Филип Георгиев споделя...

 снимки - личен архив на Филип

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

През 2007 г. се чувствах най-щастлив. По това време бях 17-18 годишен. Тогава се запознах с много нови и приятни хора. Играехме баскетбол по цял ден (беше лятна ваканция), срещнах много приятели, смених няколко гаджета, изкарах шофьорска книжка, започнах да свиря на китара. Общо взето е това. Живот-мечта.

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?

Най-трудното нещо, което преживявам и досега е един период от живота ми, започнал на 19 години и все още неприключил. На 19 отключих нервен стомах и повръщах по няколко пъти на ден, общо взето след всяко хранене. Следваха лечения, болници – все безуспешно. В последно време претърпях 3 операции. В последната операция удължиха хранопровода  ми с 4,1см., посредством титаний. След всяка операция трябваше да лежа по една седмица в реанимацията, обездвижен, забравих да ходя. Трябваше на ново да се уча да вървя и да се радвам, че успявам малко по малко, все едно съм дете. След всички издевателства върху организма ми отключих паническо разстройство. Сега приемам медикаменти и се надявам животът, подобно на палачинка, да се обърне най-накрая в моя полза.

 

В какво вярваш?

Вярвам в Бог, надрелигиозен съм. Бог е един, не се дели, както дървото е едно и най-крайното листо също е част от дървото. Вярвам в семейството и приятелката ми. Вярвам, че ЦСКА СОФИЯ ще бъде шампион през следващия футболен сезон. Вярвам в себе си – забравих да спомена.

 

Вярваш ли в хората?

Преди години надценявах повечето хора, животът ме научи, че е по-удачно и по-близко до реалността, когато ги подценя. Досега почти не съм бил изненадан, след като съм подценил някого. Просто в голям процент хората са еднакви, еднакво безразлични към всичко, което не касае пряко его-любовта им, макар да дават вид, че не е така.

 

А в себе си?

Вярвам в себе си. През този живот сбъднах почти всичките си мечти. Останалите предстои да сбъдна. Разочарован съм, че когато сбъдна мечта, не ставам по-щастлив. Идеята, мисъл-формата за мечтата носи повече допамин, отколкото реализирането ѝ. Когато знаеш това, започваш да проточваш мечтите във времето. Мисля, че ме разбрахте.

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая да бъда здрав и пълноценен човек в собствените си представи. Всъщност всяка мечта може да стане реалност, стига човек да пожелае да я осъществи. Например мечтая за куче, но виждам прекалено много пречки, за да си го позволя. Но, ако реша, още утре мога да го имам. Това е алегория за почти всичко в живота ми.

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Разполагам с твърде много свободно време, тъй като през последните 2-3 години не работя, тъй като все съм по болници, където режат кожата и органите ми и после ги зашиват. В момента имам време за всичко. Винаги съм имал време за всичко. Желанието е определящо.

 

Съжаляваш ли за нещо в миналото?

Донякъде съжалявам, че животът ми се стече по гореспоменатия начин, тъй като може би пропуснах много възможности в него. Но всяко нещо има поне две страни. Втората страна на живота ми се състои в това, че превръщам мъките, главоболията, общото страдание в изкуство – в музика, в поезия, в литература, и най-вече – в самоирония. Така че, положението вместо да се влошава, остава критично.

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

Прошката е вътрешен процес на личната еволюция на всеки. Така мисля и частично съм я постигнал.

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Може би поравно и в трите. В момента съм в настоящето, тъй като имам за задача да заздравея, но един поет винаги черпи от изминалото, за да го пренесе в настоящето по свой драматичен начин, от който няма изход. Точно така е.

 

Харесваш ли нашето време?

Не. Времето е свързано с обществото, с хората. Какви са те днес? Доста мрачен е отговорът. Безотговорни, безразлични, повърхностни. А тези хора създават кино – изкуствено, музика – повърхностна, лирика – нарочна, а не естествена. Изобщо – разочарован съм. Искам да взривя всички хора, без планетата, но това ще ме отведе в ада, ха-ха.

