четвъртък, 3 юни 2021 г.

Петя Цонева споделя...

 

Моля, представи се накратко…

Казвам се Петя Цонева. Родом съм от гр. Габрово и въпреки многото ми пътувания, съм привързана към родното си място, към малките детайли, които го изграждат, и към космическото усещане за широта, което изпитвам в себе си именно там. Обичам истинските и трайните неща и взаимоотношения между хората, верността и доверието. Боли ме от лъжата. Всеотдайна съм във всичко, което върша, и го изпипвам до последния детайл. Често се страхувам. Когато обичам, обичам до край. Когато са ме наранили, прощавам, но ми е трудно да забравя. Миротворец съм, не понасям да се озова в центъра на конфликт, а ако това стане – търся дипломатически изход от него. Ценя живота във всяка негова форма, дори нелицеприятните, склонна съм да пожертвам вътрешните си страхове, ако се наложи да помогна на някого в опасна ситуация. Професията ми е свързана със словото – преподавател съм по английски език и литература във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Обичам поезията, тя е мястото на моята свобода. Имам три издадени стихосбирки: „С крило на земята“ (2010), „Дори да няма врата“ (2019) и „Белият час“ (2021).

 

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

 

Времето, когато мога да бъда себе си, а то има толкова много измерения – близостта и взаимността, получена от хората, които обичам; усещането за дом – и в тази връзка, красотата на пътуването с цялата широта и дълбина на приключението да тръгнеш в необятния свят, но да знаеш, че има къде да се завърнеш. И вълшебното време, когато пиша поезия, и я живея.

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

 

Разделите. Особено тези, които ти отнемат близък човек завинаги, поне в границите на този живот. Съмненията и парализиращите страхове.

 

В какво вярваш?

 

Вярвам в Бог, но никога не бих дала категорично определение за това кой и какъв точно е Той. Мисля, че Бог е тайнство, което никога няма да можем да разберем изцяло тук и сега. Това, че ни има, не би могло да бъде случайност, дори когато на пръв поглед ни се струва, че Той липсва. Именно липсата събужда в нас копнежа за необятното, което търсим в любовта, свободата, усещането за мир и сбъднатост. Мисля си, че не бива да спираме да слушаме Божия глас, който може да дойде от толкова много логични и нелогични посоки. Трябва винаги да държим очите си широко отворени, за да можем да Го видим, дори ако Той е човек в инвалидна количка или изгубен тийнейджър в хаоса на днешния свят. Ако можехме да видим Бог във всеки човек, светът щеше да бъде толкова по-различно място.

 

Вярваш ли в хората?

 

Вярвам, че има нещо много по-силно от човешката жестокост и това е времето на детството. Вярвам, че хората се раждат с доброто и злото в себе си и израстват с тази сложна плетеница. Наша отговорност е да „плевим“ градините си и да пазим добрите корени. Но ако не успеем, вярвам, че доброто в нас никога не може да изчезне безследно, винаги остава дори само прашинка, която – ако напрегнем всички сили и повярваме – можем да възродим и да върнем доброто в руслото на живота.

 

А в себе си?

 

По-скоро не. Вярвам в себеотрицанието, ако това е форма на идентичност. Да успееш да излезеш извън себе си, поне за малко, е освобождаващо. Тоест, не да изневериш на вътрешния си глас, а да му позволиш да слуша многото други гласове в изобилието на живота, не само себе си.

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

 

Мечтая и се надявам да имам достатъчно дни на земята, за да мога да изживея пълнотата на обичта си. Най-дефицитното време на Земята е времето за обич. Надявам се да има Утре.

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

 

За толкова много неща. Не бих могла да ги изброя.

 

Съжаляваш ли за нещо в миналото?

 

За пропуснати възможности, за премълчани истини, за кръстопътища с избрана от мен посока.

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

 

Без нея е невъзможно обновлението. Всеки заслужава втори шанс и с каквато мярка отмерваме и съдим постъпките на другите, с такава трябва да мерим и собствените си вини.

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?


Зависи от минутата. Обичам да пътувам във времето и съм голям мечтател. Често се връщам в спомените си, за да изживея отново красиви мигове. От друга страна, маршрутите в миналото нараняват, защото винаги пораждат сравнение с липсата му в сегашното време. Позволявам си да мечтая и то много. Създавам си свои светове, живея в тях, рисувам ги, пиша за тях. Това е част от поезията ми. Но винаги се завръщам в настоящето – нямам друг дом сега.

 

Харесваш ли нашето време?

 

Не знам. Не харесвам високите скорости на съвременния живот, бруталността и жестокостта в човешките взаимоотношения, извратени от бедност, безсилие или психоза. Всъщност се ужасявам от това. Няма нищо по-страшно от смазано човешко същество, което убива първо себе си и после – хората до себе си. Сегашното време е болно и алчно за власт, облаги и какво ли още не, но може би всички времена са били такива. Каквито и да са обстоятелствата, трябва да се борим да запазим светлината в себе си и да намерим опорен център – за мен това са вярата, природата, поезията.

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

 

Да, крайморското село Крапец. Няколко години поред ходехме там на море. А през май полетата му са отрупани с жито, макове и диви божури… Гръцкият остров Наксос; и още – един малък град в северна Португалия, Ламего, от който пазя топли детски спомени; прекрасната област Стирия в Австрия; пътешествията до Грузия. Но забелязвам, че не самите места са направили пътуванията ми незабравими, а хората в тях.

