Казвам се
Северина Ангелова. Българка съм, живея в Англия и съм майка на две дъщери.
Изследвам душата през собствения си живот и споделям открито онова, което
преживявам, осъзнавам и продължавам да уча.
В основата на
всичко, което правя, стои един въпрос: коя съм аз под всичко, което съм научила,
че трябва да бъда, за да заслужавам любов?
Понякога човек
прекарва години в опити да се поправи. Чете следващата книга, търси следващото
обяснение, разбира все повече за раните си. И въпреки това продължава да се
отнася към себе си като към нещо недостатъчно, което още трябва да бъде
променено, преди да може да бъде обичано.
Помагам на
хората да разпознават този безкраен стремеж да станат „достатъчно добри“. Да
откриват кои са под чуждите очаквания, усвоените роли и страха от отхвърляне.
Да могат да чуят собственото си желание, да уважат границите си и да останат до
себе си и когато са объркани, уплашени или несъвършени.
Книгите и
терапията могат да бъдат ценна подкрепа. За мен е важно тази подкрепа да
укрепва доверието на човека в собствената му преценка. Да може постепенно да
прави избори, без постоянно да търси някой отвън, който да потвърди какво
чувства, кой е и как трябва да живее. Това важи и за срещата му с мен.
Познавам този
път отвътре. Моите думи се раждат от ежедневието ми и от собствените ми срещи
със страха, любовта, загубата и приемането. Споделям и онова, което още ми е
трудно, защото приемането на себе си има смисъл именно там, където най-лесно се
изоставяме.
Създадох
Eluría (eluria.org) като дом на тази работа. Желанието ми е чрез текстовете, практиките и
четенията хората да откриват повече свобода да бъдат себе си. Да усещат, че
могат да растат, без да воюват с онова, което са днес.
Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?
Раждането на
дъщерите ми. Тогава за първи път разбрах, че тялото ми знае неща, които умът ми
никога не е учил. Че има мъдрост, по-стара от всички книги, и тя живее в мен.
Но колкото
повече живея, толкова повече разбирам, че най-хубавите моменти рядко са онези,
които светът би нарекъл важни. Не са били успехите, наградите или постигнатите
цели. Били са мигове, в които нещо в мен се е прибрало у дома.
Денят, в който
спрях да се боря със себе си. Не беше празник. Нямаше фанфари. Беше тишина.
Седях и за първи път не се опитвах да бъда по-добра, по-спокойна, по-различна.
Просто бях. И тази тишина ми даде повече, отколкото години усилия.
Моменти, в
които съм казала истината си, макар гласът ми да трепери. Моменти, в които съм
заплакала пред някого и той не си е тръгнал. Моменти, в които съм избрала себе
си, без да се извинявам.
Срещата с
партньора ми. И всички онези моменти, в които сме си казали нещо трудно и
вместо да се отдалечим, сме се приближили. Те ме научиха, че любовта не е липса
на конфликти, а смелостта да останеш отворен в тях.
Мисля, че
истински хубавите моменти не се случват отвън. Те се случват, когато вътрешното
и външното най-после съвпаднат. Когато това, което чувствам, това, което
казвам, и това, което живея, станат едно. Тогава дори обикновен вторник може да
бъде свещен.
Най-хубавите
моменти в живота ми са били тихи. И може би затова са толкова истински.
А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?
Да живея
години наред далеч от себе си, докато всички наоколо мислеха, че съм добре.
Отвън всичко изглеждаше наред. Справях се, усмихвах се, грижех се за всички. А
вътре нещо бавно угасваше.
Това е особен
вид самота: да бъдеш сред хора, които те обичат, и никой да не те вижда, защото
самата ти си се скрила толкова добре. Най-трудното не беше болката. Беше
мълчанието около нея.
Оттам излязох
не с героизъм и не с едно голямо решение. Излязох бавно, като започнах да
слушам тялото си. Умората, която не минаваше. Сълзите, които идваха без
причина. Те не бяха слабост. Бяха гласът ми, който се опитваше да се върне.
Днес съм
благодарна дори за този период. Без него нямаше да разбирам хората, които идват
при мен с усмивка на лицето и пустош отвътре. Познавам това място. И знам пътя
навън.
