събота, 31 май 2014 г.

Споделено от Илияна Делева



Илияна Делева. Жена. Майка. Учител. Човек, който обича думите и затова чета много и всичко, което открия. Пиша, доколкото мога.


 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?
Имах прекрасно детство. Макар някои днешни деца да не повярват, че тогава е било забавно – всъщност ние играехме и се учехме на неща за живота по много истински начин – в градинките, в дворовете, по лагерите. Прекрасни мигове съм преживявала и като възрастен човек: създаването на „Книгите – пространство за българските книги” от фондация Буквите, срещата ми с хората, с които работихме в екип и с които останахме приятели. Всеки завършил випуск четвъртокласници за мен е една малка победа на порастването. Моментите, в които съм откривала, че дъщерите ми са вече големи хора също. Радост е всеки добре написан текст.

А кое е най-трудното нещо, което си правила или преживявала?
Всяко начало е трудно. За мен деветдесетте бяха трудно време. И в личен, и в обществен план погледнато. Тогава всичко хем се променяше, хем пък изобщо не се промени. А аз седях вкъщи и отглеждах първо едно, после две бебета. Плачех. Мечтаех да се включа в истинския живот. Да започна да работя. И когато това се случи – всеки първи клас, всяка нова идея, всеки нов ученик – носеха и носят в себе си трудностите на прохождането. Но всичко това се преодолява с любов.

В какво вярваш?
Вярвам в човека. Вярвам в собствената си сила. Вярвам в магията на думите.

Вярваш ли в Живота след Смъртта?
Да. В смисъл, че направеното от нас остава. Споменът за нас остава у някого.

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?
В личен план – да напиша и издам истинска книга най-после; да видя как думите ми достигат до хората. Като майка и учител се надявам на по-добро бъдеще за децата, но бъдеще, което те са изградили с много усилие, труд и обич. Като човек и българка – да започнем да проявяваме малко повече социална чувствителност и политически разум: всеки поотделно и всички заедно.

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?
Времето винаги не ми достига. Все искам да има още минутка за добрите срещи, още час за домакинство (не съм перфектна домакиня), още няколко минути от учебното занятие за още малко знание, още няколко часа в денонощието само за писане. Не смогвам да прочета всички важни и хубави книги (да не говорим за ценните препрочитания).

Важна ли е прошката в твоя живот?
Докато бях по-млада, трудно исках прошка, сякаш ме болеше да кажа „извинявай, прости”. Сега не е така. Мога да спра и да го направя във всеки момент. Аз самата съм простила на всичко, което ме е наранило. Или просто съм спряла да мисля за него и за хората, които са ми го причинили.

Миналото, настоящето или бъдещето е най-важно за теб сега?
И трите са важни. Паметта за миналото. Надеждите за бъдещето. И днешният ден – в който всичко се случва точно сега.

Харесваш ли нашето време?
Трудно е да се отговори едносрично. В някои отношения то е перфектното за мен. Но пък срещам толкова много болка и страдание. Може би не е причината във времето…

В коя друга епоха би живяла?
Като дете четях доста фантастика. С удоволствие бих се преместила в бъдещето.

Кое е най-важното пътуване за теб?
Сякаш предстои. Имам такова усещане.

Обичаш ли Живота?
Да!

Какво е за теб той сега? Опиши ми го с три думи.
Напрежение. Болка. Надежда.

Кои са най-красивите гледки на света за теб?
Представям си място: стоя на скала, пред мен е морето, някъде в далечината се слива с небето. А над мен се издига планина – по склоновете й - дървета. Всичко е много синьо, много зелено и много слънчево.

Къде се чувстваш най-добре? Какво ти дава усещането, че си „у дома”?
Аз лесно се привързвам към места и хора. Но истински „у дома” като че ли съм се чувствала най-дълго време на вилата на родителите ми – село Равнище, сгушено в полите на Стара планина. Ранното ми детство премина при едните ми баба и дядо в Казанлък – там усещане за дом ми даваше цъфтящата в двора на детската градина магнолия (само докато цъфти :) ) Черноморец е едно място, в което сякаш душата ми се почувства у дома. Затова и се връщам там. А може би трябва да се почувствам у дома вкъщи, в София – тогава ще съм спокойна…

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?
Инатът ми. ;)

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа или влияние?
Родителите ми. Съпругът – май и двамата осъзнахме с времето, че неговата съдба е да се грижи за мен. :-)

Има ли нещо, което искаш да промениш у себе си?
Много неща. Искам да се науча да бъда строга. Искам да се науча да бъда по-малко емоционална. Да приемам нещата по-малко лично. А може би е невъзможно?

Намерила ли си призванието си? С какво искаш да те запомнят?
Знам, че трябва да пиша. Думите са моето истинско призвание.

А какво те кара да се чувстваш жива?
Радостта от порастването, от постигането.

Страхуваш ли се от Смъртта?
Не.
     
А от самотата?
Не я познавам.

Какво ти дава представа за вечност?
Скалите.