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Обичам вътрешните пътувания. Мога да бъда, където поискам, чрез духа си. В миналото, в бъдещето, в различното минало, в ясно бъдеще и т.н. Пътувам и в сънищата, затворя ли очи, за да заспя, приемам, че просто слагам колана си и тръгвам нанякъде, където и да е. Винаги съм в очакване, преди да заспя.

 

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...

Обичам го много.

Обичам го, защото не познавам друга форма на съществуване. А по-скоро съм забравил другите форми, вследствие на прераждането. Убеден съм в прераждането тоест.

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Гледката как любимият ми футболен отбор отбелязва победен гол;

гледката на свенлива съблечена жена;

гледката на красиво животно;

гледката на буйна, красива растителност.

Тези гледки предпочитам.

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Точно у дома се чувствам прекрасно. На сигурно място съм, където няма изненади, не обичам изненадите. Привързан съм към дома ми, макар че дотук живях на три различни места и винаги е трябвало известно време за адаптация.

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Основата, която Бог е дал да нося в себе си. Самият Бог, мисълта, че е безгрешен и вместо лошата ситуация да ме покоси, аз я ограбвам. Извличам най-доброто от нея. Понякога най-доброто е отчайващата истина, която човек трудно преглъща.

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Бог, родителите ми, приятелите ми, приятелката ми.

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Искам да бъда здрав, за да мога да достигна до всичко, към което съм се устремил. Нищо друго не бих променил. Харесва ми да съм един на десет хиляди в различни класации. И често съм точно такъв, но невинаги в добър смисъл.

 

Намерил ли си призванието си?

Призванието ми е да съм болезнено откровен. И да вербувам хората около себе си да следват моя пример. Когато успея, се чувствам прекрасно. Да бъда откровен в поезията си, в музиката, в погледа си, в общуването. Последното е най-трудно, тъй като в днешно време се счита за обида, ако изразиш честното си мнение пред някого, ако кажеш обективната истина пред него, но аз точно това правя. Затова нямам много приятели.

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Страхувам се от агонията, съпътстваща смъртта. От самата смърт не. Но се страхувам да се разделя с близките си, с които съм свикнал да живея и да споделям живота си.

 

А какво те кара да се чувстваш жив?

Чувствам се жив, когато създам нещо с ума или с ръцете си.

 

Какво е за теб самотата?

Самота е, когато няма с кого да споделиш своите интереси и най-съкровени чувства. Тоест самота е, когато отсреща няма реална обратна връзка. Аз не съм самотен.

 

Какво ти дава представа за вечност?

Сънят.

 

Кое е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?

Никога не бих забравил добрините на родителите и приятелката ми. Първите плащаха за всичко, което касае здравето ми и така можех да минавам през трудностите по-спокоен. А приятелката ми се грижи за мен по-добре от повечето майки за децата си.

 

Какви чувства изпитваш най-често?

Тъга, непрежалимост, мрачно вдъхновение и наслада, че съм жив.

 

Ако можеше да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил това?

Искам да прегърна куче Корги, а никога не съм погалвал дори такова куче. Искам да се въргалям с Корги в пръстта и да си играя с него по неговия начин.

 

Имаш ли вътрешен мир?

Не. Имам нескончаеми вътрешни издирвания. Все нещо ровя, все искам повече да знам, да контролирам. Общо взето егото ми ме води на каишка.

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Ден, в който да нямам симптоми на някоя от болестите ми.

 

Какъв съвет би дал, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Бих посъветвал хората да бъдат честни със себе си и пред другите. Това би довело до по-дълъг и пълноценен живот. Това би предотвратило психическите слабости у хората, като същевременно би ги направило много по-принципни, отколкото лицемерни.

 

Има ли въпрос(или пък отговор), от който се боиш?...

Има.

 

Какво може да те разплаче?

Загуба на близък. Но обичайно плача единствено от вдъхновение, от удоволствието от вдъхновението. Плача на песни, на поезия, плача, когато някой е искрен до смърт и по красив, своеобразен начин.

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Гъделичкането, както и чувството за хумор в мен и в другите. Чувството за хумор следва да се използва, то е единственото, което отличава истинският човек от прикрития.

