неделя, 17 ноември 2013 г.

Споделено от Мина Карагьозова




Мина Карагьозова e родена и живее в Хасково. Завършила e Пловдивски университет “Паисий Хилендарски” със специалности “Руска филология” и “Английски език и литература”.   
Автор e на поетичните книги: Постоянно местожителство – ада” -1992 г., “Струна над бездната”- 1998 г., “Танц” – 2007 г.  Стиховете й са преведени на руски, италиански, сръбски, английски и португалски. Автор е и на книга с публицистика, есеистика и литературна критика, наречена ”Ранени от Словото” – 2013 г.
Публикувала е стихове, есета и литературно-критически статии  в различни литературни вестници и списания – български и руски. Има и литературни награди, отново български и руски, сред които: от конкурса „Южна пролет” (2008); „Сребърно перо на Русия” (2011) от Международния литературен конкурс за проза „Златно перо на Русия; от националния поетичен събор “Доброслов’12; и от Националния конкурс за религиозна поезия „Под манастирската лоза”.  Мина е също така член на Съюза на българските писатели и на Славянска литературна и артистична академия.


Коя бе най-хубавата година в твоя живот досега?
Най хубавата година беше годината на моята специализация в Софийския университет. Тогава можех да живея така, сякаш мечтата ми да стана учен вече се е осъществила. Просто живеех в Народната библиотека и четях, и пишех...

А коя бе най-трудната година в живота ти?
Всъщност, това бяха пет години, но първата беше най-трудна. Тогава трябваше да се преборя за живота на сина си.
Направо не знаех на кой свят съм – стресът беше непрекъснат. Но накрая успях. Имам четири дипломи, без да смятам тази за средно образование. Имам литературни успехи и награди – национални и международни. Но това, с което най-много се гордея са думите на детската лекарка д-р Марчева: ”Вижте тази майка – тя направи невъзможното. Пред нас стои едно напълно здраво дете.” Това е най-големият успех в живота ми.

В какво вярваш?
Вярвам в Божия промисъл за всички нас. Вярвам, че е възможно да се преодолеят всички изпитания именно с Божията помощ. Просто Бог ни е дал свободна воля и не може да се намесва в съдбата ни, освен ако ние го помолим. В това е един от смислите на молитвата.

Вярваш ли в хората?
В хората абстрактно – не. Абстрактният хуманизъм ми е чужд. Всеки човек има свой индивидуален път към Бога. За някои той преминава през ада на тежките болести, престъпления, наркомании и пр. Затова не мога да кажа, че всички хора по природа са добри. Изборът ни обикновено е направен още преди да се родим. Надявам се, че ще се намерят онези 2 процента добри и праведни хора, които са критичната маса, за да бъде осъществен преходът на планетата Земя на ново вибрационно ниво.

А в себе си?
Не искам да звуча патетично, но – да. Ако нямам нещо, това е защото не съм употребила достатъчно усилия да го получа. Всички в моето семейство разчитат на мене. И без вяра в себе си просто няма да мога да се справя.

Вярваш ли в Живота след Смъртта?
Не вярвам. Просто знам. Аз съм била отвъд три пъти, но имам спомени само от два от тях. Ние сме много повече от физическото си тяло. И има частица от нас – Божественият дух в нас, която е безсмъртна. 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?
Обикновени, човешки мечти – за здраве на духа, душата и тялото за мене и за моите близки. За успехи в литературното ми поприще. За внуче някой ден. Такива неща. Съжалявам, ако разочаровам някого, но това е истината.

За колко време напред мислиш?
Прогнозното време, което ми остава са 27 години. Имам краткосрочна програма – за година напред. Имам и дългосрочна – до възможния край на живота ми. 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?
Да, за четене. Искам да следя поне националния литературен процес. Уви, това не ми е възможно. Налага се да си изкарвам хляба с пот на челото.

Има ли нещо, заради което би искала да можеш да върнеш времето назад?
Да. Сега бих направила всичко възможно за мястото на асистент в Пловдивския университет. Тогава се отказах да се явя на конкурс и много съжалявам.

Има ли нещо в твоето минало, за което все още съжаляваш и ти тежи?
Да. Направила съм много сериозни нарушения на вселенските закони, за които се налага да се разплащам с лихвите. Не мога да кажа какви точно, лично е, но са наистина много тежки. Тогавашното ми невежество, за съжаление, не е оправдание.

Миналото, настоящето или бъдещето е най-важно за теб в момента?
Осмислям миналото и го пренареждам в съзнанието си. Опитвам се да работя за бъдещето. Но знам, че най-важният момент е настоящият. Има една американска поговорка: ”Погрижи се за днешния ден, утрешният ще се погрижи сам за себе си.”

