Ади Цанова споделя...

снимки - личен архив

Интервюто е актуализирано през пролетта на 2023-та година!

Здравей! Моля те, представи се накратко.

 

Аз съм… просто Ади… Една жена на 47 години, която нито за миг в своя Живот не е загърбила мечтите си. Успехите ми на човек ме споходиха още от съвсем крехка житейска възраст. Станах Майка за първи път на 18 години – без страх, без притеснение, че възрастта ми е неподходяща или че знанията ми не са достатъчни, за да се справя с тази отговорна задача сама. Е, не просто се справих, а продължих смело напред и на 22 вече бях Майка на още едно прекрасно момиче. Любовта на моя Живот се казва Милен и той е отговорът на моето човешко щастие. Той е не просто Таткото на дъщерите ни, моят спътник в Живота, а Най-добрият ми Приятел и момчето, което ме приема такава, каквато съм, с всички мои достатъци и недостатъци.

В професионален план се занимавах с множество неща. Всички те – с  блестящ успех. Диагнозата рак (на Милен) преди близо девет години промени изцяло житейския ми поглед и се отдадох на нашата Житейска Мисия „БЪДИ ПРОМЯНАТА!“, която увлече след себе си над 40 000 човека. Нашият призив за Промяна пробуди много хора за един по-пълноценен и здрав Живот без болести. Диагнозата бе и причината да загърбя професионалните си поприща и да се отдам на ПРОЕКТ ЗДРАВЕ в името на хората.

Нашият сайт: www.bethechangeretreat.com

Мисията ни порасна и в нея се родиха досега шест Книги за Здраве:

НИЕ ПОБЕДИХМЕ РАКА!, 21 дни да промениш Живота си  ПРОЕКТ ЗДРАВЕ, За Здравето с Любов – Разкази, които лекуват, ЖИВА КЛЕТКА ЗА СУПЕР ИМУНИТЕТ – Вече не е модерно да бъдеш пациент, ВОДНА РЕВОЛЮЦИЯ – Наука за водата – ЖИВОТ БЕЗ БОЛЕСТИ.

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Най-хубавите? Толкова са много, че май имам материал, който да ме топли, когато остарея и зарея поглед в спомените, които са формирали целия ми житейски път. Разбира се, сред всички най-хубави има особено хубави, които са свързани с раждането на нашите дъщери – Стефани и Милена, а най-най-най-вълнуващият е раждането на нашата Внучка Ади. С тях са свързани всички особено хубави моменти. А периодът е вечен – от раждането – до днес – и до последния ми дъх.

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Диагнозата рак на моя най-добър Приятел – Милен. Беше трудно. Беше много трудно и… някак като че ли безнадеждно и в същото време с толкова откровена вяра в Живота, че той ни предостави втори шанс да направим първо впечатление. Изживяхме я, дишахме я месеци наред, блъскахме се заедно и поотделно в морето от незнание, за да преборим всичко и да успеем отново заедно. 

В какво вярваш?

НАЙ-ПРИЕМЛИВАТА РЕЛИГИЯ В НАШИ ДНИ Е ВЯРАТА В СЕБЕ СИ. Вярвам в Сътвореца, в ангела си хранител, във Вселената и нейните житейски закони, вярвам в Природата.

 

Вярваш ли в хората?

Разбира се. Нали и аз съм човек. Вярвам, че всеки човек е роден добър, вътрешно красив и можещ. Във времето, обаче, на неговия растеж във физически и емоционален план той някъде се изгубва и се превръща често в лош, вътрешно грозен и неможещ. С някои хора се случва именно това. И  въпреки това, аз оставам с вярата, че той просто се е изгубил и може да се намери, и да се върне в доброто, към красивото.

 

А в себе си?

НАЙ-ВЕЧЕ В СЕБЕ СИ ВЯРВАМ.

