Един от нас споделя... : Винсент ван Гог споделя...

изображения - от интернет

Винсент-Вилем ван Гог, както е пълното му име, няма нужда от представяне, разбира се. Има предостатъчно информация в интернет и също така в много книги и най-различни печатни издания за него...

30-ти март е датата, на която е роден, и затова споделям няколко (обширни) цитата от писмата му до неговия брат - Тео, тъй като са и като отговори на някои от въпросите, които задавам на всички, в рамките на този свой проект - "Един от нас споделя..."

Може още отговори на още въпроси да бъдат намерени в писмата на Винсент до Тео, но може би друг ден... Ще ги добавя в друг цвят, за да си личат новите попълнения.

Приятно четене! Мисля, с обич, че има какво да се научи от този Човек, който е живял трудно, раздавал се е много, страдал е, падал е, ставал е, но неизменно е следвал Пътя си, призванието си, с всичките си сили, и се е старал да живее, доколкото му е било възможно, добре и достойно. В помощ, а не като тежест за хората около себе си...

Той е завещал Красота чрез картините си, а и обич - на всички нас, следващите поколения...

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот?

Ах, момчето ми, трудно е да се учи гръцки и латински, но въпреки това се чувствам щастлив, защото се занимавам с неща, за които съм копнял. Вечер не мога да оставам толкова късно, чичо строго ми забрани това, но в съзнанието ми са живи думите, изписани под офорта на Рембранд: In medio noctis vim suam lux exerit („Посред нощ светлината пръска своята сила“). Погрижих се през цялата нощ при мен да гори малка газена лампичка, и като си лежа с отворени очи in medio noctis, премислям плана си за работа за следващия ден и как най-добре да се справя с ученето. […]

Вкопчил съм се в църквата и книжарниците и щом мога да си намеря някаква работа, винаги отивам там. Така днес […] си купих няколко карти на учителското сдружение. Има около стотина различни, по един грош парчето, между другото и Нидерландия през всички възможни исторически епохи (открай време влизането в някоя книжарница ме е ободрявало и ми е напомняло, че има хубави неща на този свят).

/Амстердам, 30.10.1877/

В момента имаме тук чудно хубаво лошо време, дъжд, вятър и буря, но с прекрасни ефекти. Затова ми се вижда и хубаво, но иначе е мразовито и неприветливо. […]

Чудно хубаво е сега навън – шумата е обагрена във всякакви бронзови тонове, зелени, жълти, червеникави, всички топли и наситени…

Да правиш етюди, според мен означава да сееш, а да рисуваш картини – да жънеш…

/Хага, 17-18.09.1882/

А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?

…Често ми се случва да изпадам в пълна безизходица. Сутринта ми беше толкова зле, че си легнах отново. Болеше ме глава и бях трескав от нервна възбуда, защото ми настръхват косите, като си помисля за седмицата, която идва, и не зная как ще я изкарам. […] Ако продължавам да работя усилено, не след дълго ще почна да припечелвам от работата си, но дотогава не ще мога да вдигна глава от грижи. Пособията ми за рисуване са доста оскъдни, а и тези, които имам, не струват много. Засега все още върви, имам кутията с бои, статива и четките, но миналата седмица дъската ми се изви като бъчва, защото е прекалено тънка, а и стативът ми пострада при пренасянето от Етен и сега ми пречи при работа. […]

Понякога ми се случва да изпадам против волята си в ужасно униние и макар че не трае дълго, то идва тъкмо по време, когато духът ми е бодър. Така беше тия дни, та и досега още. Същото беше и сутринта: тия ужасни часове, когато рухвам без сили от прекомерно изтощение…

Вчера казах пак на Мауве, че трябва на всяка цена да припечелвам, не искам да го моля за пари, защото ми дава нещо много по-ценно от парите, а освен това ми помогна и за мебелите, това е повече от достатъчно.