В какво вярваш?
Вярвам, че
тялото никога не лъже. Умът може да си разказва истории години наред, но тялото
пази истината: в стегнатата челюст, в сгърбените рамене, в дъха, който спира
някъде в гърдите. Всяка болка носи послание, а всеки симптом е писмо, което още
не сме прочели.
Вярвам, че
душата идва тук, не за да стане съвършена, а за да си спомни коя е. Вярвам, че
уроците ни се повтарят, докато не ги научим, и че нищо не ни се случва
напразно, дори онова, което в момента ни разкъсва.
Вярвам, че
всяко чувство има място. Гневът, тъгата, страхът не са врагове. Те са
пратеници. Когато ги изгоним, те чукат по-силно. Когато ги поканим да седнат,
те ни казват защо са дошли и си тръгват.
И вярвам, че
истинската промяна не идва от „трябва“. Тя идва от безопасност. Никое цвете не
се отваря, защото са му крещели.
Вярваш ли в хората?
Да, но не
наивно. Вярвам в способността им да се променят. Виждала съм го толкова пъти:
човек, който години е живял затворен, един ден си позволява да се отпусне, и в
лицето му се връща нещо детско и светло. Очите омекват, гласът се променя,
тялото най-после издишва. След такива мигове е невъзможно да не вярваш.
Вярвам и в
това, което хората си дават един на друг, когато са истински. Един поглед без
осъждане може да излекува повече от години думи. Една ръка на рамото може да
върне човек в живота.
Вярата в
хората обаче не означава да позволя всичко. Мога да вярвам в доброто у някого и
пак да кажа „дотук“. Мога да обичам и да се отдръпна. Границите не са липса на
любов. Те са любовта, която пази и двете страни.
А в себе си?
Все повече.
Това е вяра, която се гради ден след ден, а не нещо, което ти е дадено веднъж
завинаги.
Дълго време
вярвах повече на всички останали, отколкото на себе си. На учителите, на книгите,
на хората, които сякаш знаеха по-добре как трябва да живея. Търсех отвън
потвърждение за неща, които тялото ми отдавна знаеше.
Вярата в себе
си не дойде с голямо прозрение. Дойде с малки стъпки. Всеки път, когато чух
вътрешното си „не“ и го уважих. Всеки път, когато сгреших и не се изоставих.
Всеки път, когато бях объркана и въпреки това останах до себе си, вместо да
чакам някой да ме спаси.
Днес вярвам в
себе си, не защото съм сигурна, че винаги ще избирам правилно. Вярвам, защото
знам, че каквото и да се случи, няма да се предам. Че ще мога да се погледна с
нежност, дори когато падна. Това е вярата, която не зависи от успехи. Тя е
тиха, като корен под земята.
И все още има
дни, в които се съмнявам. Тогава не се боря със съмнението. Просто си позволявам
да се съмнявам и си напомням: и това е част от пътя.
За какво мечтаеш? На какво се надяваш?
Мечтая за
свят, в който хората не се срамуват от чувствата си. В който сълзите не се
смятат за слабост, а гневът не е нещо, което трябва да се скрие. В който можем
да кажем „не съм добре“ и някой просто да остане до нас.
Мечтая
дъщерите ми да растат с усещането, че са в безопасност да бъдат себе си. Че не
трябва да се смаляват, за да бъдат обичани. Че тялото им е техен дом, а не
проект за поправяне.
Мечтая Eluría да стане място, където хората се
връщат при себе си. Не още едно място за самоусъвършенстване, а пространство,
където можеш да оставиш маската на вратата.
И се надявам,
тихо и упорито, че всяка жена, която се излекува, лекува и онези след себе си.
Че прекъсваме вериги, които са се предавали с поколения.
Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?
За тишина.
Онази истинска тишина, в която не планирам, не отговарям на съобщения и не
мисля какво следва. В тишината се раждат всички отговори, които търсим навън.
За дълги
разходки без цел. Без слушалки, без бързане, само аз, вятърът и мислите, които
най-после имат място да се подредят.
И за всички
идеи, които искат да се родят наведнъж. Текстове, практики, проекти. Понякога
ми се струва, че нося повече, отколкото един живот може да побере. Уча се да
избирам. Да оставям някои семена да почакат, без да се страхувам, че ще изгубят
силата си.
