Християна Цветанова споделя...

Снимки - личен архив на Християна

Здравей! Моля, представи се накратко...

Казвам се Християна Цветанова. На 21 години съм, майка съм на едно малко момче – Боян, и съм студентка по Българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Пиша поезия, свиря на пиано и вярвам, че езикът е едно от малкото места, в които човек може да бъде напълно гол пред света, без да сваля нищо от себе си.

Ако трябва да се опиша не с биография, а с усещане – аз съм човек, който е живял няколко живота в един. Познавам страха, болничната тишина, загубата, самотата и онзи особен вид надежда, която се появява едва когато почти всичко друго е изчезнало. Но познавам и любовта – най-вече любовта към детето ми. Тя ме научи, че понякога най-крехкото същество в живота ти се оказва причината ти да бъдеш силна.

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Най-хубавият момент има име – Боян. Има дата, има малки ръце и един поглед, заради който всичко преживяно придобива смисъл. Майчинството не дойде при мен по тихия и красив начин, който хората обичат да описват. То дойде заедно със страх, болка и битка за живот. Може би точно затова всеки обикновен миг със сина ми е необикновен за мен.

Сред най-светлите ми моменти са и онези, в които съм се връщала към думите, музиката и университета след периоди, в които не съм знаела дали изобщо ще имам „после“. Да седнеш отново в аудитория, да отвориш книга, да докоснеш клавишите на пианото – това звучи делнично. За мен е доказателство, че съм се върнала при живота.

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Най-трудното беше да родя сина си и вместо началото на един нов живот да се озова на границата на своя собствен. След раждането организмът ми се срина. Последваха тежко състояние, кома, отказ на жизненоважни органи, лечение, диализа и дълго възстановяване. Имаше време, което не помня, и хора, които са се борили за мен, докато аз не съм могла да го направя сама.

Но физическата болка не беше единствената. По-тежко понякога е да се събудиш и да разбереш колко от живота ти е минало без теб. Да си майка и да си била отделена от детето си. Да трябва да се запознаеш отново със собственото си тяло, със страховете си и с бъдещето, което вече не изглежда даденост. Тогава разбрах, че оцеляването не приключва в деня, в който лекарите кажат, че опасността е преминала. Понякога точно тогава започва.

 

В какво вярваш?

Вярвам, че човекът е много повече от най-лошото, което му се е случило. Вярвам в думите, защото понякога една дума може да бъде превръзка, а друга – рана. Вярвам в науката и в ръцете на хората, които връщат други хора към живота. И вярвам в някаква необяснима вътрешна светлина – не непременно като религиозно определение, а като онова упорство на душата да търси утро, дори след най-дългата нощ.

 

Вярваш ли в хората?

Вярвам, но вече не наивно. Научих, че човек може да бъде едновременно нечия болка и нечие спасение. Срещала съм жестокост, но съм срещала и хора, които са правили за мен повече, отколкото са били длъжни. Затова не искам разочарованията ми да имат последната дума. Да вярваш в хората след като си бил нараняван не е слабост – понякога е съзнателен отказ да заприличаш на онова, което те е наранило.

 

А в себе си?

Уча се. И това е по-честният отговор. Има дни, в които вярвам в себе си с цялата сила на човек, преминал през невъзможното. Има и дни, в които се съмнявам в най-малката си крачка. Но когато погледна назад, виждам доказателства, вместо обещания: била съм на места, от които съм мислела, че няма връщане, и все пак съм тук. Затова, когато не мога да си повярвам, се опитвам поне да повярвам на собствената си история.

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая синът ми да расте в дом, в който любовта не боли и не плаши. Да ме познава не като жената, която е оцеляла, а просто като мама – онази, която е била там на първия учебен ден, на първото разочарование, на първата голяма победа.

Мечтая да преподавам български език и литература, да пиша книги и думите ми да стигат до хора, които са се чувствали сами. Надявам се един ден животът ми да стане по-тих – не празен, а тих. След толкова бури човек започва да разбира, че спокойствието също е огромна мечта.

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Понякога не ми достига време просто да бъда на 21. Между майчинството, университета, лечението, отговорностите и опитите да построя бъдеще – сякаш прескачам възрастта си. Иска ми се да имам повече време за Боян без часовник, за пианото – без причина, за книга – без изпит след нея и за тишина,  в която не трябва да решавам нищо.

 

Съжаляваш ли за нещо в миналото?

Да. Съжалявам за моменти, в които съм давала твърде много от себе си на хора, които са приемали това като право, а не като подарък. Съжалявам за някои мълчания и за някои думи, казани от болка. Но не искам да превръщам съжалението в дом. Миналото трябва да бъде учител, не присъда.

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

Да, но вече различавам прошката от връщането. Мога да простя, без да отворя отново вратата. Мога да не мразя някого и пак да избера живот без него. Прошката за мен не означава, че случилото се е било приемливо. Означава, че отказвам да нося чуждата вина като собствен багаж до края на живота си.

