четвъртък, 22 декември 2016 г.

Николай Владимиров споделя...





Представи се накратко. Опиши се - както ти възприемаш себе си...

Аз съм човекът, който използва метрото, за да пише поезия. Шумът ми помага да превърна тишината от думи и образи, които сърцето ми крие, в стихове.  И да оставя нещо след тъмния тунел, в който изчезват равните светлини на мотрисите. 

За себе си искам само нещо много простичко -  независимо дали някой ме харесва или точно обратното, да бъде искрен, дори от това да боли. Смятам, че лицемерието изяжда лицето на човек и го превръща в просто сянка, забравила какво е да си образ. Завършил съм Право в Софийския университет, работя като анализатор и докладчик на дипломатическите отношения между България и държавите от Азия, също се занимавам с кинокритика и поезия.



Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Всеки период на любов до смърт в живота ми. Всяко литературно четене с най-близките ми приятели. Особено едно от  последните, на което бях водещ, защото на него се запознах с толкова много прекрасни хора.

А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?

Смъртта, която на няколко пъти ме пропуска.  С нея се обичаме безкрайно много, особено когато сме далече един от друг.

В какво вярваш?

В младите писатели и поети. Техният ритъм, пулс, фантазия, енергия, световете им са тези, които дърпат напред страната ни и един ден за произведенията им ще се говори по целия свят, защото ще са превърнали България в пример за богатство на културно наследство и литература.

Вярваш ли в хората? А в себе си?

В хората винаги съм вярвал. В себе си - по-малко. Понякога поставям останалите над мен, може би това е една слабост на човека - да се стреми към това, което са другите, защото е свикнал с това, което е, и за него другите винаги са по-интересни от него самия.

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Надеждата е отчаяна вяра, не се надявам. Мечтая да бъда до любовта на живота си - едно много трудно клише.

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Има - да покажа на човека, когото обичам, какво нося в сърцето си, така че да забрави нуждата от просто думи за любов.

Важна ли е прошката в твоя живот?

Важна е, бих искал да простя на себе си, за всички волни или неволни грешки, които някога съм допускал.

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш?

В настоящето. В един даден момент спрях да планирам. Нищо не може да отмени момента - изпуснеш ли го, споменът е просто сянка на свещ върху една вече студена стена.

Обичаш ли Живота?

Дали го обичам? Може би той ме обича по-малко, отколкото аз него. Не животът обичам, а любовта, която ми дава.

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Тези, които съм видял с възможно най-малко думи в сърцата на хората, които обичам.

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

В поезията и там, където намирам човек, когото мога свободно да прегърна.

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Инатът, че мога да пропусна нещо, което е само мое, утре.

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Не, не искам. Ако бях друг, щях да се харесвам достатъчно и тогава нямаше да пиша така, както искам, а щях да се оглеждам по цял ден в огледалото на суетата си.

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

От смъртта отдавна не се страхувам. Тя е просто една фигурка на мисълта ни - ние сме я създали, за да не ни е скучно, а Бог ни е дал живота преди и след нея. Нищо, че ние не помним.

А какво те кара да се чувстваш жив?

Общуването с хора, които не носят маски.

Какво е за теб самотата?

Тяло, зад което криеш любовта, без която не можеш.

Какво ти дава представа за вечност?

Свободата да намирам всеки ден хора, които не крият сърцата си.

Търсиш ли смисъла на живота?

Не. Той е ясен. Да обичаш до смърт.

Какви чувства изпитваш най-често?

Любов и желание за топлина - към най-близките ми хора.

Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден...

Един съвършен ден. Да държа любимата жена в ръцете си, да не правим нищо конкретно, просто да чувства, че има топлината ми. Толкова дълго, колкото е нужно. Може и цял ден, може и всеки ден.

Какъв съвет би дал, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

На децата съвет не мога да дам, аз от тях мога да искам, защото те са по-мъдри от нас, порасналите. Към другите съветът ми е - мислете само със сърцето си.

Какво може да те разплаче?

Признанието на жена в любов, дори да не е насочено към мен.

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Двама влюбени.

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Да, има едно парченце останало. Ролята на един скъп човек. До мен. Което предстои.

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

За прекрасните хора в живота ми и за тези, които тепърва ще влизат в него.


Няма коментари:

Публикуване на коментар