Съжаляваш ли за нещо в миналото?
Не съжалявам,
по-скоро разбирам. Всичко, през което минах, ме доведе до тук. Всяка грешка ме
е научила на нещо, което книгите не можаха.
Съжалението е
като да гледаш назад с очите на днешната си мъдрост и да съдиш жената, която е
нямала тази мъдрост. Това не е честно към нея. Тя е правила най-доброто, което
е можела, с онова, което е знаела.
Единственото,
за което ми е мъчно, е колко дълго съм вярвала, че трябва да заслужа правото да
съществувам. Колко години съм се опитвала да бъда удобна, тиха, полезна, вместо
просто себе си. Но и тази мъка вече не тежи. Тя ме прави по-нежна към жените,
които още са там.
Важна ли е прошката в твоя живот?
За мен
по-важно от прошката е приемането.
Ако стигна
дотам, че да нарека нещо „прошка“, това значи, че вече съм минала надалеч. Че
първо съм осъдила, отделила съм се, поставила съм себе си над другия или над себе
си. Прошката идва чак след присъдата. А приемането идва преди нея.
Когато приема
човека такъв, какъвто е, със страховете му, с границите на това, което може да
даде, вече няма какво да прощавам. Има само истина: това се случи, заболя ме, и
аз избирам как да продължа. Мога да се отдалеча, мога да остана, но не нося
камък в себе си.
Същото е и със
самата мен. Не искам да си прощавам. Искам да се приемам. Да видя жената, която
съм била, и да разбера защо е постъпвала така, вместо да я съдя и после великодушно
да ѝ прощавам.
Приемането е
по-тихо от прошката. Няма драма в него, няма победител. Просто тялото спира да
се защитава и сърцето отново се отваря.
Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?
Все повече в
настоящето, защото там е тялото ми. Умът обича да пътува: назад, към онова,
което е можело да бъде иначе, и напред, към онова, което може да се обърка.
Тялото никога не тръгва с него. То винаги е тук.
Миналото не го
отричам. То е почвата, от която съм израснала, и мога да се върна при него, за
да разбера нещо или да прегърна някоя стара болка. Но не искам да живея там.
Бъдещето също не ми е враг. Обичам да мечтая и да сея. Но ако живея само в
утре, пропускам единственото място, където животът наистина се случва.
Настоящето невинаги
е приятно. Понякога в него има тревога, умора, тъга. Но само тук мога да
направя нещо: да издишам, да усетя стъпалата си на земята, да кажа истината си.
Миналото не може да бъде променено, бъдещето още не съществува. Само сега мога
да избера себе си.
Когато се
изгубя, а това още се случва, не се упреквам. Просто се връщам: към дъха, към
допира на дрехата по кожата, към звуците в стаята. Всяко такова завръщане е
малко прибиране у дома.
Харесваш ли нашето време?
Да. Защо да не
го харесвам? Всяко време си е навреме.
Родила съм се
точно сега, не случайно. Душата ми е избрала тези уроци, тези хора, този свят.
Да се оплаквам от времето, в което живея, би било като да се оплаквам от
собствения си живот.
Да, това е
време на много шум, на бързина и разкъсване. Но е и време, в което хората се
обръщат навътре, както никога досега. В което жени по целия свят започват да
слушат телата си. В което говорим открито за неща, за които баба ми е мълчала
цял живот.
Всяко време
носи своята сянка и своята светлина. Аз избирам да видя и двете, и да бъда
благодарна, че съм тук, сега.
Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?
Пътуването
навътре. То е най-дългото, най-смелото и единственото, от което не можеш да се
върнеш същият.
Можеш да
обиколиш целия свят и пак да не стигнеш до себе си. Можеш да не мръднеш от
стаята си и да изминеш хиляди километри навътре. Там няма карти и няма
пътеводители. Има само тялото, дъхът и смелостта да погледнеш онова, от което
цял живот си бягал.
По този път
срещам страхове, които са по-стари от мен. Срещам гласове, които не са моите, а
на майка ми, на баба ми, на всички жени преди мен. Срещам части от себе си,
които дълго съм крила. И постепенно срещам себе си, онази, която е била там
през цялото време, под всички роли.
