Споделено от Деси Радомирова

11 декември 2016

Поглеждам датата, на която получих въпросите от Криси. Вече повече от две години. Време, в което проектът "Един от нас споделя" изживя безценни мигове на откровения и съпричастност, на себетърсене и себеоткриване чрез другите. Време, което ми беше нужно да си повярвам, че има какво да споделя; че съм способна да го направя естествено и пречистващо; че съм достойна да бъда част от този проект; че няма да предам погрешни послания, повлияна от поредната ми метаморфоза; че съм открила и възприела по-голямата част от истината за себе си. И макар че цял живот работя с думи, този проект ме накара да проверя точния смисъл на много от тях в речника :) Благодаря ти, Криси, за това предизвикателство!

На 41. И вечно между две епохи, два свята, две (и повече) култури, две личности, "две оръдия на труда"... Това съм аз – между и по средата. Не обичам крайностите! Обичам мостове и топли връзки ;)

Между две епохи: на социалистическото ми детство (!първите седем са наистина важни), на преходната ми демократична младост и на капиталистическия ми живот. 

Между два свята: този на моята България, всеки спомен от която предизвиква в мен едновременно усмивка и сълза; и този на моето "днес", където приятелите ми са с различен цвят на кожата, вярват и празнуват различни светии и възкресения, а имената им Пиер, Мустафа, Ху Чонг ми напомнят да се чувствам благодарна и щастлива, че съм част от този Ноев ковчег. Такива бяха първите ми мисли, когато започнах моя нов живот тук, в Монреал, преди близо 7 години. Такива са и сега. Тук разбираш истинското значение на думите толерантност и вежливо лицемерие, различност и универсалност.

Между две култури: на старинна, аристократична, снобска в някои отношения и все пак неповторима Европа; и на силно свободолюбива, търсеща семплост Америка (!тук не става дума за САЩ, а за всичките Америки :)). На езика на изкуството, тази разлика бих я сравнила с разликата между една барокова картина и една индианска рисунка. Първата – пищна, претрупана с детайли и маниерност. Втората – семпла, буквална, понякога излъчваща дори наивитет.

Културният шок е много интересно и полезно изживяване, когато не си турист, а заселник. Когато искаш да се установиш, да дадеш и да получиш история и бъдеще в един напълно различен свят, а си вече на 40. Всичко е едновременно трудно и  забавно: мерките са в либри и така както си свикнал да гледаш единичната цена за килограм, трябва да се пренастроиш, че обявената цена е за 0,453 гр. и то без таксите (ДДС-то). Тях никога не ги обявяват в цената. Трябва да свикнеш да се мериш в стъпки, а не в сантиметри, да се редиш на опашка при първата врата на рейса, откъдето всички се качват по реда на пристигането им на спирката; да не търсиш сифон в банята или крушка на тавана в хола, защото в повечето обикновени жилища под наем такива не съществуват; но пък с години наред можеш да не заключваш входната врата, освен ако не тръгнеш на дълго пътуване; трябва да знаеш, че постоянно и по няколко пъти на ден могат да те питат "Как си?", но така всъщност ти казват просто "Здравей"; никъде няма да видиш цигари, изложени на видно място, защото са скрити в шкафове и трябва специално да попиташ за тях; алкохол можеш да си купиш само и единствено от един вид държавни магазини до определен час... и т.н. и т.н. И в цялата тази различност на бита, ежедневно установяваш колко еднакви сме в душите си. Толкова еднакви пословици и поговорки открих, създавани в  различни краища на света, но учудващо приличащи си по формулировка и послание.

Между две личности: на артиста със свободен дух и вечно неспокойна мисъл, недисциплиниран график, нездравословен оптимизъм, интуитивни избори и... цялата вселена от изпепеляващи противоречия; и на конвенционалния социален индивид, който държи да бъде отговорен, пунктуален, ефикасен и разни други качества, които правят едно CV рентабилно. Или една майка – успешна.