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая накуп, мечтая за много неща, мечтая постоянно. Няма мечта в моя житейски път, която да не се е осъществила. А осъществи ли се една, веднага на нейно място се настанява друга, която е в очакване. Ето така, в този кръговрат от мечти, живея вече 47 години. Не съм от хората, които се надяват. Аз съм от хората, които правят нещата да се случват. „Надявам се” ми звучи някак неуверено, слабо и твърде крехко, за да се развие само.

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Преди диагнозата „рак” имаше много неща, за които не ми стигаше времето, защото не знаех (Вече зная!), че не времето следва да управлява нас, а ние – него. Научих се да управлявам времето си и да се радвам на всичкото днес, тук и сега. Не пропускам нищо, не забавям нищо – имам време за всичко!

Важна ли е прошката в твоя живот?

НАЙ-ВАЖНА Е ТЯ. Преди години, когато за първи път се осмелих да простя на един много важен човек в моя Живот, който обаче ме нарани много лошо, усетих силата на прошката, която ме освободи и във физически, и в духовен смисъл. Силата на прошката е трудно описуема, защото енергийният заряд, който тя носи, е твърде индивидуален, за да бъде споделен с някого. Прошката има най-силната лечебна сила. Говоря не само за прошката към околните, а и за прошката към самия себе си.

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

СЕГА ЖИВЕЯ СЕГА! Под ръка с поуките от миналото и с устремен поглед в бъдещето, където на първи план стои осъществяването на моите мечти, свързани с мен, моето Семейство, Мисията ни БЪДИ ПРОМЯНАТА, Здравето и много други аспекти от Живота. 

Харесваш ли нашето време?

Ако имам възможност да избирам, бих избрала 40-те и 60-те години на 20-ти век. Имам вълнуващото усещане, че през 40-те бих могла да танцувам под дъжда така, както днес не. Харесвам дотолкова нашето време, доколкото живея в него. И в същото време имам множество забележки към неговото себеосъществяване.

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Да! Държа всяка година да пътувам до Страната на вечно усмихнатите хора – Тайланд и нашето си местенце там – Остров Самуи, а лятото обичам да пиша на нашата каравана, която се е приютила на един малък къмпинг на ръкава Ситония в Гърция. Много обичам и да съм си у дома – на село, в полите на Чипровския Балкан, където се преместихме през месец Май 2021 година. Да, заменихме големия град за чудно място в полите на Балкана в името на нашето Здраве и дълголетие.

 

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши ми го с три думи.

НЕ! АЗ НЕ ОБИЧАМ ЖИВОТА! АЗ ГО ОБОЖАВАМ! Обаче думите не са три, а цели четири: СТЕФАНИ, МИЛЕНА, АДИНКА и МИЛЕН!

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Най-красивата гледка в света видях и преживях на Echo Island насред Антарктика през февруари 2009 година. Именно там, в тази недокосната от суетата на съвремието земя, са най-красивите гледки. Има и други най-красиви гледки и сред тях една е безмерно красива: свитите ръчички на малко бебе, унесло се в поредната си порция сън, смехът на Внучката ни и точният тембър, с който произнася „Бааааба!“.

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

На няколко места: у дома в полите на Балкана, на караваната ни на къмпинга и на остров Самуи в Тайланд. Това са трите места, където се чувствам наистина у дома. И както често казвам: Ние, Цанови, имаме три места, в които се чувстваме най-вече себе си, уютно и спокойни.

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Децата, Внучката и Милен. СЕМЕЙСТВОТО! Нищо друго не е способно. 

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Милен. Той е човекът, който ме овладя, малко укроти, за да живея в по-пълноценен мир със себе си. Той е и подкрепата, и влиянието, и вдъхновението. Момичетата ни – те са подкрепата. Много силна подкрепа без очаквания и недомлъвки.

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Никой не е съвършен. И аз не съм, а и не това е моят стремеж. Единствената промяна, за която въжделея, е да укротя още малко емоционалния си свят. Да въдворя ред в някои аспекти.

Намерила ли си призванието си?

Най-голяма ми детска мечта – да бъда писател – се осъществи. Да, намерих го! Всъщност, винаги съм знаела какво е. Най-вероятно е трябвало  време, за да разгърна изцяло потенциала му.