 

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...

 

Прегръщам го! Миг, дъх, вечност.

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

 

Тези, които са били споделени – с Бог или с любим човек.

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

 

Където съм обичана, където мога да се доверя и да получа доверие.

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

 

Вярата, прошката, надеждата, любовта. Ако ги няма, остава волята. Понякога трябва да направиш само една крачка напред, а тя се оказва най-непосилна.

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

 

Моите близки и най-много майка ми.

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

 

Много неща. Но повече от всичко бих искала да имам повече смелост, твърдост и увереност.

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

          

Страхувам се и то ужасно. Въпреки, че не вярвам в окончателния край. Страхувам се от неизвестното, но още повече от това дали, изправено пред необятното, сърцето ми ще бъде достатъчно чисто, за да го понесе. А най-много ме е страх, че ще бъда разделена от всичко, което обичам.

 

А какво те кара да се чувстваш жива?

 

Очакването на нещо истинско и добро. Радостта от дадената и получена обич. И най-много – времето, в което дъхът ти спира (обикновено става въпрос за мигове). Някой път се случва тъкмо в такова време да напиша стихотворение…

 

Какво е за теб самотата?

 

Отговарям със свое стихотворение:

 

САМОТА

 

Бяла къща и бяло небе. Тишината е страшна.

И сред тях силует на човек нещо свое огражда.

Няма друго наоколо – сянката само подскача

като чудна врата, като вярна сиамска близначка.

 

Няма друга земя, побеляла от пролетна ласка.

И широкото зимно небе за човека е тясно.

Бог е някъде там. Но се свива в ръцете му кротко

само топлата, жива и истинска тигрова котка.

 

Боже, толкова сняг! През нощта се пропуква коминът

и навява звезди. Даже ангели могат да минат.

В някой сребърен взрив белотата би станала мека.

Би намерил вратата на своята сянка човекът.

 

И през цялото бяло море на безкрая зенитен

би вървял от сърцето си чак до върха на звездите.

Би нагазил щастлив като снежен Моисей в белотата.

Ако имаше друга земя. И небе – над земята.

 

 

Какво ти дава представа за вечност?

 

Майка, която кърми новороденото си бебе.

 

Кое е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?

 

Не бих забравила нито една от добрините, които съм получила.

 

Какви чувства изпитваш най-често?

 

Не мога да отговоря еднозначно, чувствата са много сложна материя. Често пъти се преплитат.

 

Ако можеше да прегърнеш някой човек, който не можеш – кой би бил това?

 

Баба ми.

 

Имаш ли вътрешен мир?

 

Опитвам се да имам.

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

 

По-скоро един съвършен миг. Аз съм на морския бряг. Прегърната, а в ръката ми има малка детска ръчичка. Посрещаме изгрева.

 

Какъв съвет би дала на едно дете или на другите хора въобще?

 

Ценете живота и го пазете във всичките му форми! Ако в нозете ви има охлюв и го виждате, не стъпвайте на него. С каквато мярка мерим малките неща, със същата ще се отнасяме и към големите.

 

Какво може да те разплаче?

 

Красотата също може да ме разплаче, но това са блажени сълзи. Иначе – болката от страданието на живо същество.

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

 

Зелените стръкчета, които често пробиват асфалта, за да растат нагоре.

 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

 

Мисля, че в живота винаги има нещо незавършено, дори да е само още един дъх. Големите майстори на църкви нарочно са оставяли знак за своето несъвършенство – малък асиметричен детайл, изкривяване или пролука в почти съвършената храмова изработка. Само Бог и вечността Му са пълни и съвършени. Може би хубавото на кривите дни е, че те са част от пътуването ни към пълнотата. Животът прилича на приказките на Шехерезада – докато приказката прекъсва на най-интересното място, ще имаме нужда от още един ден, за да чуем продължението…

 

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

 

За самия живот. И за това, че когато се будя, не съм сама.

 

Благодаря ти за искрените отговори! 

Ако има нещо, за което не те попитах, а би искала да споделиш с другите – напиши го също...

 

Иска ми се да завърша със стихотворение:

 

Живот

Петя Цонева

 

Аз отварям очи. И земята прилича на дом.

Боже, колко прозрачни глухарчета в миг се разпадат...

Виждам сенките как накуцукват по пътя си хром

градоносният свод на живота дими като клада.

 

Разлюлените ябълки ронят цветчета от скреж

и изтръпват от вятъра. Всяко цветче е раздяла.

А животът върви босоног като ангел сред пещ

и превръща дълбоката бяла тъга в катедрала.

 

Аз отварям очи. Виждам топлите длани над мен

два разперени облака искат света да прегърнат.

И небето, така уязвимо над земната тлен,

се притиска до нейната гръд, и тревите го кърмят.

 

Аз отварям очи. И сърцето ми вижда пръстта

как от слънцето става туптяща почти като кожа.

Как под нея прозира стаеният миг на ръжта,

в който тъмният хляб на далечната есен е вложен.

 

И не знам докъде се простира светът. Не, не знам

сняг е бялото, цвят на черешите, прежда от повет.

Всяка моя човешка частица я има и там

в безграничното тяло от зима и есен, и пролет.

 

Не нанасяйте граници в него! Светът е раним.

И смъртта, и животът поникват от същия корен.

Трябва просто да можем, преди да затворим очи,

да го видим красив. И такъв да е нашият спомен.


 


снимки: личен архив на Петя Цонева


1 коментар: