сряда, 9 януари 2019 г.

Невена Паскалева споделя...




 Представи се накратко...
 
Казвам се Невена Паскалева, в момента съм на 39 и се опитвам да преодолея леко досадната криза на средната възраст. Улавям се, че ми се иска да обуя ботуши до коляното, да се изруся на кичури, да си сложа един тон червило и да отида в караоке-бар и да крещя в микрофона. Вместо това нося анцузи вкъщи и крещя по децата. Имам две деца, уютен апартамент, много уютен компютър, от време на време клиенти, които ми плащат, за да им превеждам и редактирам книги, и от време на време вдъхновение, което ме кара да зарежа прането и чистенето и да съчинявам трилъри и любовни драми. Трилърите са по-малко, любовните драми са повече. От време на време включвам и по щипка хорър и социална философия. Писането е личният ми психотерапевт, който обаче понякога може да ми действа много стресиращо, особено когато иска да му се отплащам с издаване на книги, представяния, реклама и всичко, свързано с разпространението на тези книги на пазара. „Аз ще те лекувам“, казва ми писането, „но и ти ще правиш неща за мен.“ Опитвам се, пък да видим докога тази размяна ще ми действа добре. 
 


Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Срещата с първата любов на живота ми. Срещата с втората ми любов. Първият спечелен литературен конкурс. Моментът, в който ми платиха за един издаден разказ в списание. Моментът, в който се роди първото ми дете. Моментите, в които се срещам с героите от измислените ми светове.


А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Редицата здравословни проблеми, с които се сблъсках преди няколко години. Вероятно още не съм преодоляла психическата травма от онзи период.


В какво вярваш?

В Бог.


Вярваш ли в хората?

Не може да вярваш в Бог и да не вярваш в хората.


А в себе си?

Няма как да не вярвам в себе си – нали и аз съм човек.


За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

За победата на любовта във всичките ѝ проявления.


Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Да. Нямам време да остана насаме със себе си.


Важна ли е прошката в твоя живот?

Да. Все още се уча да прощавам истински на хората – включително и на себе си.


Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Много рядко съм изцяло в настоящето. Имало е моменти, в които съм живеела повече в миналото. В момента гледам към бъдещето, съсредоточила съм в него надеждите си.


Харесваш ли нашето време?

Нашето време е като всяко друго време. Има си своите предимства и недостатъци. Някога хората са дишали чист въздух, но са умирали от обикновена настинка. Радвали са се на пълноценно физическо общуване, но дългите разстояния са означавали абсолютна раздяла.


Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Да. Има едно място на света, което обожавам – „Уошингтън скуеър” в Манхатън, Ню Йорк. Имам чувството, че цялата креативна енергия на човечеството е събрана на този малък площад. Невероятен е.


Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши ми го с три думи.

Винаги съм го обичала. Той е топлина. Усмивка. Докосване.


Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Лицето на любимия човек, когато спи. Моето отражение в огледалото, когато съм щастлива. Коте, което се отърква гальовно в ръба на някоя сграда.


Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

При приятели, с които сме на една мисловна честота.


Какво или кой ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Бог.


Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Родителите ми, съпругът ми, най-близките ми приятели.


Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Да. Искам да мога да организирам по-дисциплинирано времето си, за да успявам да свърша важните за мен неща.


Намерила ли си призванието си?

Писането е призванието ми. Дали съм го намерила или то е намерило мен – в това не съм сигурна. 





 Момент от премиерата на "Игрите на града" (изд. "Весела Люцканова", 2018)



Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

От умирането се страхувам, защото го свързвам с болка, а болката не я обичам. Но от самата смърт – не. Тя е просто преход към друга форма на съществуване.


А какво те кара да се чувстваш жива?

Срещите с различни и интересни хора.


Какво е за теб самотата?

Невъзможност да понесеш собствените си мисли.


Какво ти дава представа за вечност?

Океанът. Планинските върхове. Бебетата. Книгите, датиращи отпреди векове.


Какви чувства изпитваш най-често?

За съжаление, изпитвам най-често яд към себе си, че не мога да си организирам добре времето и да свърша всичко, което съм си набелязала за деня.


Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден...

Глезене с любимия човек в уютна планинска вила. И, съжалявам, ама без деца наоколо.


Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

На едно дете? Да вярва, че е красиво. Че е безкрайно талантливо. И че светът има нужда точно от него.


Какво може да те разплаче?

Тъжна книга, филм или песен.


А какво може да те накара да се усмихнеш?

Смешна книга или филм. За смешни песни в момента не се сещам...


Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той?

Ужасно е разхвърлян, за съжаление. Все още ми е много трудно да разбера коя част къде стои.


Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Да, има още неща, които искам да свърша. Но вече са доста по-малко отпреди, да кажем, десет години. Това ме обнадеждава. Макар и не точно по начина, по който го планирам, явно всичко все пак върви по реда си…


Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Ценя вярата си в Бог. Ценя семейството си и няколко много специални хора, които имам в живота си. Няма да ги споменавам, те си знаят кои са.