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Не се страхувам от смъртта. Тя е нещо съвсем нормално – тя е част от Живота ни на хора. Страхувам се от онази смърт, която прибира деца преди родители. Това е единственият ми житейски страх. Нищо друго не може да ме уплаши. Нищо друго не ме разстройва така, както тази… смърт. Видях я в очите на моята обичана баба, когато моят татко, нейният син, си отиде. Видях го, съпреживях го и… силно болеше. Когато дойде часът на баба, тя бе щастлива и си отиде с усмивка, защото знаеше, че отвъд я чака нейният обичан син. И съм сигурна, че е точно така. Да, вярвам в Живота след Живота. Вярвам, че ще видя и баба, и татко, и майка си, за да ѝ простя отново, и първото си любимо куче, и един приятел, който си отиде без време…

А какво те кара да се чувстваш жива?

Пътуването. Обожавам да пътувам. Накъдето и да е – само да пътувам. В колата, в кемпера ни, със самолет, с лодка, с влак – все едно. Само да пътувам. Обожавам гари, пристанища, летища – тези места „говорят“ за пътуване – за Приключение.

Какво е за теб самотата?

Себепознание. Миг на покой, от който се нуждаем от време на време.

Какво ти дава представа за вечност?

ЛЮБОВТА.

Какви чувства изпитваш най-често?

ЛЮБОВ. ВЕСЕЛИЕ. ГРИЖА.

 

Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден...

За мен всеки ден е напълно съвършен. Отдавна съм разбрала, че каквото и да ти поднесе даден ден – то е, за да те доизгради, може би събуди, поучи и развесели.

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

ГРИЖЕТЕ СЕ ЗА ЕДИНСТВЕНИЯ СИ ДОМ, В КОЙТО ЦЯЛ ЖИВОТ ЖИВЕЕТЕ – ВАШЕТО ТЯЛО. Знайте, че единствената константа в наши дни е Промяната.

 

Какво може да те разплаче?

Толкова много неща. И тъжни, и весели… аз постоянно лея сълзи без смущение, без задръжки. Аз съм един силно емоционален човек.

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Най-вече малките неща в Живота. Ежедневният. Онзи, който се случва сега – спонтанно.

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Парчета от пъзела не липсват. Всичко е напълно прецизно подредено, с опция пъзелът да става все по-голям и по-голям, защото съм едва на 47, а ме очакват още толкова много неща в Живота…

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

СЕМЕЙСТВОТО. Всеки ден благодаря на Бог и на Вселената за това, което съм, и за това, което имам. Всеки мой ден е пример за нашите дъщери. Всеки ден полагам усилия този пример да бъде вдъхновяващ.

Благодаря от сърце за поканата за това интервю.

За мен бе чест и удоволствие.

…просто Ади…

Благодаря ти!
 

Анелия Исакова споделя...

Представи се накратко…

Казвам се Анелия Исакова, имам двама сина. Тази година ще стана на 50 години (!), а се чувствам на 25... Работя в туристическа агенция - земна и обикновена. Позитивна съм също така, усмихната, винаги търсеща доброто у хората, вечната идеалистка... Обичам движението, танците, книгите...

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Ами може би раждането на децата ми, а на по-късен етап – срещата  с един човек, която преобърна живота ми.

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Аз съм късметлийка! Не мисля, че ми се случвало такова нещо, което да нарека най-трудно. Разбира се, всеки има трудни моменти, но това е част от нашето израстване.

В какво вярваш?

Вярвам в това, че всички ние сме едно, но трябва да го осъзнаем, вярвам в Любовта... – онази Божествената...

Вярваш ли в хората?

Да, вярвам в това, че хората са добри - до наивност чак.

А в себе си?

Ами опитвам се. И мисля, че все повече ми се получава.

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая си да прекарам известно време „вдън гори тилилейски”, сама със себе си и с много книги... Да отида в Япония някой ден. Надявам се хората да осъзнаят, че трябва да пазят планетата, защото ние всички живеем тук и сега...