Между два инструмента: думите и изображенията. В началото бе Словото! Журналист, редактор, сценарист, копирайтър – 20 години. Когато пристигнах в Канада, подтиквана от новата реалност, реших, че е време да дам път на още една душевна нужда. Винаги ми е липсвало това, да имам умението да подкрепям думите си с правилните изображения. Работила съм с много талантливи дизайнери и ги виждах като богове. Те ме омагьосаха с начина, по който завършваха и одухотворяваха моето слово. Тук изучих занаята на графичния дизайнер. Невероятно е след 20 години да се върнеш на ученическата скамейка, да учиш същите неща, като История на изкуството например, но с две интересни подробности: първият път беше през призмата на Словото, при това според европейските школи и стандарти и моята неопитна мисъл; вторият път стана ясно, че преди Словото всъщност са били рисунките и че либералният американски стил би могъл да бъде чудесен партньор на европейската класика, без непременно някой да е водещ.

И така аз ги ожених – Словото и Изображението, Европа и Америка, Първоизточника и Новите технологии. Това работя днес. Използвам целия си опит от общуването ми с печатното слово, за да го съхраня по най-добрия начин за поколенията. Създавам дигиталните архиви на Националната библиотека на Канада, на канадски и американски университети като  Харвард, Йейл, Принстън... и не спирам да благодаря за това благословение! За магията да се докосна физически до хилядолетни световни творби, скрити в тези библиотеки. За провокацията да се фамилиаризирам с особеностите на иврит, арабска, азиатска или латинска писмености. И всеки път да се просълзявам като попадна на моята кирилица!

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

По принцип всяко ново начало, изпълнено с нови планове, надежди и сили.

И всеки път след някаква загуба,  падане и пропадане, когато въпреки всичко започваш да се изправяш: онзи особен вид енергия и воля да продължиш;  онова облекчение, че си преодолял нещо или себе си, които са толкова концентрирани в тези моменти и които са като емоционален аспирин, който ти помага да не губиш надежда при следващи трудности.

Също и всеки път, когато усетиш, че си нужен и значим за някого или за нещо. Защото аз съм от хората, които не умеят да бъдат щастливи сами по себе си.

А кое е най-трудното нещо, което си правила или преживявала?

Да правя това, което знам, че е правилно, но нямам сили за него. Да казвам НЕ. Да спра да мисля. Да преодолея безвъзвратните загуби.

В какво вярваш?

Безпрекословно и безусловно, в Бог! И в това, че трябва да има баланс – във възприятията и в действията. Относно възприятията – мое мнение е, че не е коректно да виждаш всичко в бяло, нито бялото като абсолютно такова. Дори според науката, то е равномерното наличие на всички цветове до яркостно сиво. Пак според нея, черното е много относителен цвят, например върху предмет в много силна сянка, много тъмни цветове могат да се възприемат грешно за черни, а при по-добра осветеност те да са със собствен цвят. Що се отнася за действията – смятам, че е отговорно всеки да извършва задълженията си, според ролите, които си е избрал. В противен случай някъде остава дупка и някой друг трябва да я запълни, което вече не е баланс, а компромис.

Вярваш ли в хората?

Разбира се, че вярвам. Виждам ги, докосвам ги, общувам с тях всеки ден. Учудват ме, нараняват ме, възвисяват ме, всеки миг. Вярвам и в светлото им начало, и в тъмната им среда, и в добрия им край. Най-точният отговор на този въпрос намирам в индианската притча за двата вълка във всеки от нас – добрият и злият. Побеждава този, когото нахраниш.

А в себе си?

Вярвам в това, че винаги едни и същи слабости ще ме отвеждат в нежелани житейски посоки и в това, че всеки път различни, само мои си чудатости ще ме изваждат от тези ситуации. Защото установих, че не мога да се променя. И затова вярвам в себе си, защото мога да разчитам на постоянството си.

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Смятам, че мечтите зависят от нас, а се надяваме за неща, които зависят и от някой друг. Затова мечтая смело, но все по-често за простички неща, които понякога са ми по-трудно постижими. Надявам се умерено, но никога не спирам да го правя.

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Бих искала да кажа, че ако е наистина важно, ще намериш време. Но познавам горчивината от погрешна преценка и затова просто се моля да усещам навреме за кое му е времето. 

"La nuit je mens"

Важна ли е прошката в твоя живот?

Да. Точно както по естествен начин ти идва да си измиеш ръцете или да си изпереш дрехата, когато си ги изцапал.

Миналото, настоящето или бъдещето е най-важно за теб сега?

И трите! Обичам и ценя завръщанията, те са причината да бъда такава, каквато съм. В миналото, аз лично, намирам по-скоро утеха и гордост, отколкото разочарование. Все още е голямо предизвикателство за мен, да "живея за мига". Оценявам нещата в настоящето, но ми е трудно да им се насладя. Сякаш това се случва една идея по-късно.  Явно  имам нужда да погледна отстрани. Мисълта за бъдеще ми е също толкова важна, мобилизира ме. Не ми е важно какво ще се случи, не правя дългосрочни планове (!вече не), важно ми е да съм на пистата – в това или друго измерение.

Харесваш ли нашето време? В коя друга епоха би живяла?

Да, харесвам нашето ветровито и пъстроцветно време, макар че понякога ми е трудно да се впиша в него. Не знам дали бих искала да живея в друга епоха, по-скоро са ми интересни различни моменти във времето. Но със сигурност знам, че не бих могла да живея във време, когато хората са заместени от машини и технологии.

Кое пътуване е най-важно за теб?

Това, което предстои. Обичам да пътувам  във всякакъв смисъл, с изключение на сутрините, когато ми се налага да се боря с градския транспорт :) Обожавам пътуванията в света на сина ми – колко познати места и непознати пътища има там?! Обожавам дъщеря ми да ме съпровожда в моите пътувания – колко мъдрост, искреност и момичешка лудост има в тях?! Вълнувам се, променям се, губя се и се преоткривам с всяко пътуване към и със съпруга ми, вече 20 години. Това са най-важните ми пътувания и най-вече това да ги има.

Обичаш ли Живота?

Да, но често ми се случва и да го мразя :) Мисля, че това е нормално, когато нещо не ни е безразлично. А Животът определено не ми е БЕЗразличен.

Какво е за теб той сега? Опиши ми го с три думи.

Движение, Страст, Благодарност

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Светлите, когато светлината рисува и не детайлът е важен, а цялата картина. И тъмните, когато тъмнината подчертава и всеки детайл е важен, като например нощното небе, без чиято ноктюрност блясъкът на звездите няма да е същият. Така е с гледките за очите. Но според мен е така и с гледките за мисълта – когато всичко е ОК, подредено, меко и ефирно, ти не искаш да губиш време в детайли, а да се насладиш на всеки миг светлина. Когато си в тъмнина е трудно да видиш цялата картина, затова се съсредоточаваш върху детайлите. И насладата идва от проблясъците.

Иначе, имам три любими гледки: на безкрайна водна шир; на светлини – вечерни улици, коледна украса; и на спонтанни усмивки.

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

В моментите на Съзидание! Без значение дали съм в метрото, на компютъра, на мивката, в Европа или в Америка.

Петър Чухов споделя...

снимка: Ивайло Хранов

Петър Чухов, работя в Столична библиотека, пиша (предимно) стихове и проза, свиря рок в различни групи и си падам по бирата с характер.

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Странното е, че често ми се случва да си спомням като за хубави за такива моменти, в които съм се чувствал зле и ми е било трудно. Явно, за да остане красив един спомен, е нужна пълнота на преживяването. След време болката изчезва, но усещането за пълнота – не.