/Хага, 22.01.1882/

Стори ми се, че долових в писмото ти толкова много сдържана братска загриженост, че считам за свой дълг да наруша мълчанието си. Пиша ти в пълно обладание на разсъдъка си и не като луд, а като брата, когото познаваш. […]

Така или иначе, от дълги дни насам седя под ключ зад решетка в килията за луди, под надзора на болногледачи, без виновността ми да е доказана или поне доказуема… […]

Разбираш, значи, какъв удар бе това за мен право в сърцето ми, като видях, че тук има толкова много хора, достатъчно малодушни, за да се съюзят срещу сам човек, и то болен. …

Що се отнася до душевното ми състояние, дълбоко съм потресен, но въпреки всичко си възвръщам спокойствието, за да не се ядосвам. А и без това смирението ми подхожда, след като пристъпите се повториха. Затова се уча на търпение. […]

С изключение на свободата, с изключение на много неща, които бих желал да бъдат другояче, не се чувствам чак толкова зле. […] Тъй като няма с какво друго да се развличам – забраняват ми дори да пуша, което е разрешено на другите болни – мисля си по цели дни и нощи за всички, които познавам. […]

Да кажем, че се умопобъркам завинаги, не казвам, разбира се, че е невъзможно, но във всеки случай би трябвало да се отнасят другояче към мен, да ми върнат чистия въздух, работата и т.н. Тогава, както и да е, ще се примиря.

Но дотам не сме стигнали още и ако ме бяха оставили на спокойствие, отдавна щях да се оправя. Натякват ми, че съм пушел и пиел, е добре, с цялата тяхна трезвост те ми причиняват всъщност само нови мъки… […] Колко бих искал да ти пратя картините си, но всичко е под ключ и решетка, пазят ги полиция и надзиратели на луди. Не ме освобождавай, всичко ще се уреди от само себе си. …

Доколкото мога да преценя, всъщност аз не съм умопобъркан. Ще видиш, че картините, които съм направил в промеждутъците между пристъпите, са спокойни и не по-лоши от други. Работата по-скоро ми липсва, отколкото да ме уморява…

Много ми харесва в писмото ти това, което казваш, че човек не бива да си прави никакви илюзии относно живота.

Трябва да прегръщаме съдбата си такава, каквато е, и толкова… […]

Кажи на твоята годеница, на майка ни и на сестрите ни да не се безпокоят за мен и да знаят, че съм напът да оздравея.

/Арл, 19-22 март 1889/

Вярваш ли в себе си?

В себе си усещам сили, които трябва да доразвия, огън, който не бива да гася, а да разпалвам, макар и да не зная на какъв край ще ме изведе – не бих се учудил, ако този край бъде печален.

/Хага, 10.12.1882/

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Какво може да си пожелае човек във времена като днешните? Коя участ е най-щастливата, относително казано?

В някои случаи е по-добре да бъдеш победеният, отколкото победителят, например по-добре Прометей, отколкото Юпитер. Впрочем има една стара поговорка: „Каквото ще става, да става…“

/Хага, 10.12.1882/

Да не забравя: тъй като към края на годината ме чакат четири-пет дни на пълен пост, изпрати писмото си на 1 януари, не по-късно. Може би не го разбираш, но истината е, че щом получа пари, най-силното ми желание не е да ям, а да рисувам. Тръгвам веднага на лов за модели и работя, докато се свършат парите. Последното спасение, за което се залавям, е закуската ми у хазяите, главното ми ядене е чашка кафе с хляб вечер в някоя cremerie [млекарница, от френски], а иначе ръженият хляб, който държа в куфара си.

/Антверпен, 28.12.1885/

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Понякога ме обзема тъй силно желание да рисувам пейзажи, както бих копнял за дълга, освежителна разходка. В цялата природа долавям израз и като че ли душа. Така някоя редица окастрени върби ми напомнят понякога шествие на хора сираци. В младото жито може да има нещо неизказано чисто, нежно, което ни затрогва също тъй, както изражението на заспало детенце.