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Не ми стига времето за мен самата – да се занимавам с нещата, които обичам.

Важна ли е прошката в твоя живот?

Важна е, но аз лично смятам, че трябва да живеем и да се държим така, че да не се налага да си прощаваме.

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Основно в настоящето, ако смятаме времето за линейно, а то не е.

Харесваш ли нашето време?

Да, щом сме тук, сега, значи има защо. Аз съм хванала и „другото” време (социализма) и нямам причина да кажа, че не ми е харесвало.

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Не, ако съм с хора на моята „честота”, няма значение къде съм.

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши ми го с три думи.

Да! Животът е прекрасен.  Любов и милост божия!

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Изумявам се от величието и съвършенствата на природата, много обичам цветята...

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Когато човек открие себе си е „у дома си” и тогава няма значение къде  е всъщност.

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Ами аз съм си такава – няма външно обстоятелство, което да ми дава сила.

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Човекът, когото споменах в началото на интервюто, той си знае кой е. Благодаря му!!!

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

С годините човек осъзнава, че е такъв, какъвто е. Много е трудно  да промениш същността си. Опитвам се да се харесвам такава, каквато съм. 

Намерила ли си призванието си?

Търся го все още.

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Не. Винаги съм „знаела”, че няма как да настъпва истински край с физическата смърт.

Какво е за теб самотата?

Няма самота! Толкова обичам да съм сама, за съжаление рядко ми се случва.

Какво ти дава представа за вечност?

Не зная... Понякога се „разливам” в  безкрая, имам чувството че „изчезвам”... и тогава може би се сливам с вечността...

Какви чувства изпитваш най-често?

Напоследък все повече Благодарност, Любов към хора, които не познавам лично, но ги припознавам като много близки.

Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден...

Щастието е въпрос на гледна точка. Съвършеният ден – да посрещна изгрева, Паневритмия, излет сред природата с хора, с които има какво да си кажем, красив залез с любим човек... Едни такива, простички неща.

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Не обичам да давам съвети. Като всяка майка се опитвам да давам съвети на децата ми, но осъзнавам, че е безмислено. Трябва сами да си научат уроците.

Какво може да те разплаче?

Понякога и една дума...

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Всичко, аз постоянно се усмихвам...

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той?

Ами всички се опитваме да подреждаме постоянно пъзела на живота.

Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Със сигурност има още парчета за напасване. Ще си позволя един цитат: „Единственото неизвестно в пъзела на моя живот си бил ти. Не знам твоето име, но то може да е името на единственото ми спасение... Ти си поредният непознат, а аз съм Непознатият, който се разкрива. Кое парче от пъзела на твоя живот съм? Скоро ще разбереш... Всички разбираме и накрая вярваме, че няма да е прекалено късно.” – Радослав Гизгинджиев

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Благодарна съм за това, което съм. За това, че имам две прекрасни сестри... За  синовете ми...

Благодаря за доверието и споделените мисли!

Благодаря и аз, за поканата да участвам в проекта ти. Ти си една от тези, които не познавам лично, но чувствам близки.

  

Желая ти щастие и всичко най-добро!

Благодаря, и на теб!

Подаръци ще има... през февруари от сърце! :)

Скъпи приятели и читатели, 

каня ви да споделите за проекта и книгата (по) ЕДИН ОТ НАС Споделя с вашите приятели, близки и познати. А и с непознати. Целта е, разбира се, те да стигнат до повече хора. Вярвам, че има смисъл в това.

