Споделено от Стефани Евгениева

Стефани е момиче, което обича да пише. Обича да  улавя емоции, да ги организира, така че да служат за пример и чрез любовта към творчеството, да ги предава на останалите.

Вярвам, че ако човек дава добър пример, няма нужда да поучава, няма нужда да казва или да прави каквото и да било за когото и да било. Неговия пример ще стигне до всеки, който има нужда от него.

Затова написах книгата „Уроците, които трябва да научим“ - http://bit.ly/2gBuf0s

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Първата усмивка на по-малкия ми брат. Беше бебче, аз бях на 4 години. Това е и първият ми съзнателен спомен.

Иначе, след него, всеки момент, в който правя нещо красиво или виждам нещо красиво, е хубав.

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Преживявах всеки провал изключително трудно, докато не осъзнах, че именно провалите ми дават всичко, което ми е необходимо, за да успявам.

В какво вярваш?

“Две неща изпълват душата с винаги нови и нарастващи удивление и страхопочитание, колкото и често и продължително мисълта отново да е заета с тях: звездното небе над мен и моралният закон вътре в мен!” Кант – Вярвам в безкрайността и в устоите, които човек сам си изгражда, за да направи съществуването си, доближаващо се до съвършенството.

Вярваш ли в хората? А в себе си?

Ако нямаш вяра в себе си, няма как да имаш вяра в хората. Всичко започва отвътре и се движи навън.

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

За свят, в който всеки е себе си и твори от душа, а не по принуда.

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

За всички книги, които искам да прочета - so many books, so little time!

Важна ли е прошката в твоя живот?

Най-важна е прошката към себе си. Ако можем да си простим на нас самите, за това, че сме допуснали да се налага да искаме прошка, значи вече сме я получили.

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш?

В бъдещето, опасявам се.

Какво е Животът за теб сега? Опиши ми го с три думи.

Приключение. Творчество. Баланс.

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Усмихнато дете. Четящи хора. Усмивката на любимия, когато среща погледа ми. Природа, която не бива ежедневно съсипвана от егоизма на човека и от непрекъснатата му борба за притежание.

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Там, където съм свободна да бъда себе си!

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Аз самата. Никой и нищо не е в състояние да ти даде сили. Силата е лично, вътрешно усещане и колкото повече я развиваш, толкова по-голяма и непоклатима е тя. Трудните моменти са прекрасни, защото са уроци. Ако се вслушваш в грешките си, ще осъзнаеш, че те са най-добрите ти приятели. Те са пазителите ти.

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Абсолютно нищо. Хората са такива каквито са, защото трябва да бъдат такива. Промяната идва, когато ние имаме нужда от нея и сме готови да я приемем. Не вярвам, че тя трябва да се случва по принуда или заради някого. Това е компромис със собствената личност, с други думи – бягство от отговорност. Човек винаги трябва да поема отговорност за собствената си промяна, защото това е труден и продължителен процес и никой друг не е в състояние да го изживее с него.

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Смъртта е нещо прекрасно. Тя е трансформация, преход. Когато тялото умира, това означава единствено, че душата е научила необходимите уроци в този  живот, и е време за нови. Ние сме висше съзнание и целта ни е разширяване. Познаване на Всичко. А това не е възможно начинание за един човешки живот. Това е процес, който трябва да приемаме с въодушевление, а не със страх. Вярвам в безсмъртието на душата и в желанието й да учи. Не вярвам в религията, защото не смятам, че вече е адекватна за човечеството. Някога може би е била необходим инструмент, но вече не е. Онова, което не търпи промяна и развитие, т.е. израстване, разширение, е обречено. То няма място в новия свят.

А какво те кара да се чувстваш жива?

Това, че живея. Това, че съм дарена с красота – както физическа, така и с красота на ума. Красота, която ме кара да виждам колко прекрасно и подредено е всичко. Животът е идеален такъв, какъвто е. Замисълът е съвършен. Иска ми се хората да осъзнаят това. Иска ми се разберат, че щастието е сбор от хубавите и лошите моменти. Заедно.

Какво е за теб самотата?

Самотата е нуждата да обърнеш поглед навътре. Човек се чувства самотен, ако не се чувства добре в собствената си кожа. Ако не е в хармония с решенията си, ако съвестта му не е чиста. Да запълваш празнотата вътре в себе си с хора – не е решение. Чувстваш ли се добре сам, ти ще се чувстваш добре и сред хората. Така никога няма да бъдеш самотен. 

