сряда, 26 октомври 2016 г.

Петя Хантова споделя...








Петя Хантова – родена съм в миналия век, в град Петрич. Автор съм на две книги: „По брега на сълзите” (ИК „Стено”, 1995) и „На Обич орисана” (ИК „Ирин Пирин”, 2014). Мои творби са част от поетичните сборници „Темида 3” (ИК „Фенея”, 2007) ; „Свят от Любов - 151 поети от Пиринска Македония” (ИК БОН, 2001); „Под Беласица родени” (ИК „Болид-Инс”, 2000); „Ято от Беласица” (изд. „Български писател”, 2008); „През вихрите на времето”, 2013, алманах „Огнище”, 2014; „Песнички конкурс”, Нови Сад, 2014 - на сръбски език, алманаха „Нежност на жена”, 2016 г. 

Приятелите ме наричат просто Хана. Майка съм на двама сина. Старая се с чест да упражнявам адвокатската професия. Участвам в много социални проекти – с културна, социална и политическа насоченост. Многолика, разнопосочна и целеустремена – по своему.



Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Много са. Безоблачното детство, моментът, в който разбрах, че ще ставам майка, първият допир до децата ми, раждането на всеки нов стих.

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Внезапната смърт на близки за мен хора, една невъзможна любов и диагнозата „рак”. Последната се надявам да съм преживяла окончателно, макар че борбата там продължава.

В какво вярваш?

Въпреки годините и дори напук на тях аз продължавам да ВЯРВАМ – че има истинско приятелство, че има нещо над нас, което по неведоми пътища оплита с ширит дните ни и тъче килима, който някои само тъпчат. Вярвам, че една приятелска дума струва повече от всички дивиденти, че едно, дори мълчаливо, наше присъствие кара земята да се върти, слънцето да пари или дъждът да вали… Вярвам, че думите крият в себе си заклинания за по-добро и че подтекстът няма значение. Вярвам, че дори в умората си, ние, жените, сме по-красиви, именно защото можем да понесем повече от мъжете. Вярвам, че можем да надживеем страховете си и да преодолеем проблемите, защото те са ни отредени, именно, за да ги победим. Вярвам, че в детската прегръдка на сина ми има повече чувство и повече нежност отколкото  мога да понеса, без да се разплача. Вярвам, че дори първата любов на другия ми син ме кара да осъзная, че няма нищо по-вечно, по-човешко и по-вълнуващо от това да обичаме – независимо как и кой.

Вярваш ли в хората?

С риск да изглеждам наивна – ДА! Много пъти съм била послъгвана отсреща, но не мога да се откажа от този си навик.

А в себе си?

Вярвам и в себе си. Определено. Въпреки страховете си.

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Годините и събитията във и около мен ме накараха да нямам кой знае какви очаквания. Каквото - такова, колкото – толкова, и когато - тогава. Въпреки това мечтая. Не! Стремя се към много неща – и в материален и в духовен аспект. Не се надявам – старая се да полагам необходимите усилия и се стремя. Устремеността е много важно нещо. Дори и в мечтите.

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Аз съм много зает човек и много често изпитвам вина, че не оставям достатъчно време за децата си. От повече от двадесет години планирам да напиша един исторически роман, за който обаче все не ми достига и куража, и времето.

Важна ли е прошката в твоя живот?

За мен прошката е нещо много лично и пречистващо. Трудно търся прошка. Затова пък съм я давала многократно и без да ми бъде търсена. Кръвта ми е нулева група – на всекиго мога да дам, но не мога да взема от всеки.

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Пространството и времето са относителни понятия. А за да умееш да живееш пълноценно сега, не бива да забравяш миналото и трябва да имаш куража, въпреки всичко, не само да гледаш, но и да си устремен напред.

Харесваш ли нашето време?

Да. Аз съм космополит по душа и либерал по убеждение.  В днешно време, човек е почти свободен – от догми, от предразсъдъци. Разстоянията не са това, което бяха – можеш да живееш и твориш, където и както си поискаш, и успехът зависи само и единствено от поредицата лични избори на всеки от нас.

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Като типичен Рак държа най-много на моя дом. Много важно е да носиш усещането и топлината на родния дом, да си здраво свързан с корените си. А пътуването, на което най-много държа, е с една-единствена дестинация -  към себе си.

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши ми го с три думи.

Бих го описала само с една – ОБИЧ. Нищо друго няма значение.

Кои са най-красивите гледки на света за теб? 

Тези, които са озарени от любовта – майчината прегръдка и огъня в очите на споделената любов, например. Няма по-красиво, и същевременно по-могъщо, нещо от любовта.

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

В кестеновата гора до родния ми дом. Нищо не може да се сравни с циганското лято, по кестенобер, в Беласица.

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Обичта във всичките й измерения и превъплъщения – към децата ми, към майка ми, към родината, към любимия, към всяко едно същество.

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

След случилите ми се катаклизми в личен план установих, че съм може би най-обичания човек на планетата. Срещнах толкова обич и подкрепа (не съчувствие, а подкрепа) от приятели, близки, колеги и дори от непознати. И тази подкрепа ме кара да се чувствам длъжна да продължа напред. Действа ми като ускорител.  Макар и любителка на Брауновото движение, съм целеустремена по особен начин и трудно подлежа на влияния.

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Ще ми се да се науча да забравям лошото по-бързо и да престана да се връщам към него в мислите си.

Намерила ли си призванието си?

