петък, 24 януари 2020 г.

Роза Максимова споделя...



Аз съм Роза Максимова, бивш учител по руски език, но когато в първите години на демокрацията тази специалност стана „излишна“ в училище (всички се втурнаха да учат английски) се наложи да се преквалифицирам. Това впоследствие коренно преобърна живота ми и се наложи да започна почти всичко отначало. Казват, че когато Господ затвори една врата, отваря прозорец… Твърде висок беше този прозорец, труден за достигане, но след доста опити успях да седна на перваза и да видя гледката, която ми се откри от него. Започнах работа във вестник, правех интервюта с творци – писатели, поети, художници, музиканти, актьори, и това даде нов смисъл на живота ми. Автор съм на 4 стихосбирки и една книга с интервюта. Може би ще има и други книги, знам ли…

 
 
Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?
Раждането на двете ми деца, на внуците ми, издаването на петте ми книги, които също са мои скъпи рожби, срещите ми с творци и интервютата с тях.

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?
Едно заболяване преди много години, което преобърна живота ми на 180 градуса и трябваше да започна почти всичко отначало, дори да се науча отново да вървя и да пиша. След това загубата на съпруга ми. И двата пъти започвах от нулата, но пък това ме научи да посрещам челните удари на живота твърдо. Всеки път преброявам нулите, които ставаха трамплин за ново начало и така продължавам нагоре по спиралата – може да е разкривена и колеблива, но си е моята.

В какво вярваш?
В живота и във възможностите, които той предоставя.

Вярваш ли в хората?
Много внимавам с кого общувам и на много малко хора се доверявам. Не очаквам нищо от никого и никой не ми е длъжен за каквото и да било. 


А в себе си?
Вярвам в себе си, разбира се. Това ми дава сили да не спирам по пътя си и да се изправям, когато се спъна и падна. Имам свои ценности и убеждения, към които се придържам и ги отстоявам.






Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?
За нещата, които смятам за важни, винаги намирам време.

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?
Миналото си остава в миналото, само си нося поуките от него. Живея изключително в настоящето, със сегашните радости и тегоби, и с мисъл за бъдещето, което е всеки следващ миг.

Харесваш ли нашето време?
Да, харесвам днешното време, чувствам се свободна да правя това, което ми е на сърце и да бъда в хармония със себе си и с хората край мен.

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?
Северното ни крайбрежие – величието на Калиакра, скалите на Тюленово, Шабленският фар, който е най-старият фар на Балканския полуостров.

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...
Да, обичам Живота. За мен той е предизвикателства, стъпала (нагоре и надолу), уроци.

Кои са най-красивите гледки на света за теб?
Има толкова много красота около нас – изгреви, залези, морето (особено следобед между 14 и 16 часа – тогава се получава една слънчева пътека от безброй искрички по водната повърхност), цветята, детските очи…

Къде се чувстваш най-добре, „като у дома”?
У дома.

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?
Отговорността пред децата ми, колегите ми, приятелите ми.

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?
Прекрасното ми семейство – родителите ми, мъжът ми, както и шепа скъпи приятели. Особено съм признателна обаче на хората, които са ме предали или разочаровали по някакъв начин – от всеки един съм си вземала поука и съм благодарна, че животът ме е срещнал с тях, за да разбера, че има и такива хора. Това са „обици на ушите ми”.

Искаш ли да промениш нещо у себе си?
Имам си слабости, разбира се. Някои от тях бих искала да променя, други - не.

Намерила ли си призванието си?
Да, чувствам се на мястото си – работя това, което винаги съм искала – с деца, творци и книги.

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?
Страхувам се от страданията преди смъртта, от безсилието да помогна на близък човек, който си отива. Не зная дали има живот след смъртта, може би това е споменът, лекият полъх, който нежно докосва лицето в миг на пълно безветрие или пеперудата на перваза в рождения ден на човека, когото го няма вече...

А какво те кара да се чувстваш жива?
Работата, задачите, които чакат да бъдат решени, и хората – тези, които обичам и тези, които са ме наранили и разочаровали.

Какво е за теб самотата?
Понякога самотата е болезнена – тя стиска за гърлото и те души, разкъсва връзките с хората, изолира те и тогава животът губи смисъла си. Такава самота убива. Но има и друга самота – отрезвяваща, успокояваща, вглъбяваща, пренареждаща и вдъхновяваща за нов живот. Тази самота лекува.

Какво ти дава представа за вечност?
Звездите, звездното небе. Имах един много тежък и дълъг период, когато по цяла нощ седях на терасата, пиех кафе и гледах как Орион върви по небето.

Какви чувства изпитваш най-често?
Тъга от липсата на съпруга ми, благодарност, че децата ми са живи и здрави, удовлетворение от работата ми, вдъхновение за осъществяване на един дълго обмислян и очакван проект, по който работя, спокойствие и радост, които ми дават двете ми персийски котки.

Ако можеше да прегърнеш някой човек (известен или не), който не можеш – кой би бил?
Съпруга ми.

Имаш ли вътрешен мир?
Смятам, че съм уравновесен човек, но не съм безразлична към света около мен. Понякога ми идват в повече разочарованията (особено от близки хора), но бързо влизам в релси.

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...
Кафе в 5 сутринта, поливане и разговор с цветята, „прически“ на котките и работа над поредната книга (цял един друг свят). И да знам, че децата ми са добре, макар и далече.

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?
Избягвам да давам съвети (особено ако не са ми ги поискали).

Какво може да те разплаче?
Всичко може да ме разплаче - книга, филм, песен, стихотворение. Разплаквам се от радост, от тъга, от писмата в плик с марки, които получавам от Африка (от едно съветско другарче – приятелството ни продължава вече 46 години).

А какво може да те накара да се усмихнеш?
Красотата наоколо – цъфнало цвете, прохождащо дете, старец и старица, хванати за ръце.

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?
Животът е жив пъзел, неговите парчета постоянно се менят – някои изчезват, други се появяват. В моя пъзел частиците бавно се нареждат и картинката става все по-завършена, но в средата има едно липсващо парче, една зееща дупка, която не може да бъде запълнена с нищо. Но и липсващите парчета са част от живота.

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?
Упоритостта да не се отказвам от нещата, които искам и имам сили да постигна. Благодарна съм за децата си и за приятелите в живота си.

Ако има нещо, за което не те попитах, а би искала да споделиш с другите – напиши го също...
Не предполагах, че това интервю ще бъде толкова трудно. То докосна много тънки струни в душата ми и я обърна „с хастара навън“. Благодаря за вниманието, Кристина!

1 коментар:

  1. Роза, обичам те. Благодаря на Бог, че ни срещна! Няма нужда от повече думи.

    ОтговорИзтриване