 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Моят пъзел никога няма да се подреди, както трябва, тъй като постоянно разменям парчетата му. Слагам ги където трябва, после ги слагам на неправилно място, и така до безкрай.

 

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Благодарен съм, че след всичко, което преживях съм жив, мислещ и творящ човек. Благодарен съм за всеки талант, който притежавам, както и за хората, от които съм заобиколен. Благодарен съм, че съм се родил мъж, защото така не си губя времето в гримиране или нанасяне на лосиони и кремове един след друг.

 

Ако има нещо, за което не те попитах, а би искал да споделиш с другите – напиши го също!…

Отговарях спонтанно и неумишлено. Надявам се да оцениш това. Това е първото интервю, което давам. Беше ми приятно. 

Пожелавам ти не щастие, а истина, тъй като щастието често води до пороци.

 

Мартин Ралчевски споделя... отново.

 Изображенията са от Интернет и от личния архив на Мартин Ралчевски

Колко време мина от написването на романа ти "Не затваряй очи" до тази зима, когато той видя бял свят като прекрасен филм?

От написването на романа, или по-точно казано, от неговото издаване до случването на филма изминаха две години и половина. Романът беше издаден през юли 2022 г., а филмът тръгна по кината в началото на февруари 2025 г., което определено е доста кратък период и което за мен си беше Божие чудо! 

 

Кои филми и творци послужиха за твое вдъхновение и запалиха искрата, така да се каже, за да се роди този наш първи, български, православен филм? (За тази творба те поздравявам сърдечно, както и целия екип!)

Харесвам почти всички игрални филми на православна тематика, които всички православни народи създават от години. Но, за да съм още по-конкретен това най-вече бяха руските „Остров“ и „Цар“, с режисьор Павел Лунгин; и с главен актьор и на двата филма Пьотър Мамонов, който вече не е между живите, Бог да го прости. 

 

Някой повлия ли ти, за да учиш богословие, за да тръгнеш по този път – на човека към Бога, или ти от само себе си тръгна?

Имах кратко влияние от един човек, който се казваше Георги и който тогава беше на 22 г., а аз бях на 16 г. Това се случи през зимата на 1990 г. Той ме убеди да отидем заедно няколко пъти на отворена протестантска служба в една голяма Софийска зала. И после, само месец по-късно, съвсем неочаквано за мен, той изведнъж каза, че е разбрал и е убеден, че тези хора (протестантите) не пребъдват в правдата, но че истината е само и единствено в Православната църква. Нямах идея защо беше сменил така бързо мнението си, но последвах съвета му да отида в Софийската Света Митрополия, за да си закупя Библия. Може би трябва да припомня, че това се случваше едва няколко месеца след падането на комунистическото управление в страната и тогава нямаше никъде Библии за продажба. Аз отидох в Митрополията. И там попаднах на епископ Натанаил, който тогава нямаше 40 години. Мислих си, че само ще кажа, че съм вярващ, ще поискам да получа Библия, той ще одобри и с това ще приключи всичко. Но не стана точно така. Той се оказа вежлив и внимателен, подари ми икона на Христос и ми отдели повече от половин час, за да поговори с мен, въпреки че отвън имаше доста хора, които чакаха. Казано накратко – в онзи момент почувствах, че в тази сграда и сред тези хора има нещо, което го нямаше в залата при протестантите. Там сякаш витаеше нещо във въздуха, което невидимо докосваше душата ми и ме успокояваше много дълбоко. Тогава не знаех, че това чувство идва от Бога и си има определена дума, която е благодат. 

 

Предполагам, че ти е трудно да съчетаваш грижите за семейството и работата си, но те подкрепят, нали? Чувстваш ли тяхната радост, у дома, за появата на този филм, за успеха на този твой роман и сценарий?

Да, не е никак лесно. Така е, те ме подкрепят. Но и задълженията са си задължения. И ако искам да пиша, за съжаление, се налага да го правя предимно нощем. Радват се разбира се и, честно казано, сякаш още не могат да повярват, че след толкова много години преследване на тази моя голяма мечта – тя вече е факт. Сега във въздуха вкъщи витае едно такова чувство – ами сега накъде? Емоционално съм изцеден и нямам сили дори да помисля да започна нова книга. Сега това е период на духовна радост и някакъв вид безтегловност.  