Това пътуване
няма крайна точка. Всяка стъпка навътре разкрива нова стая. Но колкото
по-навътре отивам, толкова по-малко имам нужда да бягам навън.
А от местата
на земята: България. Корените ми. Земята, която помни баба ми. Когато стъпя
там, нещо в мен си спомня откъде идва.
Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...
Обичам го, с
цялата му красота и цялата му болка. Не мога да обичам само едната половина.
Животът не се дава на парчета.
Има дни, в
които ми е тежко, и тогава не се преструвам, че е иначе. Но дори в тези дни
нещо дълбоко в мен казва „да“. Да на това да съм тук. Да на това да чувствам.
Сега животът
за мен е: завръщане, истина, нежност.
Завръщане, защото всеки ден се прибирам малко повече при себе си. Истина, защото вече не мога да живея наполовина. Нежност, защото това е единственото, което наистина лекува.
Кои са най-красивите гледки на света за теб?
Дъщерите ми,
когато спят. Лицата им, отпуснати и доверчиви, без нито една защита. В тези
мигове виждам какво значи безопасност.
Звездно небе
далеч от градовете, когато усещаш колко си малка и колко си част от нещо
безкрайно.
Морето в сив
ден. Мъглата над поле рано сутрин. Светлината, която пада през листата.
И двама души,
които се гледат с любов и не знаят, че някой ги вижда. Нищо на света не е по-красиво
от това.
Къде се чувстваш най-добре, като „у дома“?
В собственото
си тяло. Отне ми години да го нарека дом. Дълго живеех в него като гост,
понякога като човек, който иска да избяга. Сега се уча да се настаня, да отворя
прозорците, да обичам стаите му, дори онези, в които още е разхвърляно.
У дома съм и в
прегръдката на партньора ми. Там мога да бъда уморена, неподредена и истинска,
и пак да съм обичана.
Чувствам се у
дома и сред хора, пред които не трябва да се обяснявам. С които мълчанието не е
неловко. В природата, където никой не очаква нищо от мен.
И разбрах, че
където и да съм по света, в Англия, в България или на път, нося дома си със
себе си. Той не е място. Той е усещане, че имам право да съм тук.
Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?
Дъхът. Той е с
мен, дори когато всичко друго си е отишло. Когато не мога да мисля ясно, мога
поне да издишам. И едно издишване понякога е достатъчно, за да мине следващата
минута.
Дъщерите ми.
Не защото трябва да съм силна заради тях, а защото ме връщат в живота. Една
тяхна прегръдка напомня за какво си струва.
Знанието, че
никоя буря не е вечна. Минала съм през много и всеки път съм излизала от
другата страна. Нервната система може да се успокои. Винаги. Дори когато в
момента изглежда невъзможно.
И вярата, че
болката не идва напразно. Че тя ме подготвя за нещо, което още не виждам.
Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?
Дъщерите ми,
които ме научиха на безусловна любов. Те ми показаха, че мога да обичам без
условия, и така ме научиха, че и аз мога да бъда обичана така.
Партньорът ми.
С него за първи път разбрах, че близостта не означава да се слееш с другия и да
изчезнеш, а да останеш себе си до него. Учим се заедно на истинска близост,
онази без маски. Говорим и за неудобните неща: за страховете, за границите, за
желанията, които дълго сме премълчавали. Понякога е трудно. Но всеки път,
когато изберем истината вместо удобството, между нас става повече място, а не
по-малко. Той ми показва всеки ден, че мога да бъда обичана не въпреки
уязвимостта си, а заедно с нея.
Жените в моя
род, дори онези, които не познавах. Нося силата им, а понякога и раните им, и
това ми дава отговорност да ги излекувам.
Учителите и
книгите, които ми отвориха врати. Но най-вече хората, които идват при мен.
Мислят, че аз ги уча. Истината е, че всеки от тях ме е променил.
Искаш ли да промениш нещо у себе си?
Искам да спра
да нося всичко сама. Силните жени често забравят, че и те имат право да бъдат
държани. Партньорът ми ме учи на това всеки ден, търпеливо, без да ме притиска.
