вторник, 13 декември 2016 г.

Споделено от Деси Радомирова




11 декември 2016

Поглеждам датата, на която получих въпросите от Криси. Вече повече от две години. Време, в което проектът "Един от нас споделя" изживя безценни мигове на откровения и съпричастност, на себетърсене и себеоткриване чрез другите. Време, което ми беше нужно да си повярвам, че има какво да споделя; че съм способна да го направя естествено и пречистващо; че съм достойна да бъда част от този проект; че няма да предам погрешни послания, повлияна от поредната ми метаморфоза; че съм открила и възприела по-голямата част от истината за себе си. И макар че цял живот работя с думи, този проект ме накара да проверя точния смисъл на много от тях в речника :) Благодаря ти, Криси, за това предизвикателство!

На 41. И вечно между две епохи, два свята, две (и повече) култури, две личности, "две оръдия на труда"... Това съм аз – между и по средата. Не обичам крайностите! Обичам мостове и топли връзки ;)

Между две епохи: на социалистическото ми детство (!първите седем са наистина важни), на преходната ми демократична младост и на капиталистическия ми живот. 

Между два свята: този на моята България, всеки спомен от която предизвиква в мен едновременно усмивка и сълза; и този на моето "днес", където приятелите ми са с различен цвят на кожата, вярват и празнуват различни светии и възкресения, а имената им Пиер, Мустафа, Ху Чонг ми напомнят да се чувствам благодарна и щастлива, че съм част от този Ноев ковчег. Такива бяха първите ми мисли, когато започнах моя нов живот тук, в Монреал, преди близо 7 години. Такива са и сега. Тук разбираш истинското значение на думите толерантност и вежливо лицемерие, различност и универсалност.

Между две култури: на старинна, аристократична, снобска в някои отношения и все пак неповторима Европа; и на силно свободолюбива, търсеща семплост Америка (!тук не става дума за САЩ, а за всичките Америки :)). На езика на изкуството, тази разлика бих я сравнила с разликата между една барокова картина и една индианска рисунка. Първата – пищна, претрупана с детайли и маниерност. Втората – семпла, буквална, понякога излъчваща дори наивитет.
Културният шок е много интересно и полезно изживяване, когато не си турист, а заселник. Когато искаш да се установиш, да дадеш и да получиш история и бъдеще в един напълно различен свят, а си вече на 40. Всичко е едновременно трудно и  забавно: мерките са в либри и така както си свикнал да гледаш единичната цена за килограм, трябва да се пренастроиш, че обявената цена е за 0,453 гр. и то без таксите (ДДС-то). Тях никога не ги обявяват в цената. Трябва да свикнеш да се мериш в стъпки, а не в сантиметри, да се редиш на опашка при първата врата на рейса, откъдето всички се качват по реда на пристигането им на спирката; да не търсиш сифон в банята или крушка на тавана в хола, защото в повечето обикновени жилища под наем такива не съществуват; но пък с години наред можеш да не заключваш входната врата, освен ако не тръгнеш на дълго пътуване; трябва да знаеш, че постоянно и по няколко пъти на ден могат да те питат "Как си?", но така всъщност ти казват просто "Здравей"; никъде няма да видиш цигари, изложени на видно място, защото са скрити в шкафове и трябва специално да попиташ за тях; алкохол можеш да си купиш само и единствено от един вид държавни магазини до определен час... и т.н. и т.н. И в цялата тази различност на бита, ежедневно установяваш колко еднакви сме в душите си. Толкова еднакви пословици и поговорки открих, създавани в  различни краища на света, но учудващо приличащи си по формулировка и послание.

Между две личности: на артиста със свободен дух и вечно неспокойна мисъл, недисциплиниран график, нездравословен оптимизъм, интуитивни избори и... цялата вселена от изпепеляващи противоречия; и на конвенционалния социален индивид, който държи да бъде отговорен, пунктуален, ефикасен и разни други качества, които правят едно CV рентабилно. Или една майка – успешна.

Между два инструмента: думите и изображенията. В началото бе Словото! Журналист, редактор, сценарист, копирайтър – 20 години. Когато пристигнах в Канада, подтиквана от новата реалност, реших, че е време да дам път на още една душевна нужда. Винаги ми е липсвало това, да имам умението да подкрепям думите си с правилните изображения. Работила съм с много талантливи дизайнери и ги виждах като богове. Те ме омагьосаха с начина, по който завършваха и одухотворяваха моето слово. Тук изучих занаята на графичния дизайнер. Невероятно е след 20 години да се върнеш на ученическата скамейка, да учиш същите неща, като История на изкуството например, но с две интересни подробности: първият път беше през призмата на Словото, при това според европейските школи и стандарти и моята неопитна мисъл; вторият път стана ясно, че преди Словото всъщност са били рисунките и че либералният американски стил би могъл да бъде чудесен партньор на европейската класика, без непременно някой да е водещ.
И така аз ги ожених – Словото и Изображението, Европа и Америка, Първоизточника и Новите технологии. Това работя днес. Използвам целия си опит от общуването ми с печатното слово, за да го съхраня по най-добрия начин за поколенията. Създавам дигиталните архиви на Националната библиотека на Канада, на канадски и американски университети като  Харвард, Йейл, Принстън... и не спирам да благодаря за това благословение! За магията да се докосна физически до хилядолетни световни творби, скрити в тези библиотеки. За провокацията да се фамилиаризирам с особеностите на иврит, арабска, азиатска или латинска писмености. И всеки път да се просълзявам като попадна на моята кирилица!









Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

По принцип всяко ново начало, изпълнено с нови планове, надежди и сили.
И всеки път след някаква загуба,  падане и пропадане, когато въпреки всичко започваш да се изправяш: онзи особен вид енергия и воля да продължиш;  онова облекчение, че си преодолял нещо или себе си, които са толкова концентрирани в тези моменти и които са като емоционален аспирин, който ти помага да не губиш надежда при следващи трудности.
Също и всеки път, когато усетиш, че си нужен и значим за някого или за нещо. Защото аз съм от хората, които не умеят да бъдат щастливи сами по себе си.

А кое е най-трудното нещо, което си правила или преживявала?

Да правя това, което знам, че е правилно, но нямам сили за него. Да казвам НЕ. Да спра да мисля. Да преодолея безвъзвратните загуби.

В какво вярваш?

Безпрекословно и безусловно, в Бог! И в това, че трябва да има баланс – във възприятията и в действията. Относно възприятията – мое мнение е, че не е коректно да виждаш всичко в бяло, нито бялото като абсолютно такова. Дори според науката, то е равномерното наличие на всички цветове до яркостно сиво. Пак според нея, черното е много относителен цвят, например върху предмет в много силна сянка, много тъмни цветове могат да се възприемат грешно за черни, а при по-добра осветеност те да са със собствен цвят. Що се отнася за действията – смятам, че е отговорно всеки да извършва задълженията си, според ролите, които си е избрал. В противен случай някъде остава дупка и някой друг трябва да я запълни, което вече не е баланс, а компромис.

Вярваш ли в хората?

Разбира се, че вярвам. Виждам ги, докосвам ги, общувам с тях всеки ден. Учудват ме, нараняват ме, възвисяват ме, всеки миг. Вярвам и в светлото им начало, и в тъмната им среда, и в добрия им край. Най-точният отговор на този въпрос намирам в индианската притча за двата вълка във всеки от нас – добрият и злият. Побеждава този, когото нахраниш.

А в себе си?

Вярвам в това, че винаги едни и същи слабости ще ме отвеждат в нежелани житейски посоки и в това, че всеки път различни, само мои си чудатости ще ме изваждат от тези ситуации. Защото установих, че не мога да се променя. И затова вярвам в себе си, защото мога да разчитам на постоянството си.

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Смятам, че мечтите зависят от нас, а се надяваме за неща, които зависят и от някой друг. Затова мечтая смело, но все по-често за простички неща, които понякога са ми по-трудно постижими. Надявам се умерено, но никога не спирам да го правя.

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Бих искала да кажа, че ако е наистина важно, ще намериш време. Но познавам горчивината от погрешна преценка и затова просто се моля да усещам навреме за кое му е времето. 








Важна ли е прошката в твоя живот?

Да. Точно както по естествен начин ти идва да си измиеш ръцете или да си изпереш дрехата, когато си ги изцапал.

Миналото, настоящето или бъдещето е най-важно за теб сега?

И трите! Обичам и ценя завръщанията, те са причината да бъда такава, каквато съм. В миналото, аз лично, намирам по-скоро утеха и гордост, отколкото разочарование. Все още е голямо предизвикателство за мен, да "живея за мига". Оценявам нещата в настоящето, но ми е трудно да им се насладя. Сякаш това се случва една идея по-късно.  Явно  имам нужда да погледна отстрани. Мисълта за бъдеще ми е също толкова важна, мобилизира ме. Не ми е важно какво ще се случи, не правя дългосрочни планове (!вече не), важно ми е да съм на пистата – в това или друго измерение.

Харесваш ли нашето време? В коя друга епоха би живяла?

Да, харесвам нашето ветровито и пъстроцветно време, макар че понякога ми е трудно да се впиша в него. Не знам дали бих искала да живея в друга епоха, по-скоро са ми интересни различни моменти във времето. Но със сигурност знам, че не бих могла да живея във време, когато хората са заместени от машини и технологии.

Кое пътуване е най-важно за теб?

Това, което предстои. Обичам да пътувам  във всякакъв смисъл, с изключение на сутрините, когато ми се налага да се боря с градския транспорт :) Обожавам пътуванията в света на сина ми – колко познати места и непознати пътища има там?! Обожавам дъщеря ми да ме съпровожда в моите пътувания – колко мъдрост, искреност и момичешка лудост има в тях?! Вълнувам се, променям се, губя се и се преоткривам с всяко пътуване към и със съпруга ми, вече 20 години. Това са най-важните ми пътувания и най-вече това да ги има.

Обичаш ли Живота?

Да, но често ми се случва и да го мразя :) Мисля, че това е нормално, когато нещо не ни е безразлично. А Животът определено не ми е БЕЗразличен.

Какво е за теб той сега? Опиши ми го с три думи.

Движение, Страст, Благодарност

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Светлите, когато светлината рисува и не детайлът е важен, а цялата картина. И тъмните, когато тъмнината подчертава и всеки детайл е важен, като например нощното небе, без чиято ноктюрност блясъкът на звездите няма да е същият. Така е с гледките за очите. Но според мен е така и с гледките за мисълта – когато всичко е ОК, подредено, меко и ефирно, ти не искаш да губиш време в детайли, а да се насладиш на всеки миг светлина. Когато си в тъмнина е трудно да видиш цялата картина, затова се съсредоточаваш върху детайлите. И насладата идва от проблясъците.
Иначе, имам три любими гледки: на безкрайна водна шир; на светлини – вечерни улици, коледна украса; и на спонтанни усмивки.







Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

В моментите на Съзидание! Без значение дали съм в метрото, на компютъра, на мивката, в Европа или в Америка.


Няма коментари:

Публикуване на коментар