вторник, 10 ноември 2020 г.

Споделено от Достоевски !

 



Фьодор Михайлович Достоевски. Роден на 11 ноември (нов стил, 30 октомври - стар стил) 1821 г. в Москва, умира на 28 януари (стар стил) 1881 г. в Санкт Петербург, на 59 години.

Няма нужда от представяне...

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Откриването на паметника [на Пушкин – имало е „Пушкинови тържества” в Москва, юни 1880, една година преди смъртта на Достоевски] стана вчера, но как да го описвам? Вече трета нощ спя само по пет часа... Тълпи мъже и дами идваха при мен зад кулисите да ми стиснат ръката. През антракта се разходих из залата и множество хора, младежи и възрастни, и дами, се хвърляха към мен, казвайки: „Вие сте нашият пророк, вие ни направихте по-добри, когато прочетохме „Братя Карамазови”.” (С една дума, аз се убедих, че „Карамазови” имат колосално значение.) Днес, като излизах от сутрешното заседание, на което не говорих, се случи същото... Младежта ме посрещна, щом пристигнах, чествуваше ме, ухажваше ме, държаха ми възторжени речи – и това още преди обяда. ...Аз не исках да говоря, но към края на обяда наскачаха от масата и ме накараха да говоря. Казах само няколко думи – рев от ентусиазъм, буквално рев. След това, вече в другата зала, ме наобиколи плътна тълпа – много и пламенно говореха... След това цялата тази тълпа се втурна подире ми по стълбите и без палта, без шапки, излязоха след мен на улицата и ме качиха на файтон. И изведнъж се хвърлиха да ми целуват ръцете – и не един, а десетки хора, и не само младежи, а беловласи старци. ...

Тая заран се състоя четенето на моята реч при „Любителите”. Залата беше препълнена. Не, Аня [съпругата на Достоевски], не, ти никога не можеш да си представиш ефекта, който произведе тя! Какво са моите петербургски успехи! Нищо, нула в сравнение с това! Когато излязох, залата гръмна от ръкопляскания и дълго, твърде дълго не ми позволяваха да чета. Аз се покланях, правех жестове, молейки да ми позволят да чета – нищо не помагаше: възторг, ентусиазъм (всичко е от „Карамазови”!). Накрая започнах да чета – прекъсваха ме буквално на всяка страница, а понякога и на всяко изречение с гръм от ръкопляскания. Четях високо, разпалено. Всичко, което бях написал за Татяна [героинята от „Евгений Онегин” най-вероятно], бе прието с ентусиазъм. Когато провъзгласих накрая за всемирното единение на хората, залата стана като истерична; когато завърших – няма да ти говоря за рева, за този вопъл от възторг – непознати хора сред публиката плачеха, ридаеха, прегръщаха се един друг и се кълняха един на друг да бъдат по-добри, занапред да не се мразят един друг, а да се обичат. Редът на заседанието се наруши – всички се втурнаха към мен на естрадата – гранд-дами, студентки, държавни секретари, студенти – всички те ме прегръщаха, целуваха. ...Всички, буквално всички плачеха от възторг... „Пророк, пророк!” – крещяха в тълпата. Тургенев, за когото аз вмъкнах добра дума в речта си, се хвърли да ме прегръща просълзен... „Вие сте гений, вие сте повече от гений!” ми казваха. Аксаков (Иван) се втурна на естрадата и обяви на публиката, че моята реч – не е просто реч, а историческо събитие! Облак беше затъмнил хоризонта и думите на Достоевски като изгряло слънце всичко разпръснаха, всичко осветиха. От тоя момент настъпва братство и няма да има недоумения. „Да, да!” – закрещяха всички и отново прегръдки, отново сълзи. Заседанието се закри... Пълна, най-пълна победа. Юриев (председателят) удари звънчето и обяви, че Дружеството на любителите на руската словесност единодушно ме избира за свой почетен член. Отново викове. Почти след цял час прекъсване заседанието продължи. Никой вече не искаше да чете.  Аксаков излезе и обяви, че няма да чете речта си, защото всичко е казано и всичко е разрешило великото слово на нашия гений – Достоевски. ...Четенето продължи, а междувременно направиха заговор. Аз отмалях и понечих да си вървя, но ме задържаха насила.  През това време бяха успели да купят най-богат, 2 аршина в диаметър, лавров венец и в края на заседанието множество дами (повече от сто) се втурнаха на естрадата [сцената] и ме увенчаха пред цялата зала с венец: „За руската жена, за която вие се изразихте толкова хубаво!” Всички плачеха, отново ентусиазъм. Кметът на града Третяков ми поблагодари от името на град Москва. Съгласи се, Аня, че си заслужаваше да остана: това е залог за бъдещето, залог за всичко, дори аз да умра.