Разплаквал ли си, гледайки филма, готов вече, или пък по време на процеса на създаването му?

Да, и то неведнъж. Имаше периоди, в които още доста преди да излезе на екран си пусках някоя от работните версии и, признавам си, че си поплаквах, но най-вече от благодарност, че Бог помогна този филм да стане факт. Преди това същото се случваше и когато бях на снимачната площадка. Там много често пък ме спохождаха мисли, че това, което се случва е чудо и вътрешно се молих всичко със снимачния процес да върви леко и спокойно. Защото ме обземаше тревожност, че може нещо да се обърка и филмът да не бъде завършен.

А какви чувства изпитваш най-вече сега, през март 2025-та година, на 51-годишна възраст?

Сега, все още, се вълнувам твърде много около случването на филма и ежедневно благодаря на Бог, че помогна. Радват ме и многото международни награди, които филмът получи. А това е особено важно и доказва стойността му, защото тези, които правят едни от най-добрите филми в света – американците и англичаните – го оцениха наистина подобаващо. Радва ме също, че има съвсем малко критика, която идва от България. Защото, както вече стана ясно, тя не е градивна, но е основана предимно на дребни чувства.  

 

Разкажи ни накратко, моля те, за продължението на романа "Не затваряй очи", за това дали вече има интерес за неговото пресъздаване като филм също?

Продължението се казва „Последно обещание“ и то е вече готово. Сценарият е завършен, преминал е през драматургична редакция и чака своето време. Негово Светейшество патриарх Даниил беше запознат в детайли с цялата история и даде своето благословение и молитвена подкрепа някой ден той да се случи. По-късно такова благословение беше получено и от Светия Синод. Както е известно обаче киното е сложен и скъп процес, и аз много се надявам това голямо начинание да не пропадне, но въпреки всичко, рано или късно, да се случи. Поради това искам да използвам възможността и да помоля всеки, който желае да се моли Богу за Неговата помощ някой ден и този филм да се случи. Силата на молитвата е голяма. И ако много добри хора редовно се молят за този филм – то той също, някой ден, ще се случи.

 

Какъв съвет би дал на хората, тръгнали по подобен на твоя Път – на творците или свещенослужителите, които от сърце и Душа желаят да принесат и те нещо от себе си в полза на Общия живот и на Бога, на обръщането на повече хора към Духовното и преодоляване на човешките страхове и грешки, в името на по-свят и пълноценен живот?

По-принцип се въздържам да давам съвети, но понеже въпросът е конкретен бих отговорил така – нека вършат нужното, без да насилват нещата и да предизвикват обстоятелствата, но настойчиво да се молят. Ако го правят ежедневно – молитвата им ще бъде чута.

 

Какво мислиш за днешния свят, за днешното време? Разтревожен ли си?

Да, безспорно. От една страна почти навсякъде имаме безумната натрапвана ЛГБТ-пропаганда, която е същинско зло; и в обществен и в екзистенциален смисъл. От друга страна имаме неспирната инвазия на милиони мюсюлмани в Европа, идващи от Азия и Африка, които, както многократно се видя, съвсем не са дружелюбни, но напротив. Също така имаме и големите локални войни около нас. И, разбира се, най-големия ни национален проблем – стремглавото намаляване на нашия народ. Всички тези аномалии е естествено да водят всеки до неспокойство, тревожност и страх. Но ако човек има навик да се моли на Бога, Той винаги ще го утеши и успокои.

 

Коя молитва си казваш най-често (ако не е твърде лично)?

Почти всички мои молитви всъщност са публични. Те са в книгите ми. Макар и героите до голяма степен да са измислени, те все пак говорят и се молят често и с моите думи.   

 

За какво чувстваш най-голяма благодарност в живота си дотук?