Уча се да моля за помощ, без да се чувствам слаба.
Искам да
довършвам повече от нещата, които започвам. Имам много идеи и понякога се
разпилявам. Уча се да вървя по-бавно и по-цяло.
Но вече не
искам да се променям, за да бъда приета. Ако нещо се промени в мен, искам да е
от любов, а не от усещането, че не съм достатъчна. Това е голямата разлика: да
растеш, вместо да се поправяш.
Намерила ли си призванието си?
Да. Да помагам
на хората да се върнат при себе си. Да разпознаят кои са под ролите, които са
научили, за да бъдат обичани.
Не обичам
думата „лечител“. Не лекувам никого. По-скоро създавам пространство, в което
човек може да се чуе. Да усети тялото си, да назове онова, което носи, и да
разбере, че е в безопасност да бъде себе си.
Призванието ми
не дойде като светкавица. Дойде от собствената ми болка. Минах по този път
първо сама и сега мога да го покажа на другите. Мисля, че така става с повечето
истински призвания: раната се превръща в дар.
Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?
Не се
страхувам от самата смърт. Страх ме е повече от живот, изживян наполовина. Да
стигна до края и да разбера, че съм живяла чужд живот.
Вярвам, че
душата продължава. Че идваме отново и отново, докато научим уроците си, и че
хората, които срещаме, често са стари познати. Смъртта за мен не е край. Тя е
врата.
И все пак
обичам този живот, това тяло, тези хора. Мисълта за смъртта не ме плаши. Тя ме
събужда. Напомня ми, че времето е скъпоценно и че няма какво да отлагам, ако е
истинско.
А какво те кара да се чувстваш жива?
Истината.
Когато кажа нещо, което дълго съм премълчавала, и тялото ми трепери, но се
изправя.
Онзи момент в
сесия, когато някой изведнъж издишва и раменете му падат. Когато виждам как
животът се връща в нечии очи.
Музика, която
ме разплаква. Студена вода по кожата. Смехът на дъщерите ми.
Танцът.
Последния път танцувахме с партньора ми в хола, без музикален план и без да
знаем стъпките. Не беше красиво отвън, но беше толкова живо. И още същата вечер
си казахме, че следващия път искаме да го направим по-добре. Обичам това в нас:
не гоним съвършенство, а искаме да растем заедно, стъпка по стъпка.
И всеки път,
когато избера себе си, без да се извинявам. Тогава се чувствам не просто жива,
а будна.
Какво е за теб самотата?
Има самота,
която е рана, и самота, която е храм.
Първата е да
си далеч от себе си, дори сред хора. Да се смееш на масата и да не можеш да
кажеш какво наистина чувстваш. Тази самота познавам добре. Тя е най-тежката,
защото е невидима.
Втората е да
бъдеш сам с душата си и да ти е добре. Да седиш в тишина и да не бягаш. Да си
достатъчна компания на себе си. Там се раждат най-дълбоките ми прозрения.
Цял живот се
учих да превърна първата във втората. И разбрах, че когато не съм изоставила
себе си, никога не съм напълно сама.
Какво ти дава представа за вечност?
Звездите.
Светлината им е тръгнала към нас преди хиляди години, а аз я виждам сега. Това
ми напомня колко малко е времето, което ние мерим.
Очите на
дъщерите ми. В тях понякога виждам нещо по-старо от тях самите, сякаш душите ни
се познават отдавна.
И онези
моменти на пълно присъствие, в които времето изчезва и остава само „сега“.
Когато танцувам, когато пиша, когато седя с някого в истинска близост.
Вечността не е някъде далеч след смъртта. Тя е в един дълбок дъх, изживян
изцяло.
Кое е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?
Когато някой
ме видя истински, без да иска да бъда друга. Без да ме поправя, без да ме
съветва, без да бърза да ме спаси. Просто остана до мен.
Помня хора,
които са ме държали в най-тъмните ми моменти, без да се плашат от тях. Помня
думи, казани точно навреме. Помня малки жестове: чай, донесен без да питам;
ръка, която не пуска.
Партньорът ми
ми го дава всеки ден по най-простия начин: пита ме как съм и наистина чака
отговора. Така всеки ден ми напомня, че имам право на място.