Ако можеше да избираш в коя епоха би живяла?
За миналото нямам спомен, бъдещето още предстои. За да избера да се родя точно тук и сега, значи имам сериозни задачи за личностното ми израстване и за изплащането на кармичните ми дългове.Искам да кажа, че изборът ми вече е направен. И не може да бъде променен, не и в този живот.

Има ли място, където непременно искаш да отидеш?
Да, в Португалия. Страстна почитателка съм на музикалния стил ”Фадо”. Искам да отида в родината на фадото.

Обичаш ли Живота?
Да. Животът ми е много труден, умирала съм общо три пъти, преживяла съм смърт на дете, кома, развод и безработица. Но си мисля, че Животът си заслужава високата цена, която плащам за него.

Какво е за теб той сега? Опиши ми го с три думи.
Работа, борба и мечти.

Кои са най-красивите гледки или неща на света за теб?
Обичам есенната гора, високата планина над пояса на горите и храстите, обожавам морето.

Какво те уморява?
Еднообразието и ежедневните бури в чаша вода на мястото, където работя.

А какво те зарежда?
Музиката. Класическата, руските романси, шансоните на Окуджава, фадото.

Къде се чувстваш най-добре?
У дома – сред цветята и книгите.

Какво ти дава усещането, че си „у дома”?
Спокойствието, сиянието на залеза (изгрева обикновено не успявам да видя, защото не обичам да ставам рано), виковете на децата вън, пеенето на птичките.

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?
Знаете ли, има едни знаменити думи на руския лейтенант Крючков: ”Отступать некуда – за нами Москва.” Е, аз зная, че за мене пътят назад – това е пътят към мрака, безверието и безвремието – т.е. към духовната смърт. Аз винаги защитавам със зъби и нокти моята „Москва”.

Кой човек или кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа или влияние в живота ти?
Има един човек, брат Светозар Няголов – мир и светлина на душата му. Била съм при него само два пъти в живота си. Той е бил ученик на Дънов и е бил в личен контакт с него. Съдбата ме изпрати при него в един изключително труден момент от живота ми. Бях зле, а според лекарите нищо ми нямаше. Брат Светозар ми отдели три часа от времето си за обстоен преглед. След това каза, че съм алергична към месо и ако престана да ям месо, организмът ми ще се изчисти от токсините за около 3 месеца. И ще се оправя – така и стана. Той помогна за спасението на физическото ми тяло. Но ми даде и много съвети, практически начерта програма на живота ми. Това е много трудна и мащабна програма, която се опитвам да следвам според силите си.

Има ли нещо, което искаш да промениш у себе си, а още не си успяла?
Бих искала да победя гнева и раздразнението.

Страхуваш ли се от Смъртта?
Да. Знам, че това е просто преход в друго състояние. Но неизвестността ме плаши.

А от самотата?
Самотата е вътрешно състояние, с което съм свикнала. Около мене има прекалено много хора. Но единици частично ме разбират. Психолози като Уейн Дайър наричат това екзистенциална самота.

Какво те кара да се чувстваш жива?
Работата за каузи, по-големи от моето обикновено съществуване.

Какво ти дава представа за вечност?
Звездното небе.

Кои емоции играят най-голяма роля в живота ти и изпитваш най-често?
Страхът за хората, които обичам. За съжаление.

Какво е щастието за теб?
Хармония със себе си и света.

Какъв съвет би дал, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?
Да обичат себе си като ближните си.

Какво може да те разплаче?
Трудната и безнадеждна съдба на хората. Невъзможността да помогна.

А какво може да те накара да се усмихнеш?
Бебетата на детската площадка, кучетата, врабчетата. Чистата проява на живота.

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той вече? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?
Главната част на моя пъзел липсва. Не съм се осъществила още като успешен писател.

Какво считаш за свое най-голямо лично постижение в живота си дотук?
Изградих личността си под огромен натиск от обстоятелствата. Не знам дали съм постигнала диамантена твърдост. Но поне се стремя към нея.

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?
Вътрешният стремеж към възвишени неща. Умението отчасти да ги създавам. Мисля, че Бог ми е дал талант за Словото.


Можете да намерите Мина във Фейсбук: facebook.com/mina.karagyozova

1 коментар:

  1. Това съм аз. Препрочетох интервюто и съм готова да се подпиша под всяка дума. Благодаря на Кристина за възможността да опозная и изразя себе си.

    ОтговорИзтриване