Валентин Вичев споделя

Снимки - личен архив на Валентин

Моля, представи се накратко…

Казвам се Валентин. Но ако трябва да се представя истински, името ми е най-малко интересното нещо в мен. Аз съм човек, израснал в три дома за деца, който дълго време не знаеше какъв иска да стане, но много добре разбра какъв не иска да бъде. Бил съм проблемното дете, бедното дете, онзи, от когото не очакват особено много. После животът реши да се пошегува и ме върна при деца като мен, само че този път от другата страна. Като доброволец. Като мотиватор. Като човек, който може да им каже: „Знам как изглежда светът от там.“ Работя, пиша и се опитвам да бъда полезен. Написах книга, която се казва „Аз съм ти“. Не защото смятам живота си за необикновен, а защото разбрах, че болката има различни имена, но често един и същи глас. Не съм родител. Надявам се някой ден да бъда. И ако трябва да се определя само с едно изречение, бих казал: аз съм човек, който още се учи да превръща онова, което го е наранило, в нещо, което няма да наранява другите.

 

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Странно е, но най-хубавите ми моменти невинаги са били най-лесните. Понякога човек разбира колко е бил щастлив години след като щастието вече е минало. За мен хубавото живее в хората. В приятелствата от детството. В хората, които ми подариха време, когато нямаха никаква причина да го правят. В момента, в който намерих Пипо, след като мислех, че съм го загубил. В децата, пред които днес заставам не като някой над тях, а като човек, който някога е стоял на тяхното място. Най-хубавите ми моменти рядко са имали цена. И може би точно затова са безценни.

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?

Загубата на сестра ми. Има събития, след които животът не продължава по стария начин. Продължаваш ти, но вече носиш една невидима празнина със себе си. Смъртта не отнема само човек. Тя разделя времето на „преди“ и „след“. И колкото и години да минат, понякога една песен, една дума или един случаен спомен отваря врата, която си мислел, че отдавна си заключил.

 

В какво вярваш?

В Бог. В човека. В избора. В това, че произходът може да обясни началото ти, но не е длъжен да напише края ти. Вярвам, че доброто невинаги побеждава веднага и невинаги получава аплодисменти. Понякога дори губи. Но това не го прави по-малко добро.

 

Вярваш ли в хората?

Да. Понякога повече, отколкото е разумно. Виждал съм достатъчно човешка жестокост, за да имам причини да не вярвам, но съм получил и достатъчно човешка доброта, за да нямам право да кажа, че всички са еднакви. Един човек може да разруши представата ти за света. Друг може да я построи отново.

 

А в себе си?

Уча се. Вярата в себе си не е да се погледнеш в огледалото и да си кажеш, че можеш всичко. Това е евтина лъжа. Не мога всичко. Но мога да падна и пак да стана. Доказвал съм си го достатъчно пъти.

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая това, което съм преживял, да стане полезно за някого. Да уча психология. Да продължа да работя с деца и млади хора. Да говоря пред хора. Да създам семейство. И някой ден едно дете да отвори „Аз съм ти“ в момент, когато мисли, че животът му вече е решен, и след последната страница да си каже: „Може би все още не е.“

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

За самия живот. Иронично е. Работим, бързаме, планираме и все повтаряме: „когато имам време“. Все едно времето е нещо, което някой ще ни достави допълнително. А то просто изчезва. Затова все повече вярвам, че когато казваме „нямам време“, понякога всъщност казваме „не съм го избрал“.

 

Съжаляваш ли за нещо в миналото?

За много неща. Но не бих искал да изтрия всички. Някои грешки струваха прекалено скъпо, за да ги нарека красиви уроци. Не романтизирам грешките си. Просто отказвам да ги оставя без смисъл. Миналото не може да бъде поправено. Но човекът, който излиза от него, може.

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

Да. Но прошката не означава да поканиш обратно всеки, който те е наранил. Понякога прошката е просто да спреш да носиш човека със себе си. Не защото той заслужава спокойствието ти, а защото ти го заслужаваш.