А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?

Всяко нещо, което е ненавременно, според мен се преживява като трудно. Така че непрекъснато имам  такива сблъсъци, но за съжаление не мога да измеря интензитета им и да определя кой е бил най-тежък. А и, както вече споменах, след време много от тези неща се превръщат в хубави спомени.

В какво вярваш?

В различните моменти – в различни неща. За мен вярата не е константа. С непрекъснатата промяна  на познанието (или илюзиите) ни за нещата се променя и отношението ни към тях. Затова според мен не е чудно, ако днес вярваш в едно, а утре – дори в неговата противоположност.

Вярваш ли в хората?

Не знам дали думата е вяра. По-скоро приемам хората, както и всичко останало, което съществува.

А в себе си?

Ако вярвам в нещо по отношение на себе си, то е в способността си да се изненадвам. И мисля, че това не е малко.

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Да не спирам да се движа – и в буквален, и в преносен смисъл. За мен движението е най-чистата форма на съществуване. Колкото повече се движиш, толкова повече си жив.

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Времето никога не ми достига, но ме достига, а аз често пъти не мога да го достигна. Успокоявам се, че не само с мен е така, че явно това е едно от проклятията на мислещите същества, които не живеят само в мига и за мига.

Важна ли е прошката в твоя живот?

Да, мисля, че без да прощаваш и да бъдеш простен е невъзможно да живееш. Както и обратното – благодарение на прошката, можеш да преживееш всичко.

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

За мен истинското настояще е там, където са побрани и миналото, и бъдещето. Ако свържа това с отговора ми на един от предишните въпроси, бих казал, че всеки миг на homo sapiens е капка вечност.

Харесваш ли нашето време?

Да, мисля, че днес имаме от всичко, макар и понякога да ни се струва, че от всичко не ни достига.

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

За мен самото пътуване е важно като движение, независимо дали е прекосяване на няколко улички или прелитане над океана. Наслаждавам се и на едното, и на другото.

Какво е Животът за теб сега? Опиши ми го с три думи.

Красива, взискателна привилегия.

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Тези, пред които заставам.

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

На този въпрос съм отговарял и друг път. В хотелските стаи обикновено се чувствам най „у дома”.

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Мисълта, че от слабостта винаги става по-лошо.

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Баща ми, но повече с липсата, отколкото с присъствието си, като по този начин явно е оставял достатъчно пространство,  за да мога да го идеализирам.

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Да. И го правя.

Намерил ли си призванието си?

Не мисля, че човек има само едно призвание. Аз съм намерил поне две.

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Думата не е страх, по-скоро леко неприятно чувство за неизбежност, а неизбежността обикновено създава усещане за безсилие. За живота (или Живота) след смъртта не мисля – по този въпрос се смятам за дълбоко некомпетентен.

А какво те кара да се чувстваш жив?

Всичко.

Какво е за теб самотата?

Нещо като дългогодишна съпруга, която от време на време успява да се държи като любовница.

Какво ти дава представа за вечност?

За мен вечността е отвъд представите.

Какви чувства изпитваш най-често?

Смесени.

Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден...

Щастието е да не се замисляш за щастието. А съвършеният ден е въобще да не се замисляш.

Какъв съвет би дал, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Поводите за радост не (би трябвало да) са свързани само с нас.

Какво може да те разплаче?

Усещането за красота, когато няма с кого да бъде споделено.

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Подходящото присъствие – независимо дали на хора или неща.

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той?

Това може да каже само този, който е извън живота (ми).

Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Предполагам (и се надявам).

Какво цениш най-много в живота си?

Това, че все още продължава.

За какво чувстваш най-голяма благодарност?

За илюзиите, от които се изгражда реалността.

 ~



Надгробният камък
на баща ми
стърчи като айсберг
в мъртво море

половин метър
е видимата му част
невидимата
е в мен