Кои емоции играят най-голяма роля в живота ти и изпитваш най-често?
Радост и разочарование. (И не, не играя със звукописа.) И благодарност всеки ден.

Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден...
Тези два въпроса са несъвместими. Щастието е едно, а съвършеният ден е друго. Щастието е стремежът към него. То се крие в постигането. В успеха. Поне за мен. А съвършеният ден: на прекрасно място – по-горе описах едно, сама, в тишина…

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?
Не се отказвай. Прави това, което ти е трудно, докато не успееш все пак. Мечтай.

Какво може да те разплаче?
Всичко. Най-тъжното нещо, което видях при едно пътуване – слънчогледи след пороен дъжд. Бяха свели главите си под пояс, стъблата им джвакаха в кал – дълбока, гъста и рядка. И трябваше да чакат слънцето…

А какво може да те накара да се усмихнеш?
Всичко. Усмивка на дете със сигурност. Усещането за движение. Танцът.

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?
Разхвърлян е като преди началото на играта. Парченцата са извадени от кутията. Изсипани са на купчинка. Подреждането се случва в момента. А дали някое парченце липсва? Още не знам. Може би е някъде там между неподредените.

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?
За всеки миг. Той или е успех, или е урок. Не бих искала друг живот. Този си е моят. 

Ако има нещо, за което не те попитах, а би искала да споделиш с другите – напиши го също! 

Един неоптимистичен финал – от още непубликуван никъде мой разказ: 
„Юнак Янко остана сам с песента си. Но вече бе разбрал, че имаш ли цел и песен, и помощници ще се намерят. Беше открил в себе си една огромна болка: любовта и самотата са сестри. „Красиво беше, пусто да остане, препускането ни…”  – засвири той с уста.” 

И аз съм малко този Юнак Янко :-)

понеделник, 19 май 2014 г.

Споделено от Петър Илиев







 Аз съм Петър Илиев и не бих могъл да се опиша извън танца, защото това е моят живот. Произхождам от семейство, което е свързано с това изкуство, завършил съм Хореографското училище в София, започнах професионалната си кариера като солист на ансамбъл „Филип Кутев”. Това, което предопредели живота ми беше първата специализация в Американския Танцов Институт в Ню Йорк, където работих с един от гурутата на американския танц – Жак Дамбоа. След това самият аз започнах да преподавам – в Тексас, в Калифорния, в Сиатъл. Бях артистичен директор на „Уестуинд” – една от първите танцови компании в САЩ, чиято мисия е запознаването на американската публика с богатството на етническия танц. Водил съм майсторски класове по характерен танц и български народни танци в десетки колежи и университети в различни части на САЩ. Поставял съм оригинални хореографии за професионални и любителски танцови компании отвъд океана. От 2003-та преподавам характерен танц в Пасифик Нортуест Балет в Сиатъл, преподавам и в Балет Чикаго. През 2008 се завърнах в България, за да създам и тук аналог на танцовото обучение, популярно в Щатите. 
Много съм щастлив, че направих няколко изключително успешни образователни програми: пролетни и летни издания на интензивни танцови курсове Dance iT!, както и детските танцови програми „Танцуващи хлапета” за ученици от общообразователните училища. Голяма радост беше именно с тях да направим танцовата постановка „Клик”, която се игра в зала 1 на НДК през октомври 2013 г. като част от програмата на Sofia Dance Week. Сега ни предстои поредното 9-то издание на Танцова Работилница Dance iT!, а точно на 24 май ще бъде премиерата на авторския ми спектакъл „5 х 5 + 1”, който ще бъде комбинация между  различни стилове танц , плюс още едно изкуство.
Това, което ми липсва най-много е семейството и трите ми деца, които живеят в САЩ, но в същото време възможността да направя нещо за българските деца, което да разшири мирогледа им и да освободи творческата им енергия, ме вдъхновява всеки ден, тук, в България. 



Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Имам чувството, че това са моментите, когато един спектакъл, за който си работил, мине през творческия си процес и вече е на сцена. Тогава винаги се просълзявам. Независимо какъв е спектакъла. Аз знам как съм го изградил. Най-великото нещо, което изживявам е мой спектакъл на сцена. Независимо колко е добър. За мен това е успех.

А кое е най-трудното нещо, което си правил?

Преди две години се хванах да организирам тур на един много  известен български музикант и трябваше да свиря на барабани и перкусия. Имахме 25 концерта. Беше много сложно и много трудно, защото трябваше да мисля непрекъснато кога какво правя. Всеки път си казвах: „Няма ли да дойде моментът, в който ще се забавлявам, свирейки?” Нямаше такъв момент. Когато преподавам танц много се забавлявам, защото искам да изпитам онова, което те ще изпитат, когато стигнат дотам. Обичам да изпитвам удоволствие от танцовия текст, защото искам да разбера дали наистина това е нещо, от което танцьорите биха се заредили. Затова не маркирам. Винаги танцувам в клас, както бих го направил на сцена.  