Какво ти дава представа за вечност?

Творчеството. Във всичките му проявления.

Търсиш ли смисъла на живота?

Винаги. В това се състои съществуването ми.

Какви чувства изпитваш най-често?

Постоянно изпитвам целия диапазон от емоции. Аз съм раче, т.е.  лунно дете. Присъщо ми е да усещам всичко, всички, винаги, непрекъснато. 

Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден...

Сещам се за един цитат от „Всички наши места“ на Дженифър Нивън – „Идеален ден. От начало до край.  Ден, в който не се случва нищо лошо, тъжно или незначително. Мислиш ли, че е възможно?“ Щастието е просто категория. Абстракция. Спомен. Усещане. Нещастието също. Радостта или болката, които ни причиняват, е естествен резултат от опитите ни да ги изтръгнем от съвършената им форма и да ги направим земни и преходни като нас.

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Скоростта на светлината е най-високата, известна на човека скорост, но дори тя, бидейки най-бърза, се изненадва, че където и да отиде, мракът е пристигнал преди нея.

Преди нещата да се оправят, първо се влошават. Трябва да имаме вяра, че дори след най-тъмната част от нощта, винаги се появява светлината.

Какво може да те разплаче?

Винаги плача, когато чета хубав роман. Плача, когато краят наближи. Плача, когато чета поезия. Плача на всичко, което ме трогва.

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Същите неща. Красива дума, красив жест. Докосване от душа. Романтична натура съм и се трогвам от семпли усещания.  

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Цял живот подреждаме пъзелът на живота си. Ако го завършим, значи „мисията“ ни тук е приключила. Щастлива съм, че моя е още разбъркан и непълен. Едно от най-прекрасните изживявания е да откриеш някое от липсващите парченца и да усетиш как ти пасва. Как запълва отдавна зееща празнота и как ти дава усещане за цялост.

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

За това, че душата ми си е избрала точно този живот, в това тяло, с това светоусещане. Благодарна съм, че мога да пиша, да се усмихвам, да давам радост и частичка от моето познание за  битието.  

Споделено от Деси Радомирова

11 декември 2016

Поглеждам датата, на която получих въпросите от Криси. Вече повече от две години. Време, в което проектът "Един от нас споделя" изживя безценни мигове на откровения и съпричастност, на себетърсене и себеоткриване чрез другите. Време, което ми беше нужно да си повярвам, че има какво да споделя; че съм способна да го направя естествено и пречистващо; че съм достойна да бъда част от този проект; че няма да предам погрешни послания, повлияна от поредната ми метаморфоза; че съм открила и възприела по-голямата част от истината за себе си. И макар че цял живот работя с думи, този проект ме накара да проверя точния смисъл на много от тях в речника :) Благодаря ти, Криси, за това предизвикателство!

На 41. И вечно между две епохи, два свята, две (и повече) култури, две личности, "две оръдия на труда"... Това съм аз – между и по средата. Не обичам крайностите! Обичам мостове и топли връзки ;)

Между две епохи: на социалистическото ми детство (!първите седем са наистина важни), на преходната ми демократична младост и на капиталистическия ми живот. 

Между два свята: този на моята България, всеки спомен от която предизвиква в мен едновременно усмивка и сълза; и този на моето "днес", където приятелите ми са с различен цвят на кожата, вярват и празнуват различни светии и възкресения, а имената им Пиер, Мустафа, Ху Чонг ми напомнят да се чувствам благодарна и щастлива, че съм част от този Ноев ковчег. Такива бяха първите ми мисли, когато започнах моя нов живот тук, в Монреал, преди близо 7 години. Такива са и сега. Тук разбираш истинското значение на думите толерантност и вежливо лицемерие, различност и универсалност.

Между две култури: на старинна, аристократична, снобска в някои отношения и все пак неповторима Европа; и на силно свободолюбива, търсеща семплост Америка (!тук не става дума за САЩ, а за всичките Америки :)). На езика на изкуството, тази разлика бих я сравнила с разликата между една барокова картина и една индианска рисунка. Първата – пищна, претрупана с детайли и маниерност. Втората – семпла, буквална, понякога излъчваща дори наивитет.