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Опитвам се да живея в настоящето, но истината е, че човек с тежко минало понякога чува ехото му и в най-тихите дни. А когато веднъж си разбрал колко несигурно е „утре“, започваш и много да мислиш за бъдещето. Затова живея между трите времена – миналото ме е написало, настоящето ме държи, а бъдещето ме вика.

 

Харесваш ли нашето време?

Харесвам възможностите му, но невинаги харесвам скоростта и безчувствието му. Живеем във време, в което можем да достигнем човек на другия край на света за секунди и пак да не забележим човека до нас. Имаме огромен достъп до знание, но понякога твърде малко търпение да разберем чуждата болка. И все пак вярвам, че всяко време е човешко толкова, колкото човечност внесем в него.

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Има места, които не са важни заради географията, а заради версията на себе си, която си оставил там. За мен София е такова място – университетът, аудиториите, мечтата да бъда повече от медицинската си история. Габрово пък носи корените и онова усещане, че колкото и далеч да стигна – има посока назад към познатото. Най-важното ми „пътуване“ обаче е връщането към самата мен.

 

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...

Да. Може би го обичам по-яростно, именно защото съм била близо до това да го загубя. Не го идеализирам – животът може да бъде несправедлив, жесток и непоносим. Но в него има детски смях, музика, книги, утринна светлина и хора, които остават.

Три думи: крехък, безценен, непредвидим.

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Спящото лице на детето ми. Ръцете му, протегнати към мен. Светлината върху клавишите на пианото. Страница, върху която току-що се е родил стих. И прозорецът на болнична стая в деня, в който за първи път си сигурен, че ще излезеш през вратата. Красотата много се променя, когато си разбрал, че нищо не ти е обещано.

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

„У дома“ за мен вече не е адрес. Дом е мястото, на което не трябва да се защитавам. Там, където Боян е до мен, където мога да оставя очилата, страховете и силата си настрани и просто да бъда. Понякога дом е и пианото. Понякога е книга. Понякога – нечия прегръдка, в която тялото ти най-после престава да очаква опасност.

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Синът ми. Това е най-краткият и най-пълният отговор. Когато нямам сили за себе си, намирам сили за него. Помага ми и мисълта, че вече съм преминала през дни, които някога са изглеждали непроходими. А думите и музиката ми дават място, в което болката може да се превърне в нещо, различно от болка.

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Хората, които са останали в най-трудните моменти, са ме научили повече за любовта от всички красиви обещания. Огромно място имат и лекарите, и медицинските екипи, които са се борили за живота ми, когато той е зависел от знания, решения и човешка отдаденост. Учителите и преподавателите ми са ми напомняли, че имам ум, талант и бъдеще и извън диагнозите. А Боян, без дори да знае, е човекът с най-голямо влияние върху мен.

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Искам да се науча да не бъркам силата със задължението винаги да издържам. Да казвам „не“ по-рано. Да не се опитвам да заслужавам любов чрез търпене. Искам да бъда по-мека към себе си – защото понякога давам на непознати разбиране, което отказвам на собственото си отражение.

 

Намерила ли си призванието си?

Мисля, че да – в езика. Искам да преподавам, да пиша, да говоря за литература така, че тя да не бъде само материал за изпит, а начин човек да разбира себе си. Българският език за мен не е просто специалност. Той е инструментът, с който подреждам хаоса. А поезията е мястото, където казвам онова, за което обикновеният разговор понякога няма достатъчно думи.

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Страхувала съм се от смъртта по различен начин преди и след като се доближих до нея. Сега повече ме плаши мисълта да си тръгна, преди детето ми да е готово да живее без мен. Не знам какво има след смъртта и не бих се преструвала, че знам. Но ми се иска да вярвам, че любовта не приключва биологично – че остава в паметта, в жестовете, в думите и в хората, които сме променили.

 

А какво те кара да се чувстваш жива?

Да свиря. Да пиша стих в момент, в който думите идват по-бързо от ръката. Да чуя Боян да се смее. Да вляза в аудитория и да усетя, че умът ми отново принадлежи на мен. Да обичам, макар любовта понякога да ме плаши. И най-вече – да осъзная, че има дни, които някога не съм била сигурна, че ще доживея.

 

Какво е за теб самотата?

Самотата не е липсата на хора. Най-тежката самота е да бъдеш сред хора и да няма къде да оставиш истината си. Да си силният човек за всички и никой да не попита каква е цената на тази сила. Познавам самотата и като тишина след болница, и като празно място в отношенията. Но понякога тя е и необходима стая – мястото, в което отново чуваш собствения си глас.

 

Какво ти дава представа за вечност?

Детето. Изкуството. Една мелодия, написана преди столетия, която и днес кара нечие сърце да трепне. Стих, който надживява човека, написал го. И любовта – не като романтична идея, а като следа. Мисля, че вечността може би не е безкрайно време, а способността част от теб да продължи в някого след теб.

 

Кое е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?

Никога няма да забравя хората, които са се грижили за живота ми, когато аз не съм могла дори да осъзная, че го губя. Няма да забравя и онези, които са ме виждали като Християна, а не като пациент, диагноза или трагична история. Понякога най-голямото добро е някой да ти върне усещането, че си човек, когато животът те е превърнал в поредица от изследвания, стойности и медицински решения.