Това е
най-лечебното нещо, което един човек може да даде на друг: присъствие без
осъждане. Опитвам се да давам същото на хората, които идват при мен. Така
връщам доброто, което съм получила.
Какви чувства изпитваш най-често?
Нежност. Към
дъщерите ми, към хората, и все по-често към себе си.
Любопитство.
Към това какво се крие под всяко чувство, към човешката душа, към живота, който
никога не спира да ме изненадва.
Благодарност,
която идва сама, когато съм присъстваща.
А когато
дойдат страхът и тъгата, вече не ги гоня. Каня ги да седнат. Питам ги какво
искат да ми кажат. И те си тръгват по-бързо, защото най-после са били чути.
Ако можеше да прегърнеш някой, който не можеш, кой би бил това?
Малкото
момиче, което бях. Онова, което рано се научи да бъде удобно и тихо. Което
мислеше, че любовта трябва да се заслужи с добро поведение.
Бих я
прегърнала дълго, без да казвам нищо. После бих ѝ прошепнала: „Не трябва да
заслужаваш любовта. Ти вече си достатъчна. Можеш да плачеш, да се сърдиш, да
искаш. Аз съм тук.“
Всъщност мога
да я прегърна. Правя го всеки път, когато се отнеса към себе си с нежност
вместо със строгост. Тя още живее в мен и чака.
Имаш ли вътрешен мир?
Да. Но
вътрешният мир не е липса на бури. Дълго мислех, че ще дойде, когато всичко в
живота ми се подреди. Не дойде така.
Вътрешният мир
е да знаеш пътя обратно към себе си, когато бурята мине. Да можеш да бъдеш
разтърсена и пак да не се изгубиш напълно. Да има в теб едно място, тихо като
дъното на езеро, до което вълните не стигат.
Аз този път
вече го знам. Не винаги го намирам веднага. Но знам, че е там.
Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...
Дълго мислех,
че щастието е нещо, което трябва да постигна. Че е някъде напред, след
следващата цел, след следващото оздравяване. Днес знам, че щастието не се гони.
То се случва в мига, в който спра да бягам от себе си. Щастието е тяло, което
не се защитава. Сърце, което не се свива. Дъх, който стига до корема. То е
тихо, като завръщане у дома след много дълъг път.
Съвършеният
ден не е изпълнен със събития. Той е изпълнен с присъствие.
Събуждам се
без будилник, преди мислите да са ме намерили. Оставам в леглото и слушам
тялото си: как диша, какво носи, какво иска да ми каже днес. Чаша топъл чай
между дланите. Парата, тишината, светлината през прозореца. Няма къде да бързам
и няма коя да бъда.
Излизам боса
навън. Земята е студена и жива под стъпалата ми, и в този допир си спомням, че
не съм сама. Че съм част от нещо много по-голямо, което ме носи.
После дъщерите
ми. Без телефон, без списъци, без половин внимание. Да ги гледам истински, да
чуя какво казват и какво не казват. Да им покажа с присъствието си, че са в
безопасност.
Малко писане,
когато думите идват не от ума, а отдолу, от тялото. Сълзи, ако поискат да
минат. Смях, който разтърсва. Позволявам на всичко да се движи през мен, без да
го задържам.
Вечерта с
партньора ми. Готвим заедно, смеем се на глупости, разказваме си деня. Ръката
му на гърба ми, докато минавам покрай него. Да се отпусна до него и тялото ми
да знае, че няма нужда да е нащрек. Понякога най-щастливият момент от деня е
точно този: двама души, които нищо не трябва да си доказват.
А накрая
звездите. Гледам ги и усещам колко съм малка, и колко съм цяла. Преди да заспя,
слагам ръка на сърцето си и усещам онова, което години не можех да усетя: че
денят е бил достатъчен. Че аз съм била достатъчна. Че нищо не липсва.
Това за мен е
щастието. Не повече. Просто истински живот, изживян отвътре.
Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите
хора въобще?
Слушай тялото
си. То знае истината, преди умът да я разбере. Ако нещо те свива, обърни
внимание. Ако нещо те разширява, върви натам.
Чувствата ти
не са слабост, те са компас. Не е нужно да ги оправдаваш пред никого.