Културният шок е много интересно и полезно изживяване, когато не си турист, а заселник. Когато искаш да се установиш, да дадеш и да получиш история и бъдеще в един напълно различен свят, а си вече на 40. Всичко е едновременно трудно и  забавно: мерките са в либри и така както си свикнал да гледаш единичната цена за килограм, трябва да се пренастроиш, че обявената цена е за 0,453 гр. и то без таксите (ДДС-то). Тях никога не ги обявяват в цената. Трябва да свикнеш да се мериш в стъпки, а не в сантиметри, да се редиш на опашка при първата врата на рейса, откъдето всички се качват по реда на пристигането им на спирката; да не търсиш сифон в банята или крушка на тавана в хола, защото в повечето обикновени жилища под наем такива не съществуват; но пък с години наред можеш да не заключваш входната врата, освен ако не тръгнеш на дълго пътуване; трябва да знаеш, че постоянно и по няколко пъти на ден могат да те питат "Как си?", но така всъщност ти казват просто "Здравей"; никъде няма да видиш цигари, изложени на видно място, защото са скрити в шкафове и трябва специално да попиташ за тях; алкохол можеш да си купиш само и единствено от един вид държавни магазини до определен час... и т.н. и т.н. И в цялата тази различност на бита, ежедневно установяваш колко еднакви сме в душите си. Толкова еднакви пословици и поговорки открих, създавани в  различни краища на света, но учудващо приличащи си по формулировка и послание.

Между две личности: на артиста със свободен дух и вечно неспокойна мисъл, недисциплиниран график, нездравословен оптимизъм, интуитивни избори и... цялата вселена от изпепеляващи противоречия; и на конвенционалния социален индивид, който държи да бъде отговорен, пунктуален, ефикасен и разни други качества, които правят едно CV рентабилно. Или една майка – успешна.

Между два инструмента: думите и изображенията. В началото бе Словото! Журналист, редактор, сценарист, копирайтър – 20 години. Когато пристигнах в Канада, подтиквана от новата реалност, реших, че е време да дам път на още една душевна нужда. Винаги ми е липсвало това, да имам умението да подкрепям думите си с правилните изображения. Работила съм с много талантливи дизайнери и ги виждах като богове. Те ме омагьосаха с начина, по който завършваха и одухотворяваха моето слово. Тук изучих занаята на графичния дизайнер. Невероятно е след 20 години да се върнеш на ученическата скамейка, да учиш същите неща, като История на изкуството например, но с две интересни подробности: първият път беше през призмата на Словото, при това според европейските школи и стандарти и моята неопитна мисъл; вторият път стана ясно, че преди Словото всъщност са били рисунките и че либералният американски стил би могъл да бъде чудесен партньор на европейската класика, без непременно някой да е водещ.

И така аз ги ожених – Словото и Изображението, Европа и Америка, Първоизточника и Новите технологии. Това работя днес. Използвам целия си опит от общуването ми с печатното слово, за да го съхраня по най-добрия начин за поколенията. Създавам дигиталните архиви на Националната библиотека на Канада, на канадски и американски университети като  Харвард, Йейл, Принстън... и не спирам да благодаря за това благословение! За магията да се докосна физически до хилядолетни световни творби, скрити в тези библиотеки. За провокацията да се фамилиаризирам с особеностите на иврит, арабска, азиатска или латинска писмености. И всеки път да се просълзявам като попадна на моята кирилица!

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

По принцип всяко ново начало, изпълнено с нови планове, надежди и сили.

И всеки път след някаква загуба,  падане и пропадане, когато въпреки всичко започваш да се изправяш: онзи особен вид енергия и воля да продължиш;  онова облекчение, че си преодолял нещо или себе си, които са толкова концентрирани в тези моменти и които са като емоционален аспирин, който ти помага да не губиш надежда при следващи трудности.

Също и всеки път, когато усетиш, че си нужен и значим за някого или за нещо. Защото аз съм от хората, които не умеят да бъдат щастливи сами по себе си.

А кое е най-трудното нещо, което си правила или преживявала?

Да правя това, което знам, че е правилно, но нямам сили за него. Да казвам НЕ. Да спра да мисля. Да преодолея безвъзвратните загуби.

В какво вярваш?

Безпрекословно и безусловно, в Бог! И в това, че трябва да има баланс – във възприятията и в действията. Относно възприятията – мое мнение е, че не е коректно да виждаш всичко в бяло, нито бялото като абсолютно такова. Дори според науката, то е равномерното наличие на всички цветове до яркостно сиво. Пак според нея, черното е много относителен цвят, например върху предмет в много силна сянка, много тъмни цветове могат да се възприемат грешно за черни, а при по-добра осветеност те да са със собствен цвят. Що се отнася за действията – смятам, че е отговорно всеки да извършва задълженията си, според ролите, които си е избрал. В противен случай някъде остава дупка и някой друг трябва да я запълни, което вече не е баланс, а компромис.

