понеделник, 19 май 2014 г.

Споделено от Петър Илиев







 Аз съм Петър Илиев и не бих могъл да се опиша извън танца, защото това е моят живот. Произхождам от семейство, което е свързано с това изкуство, завършил съм Хореографското училище в София, започнах професионалната си кариера като солист на ансамбъл „Филип Кутев”. Това, което предопредели живота ми беше първата специализация в Американския Танцов Институт в Ню Йорк, където работих с един от гурутата на американския танц – Жак Дамбоа. След това самият аз започнах да преподавам – в Тексас, в Калифорния, в Сиатъл. Бях артистичен директор на „Уестуинд” – една от първите танцови компании в САЩ, чиято мисия е запознаването на американската публика с богатството на етническия танц. Водил съм майсторски класове по характерен танц и български народни танци в десетки колежи и университети в различни части на САЩ. Поставял съм оригинални хореографии за професионални и любителски танцови компании отвъд океана. От 2003-та преподавам характерен танц в Пасифик Нортуест Балет в Сиатъл, преподавам и в Балет Чикаго. През 2008 се завърнах в България, за да създам и тук аналог на танцовото обучение, популярно в Щатите. 
Много съм щастлив, че направих няколко изключително успешни образователни програми: пролетни и летни издания на интензивни танцови курсове Dance iT!, както и детските танцови програми „Танцуващи хлапета” за ученици от общообразователните училища. Голяма радост беше именно с тях да направим танцовата постановка „Клик”, която се игра в зала 1 на НДК през октомври 2013 г. като част от програмата на Sofia Dance Week. Сега ни предстои поредното 9-то издание на Танцова Работилница Dance iT!, а точно на 24 май ще бъде премиерата на авторския ми спектакъл „5 х 5 + 1”, който ще бъде комбинация между  различни стилове танц , плюс още едно изкуство.
Това, което ми липсва най-много е семейството и трите ми деца, които живеят в САЩ, но в същото време възможността да направя нещо за българските деца, което да разшири мирогледа им и да освободи творческата им енергия, ме вдъхновява всеки ден, тук, в България. 



Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Имам чувството, че това са моментите, когато един спектакъл, за който си работил, мине през творческия си процес и вече е на сцена. Тогава винаги се просълзявам. Независимо какъв е спектакъла. Аз знам как съм го изградил. Най-великото нещо, което изживявам е мой спектакъл на сцена. Независимо колко е добър. За мен това е успех.

А кое е най-трудното нещо, което си правил?

Преди две години се хванах да организирам тур на един много  известен български музикант и трябваше да свиря на барабани и перкусия. Имахме 25 концерта. Беше много сложно и много трудно, защото трябваше да мисля непрекъснато кога какво правя. Всеки път си казвах: „Няма ли да дойде моментът, в който ще се забавлявам, свирейки?” Нямаше такъв момент. Когато преподавам танц много се забавлявам, защото искам да изпитам онова, което те ще изпитат, когато стигнат дотам. Обичам да изпитвам удоволствие от танцовия текст, защото искам да разбера дали наистина това е нещо, от което танцьорите биха се заредили. Затова не маркирам. Винаги танцувам в клас, както бих го направил на сцена.  

В какво вярваш?

Много вярвах в любовта, вече не вярвам. Вярвам в таланта, в това че талантът, които имаш не е случаен. Той е някаква даденост, която не можеш да получиш ето така, защото си решил. Не можеш да си купиш талант. Вярвам много в предците си. Варвам, че нищо не е случайно и не се случва по някакви необясними причини. Затова вярвам, че предците ни имат връзка със всичко, което сме ние сега.

Вярваш ли в хората? 

Много. И винаги оставам разочарован. Но пак вярвам. Лъжат ме и аз пак вярвам. Понякога си казвам: „Стига де!”, но все си намирам извинение  да вярвам отново, което обикновено звучи така: „Да де, излъгаха ме, нищо, добре”.  

А в себе си?

Да. Това обаче също е малко особено - ако мога да контролирам всичко, което зависи от мен – вярвам. Но моята работа е такава, че зависи от много хора, и тогава си задавам този въпрос: доколко съм убедителен във вярата си?