 

Какви чувства изпитваш най-често?

Любов, тревога, благодарност и една особена тъга, която вече не е буря, а фон. Обичам силно и затова понякога се страхувам силно. Но все по-често изпитвам и гордост – не шумната гордост от победа, а тихата: „Още съм тук. Още мога. Още искам.“

 

Ако можеше да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил това?

Бих прегърнала онази версия на себе си, която се е събудила след най-тежките дни и още не е знаела какво я чака. Не бих ѝ казала, че всичко ще бъде лесно, защото няма да е вярно. Бих ѝ казала само: „Ще има още живот. Ще държиш детето си. Ще пишеш. Ще учиш. Ще се смееш пак.“ Понякога най-недостижимият човек е собственото ни минало аз.

 

Имаш ли вътрешен мир?

Не напълно. Имам моменти на мир, а може би засега това е достатъчно. След тежки преживявания вътрешният мир не идва като внезапна тишина. Строи се бавно – от граници, от приемане, от хора, пред които не трябва да играеш силен, от дни без лоши новини. Аз още го строя.

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Щастието вече не е грандиозно събитие. Един съвършен ден започва без болничен телефон, без страх и без бързане. Боян се събужда здрав и усмихнат. Пием нещо топло, играем, излизаме навън. Имам време да прочета няколко страници, да напиша нещо истинско, да посвиря. Вечерта детето ми заспива спокойно, а аз не очаквам лоша новина. Ако накрая мога да си кажа „днес никой не страдаше и бяхме заедно“, това за мен е почти съвършенство.

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Не чакайте животът да ви уплаши, за да започнете да го живеете. Казвайте „обичам те“, но се научете и да казвате „това ме наранява“. Не превръщайте търпението в добродетел, когато то ви унищожава. Учете, четете, задавайте въпроси. Не се срамувайте да поискате помощ. И когато срещнете човек, който преминава през нещо тежко, не бързайте да му обяснявате колко е силен – понякога просто седнете до него и му позволете да не бъде.

 

Има ли въпрос (или пък отговор), от който се боиш?...

Да. Боя се от въпроси, чиито отговори не зависят от мен – „Ще бъдат ли хората, които обичам, добре?“, „Ще имам ли достатъчно време?“. След като веднъж животът ти се промени за часове, разбираш колко малко контрол имаш. Но се уча да не живея предварително всяка възможна загуба. Страхът не трябва да получава времето, което още ми принадлежи.

 

Какво може да те разплаче?

Детска болка. Безсилието. Несправедливостта. Понякога една песен или изречение, което случайно докосва място, което съм мислела за зараснало. Разплаква ме и добротата – особено когато дойде неочаквано. След много тежки преживявания човек плаче не само когато не издържа, а и когато за миг разбере, че вече не е нужно да издържа сам.

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Боян – почти без усилие. Някоя негова гримаса, малките му победи, начинът, по който детето може да направи огромен свят от най-обикновен предмет. Усмихват ме езиковите закачки, хубав стих, музиката, приятен разговор и онези редки мигове, в които усещам, че животът не иска нищо от мен – само да присъствам.

 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Моят пъзел е бил разпиляван няколко пъти. Някои парчета съм намерила отново, други вече не пасват на човека, който съм станала. И да – липсват още. Стабилност. Повече спокойствие. Професионалният път, който тепърва изграждам. Любов, която не изисква да се губя, за да я запазя.

Но вече не вярвам, че животът трябва да бъде напълно завършен, за да бъде красив. Понякога смисълът е именно в това, че още има място за следващо парче.

 

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Най-много ценя сина си и времето. Преди времето ми изглеждаше безкраен ресурс; днес го усещам като дар. Благодарна съм, че съм жива, че мога да бъда майка, да уча, да пиша, да свиря, да правя планове. Благодарна съм на хората, които са ме лекували, подкрепяли и връщали към себе си.

Най-голямата ми благодарност не е за живот без болка. Такъв не получих. Благодарна съм за живота след болката.

 

Ако има нещо, за което не те попитах, а би искала да споделиш с другите – напиши го също!

Бих искала хората да знаят, че зад всяка „силна история“ има човек, който не е искал непременно да бъде силен. Понякога силата е просто липса на друг изход. Затова не гледайте на оцелелите само като на вдъхновение. Оставете им право да бъдат уморени, ядосани, уплашени, обикновени.

Не искам историята ми да буди съжаление, което ме смалява. Ако събуди съчувствие, нека бъде онова истинското – което не гледа отгоре, а застава до човека. Аз не съм само онова, което ми се е случило. Аз съм майка. Студентка. Жена, която пише стихове и свири на пиано. Човек, който още мечтае.

И ако някой чете това в най-тъмния си период, бих му оставила едно изречение: не си длъжен още днес да виждаш целия път. Понякога е достатъчно да останеш до следващото утро.

www.facebook.com/hrisspiannist05