Приготвих и няколко малки награди - на 11 февруари ще изтегля имената на 4 човека, които са споделили:
а) интервю от проекта (свое или на някой друг - няма значение) и/или списъка с всички хора, интервюирани досега от мен - http://www.oneofusshares.com/p/blog-page_21.html
б) страницата на проекта във Фейсбук ( ЕДИН ОТ НАС Споделя ) и сайта - oneofusshares.com;
и
в) връзка към книгата, както е представена в сайта на Издателство "Либра Скорп" - https://www.meridian27.com/book/edin-ot-nas-spodelya

Разбира се, ще се радвам и на няколко думи за проекта или книгата, или на споделяне на идеята на проекта (ето връзката: http://www.oneofusshares.com/p/blog-page_18.html) или друга връзка към сайта, но първите три неща по-горе са това, което бих се радвала да споделите най-вечe - в отделна своя публикация - в блог или във Фейсбук.

Може да ми пишете в коментар тук, че сте споделили, за да си запиша имената ви - за да имате шанс да получите някой от следните подаръци от мен в знак на благодарност за вашия жест да ми помогнете да популяризирам проекта и новата си книга - стига да искате, разбира се:

- 1-ви подарък - екземпляр от книгата, може и надписан от мен, при желание на човека, който ще я получи, плюс календар;
- 2-ри и 3-ти подарък - ръчно изработена картичка ( Картичките на Елена ) плюс настолен календар за 2019-та година от New Horizons Bulgaria;
- 4-ти подарък - бродерия в рамка с тема: България и настолен календар за Новата (все още) година.
Разходите по изпращането на подаръците ще е за моя сметка, разбира се.

Благодаря за вниманието и хубав февруари!

Милена Белчева споделя...

Представи се накратко...

Обикновено се представям като приятно сбъркан шемет. Все още съм такъв. Неслучайно и прякорът ми е Лимка. Циничен романтик съм. Максималист, който се опитва да живее минималистично. Работохолик и перфекционист, но с душа на бохем и артист. Хлапе, което продължава да прави виенски колела на плажа и да танцува при всеки удобен случай. Жена, приела цялата благодат и отговорност на тази си роля и същност. Майка на двама сина - красиви, умни и супер-непокорни. Чувствам се прекрасно и уютно, влизайки в 40-те. Но от дете съм била наясно коя съм и какво искам до най-малките детайли. Обичам да планирам, но съм и лесно адаптивна и приемам с охота всяко обновление, тъй като животът е една постоянна промяна. Може би името ми – Милена – е и моя благословия – да съм мила и добродушна. Разбира се, понякога съвсем не съм цвете! Имам и доста свободолюбив дух!

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Белѝте и въображението ми, особено в по-ранните години. Вълшебството да се събуждам с гледката на озареното потръпващо море, да съзерцавам корабите, рибарските лодки, да пия кафето си сред дъхави люляци и цъфнали бадеми. Да прекарвам следобедите в гората, която е на минута от дома ми.  Музиката... Досегът с поезията, с изкуството изобщо. Моментите на споделеност в школата по рисуване, в литературната школа, които посещавах. Необятният свят на книжното богатство, който открих по-късно. Децата, които са неизменна радост в живота ни. Мигчетата, в които любовта ми е била споделена. Тъжен човек съм, но дори и в това намирам нещо красиво. Благодарността, която изпитвам за все повече неща, ме прави щастлива.

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Вътрешните съпротиви, външните постоянни назидания и критики. Невъзможността хората да ме приемат каквато съм, без желание да ме подчиняват на представите си. Насилието в различните му проявления. Загубата на близки. Трудно ми е и да се обличам и приготвям сутрин през зимата. Най-трудно, но и най-прекрасно е да проумяваш от време на време илюзиите си и са позволиш на егото ти да се попропука. Полезно е да си чуплив.

В какво вярваш?

Вярвам, че всяко зло е за добро. Вярвам в златната среда.

Вярвам в Христовия път. Вярвам в милостта. В чистотата, в отдадеността, в Любовта, като неща, без които нищо не е възможно.

Вярваш ли в хората?

Дали вярвам в хората, но по отношение на какво? Вярвам, че можем да бъдем по-дружелюбни, по-приемащи, по-осъзнати. Вярвам в Човеците. Разчитам на тях. Обичам ги. На много от тях се радвам, че просто съществуват и озаряват битийния ни мрак с излъчването си. Както казвам - те са моите светулчици. Вярвам, че и черните овци, и сивите вълци, и белите зайци, и всичко в природата е на мястото си.