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?

Скоро ще станат пет години, откакто съм под конвой сред тълпа от хора и нито час не съм бил сам. Да оставаш сам е потребност нормална, както да ядеш и пиеш, иначе в този насилствен комунизъм ще се превърнеш в човекомразец. Обществото на хората се превръща в отрова и зараза, и ето от това нетърпимо мъчение аз си патех най-много през тези години. Случваха ми се и на мен такива минути, когато ненавиждах всеки срещнат, прав или виновен, и гледах на тях като на крадци, които безнаказано крадат моя живот. Най-непоносимото нещастие е когато сам ставаш несправедлив, зъл, гаден; съзнаваш го, дори се упрекваш – и не можеш да надвиеш себе си.

[споделено в писмо, февруари 1854 г.]

 

В какво вярваш?

Ще ви кажа за себе си, че аз съм дете на века, дете на неверието и съмнението до този момент, и даже (знам това) – до гроба. Какви страшни мъчения ми струваше и ми струва сега тази жажда да вярвам, която е толкова по-силна в душата ми, колкото повече са в мен противните доводи. И все пак, Бог ми изпраща понякога минути, в които съм съвсем спокоен. В тези минути аз обичам и намирам, че съм обичан от другите, и в такива минути аз изградих в себе си символ на вярата, в който за мен всичко е ясно и свято. Този символ е много прост, ето го: да вярвам, че няма нищо по-прекрасно, по-дълбоко, по-симпатично, по-разумно, по-мъжествено и по-съвършено от Христа, и не само няма, но и с ревностна любов си повтарям, че не може и да има. Не стига това, ами ако някой ми докаже, че Христос е извън истината и действително се окаже, че истината е извън Христос, то на мен повече би ми се искало да остана с Христос, отколкото с истината.

[споделено в писмо, февруари 1854 г.]

 

Вярваш ли в хората?

...Да бъдеш човек между хората и да останеш такъв винаги, в каквито и да е нещастия да не се отчаеш и да не паднеш духом – ето какво е животът, ето каква е неговата задача.

[писмо от 22 декември 1849 г.]

Който е изпитал в живота си тежка участ и е познал нейната горчивина, особено в някои мигове, той разбира колко сладко е в такова време да срещнеш  съвсем неочаквано братско съчувствие.

[1855]

Аз не искам и не мога да вярвам, че злото е нормално състояние на хората.

[из „Дневник писателя”, 1877]

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Искам всяко мое произведение да бъде особено хубаво. Погледни Пушкив и Гогол. Не са написали много, а и двамата ги чакат паметници.

[писмо, февруари 1845]

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Няма да ми повярваш. Ето вече трета година от моето литературно поприще съм като замаян. Не виждам живота, нямам време да се опомня, науката си отива, поради липса на време. Иска ми се да се спра. Създадоха ми съмнителна известност и не знам докога ще продължи този ад. Прибави тук и бедността, и срочната работа – да имах покой!

Боря се с моите дребни кредитори като Лаокоон със змиите.

Всеки мой неуспех ме поболяваше. Щом действително имам талант, значи трябва да се заема с него сериозно, да не рискувам, да изпипвам творбите си, а не да настройвам срещу себе си своята съвест и да се измъчвам от разкаяние, и най-сетне – да щадя името си, тоест единствения капитал, който притежавам.

[из писма, 1847-1849 г.]

От бедност съм принуден да бързам и да пиша за пари, следователно – непременно да развалям [идеите]. [1859 г.]

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш?

Безкрайно е само бъдещето, вечно зовящо, вечно ново, и то също има своя върховен момент, който трябва да се търси, и това вечно търсене се нарича живот. И колко мъчителна тъга има в ентусиазма на поета!...

[1861]

 

Харесваш ли нашето време?

Епично, безучастно спокойствие в наше време няма и не може да има...

Колкото човек е по-способен да откликва на историческото и общочовешкото, толкова по-широка е неговата натура, толкова по-богат е животът му и толкова по-способен е такъв човек за прогрес и развитие.

[1861]

 





 

Страхуваш ли се от смъртта?

Сама по себе си смъртта е отвратително нещо, но нейното очакване – още повече. [1861 г.]

Ние, петрашевците, стояхме на ешафота и изслушвахме нашата присъда без ни най-малко разкаяние. ...Мисля, че няма да сгреша, ако кажа, че тогава, в ония минути, ако не всички, то почти всички биха сметнали за безчестие да се отрекат от своите убеждения... Смъртната присъда чрез разстрел, която ни бе съобщена предварително на всички, бе прочетена съвсем не на шега; почти всички осъдени бяхме уверени, че тя ще бъде изпълнена и изживяхме десет ужасни, неизмеримо страшни минути в очакване на смъртта.