Не се смалявай,
за да те обичат. Хората, които наистина са твои, ще те обичат цял.
Казвай „не“,
когато го мислиш. Казвай „да“, когато го усещаш.
И помни: не си
прекалено чувствителен. Просто чувстваш в свят, който е забравил как.
Има ли въпрос (или пък отговор), от който се боиш?
Дълго ме беше
страх от въпроса „Достатъчна ли съм?“. Страх ме беше да отговоря, защото се
боях, че отговорът ще е „не“. Днес знам, че това не е въпрос, на който се
отговаря. Това е рана, която се лекува. А когато раната зарасне, въпросът
просто изчезва.
Какво може да те разплаче?
Нежността.
Повече от болката, нежността ме разплаква. Когато някой ми покаже грижа, която
не съм очаквала.
Когато някой
се отвори след години мълчание и думите му излизат на пресекулки. Когато видя
как едно тяло, което дълго е било в защита, най-после се отпуска.
Музика, която
докосва нещо древно в мен. Детски рисунки. Стари снимки на баба ми.
И вече не се
срамувам от сълзите си. Те са начинът, по който сърцето ми казва, че е живо.
А какво може да те накара да се усмихнеш?
Дъщерите ми.
Начинът, по който виждат света, без филтри и без страх. Когато ме прегърнат
неочаквано, без причина, просто защото им се е приискало.
Когато
партньорът ми ме разсмее точно в момента, в който съм започнала да се взимам
твърде насериозно.
Синхроничностите,
тези малки намигвания на Вселената. Песен, която зазвучава точно когато имам
нужда от нея. Съобщение от човек, за когото току що съм си помислила. Знак,
който ми казва: „На прав път си.“
Хората, които
се смеят с цялото си тяло, без да се притесняват как изглеждат.
Слънце по
лицето след дълги сиви дни. Мирисът на земя след дъжд. Котка, която се протяга
на прага. Малките неща, които никой не забелязва, а те са толкова живи.
Когато жена
след сесия ми пише: „За първи път от години спах спокойно.“ Тогава се усмихвам
не само с устата, а с цялото си сърце.
И когато хвана
себе си в стар навик, и вместо да се съдя, просто се засмея нежно: „А, ето те
пак.“ Тази усмивка към собствените ми несъвършенства е може би най-ценната,
която съм научила.
Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли
още парчета?
Рамката е там.
Голяма част от картината вече се вижда: дъщерите ми, работата, която обичам,
връзката със самата мен.
Липсват още
парчета. Някои знам какви са, други още не съм ги срещнала. Някои може би ще
открия едва когато остарея.
Но вече не
бързам. Научих, че пъзелът не трябва да е завършен, за да е красив. И че
понякога сме се опитвали да натъпчем парче, което не е наше, само за да
изглежда картината цяла.
Понякога празните
места са точно онова, което оставя въздух. Място за изненада, за нови хора, за
версия на мен, която още не познавам.
Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма
благодарност?
Дъщерите си.
Те са най-голямото ми чудо и най-големият ми учител.
Партньорът ми
и любовта, която градим всеки ден, съзнателно и честно.
Свободата да
бъда себе си. Платила съм я скъпо и не бих я заменила за нищо.
Хората, които
ме обичат истински, такава, каквато съм.
Работата,
която ми позволява да докосвам хората там, където думите не стигат.
И тялото си.
То ме носи през всичко, дори през годините, в които не го слушах. Сега се уча
да му благодаря всеки ден.
Благодарна
съм, че съм жива точно сега, точно тук, с всичко, което съм.
Нещо, което искам да кажа на всички:
Ако четеш това
и се чувстваш изгубен, уморен или просто „не на място“: не си счупен. Нервната
ти система е правила точно това, на което е била научена: да те пази. Можеш да
се върнеш у дома. Бавно. Нежно. Стъпка по стъпка.
Не си длъжен
да вървиш сам. Ако усещаш зов, заповядай в Eluría. Там те чака пространство, в което не трябва да си силен, за да бъдеш
приет.
Истинската
сила не е да не чувстваш. Истинската сила е да чувстваш всичко и да останеш.
Благодаря ти
за въпросите и за пространството.
С любов,
Северина.