[…]

Каква благодат е за човека, изпаднал в униние, да поскита по безлюдния бряг и да погледа сиво-зеленото море и дългите бели гребени на вълните!

Ала когато усетиш потребност от нещо голямо, от нещо безкрайно – от нещо, в което да почувстваш Бог, не бива да търсиш надалеч. Струва ми се, че има нещо по-дълбоко, по-безкрайно, по-вечно и от самия океан в очите на малкото дете…

/Хага, 10.12.1882/

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Не мисли, че се смятам за съвършен или си въобразявам, че нямам никаква вина, задето много хора ме считат за човек с неприятен нрав. Често ме обзема отвратителна меланхолия, ставам досаден и раздразнителен, копнея за малко симпатия, сякаш гладувам и жадувам, и като не намирам тази симпатия, се правя на безразличен и язвителен, а и на всичко отгоре често сам наливам масло в огъня. Не обичам да съм сред хора, общуването и разговорите с тях често са ми тягостни и мъчителни. Но знаеш ли на какво се дължи всичко това – и ако не всичко, то до голяма степен? Просто на нервността ми. При моята прекомерна чувствителност, и телесна, и душевна, аз станах такъв още в ония окаяни години. Попитай някой лекар и той ще разбере веднага, че не е могло и да бъде другояче. Нощите, прекарани по студените улици или под открито небе, страхът за насъщния хляб, непрекъснатото напрежение, задето всъщност нямах никаква работа, дрязгите с приятели и семейство – това са поне три четвърти от причините за някои черти на моя характер и на тях се дължат тягостните пристъпи или периоди на униние.

Надявам се, че нито ти, нито някой друг, който си направи труда да поразмисли, не ще ме осъди заради това и не ще ме сметне за непоносим. Аз сам се боря с характера си, но не мога да го променя. Вярно е, че имам някои лоши черти, но по дяволите, имам и добри, не могат ли да видят и тях?

/Хага, 6 юли 1882/

Намерил ли си призванието си?

Светът ме засяга само дотолкова, доколкото имам известен дълг и задължение – защото ето вече трийсет години как бродя на тоя свят – да оставя в знак на признателност някакъв спомен под формата на картини и рисунки след себе си – създадени, не за да се понравят на това или онова течение, а за да изразят едно искрено човешко чувство. Моята работа, значи, е моята цел… […]

Да вършиш нещо значи да живееш, и предпочитам да живея така няколко години, отколкото много години само да умувам и вечно да отлагам.

/Хага, 7-13 август 1883/

Какво ти дава представа за вечност?

В една картина бих искал да кажа нещо утешително като музика. Бих искал да рисувам мъже и жени, осенени от нещо вечно, чийто символ някога е бил ореолът, а ние се опитваме да го предадем чрез сиянието, чрез трептението на нашите багри…

Ах, портретът, духовният портрет, с душата на модела – струва ми се, че той непременно ще дойде някой ден…

Така аз вечно се намирам между два потока от мисли, първо: материалните несгоди, вечното лутане насам и нататък, за да преживявам, и второ: изучаването на цветовете. Все се надявам да открия нещо в тях.

Да изразиш любовта на двама влюбени, чрез съчетанието на два допълнителни цвята, чрез тяхното смесване и противопоставяне, чрез тайнствените трептения на близките тонове. Да изразиш размисъла в едно чело чрез сиянието на един светъл тон върху тъмен фон. Да изразиш надеждата чрез една звезда. Пламенната страст на едно човешко същество чрез сиянието на слънчевия залез. Това наистина не е реалистична измама за окото, но нима не е нещо, което действително съществува?

/Арл, 3.09.1888/

Кое е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?