В какво вярваш?

Много вярвах в любовта, вече не вярвам. Вярвам в таланта, в това че талантът, които имаш не е случаен. Той е някаква даденост, която не можеш да получиш ето така, защото си решил. Не можеш да си купиш талант. Вярвам много в предците си. Варвам, че нищо не е случайно и не се случва по някакви необясними причини. Затова вярвам, че предците ни имат връзка със всичко, което сме ние сега.

Вярваш ли в хората? 

Много. И винаги оставам разочарован. Но пак вярвам. Лъжат ме и аз пак вярвам. Понякога си казвам: „Стига де!”, но все си намирам извинение  да вярвам отново, което обикновено звучи така: „Да де, излъгаха ме, нищо, добре”.  

А в себе си?

Да. Това обаче също е малко особено - ако мога да контролирам всичко, което зависи от мен – вярвам. Но моята работа е такава, че зависи от много хора, и тогава си задавам този въпрос: доколко съм убедителен във вярата си?

Вярваш ли в Живота след Смъртта? 

Иска ми се да вярвам.

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая за танцово училище, към което да има танцова компания, която да прави много истинско, автентично, българско, модерно, световно изкуство.  

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Да. Моето семейство и децата ми. Те са в Америка. По отношение на тях правя жертва да съм тук сега, но няма как.

Миналото, настоящето или бъдещето е най-важно за теб сега?

Всичко е важно. Няма как да мисля за бъдещето, ако не си знам миналото и не знам кой съм сега.

Харесваш ли нашето време? В коя друга епоха би живял?

Много ми харесва нашето време. Всички епохи ми харесват. Исках да правя и такъв спектакъл, който обединява всички епохи. В основата на CLICK, това, което направих с децата, беше заложена именно тази идея. Това беше чудесно, защото така историята им стана интересна. Но любимата ми епоха са Средните векове.

Кое е най-важното пътуване за теб?

До Америка. Първото пътуване.

Обичаш ли Живота?

Много.

Какво е за теб той сега? Опиши ми го с три думи.

Любов, щастие и танц.

Кои са най-красивите гледки на света за теб? 

Нещото, което винаги ме кара да се засмея, е лицето на усмихнато бебе.

Къде се чувстваш най-добре? Какво ти дава усещането, че си „у дома”?

Домът е мястото, в което освен че твориш и правиш това,  което обичаш да правиш, е мястото, където се връщаш и можеш да  споделиш деня си.

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

То няма как – ако смяташ, че трябва да правиш нещо, ти просто вървиш напред.

Какво те уморява? А какво те зарежда?

Уморява ме простотията. Направо ме скапва. Уморява ме безмислието, хората, които не мислят. Много ме зареждат естествените взаимоотношения между хората, които не са свързани с всичко онова, което е свързано с първенющината. Естествените човешки взаимоотношения. Обичам хората такива, каквито са. Не ми харесва, когато едно или друго нещо се превръща във важност.

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа или влияние? 

Родителите ми и моите учители в България.

Има ли нещо, което искаш да промениш у себе си, а още не си успял? 

Да съм по-търпелив с хората.

В какъв свят искаш да живееш?

В свят без насилие, без войни и с повече обич.

Търсиш ли смисъл в Живота? 

 Е как! Винаги. Всеки ден.

А какво те кара да се чувстваш жив?

Моите деца - две момичета и едно момче.

Страхуваш ли се от Смъртта?

Да.

А от самотата?

Много. Повече, отколкото от смъртта.

Какво ти дава представа за вечност?

Нищо.

Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден...

Нищо не е съвършено. Съвършен ден е генерална репетиция, която върви добре, танцьорите си знаят всичко... Но не е съвършен, когато  после се прибираш в празен апартамент.

Какъв съвет би дал, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Да са много честни, много лоялни и непрекъснато да усъвършенстват това, което им е таланта.

Какво може да те разплаче? 

Много неща.  Спомням си, гледах веднъж един репортаж по CNN за някаква престрелка и куршума мина през прозореца в една къща и уцели дете, което си пишеше домашното. Сълзите ми направо рукнаха. Най-тъжно и болно ми става, когато децата страдат заради грубостта и глупостта на възрастните.

А какво може да те накара да се усмихнеш? 

Бебешкият смях.

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Не е подреден въобще. С живота излизане на глава няма. Аз си мисля, че го подреждам, но той въобще не се подрежда така, както аз искам.  

Какво считаш за свое най-голямо лично постижение в живота си дотук?

В личен план – това, че съм татко на три много различни деца. В професионален - създаването на Фондацията и организацията на програмата „Танцова работилница”.

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Ценя това, че съм живял във време и на място, заедно с хора, които са ме научили да уважавам таланта, мечтите и желанията си. Всичко, което се е случило, всички хора, които съм срещнал, са изиграли своята роля, за да съм това, което съм сега. И затова съм им благодарен.  




Интервюто бе осъществено, благодарение на Михаела Петрова !