[1873 г., „Дневник писателя”]

Аз все мисля за моята смърт... и за това какво ще оставя на теб и децата. Всички смятат, че ние имаме пари, а ние нямаме нищо. Сега на врата ми тегнат „Карамазови”, трябва да ги завърша добре, майсторски да ги отработя, а това е трудна и рискована работа, ще ми отнеме много сили. Но е творба също и съдбовна – тя трябва да затвърди името ми, иначе няма да имаме никакви надежди. ...Нужна е енергична мярка, иначе никога нищо няма да стане. [из писмо до съпругата му Анна, 1879 г.]

 

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб?

Животът е дар, животът е щастие, всяка минута би могла да бъде век от щастие.

[в писмо, 1849]

Независимо от всички загуби аз горещо обичам живота, обичам го заради самия живот, и – сериозно – все още се каня да започна моя живот. Скоро ще навърша петдесет години, а все още никак не мога да разбера – завършвам ли живота си или едва сега го започвам? Ето главната черта на моя характер, а може би и на моята дейност. [1871 г.]

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Красотата винаги е полезна. Човечеството има постоянна потребност от красота и от нейния висш идеал. Красотата е хармония и спокойствие. Тя е присъща на всичко здраво, тоест най-жизнено и е потребност на човешкия организъм. Тя е хармония, в нея е залогът на успокоението; тя въплъщава за човека и човечеството неговите идеали. Потребността от красота и от творчество, което да я пресъздава, е неразделна от човека и без нея може би човек не би искал да живее на света. [1861 г.]

Русите [руснаците] умеят да ценят красотата и са жадни за нея.

Цветята – това са надежди. [1876 г.]

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

След три месеца – две години, откакто съм в чужбина. Според мен това е по-лошо от заточение в Сибир. Говоря сериозно и без преувеличение. Аз не разбирам русите [руснаците] в чужбина. Ако тук има такова слънце и небе, и такива – наистина чудеса на изкуството, нечували и невъобразими, буквално казано, каквито са тук във Флоренция, то в Сибир, когато излязох от каторгата, имаше други преимущества, които тук няма, и главното – руски хора и родина, без които аз не мога да живея.

Аз непременно трябва да се върна в Русия... Без Русия ще загубя и последните си сили и талант. Чувствам това, с цялото си същество го чувствам. Не обичам този уединен живот, в ъгъла. В чужбина е хубаво да пътуваш из големите градове и по красиви места, мимоходом, а постоянно да живееш е тежко.

Тук аз затъпявам и се ограничавам, изоставам от Русия. Няма руски въздух и хора няма. А и съвсем не разбирам руските емигранти. Това е лудост!

Спомням си и мисля за Русия всеки ден, до опиянение, иска ми се да се върна по-скоро, на всяка цена... Измъчва ме мечтата да уредя връщането си през тази година, ще положа всички усилия. Ах, Николай Николаевич, толкова ми е непоносимо да живея в чужбина, че просто нямам думи.

[из писма, от периода 1868 – 1870 г.]

 

Какви чувства изпитваш най-често?

Не зная ще стихнат ли някога моите тъжни мисли? Едно-едничко състояние е отсъдено на човека – неговата духовна атмосфера се състои от сливането на небето със земята. Тъжно е да се живее без надежда... [1838 г.]

В душата ми имаше своего рода огън, в който аз вярвах, а какво ще излезе от това, не ме тревожеше много...

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Аз произлизам от руско и благочестиво семейство. Откакто се помня, помня любовта на родителите ми към мен. В нашето семейство познавахме Евангелието едва ли не от най-ранно детство. Аз бях едва на десет години, когато вече знаех почти всички главни епизоди от руската история на Карамзин, която вечер баща ни четеше на глас. Всеки път посещението на Кремъл и московските катедрали бе за мен нещо тържествено...

[1873 г., „Дневник писателя”]

 

Намерил ли си призванието си?

 Книгите – това е животът, моята храна, моето бъдеще!

Когато не пиша – чета. Чета страшно много и четенето ми действа странно. Нещо четено отдавна препрочитам отново и сякаш се напрягам с нови сили, вниквам във всичко, ясно разбирам и сам извличам умението да създавам.

[1845 г.]

Колко народни типове и характери извлякох от каторгата! Сживях се с тях и затова, струва ми се, ги познавам много добре. Колко истории на скитници и разбойници и изобщо от целия черен несретен бит. За цели томове ще ми стигне. Що за прекрасен народ! Изобщо времето за мен не е загубено...

[1854 г.]

Званието писател винаги съм смятал за най-благородно, най-полезно звание. Аз искам да пиша и да печатам. …Знам, че ненапразно съм стъпил на този път и че ненапразно ще обременявам със себе си земята. Убеден съм, че имам талант и че ще мога да напиша нещо хубаво. [1856 г.]