 

Повече в миналото, настоящето или бъдещето живееш сега?

Опитвам се да живея в настоящето. Миналото ми говори силно, бъдещето ме дърпа напред, а настоящето понякога остава между тях като забравено дете. Уча се да не го пропускам.

 

Харесваш ли нашето време?

Харесвам възможностите му. Не харесвам скоростта му. Никога не сме били толкова свързани и вероятно никога не сме били толкова способни да се чувстваме сами сред хиляди хора. Имаме устройства, които знаят къде се намираме, но понякога самите ние не знаем накъде отиваме.

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Най-важните ми пътувания не са непременно най-далечните. Понякога няколкостотин километра могат да променят повече от половината свят. За мен местата са важни заради хората и версиите на себе си, които съм оставил там.

 

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи.

Обичам го. Дори когато съм му бил ядосан. Дори когато не съм го разбирал.

Три думи: време, избор, следа.

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Не залезите. Не планините. Те са красиви, разбира се. Но има по-красиви неща. Дете, което започва да вярва в себе си. Стар човек, когото някой още държи за ръка. Куче, което чака човека си на вратата. Някой, който няма много, но разделя малкото си с друг. Красивата гледка невинаги е пейзаж. Понякога е доказателство, че човечеството още не е изгубено.

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома“?

Дълго време думата „дом“ за мен беше по-сложна от адрес. Затова днес вярвам, че домът е мястото, където не се налага да заслужаваш присъствието си. Където можеш да оставиш бронята до вратата.

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Споменът, че вече съм минавал през моменти, в които съм мислел, че няма да мога. И хората, заради които си струва да продължа.

Понякога силата не изглежда като геройство. Понякога е просто да станеш сутрин.

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Не мога да събера всички в едно име. Марта е сред хората, които ми показаха пътища, вместо да ми казват какъв трябва да бъда. Имало е възпитатели, доброволци, работодатели и хора от „Подари време“, които са ми дали нещо по-ценно от съвет: време. Блага и хората около фондацията продължават една идея, която познавам и от двете страни. А някои хора са ме учили и чрез болката, която са оставили. Учителите невинаги знаят, че преподават.

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Да. Искам да бъда по-подреден вътрешно. Да не нося всичко сам. Да говоря навреме, вместо да мълча до момента, в който тишината стане проблем. Да бъда по-дисциплиниран. Човекът, който каже, че няма какво да променя в себе си, вероятно просто е спрял да се оглежда.

 

Намерил ли си призванието си?

Мисля, че намерих посоката му. Деца, психология, говорене, писане, човешки истории. Не знам каква точно професия ще пише един ден до името ми. Но знам какво искам да остава след него.

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Вярвам, че смъртта не е толкова проста, колкото една точка в края на изречението. Дали има живот след нея е въпрос, на който живите даваме отговори, без никой от нас да държи цялата карта. Аз вярвам, че има нещо отвъд видимото.

Но още повече ме занимава друг въпрос: не дали ще има нещо след смъртта, а дали сме били истински живи преди нея.

 

А какво те кара да се чувстваш жив?

Когато съм полезен. Когато пиша нещо и усещам, че думите най-после казват онова, което дълго не съм можел. Когато видя човек, на когото съм помогнал, да направи следващата крачка сам. И понякога най-простите неща: разходка с Пипо, разговор, смях, тишина с правилния човек.

 

Какво е за теб самотата?

Самотата не е празна стая. Можеш да бъдеш сам и спокоен. Можеш да бъдеш сред сто души и да се чувстваш невидим. За мен самотата започва там, където няма пред кого да бъдеш истински.

 

Какво ти дава представа за вечност?

Времето. Парадоксално, защото точно то ни убива. Но една минута понякога остава в човека десетилетия. Ако нещо толкова кратко може да живее толкова дълго в паметта, може би вечността не е безкрайно време. Може би е миг, който отказва да свърши.

 

Кое е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?