А в себе си?

Имам относително адекватна оценка за качествата си, визията, талантите и  ценностите си.  Но те са нищо, ако не правят съществуването ми и света по-красив и добър. Ако не съумявам да израствам, да бъда по-смирена, по-наблюдаваща, по-осезаваща. Вярвам, че всеки е съществена част от пъзела. 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая за пълнота, каквато в земното ни пребиваване е непостижима.

Да разбера, какво е да живея във взаимност, при която си всеотдайно обичан и безусловно приет. За очарователен, благонравен, смел и любящ мъж с бонус – трапчинки. 😊 Мечтите ми са утопични - за чисти, балансирани и хармонични: мисли, свят, отношения. Копнея да бъдем приятелски настроени съотборници, без държавни граници, без финансови условности, без жажда за превъзходство. “Imagine...”

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

С моите десетки интереси - за нищо не стига, а и никога не съм имала представа за понятието време, но се свиква и дори се посприятелих с него. Времето винаги стига за една силна прегръдка, за един мил поглед, за една широка и закачлива усмивка, за насърчителна дума, за да вдишаш красотата около себе си. Животът тук е колкото една песен, но от нас зависи дали тази песен ще бъде нежна балада, тържествен марш или драматична ария.

Важна ли е прошката в твоя живот?

Важно е да се научим първо да не (се) съдим и да се обичаме истински и цялостно. Това ще ни даде и друго възприятие за хората и ситуациите около нас. Фиксирането в грешки, неправилни поведенчески реакции, в допуснати безумия, в ровене на мотиви, в анализи „можеше, трябваше, щеше“, е неефективно. Да се прощава на другите е привидно благородно, но всъщност е дори надменно. Кой, ти безгрешният ли им прощаваш? Но можем да приемем случилото се и да изберем друг път, да направим по-пълноценни избори. Та самите ние сме извикали дадена ситуация или изпитание. Гневът е естествена реакция първоначално, но и след най-дългия бунт идва моментът на приемането. Може би молитвата е начинът, чрез който Бог ни приема, а прошката е начинът, чрез който ние се учим да приемаме тъмната страна на света.

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

А не са ли на една плоскост и трите? Съществувам, доколкото съм си позволила да опозная живота. По-правилно е той да ни оживява и да твори чрез нас. Имам си моментите на носталгия, меланхолия, размечтаност, déjà-vu, но те се случват без усещане за времева условност.

Харесваш ли нашето време?

Всеки предварително си избира своята житейска отсечка. Тук изключвам дори концепцията за преражданията, в която съм убедена. Ако сме тук – в  това има смисъл, шанс и чудо. Да негодуваме срещу тези неща, значи да се противопоставяме и на себе си, и на Пътя. Ако приемем, че обкръжаващата действителност е отражение на вътрешния ни свят, то е добре първо да оплевим собствените си градинки и да предоставим възможност на нужните добротетели са израстат и дадат плод. Разбира се, че съм против манипулациите, насилието, войните, но първо трябва да спра да се самозаблуждавам аз, да бъда милостива към себе си, да усмиря вътрешните си негодувания и борби.

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Това, което ще ни отведе към изначалната точка, към Извора.

Но ще се случи не само по наша воля. Можем да имаме безброй любими дестинации, но на всички тях носим себе си. А този товар понякога е пречка по пътя. Колкото до географските локации – влюбена съм в дивността на Черна гора, Хърватска и Италия.  Изумителна е природата на Нова Зеландия,  тази на страните в Азия и Скандинавия – също. Дано посетя и някои от тях. С любим човек всяко странстване е желано преживяване. Но обичам да пътувам и сама, да опознавам другите култури и светоусещане.

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши ми го с три думи. 

Вярвам, че Вселената ме обича. Животът е светлина. А щом имам сянка - жива ли съм?

С три думи – животът е: Пълнота, Неизразимост, Съвършенство.