В духовен план – за това, че имам правилна отправна точка във вярата – православното християнство. В личен и семеен план – че имам три добри, здрави и възпитани деца, както и отговорна и добра съпруга. Че Бог ни помага на всички и ни пази, както и че е снизходителен към мен и ме търпи, а не ме наказва заради греховете ми. А също така и за  това, че Той сбъдна една от моите най-голени мечти в живота – България да има пълнометражен игрален филм на православна тематика. Слава Богу за всичко.

Първото интервю на Мартин Ралчевски за моя блог "Един от нас споделя" можете да прочетете тук (отново със снимки от неговия личен архив):

www.oneofusshares.com/2014/03/blog-post_16.html

ralchevski.blogspot.com 

www.facebook.com/martin.ralchevski

dontcloseyoureyesfilm.com/

https://edelweiss-press.bg/produkt/не-затваряй-очи-роман/

www.youtube.com/@MartinRalchevski

www.youtube.com/@ItchyRodentFilms

https://www.youtube.com/watch?v=T2AdVurKEFQ&t=4s

Иван Ралчевски споделя...

Снимки - личен архив на Иван Ралчевски

 

Казвам се Иван Ралчевски. Роден съм на 6 юни 2000 година. Към 2025 година, в момента на написването на този текст, съм разбрал, че правилното е да обичам този свят, да ценя тази възможност, да се радвам на всяка радост и да осъзнавам, че палитрата на живота се променя. Светът се променя, и ние трябва да се променяме заедно с него – не като отнемаме нещо, а като допълваме картината с още изключителни парченца.

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Винаги ми е било трудно да се връщам назад, да отделям някакви парчета от голямата купчина спомени, да ги оглеждам и да оценявам кое е било по-хубаво от друго. Но знам, че съм щастлив, защото имам възможността да живея. Още от дете имам наследствена атрофия на зрителните нерви. Още като бебе майка ми ми пускаше касетки с приказки, след това взимаше аудио-книги на дискове, а по-късно – компютър със специален софтуер за незрящи. Може да се каже, че наполовина пътешествах в нашия свят, а наполовина – в света на книгите. Разбрах какви болки са имали толкова много известни личности, останали в историята, разбрах колко ги е боляло и колко щастливи са били. Осъзнах, че всеки има своята история – написана или тепърва очакваща да бъде написана.

Ако си представя живота като купчина с парченца, то тези парченца са хората. Всички изглеждат еднакви, но ги определят техните действия – начинът, по който се държат, и това, което създават. Хубавите парченца са тези, които се намесват и изграждат изумителни картини, които създават нещо положително. Неизменно правило е, че разрушаването е лесно, а строежът – труден. Доброто е строежът, а чернотата, която човек създава, е разрушението. Но мисията на един строител не е да се вглежда в това, което е било разрушено, а след всяка загуба да изгради нещо още по-прекрасно. Така мисля към този момент, натрупал съм достатъчно, за да разсъждавам по този начин.

Наскоро четох, че има няколко вида интелигентност – ментална, свързана със запомнянето на информация, емоционална, свързана със самоконтрола, и морална. Искам да кажа, че има неща, които природата не дава, но ние трябва да сме благодарни – независимо дали за липсите, или за даровете. Това е една изключителна възможност – да обичаме, да се влюбваме, да бъдем част от нещо по-голямо, което допълва.

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?

Трудно е да кажа. Много неща са ми били трудни.

Трудно ми беше да приема, че няма да съм като другите и може би никога няма да бъда. Че не мога да общувам нормално, защото освен зрението, и слухът ми е увреден приблизително 50%. Трудно ми беше да осъзная, че когато имам някакви очаквания, другите не са длъжни да им отговорят.

Трудно ми беше да приема, че в крайна сметка съм незначителен – докато не направя нещо значимо. Колкото мога.

Не смятам, че правя значими неща. Просто полагам усилия. Толкова съм способен, колкото съм в момента. Но мога да бъда по-способен. Мога да знам повече. И ако мога повече – ще създам повече. В крайна сметка, това е нещото, което би ме зарадвало.

 

В какво вярваш?