Че хора са се връщали. Като дете разбираш много бързо разликата между човек, който идва веднъж да направи добро, и човек, който идва пак. Няма да забравя хората, които не ме превърнаха в проект, а просто останаха достатъчно дълго, за да повярвам, че присъствието им е истинско.

 

Какви чувства изпитваш най-често?

Любопитство. Носталгия. Благодарност. Понякога гняв. Понякога онази странна тъга, която няма конкретна причина. Но най-често усещам движение. Все едно още не съм стигнал там, накъдето съм тръгнал.

 

Ако можеше да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил това?

Сестра ми. Тук философията е излишна.

 

Имаш ли вътрешен мир?

Не постоянно. И вече не съм сигурен, че вътрешният мир означава никога да няма буря. Може би означава да познаваш бурите си достатъчно добре, за да не разрушават всичко, когато дойдат.

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден…

Съвършеният ден не трябва да бъде съвършен. Да се събудя без усещането, че закъснявам за собствения си живот. Пипо да е до мен. Да свърша нещо смислено. Да помогна на някого. Да пиша. Да има човек, с когото мога да мълча, без тишината да бъде неудобна. Вечерта да си легна уморен, но не празен. Това ми стига.

 

Какъв съвет би дал според житейския си опит на едно дете или на другите хора въобще?

Не позволявай на никого да те убеди, че си това, което ти се е случило. Не си оценката си. Не си бедността си. Не си семейството, което си имал или не си имал. Не си най-голямата си грешка. Но носиш отговорност за човека, който ще станеш оттук нататък. Светът невинаги ще бъде справедлив към теб. Това не ти дава право да станеш несправедлив към света.

 

Има ли въпрос или отговор, от който се боиш?

Да. „Ами ако можех да направя повече?“ Това е опасен въпрос, защото няма край. Затова се уча да го заменям с друг:

„Какво мога да направя оттук нататък?“

 

Какво може да те разплаче?

Истинските неща. Загубата. Децата, които преживяват неща, които никое дете не би трябвало да носи само. Споменът. Понякога и добротата, защото когато си виждал достатъчно тъмнина, от светлината също може да те заболят очите.

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Пипо има почти нечестно предимство тук. Децата също. Интелигентната глупост между приятели. Малките абсурди на ежедневието. И моментът, когато някой, на когото си помогнал, вече няма нужда от помощта ти.

 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета?

О, липсват. И някои вероятно съм ги загубил под дивана на живота. Но вече не вярвам, че човекът трябва да бъде „завършен“. Докато си жив, картината се променя. Ако последното парче бъде поставено, това вече не е живот. Това е рамка.

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Времето. Защото всичко останало живее вътре в него. Благодарен съм на хората, които са ми дали от своето, когато не са били длъжни. На онези, които са останали. На онези, които са си тръгнали и въпреки това са ме научили на нещо. На кучето, което ме научи на отговорност, преди аз самият да разбера думата. На живота, че не ми даде лесен път, но ми остави достатъчно светлина, за да го видя.

 

Има ли нещо, за което не те попитах, а би искал да споделиш?

Да. Прекалено често питаме човека какво е постигнал. Какво работи. Колко печели. Къде живее. И почти никога не го питаме колко пъти е трябвало да построи себе си отначало. А според мен точно там се крие истинската биография. Не в дипломите. Не в длъжностите. Не в снимките, на които всичко изглежда наред. А в онези черно-бели раздели, които никой не вижда. В грешките, за които още ни е срам. В хората, които ни липсват. В битките, които сме водили тихо. В ръцете, които са ни вдигнали. И в онзи момент, в който сме могли да предадем нататък всичко лошо, което светът ни е дал, но сме решили да прекъснем веригата.

Ако трябва да оставя само една мисъл след това интервю, бих оставил тази:

Не съдете човека по страницата, на която сте го срещнали. Не знаете какво е написано преди нея.

И още по-важното: не знаете какво ще напише той на следващата.