Ти си остана през цялото време беден, за да ме храниш, но аз ще ти върна парите или ще си дам душата. Сега ще дойде и жена ти, тя има добро сърце…

Докато свят светува, ще има и художници, и търговци на картини, особено такива, които са като теб – едновременно и апостоли. Истина е това, което ти казвам. И ако не е безусловно необходимо да ме затворят в килия, то аз съм все още годен да плащам в стока това, което може да се счита за мой дълг.

/Арл, 28.01.1889/

…Ако не бях такъв, какъвто съм, нямаше да рисувам. Но тъй като съм си такъв, често работя с радост и съзирам далечната възможност да правя някой ден картини, в които да има малко младост и ведрина, макар и собственият ми разцвет да е едно от нещата, които съм загубил.

Ако нямах Тео, нямаше да мога да постигна нищо в попрището си, но тъй като го имам за приятел, вярвам, че ще напредна още и ще успея…

/Париж, октомври 1887/

Какво може да те разплаче? А какво може да те накара да се усмихнеш?

…Бих искал да помогна с още нещо, а не мога.

Стигнал съм дотам, че имам нужда от кредит, от доверие и от малко топлота, но ето, че не намирам у никого доверие.

Ти си изключение, но тъкмо защото всичко лежи върху теб, чувствам още по-мъчително колко животът е тежък и мрачен.

Като погледна малкото си пособия – виждам колко са жалки, недостатъчни и похабени. Напоследък тук дните са дъждовни и мрачни, и като се прибера в малката таванска стаичка, където се настаних, всичко ми се струва някак особено тъжно. Светлината пада през една-едничка стъклена керемида върху празната ми кутия и връзката четки, чиито косми вече не стават за нищо, с една дума, цари някаква тъй странна печал, която за щастие си има и своята смешна страна, та ако не ти се плаче, можеш да го обърнеш на смях…

/Хогевен, 26.09.1883/

Тъй като тези разправии за пари с моите хазяи ме притесняват постоянно, реших да гледам на всичко откъм веселата му страна. […] С други думи, за голяма радост на хазяина, на пощенския раздавач, когото вече рисувах, на нощните скитници, а и на самия себе си, бодърствах три нощи наред, за да рисувам, и спях през деня. Често ми се струва, че нощта е много по-жива и по-пищно обагрена от деня.

[Става дума за картината на Винсент „Нощно кафене“ – б. ред.]

/Арл, 8.09.1888/

Какъв съвет би дал, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Най-добрият живот, според мен, без дори най-малка сянка на съмнение, е дълги години да бъдеш във връзка с природата и с нещо възвишено, неизмеримо, неизказуемо, за което човек не може да намери име. Бъди близо до природата – бъди, ако настоящето го позволява, селски свещеник или учител, а предвид обстоятелствата най-подходящата професия е художник. По този начин след години живот на открито, сред природата и ръчен труд, в крайна сметка и с течение на времето постепенно от теб ще стане нещо добро и възвишено...

Това, което татко и Терстех ми вменяваха в дълг, бе всъщност само призрак на дълга. В последна сметка те говореха (не точно със същите думи): «Печели пари и ще вървиш по правия път». А Миле ми казва: «Върви по правия път (нека тази е първата ти цел, а също и борбата с голата истина) и тогава дори въпросътс парите ще се уреди, без да губиш честността си». […] Каквото и да мислят за Миле, той е, който повече от всички други ме върна назад към природата тогава, когато бях изпаднал в дълбоко отчаяние.

[…]

Ала, братко мой, тъкмо моята мъка по толкова много неща ми сочи, че аз в себе си съм скъсал завинаги с тези разбирания. Аз страдах заради тях, но всъщност мястото ми не е вече в тази среда. И сега ти казвам като брат на брата и приятел на приятеля: макар и нашата младост да е била мрачна и объркана, нека от сега нататък търсим благата светлина, която не мога да назова другояче освен le rayon blanc или la bonte [белият лъч или добротата – в превод от френски]…

/Нов Амстердам, 5.11.1883/