Човешкият потенциал е необятен. Някои твърдят, че животните са по-умни от нас, че разбират повече, че са по-добри. Това е наивност – една утеха за някого. Хората могат да създават изумителни неща. Естествено, могат и обратното – да рушат. Но в крайна сметка, имаме дълга история на развитие, на усилия. Това развитие може да е довело до странности, но всяка от тях има своята причина.

Ние сме създатели. И може би именно това ще ни погуби – така, както художникът погубва времето, отдавайки живота си на своите картини. Отстрани някой може да го нарече глупак, да каже, че е пропилял върху платна, вместо да вложи в нещо „друго“. В крайна сметка – гледни точки всякакви.

Аз вярвам в човека. За да бъде щастлив, той трябва да открие кой е. А за това му е нужен свят, история, случки, каляване.

Наскоро в нашето радио гостува Александър Балкански. Разказваше за изумителните неща, които са създавали, и за начина, по който са ги създали. Замислих се за цирковите артисти, за тяхната отдаденост. Аз не мога това, което те могат. Ако се кача на въже, ще падна, ще се пребия, ще умра. Те, с дългогодишни усилия, се научават да балансират, да правят неща, които изглеждат невъзможни. Други хора умеят нещо различно.

В крайна сметка, човек трябва да се научи да бъде силен, да бъде добър. Да бъде котва за нечий кораб и същевременно кораб и капитан, който знае накъде да плава. Човек трябва да направи себе си способен да стъпва по тези тънки въжета. Да помага на другите, и те да помагат на него.

Казвам го поетично, защото знам колко чернота може да се появи в нечия мисъл. Може би някой ще си каже, че не си давам сметка за нея. Но и аз съм човек. И аз живея на този свят.

И пак ще кажа – някои могат да ходят по онова изумително тънко въже.

 

Вярваш ли в хората?

Да. Да, да, да, да!

 

А в себе си?

Ще отговоря така, макар че вече засегнах това по-горе – човек е това, което прави, това, което създава, начинът, по който се държи.

Вярвам ли в себе си? Все още търся себе си. Още съм млад, още се уча, още греша. Но това не трябва да спира – не трябва да спира желанието ми да опознавам света, да го обичам, да се уча, да бъда щастлив.

Уверен съм в нещата, които мога. В тях вярвам, защото става дума за чиста прагматичност – ако мога три неща, значи вярвам в тях. Вярвам, че съм способен да ги правя, просто защото съм го доказал на себе си.

Не знам какво друго да добавя. Вярвам в себе си дотолкова, доколкото е чисто правилно, чисто прагматично да вярвам.

И ще приключа така този отговор – клюките, чернотата, дребнавостта, осъждането, тази първичност – всичко това е пагубно.

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая за по-добро образование по света – такова, което подготвя хората за всичко, което другите преди тях са създали. В този свят има правила, закони, задължения. Несъмнено е нужна една стабилна основа, която да помага на съвременния човек да съществува, да бъде щастлив, да бъде част от този свят.

Чуждите езици трябва да бъдат задължителни. А сега, когато изкуственият интелект навлиза все повече, наблюдавам отношението към него – страхове, осъждане, недоверие. Това ми е странно. Хората отдавна са свикнали да използват интернет-търсачки и не ги възприемат като заплаха. А колко страшно е било, когато те са се появили! Колко недоверие е имало тогава! Убеден съм, че ще има повече осъзнатост, но тя трябва да бъде посаждана – защото този свят е градина.

Животът е цикличен. Както не се храним веднъж в годината, така и не трябва да обичаме, да се обогатяваме, да бъдем щастливи само от време на време. Това са ежедневни процеси. Трябва да се обичаме. Да не отлагаме тази обич. Да се усъвършенстваме, да си почиваме, да се наспиваме, да вършим всичко, което поддържа живота ни пълноценен.

Надявам се на осъзнатост.

Едно семе може да бъде продадено за един лев. Но може и да бъде посадено, за да израсне от него дърво, което дава плодове. Светът, който сме построили досега, е натрупаното знание, което трябва да усвоим, за да станем дървото, което ражда плодове. Но и да бъдем неговите стопани – не просто хора, държащи в ръцете си едно семенце, без да знаят какво да правят с него.