Ще обрисувам много деца. Аз ги изучавам и цял живот съм ги изучавал и много ги обичам, а и аз имам деца. [1878 г.]

Можете ли да си представите, че в някои тежки минути на вътрешен отчет  аз често с болка осъзнавам, че не съм изразил буквално и една малка част от това, което бих искал, а може би и бих могъл да изразя. В такъв момент ме спасява само постоянната надежда, че все някога Бог ще ми прати толкова вдъхновение и сили, за да се изкажа по-пълно, с една дума – да изкажа всичко, което е заключено в сърцето и въображението ми... Чувствам, че в мен е скрито много повече, отколкото съм могъл да изразя досега като писател. [споделено през 1880 г., а умира през 1881-ва година...]

При пълен реализъм – да открия в човека човека. Това е предимно руска черта и в този смисъл аз естествено съм народен (тъй като моето направление произтича от глъбините на християнския народен дух) – макар и неизвестен на сегашния руски народ, но ще бъда известен на бъдещия. Наричат ме психолог – не е истина, аз съм само реалист в най-висш смисъл, тоест изобразявам цялата дълбочина на човешката душа.

 

Какво е щастието за теб?

Усилената работа con amore [с любов] – ето истинското щастие.

[в писмо, 1849]

Аз винаги, и преди, съм смятал, че няма нищо по-възвишено на тоя свят от семейното щастие.

[споделено в писмо, 6 ноември 1854 г.]

 ...Далеч от щастието повече го цениш. [1866 г.]

Няма по-голямо щастие от това да се увериш в милосърдието на хората и в любовта им един към друг. Та това е вяра, вяра за цял живот! А кое щастие е по-висше от вярата?

[1877, „Дневник писателя”]

 

Има ли място или пътуване, на които държиш най-много?

Нищо не съм обичал в живота си така, както гората с нейните гъби и диви ягоди, с нейните буболечки и птички, с нейната толкова любима за мен влажна миризма на изгнили листа. И сега дори, когато пиша това, сякаш ме лъхва мирисът на нашата селска брезова горичка; тези впечатления остават за цял живот. [1876 г.]

 

Какъв съвет би дал, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Откровеността е сила. [1859 г.]

На младини тъгата е опасна! Следователно трябва да се работи. [1840 г.]

Най-силното средство за превъзпитание, за превръщане на оскърбената и опорочена душа в светла и честна е трудът. Безделието е майка на всички пороци.

Без възвишена идея не може да съществува нито отделният човек, нито нацията.

[1876 г.]

Слушайте: ние не трябва да се превъзнасяме пред децата, ние сме по-лоши от тях. И ако ги учим на нещо, за да ги направим по-добри, то и те ни учат на много неща и също ни правят по-добри, дори само чрез нашето съприкосновение с тях. Те очовечават душата ни дори само със своята поява между нас. И затова ние трябва да ги уважаваме и да пристъпяме към тях с уважение...

[1876 г., „Дневник писателя”]

Впечатления от прекрасното са необходими именно в детството. [1880 г.]

Само с труд и борба се постига самобитност и чувство за собствено достойнство. [1873 г.]

Изпитай върху себе си, преди да накараш другите – ето в какво е тайната на първата крачка. [1877 г.]

Егоизмът умъртвява великодушието. [1877 г.]

Състраданието е основният и може би единствен закон на битието на цялото човечество. [1868 г.]

Без страданието човек не разбира щастието.

Идеалът минава през страданието както златото през огъня. [1870г.]

Идеите се променят, сърцето остава същото. [1856 г.]

И още – трябва да вярвате. Без това нищо няма да излезе. [1864 г.]

У детето, дори у най-малкото, също има вече оформено човешко достойнство, запомнете това!

Без зачатъци на положителното и прекрасното човек не трябва да излиза от детството в живота, без зачатъци на положителното и прекрасното поколението не трябва да се пуска на път. [1877 г.]

Само с любов ще спечелим сърцата на нашите деца, а не единствено с естественото си право над тях.

Семейството също се изгражда, а не се дава наготово, и никакви задължения в него не се дават в готов вид, а всички те произтичат от само себе си, едно от друго. Само тогава семейството е здраво, само тогава то е свято. Семейството се изгражда чрез неуморния труд на любовта. [1876 г.]

Търсете любовта и събирайте любов в сърцата си.

Любовта е толкова всесилна, че преражда и нас самите.

[„Дневник писателя”, 1877 г.]


Изображенията са от интернет, а цитатите - от книгата "Ф. М. Достоевски - "Размисли" - изд. "Народна култура", София, 1978 г.


Няма коментари:

Публикуване на коментар