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Майка, която за първи път докосва рожбата си.

Любими устни, длани и очи. Танцът на израстването.

Сълзите на разкаяние. 

Изяществото на природните явления и метаморфози.

Еротиката в нейния най-чист, неподправен, фин вид.

Истинската красота е надсетивно възприятие. Но често се опитваме да я подчиним на нашите естетични критерии, което ни възпира да я усетим в найната пълнота.

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Където има мека тревичка, пръски море, топли камъчета, уханно кафе, вдъхновяващи книги, пухена завивка – обичам комфорта. Където има някой, който да те гали по косата, да изгледа с теб някое смислено филмче, да ти разкаже за мечтите си. „У дома“ съм там, където съм свободна, спокойна и обичана. Лесно мога да бъда опитомена ;)

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Осъзнатата отговорност към себе си, Бог, родителите ми, децата, човечеството. Вярвам в „ефекта на пеперудата“. Ако не мога да (си) помогна в даден момент, то поне искам да не преча, а „намесата“ става по безброй начини, за които дори не подозираме. Както е казано - „пътят към ада е постлан с добри намерения“. Кураж ми дават хората - лидери, учители, мотиватори. Личности със силен дух и устойчива психика, с огромни сърца, с блага усмивка. От Майка Тереза, през Ник Вуйчич, до най-безизвестния клошар или детенце – всеки може да те озари и излекува с чисотата, с мъдростта си, с добротата си. Както и да те вдъхнови с отношение, жест, прозорливост.

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Хората, които са ме обръщали с хастара навън. Един общ познат поет -  Венци Василев – има доста осезаемо, и вярвам благотворно, влияние. Подкрепа съм получавала и от най-близките си приятели, и от напълно непознати. Към днешна дата – от родителите, баба ми, сестра ми, децата. Понякога ни е трудно да осмислим обхвата на всичко, за което трябва да сме признателни и благодарни.

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Необходимостта от промяна е индикатор, че не сме в Същността си, а само в образа, в някакво наше несъвършено човешко проявление. В душата ми царуват контрастите, но чрез тях постигам нужния баланс. Съумявам да помиря артистичния хаос, който създава творецът в мен, с маниакалната педатичност и желанието за планиране и супер-ред; както и нуждата от свобода и от близост едновременно. Съчетавам някак и потребността си постоянно да анализирам и тази да съм в zen-състояние. Работя над навиците си, опитвам се да се набюдавам, да намаля критичността, да си давам повече почивка.

Намерила ли си призванието си?

Наскоро четох интересна статия от Калина Стефанова, според която идваме тук заради уроците си, а не заради мисията. А може би идваме с единствената мисия – да научим уроците си... Усещам, че колкото и да съм изпадала в депресии, че няма смисъл от това, което създавам – тъкмо изкуството ме е измъквало от блатото на самосъжалението и ме е мотивирало да продължа. Дали призванието ми е свързано с рисуване, литературни, публицистични и фотографски опити, дизайн, приложно творчество или пък нещо съвсем различно от тези ми интереси и занимания, мога само да гадая. За мен е важно, че правя тези неща инстинктивно, с отдаденост и старание, но и с лекота. Дори и единствено за лична арт-терапия – пак е достатъчно. Малкият ми син веднъж заключи, че моята идеална професия би била „гушливец“. Е, поне в семейството си, имам това удоволствие – всички сме любвеобилни. 😊

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Дядо ми издъхна в ръцете ми. Скръбта е неописуема, но бях със сестра ми и сина ми и го изпратихме с много, много любов. Приятел ми каза, че страхът от смъртта е все едно да се страхуваш от килима. Често сме говорили по темата. Панически страх вече не изпитвам, защото това е природен процес, по-скоро имам усещане за постоянно прокрадваща се тиха скръб. Вярвам в  нетленния, безграничен и извечен живот, вярвам в Божия план за нас.

А какво те кара да се чувстваш жива?