Надявам се на разбиране. Разбиране на несъвършенствата. Търсене на начини за доброта.

Липсва изграждане в някои хора, които идват на този вече построен свят. Как е построен? Какви са неговите положителни и отрицателни страни?

Можем да говорим за това до безкрай. Но светът е прекрасен.

Това ни беше завещано. Това е пътят, който трябва да извървим. Нашите изумителни гледки. Нашият смисъл. Нашето богатство.

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Ако не се лъжа, Сенека казваше, че не времето е малко, а ние губим много от него. Вярвам в това.

Не ни трябват хиляди тухли, с които да си играем, чудейки се защо нямаме дом. Трябва ни да подреждаме тухлите, да мажем хоросан, да измазваме, да строим – докато изградим. Времето е достатъчно. Надявам се за всички ни да бъде достатъчно. Да бъде дълъг животът ни – дотолкова, доколкото зависи от нас. Това, което знаем, трябва да го използваме, за да живеем по-дълго и по-пълноценно.

Да не се изнервяме. Да бъдем положителни, но и реалисти – с положителна нотка. Да щадим себе си и другите, дотам, докъдето е правилно.

Това не означава да не изразяваме мнението си. Но означава да го променяме, когато открием нови парченца, когато разберем, че строежът ни куца, че е накриво. В крайна сметка, дори грешките са част от ученето.

Но най-пагубното нещо е да вярваме неотстъпчиво, че сме прави.

 

Съжаляваш ли за нещо в миналото?

И да съжалявам, и да не съжалявам – въпросът е какво съм разбрал и какво правя. Ако нищо не съм разбрал и пак постъпвам глупаво, значи съм изгубил още време. Значи съм постъпил като глупак. Това не е странно. Всички го правим – под една или друга форма.

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

Разбира се, не съм злопаметен в някакъв негативен аспект – не се сърдя, не мразя, не тая глупави обиди. Ако някой има лоши навици и просто разбера, че сме коренно различни, че не трептим на една и съща струна, той просто ще остане като познат. В крайна сметка, всеки човек има нещо положително в себе си. Дори най-пропадналите хора носят някаква искра. Дали съвкупността от лоши навици и липса на късмет са довели до нещо лошо? В крайна сметка, кой съм аз, че да съдя? Ако не пасва на моя свят, значи просто е част от друга картина. Това не означава, че не уважавам присъствието на този човек. Смятам, че има хора, от които можем да научим изумително много – и то по начин, който е ясен, подреден. Хора, които изграждат стабилни строежи, без излишни отклонения. Те са по-добрият избор. Не че и другите не дават парченца... но това е като да преплуваме морето, вместо да се качим на кораб.

Просто обичам избора.

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Живея и в трите. Аз съм тук, аз съм сега. Бъркам в миналото за отговори, поглеждам към настоящето и бъдещето, за да си съставя планове. В крайна сметка, трябва да знам. Трябва да мога.

 

Харесваш ли нашето време?

Много. Има толкова неща, толкова възможности, толкова любов, толкова красота, толкова труд, за да бъде построено всичко. Да, все още има войни, все още има глупост. Но като гледам днешния свят, не мога да го сравня с онова, което е било преди. Онова е било друго време, за други хора, които са го изживели и извървели както са могли – както правим и ние днес.

Времето е живот. И това е най-хубавият подарък.

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Не мога да се сетя в момента. Да държа на нещо означава да съм готов да го обичам, но ако един ден се промени, трябва да вдигна котва. Да се възхищавам, да обичам – всичко това е до време. Животът е преходен.

Всичко е гениално. Аз не съм набожен, по-скоро съм атеист, но харесвам различните религии и откривам в тях много мъдрост. Не вярвам в богове, не вярвам в съдбата. В крайна сметка, това, което се случва, е съвкупност от случайности.

Но капитанът има кораб. И стига да дава правилните напътствия, моряците ще разпъват платната както трябва, а кормчията ще върти руля с нужните градуси.

Искам да кажа, че всичко е в нашите ръце.

 

Обичаш ли живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи.

