Доброто чувство за хумор, проявено в подходящ момент. Детският смях.


Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Животът ми е пъзел, който пренареждам. Всички парчета са тук, но само им сменям местата, според картината, която искам да изобразя.


Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Благодарна съм на моите родители, че са ме подкрепяли като дете, че не са убили естествения ми устрем, подсилвали са го и са били смели, също като мен. Благодарна съм и на себе си, че следвах винаги сърцето си, а не разума си. И въпреки това не съм си загубила разсъдъка (мисля).
Ключът е в баланса. Не знам дали съм го измислила аз, но така ми дойде: 

„Главата да е в небесата,
краката – здраво на земята,
а сърцето – влюбено в живота.“ 
  

Благодаря ти за доверието и споделените мисли!