Вярваш ли в Живота след Смъртта? 

Иска ми се да вярвам.

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая за танцово училище, към което да има танцова компания, която да прави много истинско, автентично, българско, модерно, световно изкуство.  

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Да. Моето семейство и децата ми. Те са в Америка. По отношение на тях правя жертва да съм тук сега, но няма как.

Миналото, настоящето или бъдещето е най-важно за теб сега?

Всичко е важно. Няма как да мисля за бъдещето, ако не си знам миналото и не знам кой съм сега.

Харесваш ли нашето време? В коя друга епоха би живял?

Много ми харесва нашето време. Всички епохи ми харесват. Исках да правя и такъв спектакъл, който обединява всички епохи. В основата на CLICK, това, което направих с децата, беше заложена именно тази идея. Това беше чудесно, защото така историята им стана интересна. Но любимата ми епоха са Средните векове.

Кое е най-важното пътуване за теб?

До Америка. Първото пътуване.

Обичаш ли Живота?

Много.

Какво е за теб той сега? Опиши ми го с три думи.

Любов, щастие и танц.

Кои са най-красивите гледки на света за теб? 

Нещото, което винаги ме кара да се засмея, е лицето на усмихнато бебе.

Къде се чувстваш най-добре? Какво ти дава усещането, че си „у дома”?

Домът е мястото, в което освен че твориш и правиш това,  което обичаш да правиш, е мястото, където се връщаш и можеш да  споделиш деня си.

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

То няма как – ако смяташ, че трябва да правиш нещо, ти просто вървиш напред.

Какво те уморява? А какво те зарежда?

Уморява ме простотията. Направо ме скапва. Уморява ме безмислието, хората, които не мислят. Много ме зареждат естествените взаимоотношения между хората, които не са свързани с всичко онова, което е свързано с първенющината. Естествените човешки взаимоотношения. Обичам хората такива, каквито са. Не ми харесва, когато едно или друго нещо се превръща във важност.

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа или влияние? 

Родителите ми и моите учители в България.

Има ли нещо, което искаш да промениш у себе си, а още не си успял? 

Да съм по-търпелив с хората.

В какъв свят искаш да живееш?

В свят без насилие, без войни и с повече обич.

Търсиш ли смисъл в Живота? 

 Е как! Винаги. Всеки ден.

А какво те кара да се чувстваш жив?

Моите деца - две момичета и едно момче.

Страхуваш ли се от Смъртта?

Да.

А от самотата?

Много. Повече, отколкото от смъртта.

Какво ти дава представа за вечност?

Нищо.

Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден...

Нищо не е съвършено. Съвършен ден е генерална репетиция, която върви добре, танцьорите си знаят всичко... Но не е съвършен, когато  после се прибираш в празен апартамент.

Какъв съвет би дал, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Да са много честни, много лоялни и непрекъснато да усъвършенстват това, което им е таланта.

Какво може да те разплаче? 

Много неща.  Спомням си, гледах веднъж един репортаж по CNN за някаква престрелка и куршума мина през прозореца в една къща и уцели дете, което си пишеше домашното. Сълзите ми направо рукнаха. Най-тъжно и болно ми става, когато децата страдат заради грубостта и глупостта на възрастните.

А какво може да те накара да се усмихнеш? 

Бебешкият смях.

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Не е подреден въобще. С живота излизане на глава няма. Аз си мисля, че го подреждам, но той въобще не се подрежда така, както аз искам.  

Какво считаш за свое най-голямо лично постижение в живота си дотук?

В личен план – това, че съм татко на три много различни деца. В професионален - създаването на Фондацията и организацията на програмата „Танцова работилница”.

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Ценя това, че съм живял във време и на място, заедно с хора, които са ме научили да уважавам таланта, мечтите и желанията си. Всичко, което се е случило, всички хора, които съм срещнал, са изиграли своята роля, за да съм това, което съм сега. И затова съм им благодарен.  




Интервюто бе осъществено, благодарение на Михаела Петрова !

Няма коментари:

Публикуване на коментар