Не мога да го опиша с три думи.

Това е като любовта – намира се начин, намира се човек, намира се смисъл.

И магията се случва.

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Не знам. Дори звучи странно човек с моето зрение да говори за такива неща, да ги изброява и анализира. В реалния смисъл не мога. Но може би е красиво да наблюдавам как хората живеят, как се стараят да се допълват. Да виждам магията в изумителните неща, които могат да се създадат. Това е дълга тема.

Аз съм посредствен в много отношения, но харесвам хубавото. Дори съм спорил за това. Наскоро някой ми каза, че звуча меркантилен, защото харесвам красивите неща – красивите хора, красивите и сексапилни жени, красивите гласове, хубавите книги, добрите жестове.

Ако се върна към красотата, все пак аз съм мъж. Нормално е да харесвам красивите жени. Но много хора се страхуват да го кажат, за да не обидят някого, който не се вписва в общоприетите представи за красота, естетика, сексапил. Това е все едно да кажа, че слепотата или глухотата са хубави неща. Глупост. Ще излъжа.

Но човек трябва да хваща това, което му е дадено. Природата не е съвършена, макар да е изумителна. Както нищо не е съвършено. Човек приема, създава и продължава.

Едно несъвършенство, събрано с друго несъвършенство, може да създаде нещо изключително.

И да, използвам често думата „изумително“. Но много неща са такива.

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома“?

Сред музиката, която обичам.

Музиката, която някой създава. И тази, която създавам аз – каквото и да значи това, колкото и неща да обхваща.

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Знанията. Убежищата. Човек трябва да има убежище, зони на комфорт и зони на израстване. Трябва да бъде неспирен търсач, да изгражда хубави навици, да мисли в дългосрочен план.

Има неща, които трябва да се следват. Да мине нощта. Да имаме търпението да изчакаме. Защото, колкото и странно да звучи, колкото и някой да не иска да го повярва – слънцето изгрява. Просто изгрява.

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Мога да кажа някоя глупост от сърце – че книгите са били най-голямата подкрепа. Но това не е вярно. Имало е хора. Имало е хубави учители. Предполагам, че не искам да ги изброявам, но съм имал късмета нещата да се подредят така.

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Искам да знам повече. Да мога повече. Да правя повече. А дали ще се случи? Да сме живи и здрави.

 

Намерил ли си призванието си?

Съмнявам се.

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в живота след нея?

Не се страхувам от смъртта. Трябва да има някакво време – ограничено време, за да ценим, за да тичаме, за да бъде обичането толкова дълбоко.

Тренирах около две години в клуб за деца с увреждания на стадион „Васил Левски“ – лека атлетика. Там разбрах, че трябва да съм бърз. Разбрах, че винаги ще има по-бързи. Но в крайна сметка, имаме финал, който гоним. Той е важен. Но без самото тичане – от първия до последния метър – финалът няма никакво значение. Трябва да избягаме своя път, за да си заслужим финала. За да бъде пълноценно.

А дали има нещо след него?

Нямам представа.

Надявам се, че няма да разбера скоро.

Надявам се, че и вие.

 

А какво те кара да се чувстваш жив?

Виж, Кристина, може би стана хаотично. Не знам. Но според мен се получи добре – като въпроси и отговори, като отговори и въпроси.

А какво ме кара да се чувствам жив?

В крайна сметка, аз съм жив. Жив съм и си живея живота.

Качвам се на трамвая, на автобуса, отивам на работа, слизам, движа се сред другите хора. Аз съм още един пътуващ.

Наскоро писах такъв текст, но няма да го цитирам тук. Само ще кажа – аз съм още един пътуващ в трамвая. Нищо повече и нищо по-малко.

Имаме много хубави български пожелания.

Затова – да сте живи и здрави.

Да обичате. Да търсите.

Да търсим заедно. Да обичаме заедно.

Защото сме живи.

Защото това е изключителната, феноменалната реалност.

И е много просто – ние сме живи, живи, живи, живи.

И нека просто се случва още.

 

www.youtube.com/channel/UCQoTSCc0JtBK239m6WyK06Q