Мълчанието и смехът – и двете ме оживяват, по различен начин. Емпатията, усещането за свързаност. Лекотата, след освобождаване от товара на нездравословни мисли, чувства, отношения.

Какво е за теб самотата?

Нещо естествено. Откакто се помня тя е неизменна част от мен, още преди да се осъзная като творец и да я приема като необходимост. Самотността, обаче, за мен е друго състояние, съвсем нелюбимо.

Какво ти дава представа за вечност?

Именно – представа, съвсем непълна, илюзорна, но захранвана донякъде от разбирането за нашето величие и незначителност, за микроскопичното ни присъствие в необятния Космос, миг-придихание от гръдта на Вселената. Един тих слънчев следобед в морето имах неописуемо изживяване, при което сякаш ми се върна спомен от самото зараждане на всичко, усетих толкова силна, извечна свързаност и цялостност… Беше само веднъж, но преобразяващо.

Какви чувства изпитваш най-често?

Безмерна радост и тъга, май винаги едновременно. Едното състояние ако е изявено – другото му е сянка, но битуват в една добра симбиоза в мен. Тъй като съм силно впечатлителна, понякога усещанията ми градират в удивление, възхита, екзалтация, или в неутешима печал, чувство за безпомощност, срив в системата... Палитрата ми от емоции е пъстра, каквото е и ежедневието ми. Научих се да изпитвам наслада от почти всичко, което правя и преживявам. Понякога - съзерцателна нега, чувство за безвремие, безметежност, лекота, разтваряне, почит към Твореца, към сътвореното, към корените. Моята първа асоциация с Бог е именно радост, детска радост, а не страхопочитание.

Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден...

То е във вълшебните срещи с интересни, успешни, добри, прозорливи, емоционално стабилни, вдъхновяващи Човеци.

В магията на пълноценното и чистосърдечно общуване.

В удоволствието да вървиш бос под дъжда.

В целувката на слънцето в мъглив ноемврийски ден.

В това някой да гали душата ти с думи и да ти подарява свободата да бъдеш себе си. Да усмихва мислите ти, да те озарява с усмивките си. Да възроди вярата ти.

Щастието е да докосваш, да усещаш, да дишаш.

Да си хапнеш черници от дървото. Да спасиш птиче. Да нахраниш дете.

Да се сгрееш след дълъг мразовит ден с домашен чай от летни билки.

Няма съвършени дни в нашия несъвършен свят и човешка форма.

Но има чудодейни мигове на блаженство, умиротворение, умиление, споделеност, прозрение.

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Съветите ми са най-тривиалните, но и най-съществените сякаш – да живеят богоугодно и природосъобразно. Да имат ясна, силна, красива мисъл, всеотдайно, чисто и смело сърце. По-често да спортуват, да танцуват и да се любуват. Да внесат повече баланс, упование и деликатност в живота си.

Какво може да те разплаче?

Трогващи жестове. Уловена нежност в отношенията. Възрастни двойки, които все още се гледат с признателност и обич. Непознато дете, което се приближава да те прегърне. Валс 19 на Шопен.

Като изключим драматичните ситуации, свързани със здравословни неволи и връзки, най-често плача от умиление.

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Май същите неща – затрогващите.

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Пъзелът винаги е цялостен, но съобразно нивото, на което сме. При вътрешни трансформации се променя и холограмата. Въпросът, според мен, по-скоро е не доколко е красива и завършена картината, а какво има отвъд нея.

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Винаги съм била благодарна, не само вътрешно, а и съм изразявала признателността си по различни начини. Но от година-две „практикувам“ съзнателно и сега, докато стигна до работа пеш – около 30 минути, не успявам да обхвана и изрека мислено всички неща, които изпълват с радост сърцето ми. Да си признателен е също и средство за подмладяване, за повдигане да духа.

Благодарна съм, че си част от милите същества, които срещам по пътя и че ме покани  да се включа в твоя проект. Вярвам в полезността на всичките ти прекрасни начинания и занимания.

Това е страницата ми за изкуство и култура: 

www.facebook.com/Art.club.Monogram