Да. Да бъда себе си, да пиша, да бъда сред хората и да давам най-доброто от себе си във всеки план. Наясно съм с вродената ми способност да увличам с мислите и делата си. Това ме окрилява по особен начин.

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

През последните две години много пъти си задавах този въпрос. От смъртта не се страхувам. Страх ме е само, че няма да ми достигне времето за всичко, което съм планирала. И ме е страх, че с нея бих наранила близки за мен същества. Not yet! Още не съм се наобичала. А животът след смъртта е бъдещо несигурно отлагателно условие, което се обезсмисля, ако живееш пълноценно тук и сега.

А какво те кара да се чувстваш жива?

Обичта. Тя е тази, която ме зарежда с живот. Заради нея творя. Не мога да си представя и миг, без да обичам.

Какво е за теб самотата? 

Пречистване и презареждане. Говоря не за принудителната самота, за самотността. Човек е социално животно, но понякога трябва да намира път към себе си, а най-прекият път предполага да се самоизолира и да чуе вътрешното си Аз.

Какво ти дава представа за вечност? 

Водата и жената. Макар и в различни агрегатни състояния, с различен вкус и цвят, водата и жената са в основата на кръговрата на живота.

Какви чувства изпитваш най-често?

Нищо човешко не ми е чуждо. Старая се обаче позитивните да надделяват.

Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден...

Всеки ден. Щастието е като въздуха – без цвят, вкус и мирис. Приема различни форми и се усеща само липсата му.

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Не си струва да живееш живот на заем. Единственото, което е по силите ни, е да уловим момента и да го изживеем подобаващо. Всичко друго е недължима, а често и непосилна лихва. Не е важно какво ще остане след теб. Важно е хората около теб да запомнят нетленното – мислите ти, гласа ти, дъха ти, милувката и усещането за твоето присъствие сред тях. Това искам да остане след мен в завет на децата ми. Няма значение какво и колко материално си им оставил. По-важно е да наследят душа и дух.

Какво може да те разплаче?

Почти всичко – любовта, нежността, почтеността, смелостта или липсата им. За всяко едно от тях обаче, очите знаят да плачат различно. Душата също.

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Топлината и неподправеното любопитство в детския поглед.

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

През целия си живот съм се старала, въпреки хаотичността си, да съм цяла и завършена. Животът ми – също. Смятам, че е важно да живееш без ненужно отлагане и протакане – тук и сега, и по такъв начин, че ако след миг дъхът ти секне,  да оставиш от себе си своя дъх и дух, както казах по-горе. Друг е въпросът, че с течение на времето пъзелът може да се пренарежда в различни картинки.

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Че не съм от суетните дами, които крият годините си като в долап и полагат всякакви усилия и средства да измамят времето и околните, за да си вдъхнат живот. Аз нямам нужда от това. Не съм и от онези, които ще ви се заоплакват за дългия и трънен път, извървян към една едничка лелеяна цел. Не съм и това. Горда съм и съм благодарна (без излишни пози), че съм отроче на родителите си, че съм потомък на революционен род, че знам, че от дома започва Родината. Обичам простите неща, но не и простотията – нямам време да й обръщам внимание. Не съм съдник, но всеки, в края на краищата, получава заслуженото от него с думи, с действия или бездействия, и въобще - с избора си. Имам се за успял човек. И това е благодарение на Обичта ми към хората, която като бумеранг се върна при мен точно тогава, когато най-много имах нужда. Благодарна съм, че съм се докоснала до всеки, присъствал в живота ми, дори и мимоходом!




Not yet

Понеже Животът ме блъска с награди
и се мъчи духа ми да разпилее,
ще му кажа, че вече всичко ми даде
и тепърва… ще го живея.
За онези, които с очи ме следяха
и ме горяха на клада мислено.
За онези, които изведнъж ме презряха,
без да имат една причина смислена.
За онези, които неземно ликуваха
над вестта, че глава съм свела случайно.
И за тези, които ме излекуваха…
И за другите, дето ме любеха тайно.
За онези, които неразумно ми дадоха
и тъга, и надежда, и безмерен летеж,
а пък после в замяна от мене грабеха
и се гавреха нагло с моя копнеж.
И за тези, които в съня ми бършеха
нежно просълзеното ми лице.
И за другите, дето от страх прибързаха
да изоставят морните ми ръце… -
Имам още толкова малки поводи
и причини - не съм отричала.
Не приемам обаче „житейски” доводи.
Просто още не съм наобичала.






 

1 коментар:

  1. Петя, обичам те !Благодаря на Бог, че ни срещна!

    Not yet

    Понеже Животът ме блъска с награди
    и се мъчи духа ми да разпилее,
    ще му кажа, че вече всичко ми даде
    и тепърва… ще го живея.
    За онези, които с очи ме следяха
    и ме горяха на клада мислено.
    За онези, които изведнъж ме презряха,
    без да имат една причина смислена.
    За онези, които неземно ликуваха
    над вестта, че глава съм свела случайно.
    И за тези, които ме излекуваха…
    И за другите, дето ме любеха тайно.
    За онези, които неразумно ми дадоха
    и тъга, и надежда, и безмерен летеж,
    а пък после в замяна от мене грабеха
    и се гавреха нагло с моя копнеж.
    И за тези, които в съня ми бършеха
    нежно просълзеното ми лице.
    И за другите, дето от страх прибързаха
    да изоставят морните ми ръце… -
    Имам още толкова малки поводи
    и причини - не съм отричала.
    Не приемам обаче „житейски” доводи.
    Просто още не съм наобичала.

    ОтговорИзтриване