вторник, 26 февруари 2019 г.

Радостина Ангелова споделя...







Казвам се Радостина Ангелова. Доцент съм в Технически университет – София. Инженер съм по професия, имам защитени две дисертации и съм доктор на техническите науки. Пиша от втори клас, помня и до днес първото си стихотворение. След много дълга пауза се върнах към писането – неуверено и неуспешно в началото. Днес (февруари 2019) имам издадени шест романа с логото на Жанет 45 и Софтпрес, участвала съм в сборници с разкази и стихотворения, печелила съм награди за поезия и проза, мои текстове са публикувани в чуждестранни списания и сборници. Поставям непрестанно пред себе си нови предизвикателства, а после се оплаквам от хронична умора. Имам прекрасен съпруг и син, които са моят гръб, пристан и спасение.



Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Не мога да броя дотолкова. Срещата със съпруга ми Петър, раждането на сина ми Александър, днешното кафе с майка ми, разговорът с брат ми, излизането на моя книга, срещите с добри приятели, добре написания параграф, спонтанния чат с редактора ми – всичко е толкова хубаво! А с времето става още по-хубаво.


А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Смъртта на близък човек. В последните години имах и много тежки изпитания на работното си място, но на фона на коварната болест на близък или смъртта, се ядосвам на себе си, че елементарни хора или елементарни събития могат да ме изкарат от равновесие.


В какво вярваш?

В онази висша сила и справедливост, която за удобство наричаме Бог. В този смисъл вярвам и в Бога в мен, и в Бога във всеки друг човек. Истината е, че малко ми е трудно да мисля за и да вярвам в Бога, който живее в хора, които са ме наранили. С разума си знам, че те вероятно са толкова добри, колкото и аз. Емоциите ми обаче казват друго…


Вярваш ли в хората?

Да. Вярвам и в способността им да еволюират, стига да го поискат.


А в себе си?

Вярвам... Опитвам се да вярвам. Всъщност често се съмнявам във възможностите си или в успеха на начинанието, с което съм се захванала. В такива моменти съм щастлива, че съм обградена от любовта на близките си и присъствието на приятелите ми.


За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая за много неща, за съществената част от тях и работя. Мечтая например книгите ми да срещнат читателите си по света, да бъдат преведени на много езици, да бъдат филмирани или поставени на театрална сцена. Мечтая си за къща на брега на морето: малка къща пред голямото море. Мечтая за повече време сред природата и на сладки приказки с близките ми хора (без телефони и интернет). Ако усмиря егото си обаче, което правя почти моментално, искам само здраве – най-напред за близките ми и хората, които обичам, после и за мен.


Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

За близките ми, за семейството. Така се получава, че те винаги могат да почакат, да разберат, да простят отсъствието ми… Все повече осъзнавам, че тези няколко души са най-важното в живота ми.


Важна ли е прошката в твоя живот?

За всекиго сигурно е важна. С годините все по-лесно пречупвам себе си и искам прошка, когато не съм била права – искам прошка от близките си, защото те най-често са потърпевши. Проблемът е, че изобщо не би трябвало да стигам дотамбих искала да овладявам емоциите си повече. В същото време осъзнавам, че не съм вече толкова склонна да опрощавам болката, причинена ми от хора, които не са в сърцето ми. Вероятно в себе си някъде прощавам, но външното ми поведение е на абсолютно игнориране. Вече не се опитвам да подавам другата си буза, просто си вземам шапката и се махам. Някои „подаръци“ е по-добре да останат неполучени.


Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Опитвам се да живея в настоящето, с цялата условност на това понятие – та нали моментално то се превръща в минало или все още е бъдеще. Опитвам се да правя само разумни планове за бъдещето… Все пак, когато си поставям цели, се опитвам да подреждам пуловете си върху таблата така, че в един момент да получа хубави капии и да спечеля играта. Често играем табла със съпруга ми, този номер с житейските капии го знам от него.







Харесваш ли нашето време?

Нямаме друго. И не се замислям върху този въпрос. Липсва ми не миналото, а скъпите ми покойници, които искам да видя отново. Любопитна съм какво ще се случи в бъдещето… Не вярвам в апокалиптичните прогнози, по-скоро очаквам чудесата на идните времена.


Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Аз съм зодия Рак и вероятно това обяснява следващите ми думи: всяко място, в което съм с близките си хора, което мога да споделя с тях, е хубаво място. Обичам да пътувам – кой ли не обича? Мечтая си да обикалям България без цел и посока. Иска ми се да видя колкото се може повече места и от Европа, някак не успях да отгледам любопитство към други континенти. Та тук, на два-три часа път със самолет, има толкова вълшебни, интересни, загадъчни места… Но не ми се пътува сама. Вече не.


Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши ми го с три думи.

Да обичам живота ли? И още как! Три думи… това е много лесно: Александър, Петър, мама. Ако имам право на още, пак биха били имена.


Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Всички, които могат да ме накарат да се усмихна, да заплача или да си поръчам кафе.


Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

С времето тези места стават все повече и все по-трудно е чисто физически и времево да се завръщам там отново и отново. Чувствам се добре у дома. В селската ни къща. В апартамента под наем край морето. В апартамента под наем във Виена. В дома на мама. В един хотел в Пампорово. Има малка подробност: в никое от тези „у дома“ не съм сама и това е най-специалното им качество.


Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Инатът. Волята. Натрупаният опит, че утре ще е по-лесно от днес, а вдругиден – по-лесно от утре. Вярата, че винаги мога да помоля за помощ Бог. Сигурността, че никога не съм оставена сама на себе си. Че Той е с мен.


Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Родителите ми. Съпругът ми. Синът ми. Брат ми. Приятели. Издатели. Писатели. Композитори. 






 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Да. Физически бих искала не само да сваля от наднорменото си тегло, но и да запазя този успех, защото неведнъж съм преживяла йо-йо ефекта. За съжаление, въпросът е повече здравословен, отколкото естетически. Иначе бих искала да съм по-търпелива с най-близките ми хора. Искам да се оставям повече на течението на живота и да се радвам на всичко, което стига до мен – и доброто, и лошото, което всъщност е само маскирано добро. Искам заедно с това да бъда по-работоспособна и по-концентрирана, защото има толкова много интересни неща за вършене! А времето е толкова малко…


Намерила ли си призванието си?

Мисля, че да. Намерила съм чудесен баланс между професията ми на преподавател и литературните ми занимания. Не бих искала да се откажа нито от едното, нито от другото.


Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Страхувам се от болката преди смъртта. От зависимостта от други хора… Не бих искала да изпитвам тези неща… нито аз, нито близките ми. Убедена съм в живота след смъртта.


А какво те кара да се чувстваш жива?

Всичко, което правя от първото протягане сутрин, до отпускането в леглото вечер. Наистина всичко.


Какво е за теб самотата?

Не знам. Не се чувствам самотна.


Какво ти дава представа за вечност?

Морето. Небето. Планината. Старо гробище с каменни кръстове.


Какви чувства изпитваш най-често?

Любов. Благодарност.


Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден...

Съвършеният ден започва край морето с кафе, вкусна закуска и безкрайна шир пред очите. После се гмурка в хладната вода, дебне красиви, изтъркани от прибоя миди и гони пасажи дребни риби с ръка. Забравил си е телефона изключен от дни, но говори с хората около себе си за какво ли не. Смее се и се протяга лениво. Пие узо и яде салата, после поспива за кратко в хладна следобедна стая, за да е готов за ново кафе и ново гмуркане във водата, преди да дойде вечерта с порция риба и много бяло вино, смях, приказки, истории за споделяне, шляпане из тъмната вода, допир до топли устни и горещо тяло, преди сладкото отпускане на самотен шезлонг, докато Малката мечка търси майка си в небето.


Какъв съвет би дала на едно дете или на другите хора въобще?

Помни: никога не си сам.


Какво може да те разплаче?

Всичко.


А какво може да те накара да се усмихнеш?

Пак всичко.


Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той?

Бил е подреден от мен още преди да се родя. Просто все още не виждам всички парченца.








Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Не. Завършен е. Само че не може да се обхване отведнъж.


За какво чувстваш най-голяма благодарност? Какво цениш най-много в живота си?

Хората, които са станали част от сърцето ми. Природата. Живота – няма да спра да благодаря на сина си, че чрез него се докоснах до чудото на създаването и отглеждането на живота.


Няма коментари:

Публикуване на коментар