Вярваш ли в хората?

Разбира се, че вярвам. Виждам ги, докосвам ги, общувам с тях всеки ден. Учудват ме, нараняват ме, възвисяват ме, всеки миг. Вярвам и в светлото им начало, и в тъмната им среда, и в добрия им край. Най-точният отговор на този въпрос намирам в индианската притча за двата вълка във всеки от нас – добрият и злият. Побеждава този, когото нахраниш.

А в себе си?

Вярвам в това, че винаги едни и същи слабости ще ме отвеждат в нежелани житейски посоки и в това, че всеки път различни, само мои си чудатости ще ме изваждат от тези ситуации. Защото установих, че не мога да се променя. И затова вярвам в себе си, защото мога да разчитам на постоянството си.

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Смятам, че мечтите зависят от нас, а се надяваме за неща, които зависят и от някой друг. Затова мечтая смело, но все по-често за простички неща, които понякога са ми по-трудно постижими. Надявам се умерено, но никога не спирам да го правя.

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Бих искала да кажа, че ако е наистина важно, ще намериш време. Но познавам горчивината от погрешна преценка и затова просто се моля да усещам навреме за кое му е времето. 

"La nuit je mens"

Важна ли е прошката в твоя живот?

Да. Точно както по естествен начин ти идва да си измиеш ръцете или да си изпереш дрехата, когато си ги изцапал.

Миналото, настоящето или бъдещето е най-важно за теб сега?

И трите! Обичам и ценя завръщанията, те са причината да бъда такава, каквато съм. В миналото, аз лично, намирам по-скоро утеха и гордост, отколкото разочарование. Все още е голямо предизвикателство за мен, да "живея за мига". Оценявам нещата в настоящето, но ми е трудно да им се насладя. Сякаш това се случва една идея по-късно.  Явно  имам нужда да погледна отстрани. Мисълта за бъдеще ми е също толкова важна, мобилизира ме. Не ми е важно какво ще се случи, не правя дългосрочни планове (!вече не), важно ми е да съм на пистата – в това или друго измерение.

Харесваш ли нашето време? В коя друга епоха би живяла?

Да, харесвам нашето ветровито и пъстроцветно време, макар че понякога ми е трудно да се впиша в него. Не знам дали бих искала да живея в друга епоха, по-скоро са ми интересни различни моменти във времето. Но със сигурност знам, че не бих могла да живея във време, когато хората са заместени от машини и технологии.

Кое пътуване е най-важно за теб?

Това, което предстои. Обичам да пътувам  във всякакъв смисъл, с изключение на сутрините, когато ми се налага да се боря с градския транспорт :) Обожавам пътуванията в света на сина ми – колко познати места и непознати пътища има там?! Обожавам дъщеря ми да ме съпровожда в моите пътувания – колко мъдрост, искреност и момичешка лудост има в тях?! Вълнувам се, променям се, губя се и се преоткривам с всяко пътуване към и със съпруга ми, вече 20 години. Това са най-важните ми пътувания и най-вече това да ги има.

Обичаш ли Живота?

Да, но често ми се случва и да го мразя :) Мисля, че това е нормално, когато нещо не ни е безразлично. А Животът определено не ми е БЕЗразличен.

Какво е за теб той сега? Опиши ми го с три думи.

Движение, Страст, Благодарност

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Светлите, когато светлината рисува и не детайлът е важен, а цялата картина. И тъмните, когато тъмнината подчертава и всеки детайл е важен, като например нощното небе, без чиято ноктюрност блясъкът на звездите няма да е същият. Така е с гледките за очите. Но според мен е така и с гледките за мисълта – когато всичко е ОК, подредено, меко и ефирно, ти не искаш да губиш време в детайли, а да се насладиш на всеки миг светлина. Когато си в тъмнина е трудно да видиш цялата картина, затова се съсредоточаваш върху детайлите. И насладата идва от проблясъците.

Иначе, имам три любими гледки: на безкрайна водна шир; на светлини – вечерни улици, коледна украса; и на спонтанни усмивки.

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

В моментите на Съзидание! Без значение дали съм в метрото, на компютъра, на мивката, в Европа или в Америка.