петък, 6 ноември 2020 г.

Коста Атанасов споделя...

 



Казвам се Коста Атанасов. Приятелите ме наричат “Джовката”. Определям себе си като творец, защото своя личен Смисъл намирам в създаването. Професията ми е художник и съм много щастлив, че имам шанса да се издържам през едно от нещата, които обичам и които ме вдъхновяват. Завършил съм режисура и обожавам документалистиката, а понеже обожавам и да пътувам – имам собствен приключенски влог, където споделям пътешествията си – казва се “Приключенията на Джовката”:

https://www.youtube.com/channel/UCiXL4gK0BYfF56Q9mMmue6A/

 

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Един от най-хубавите ми периоди беше в последните няколко години, когато заминах да работя в Китай. Случи се спонтанно, имах нужда да изляза от зоната си на комфорт след известен период на застой, и получих точно това – предизвикателство, нови места, нови приятелства, ново вдъхновение и постоянното усещане за приключение. Беше все едно аз съм първият човек, който открива тези нови градове, улици, храни, гледки, хора, преживявания – което е абсурдно, но много въодушевяващо. Все едно пристигаш на някоя нова планета. Чувстваш се точно като откривател – всяко нещо е ново, зареждащо и наелектризиращо. Има тръпката на непознатото, а това е много важно за мен.


А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?

Спомням си конкретно момента, в който пристигнах в Щатите по време на околосветското си пътешествие с мотор. Понеже нямах парите за цялото си пътуване, средствата ми свършиха и за мен беше голямо предизвикателство да се окопитя, да се хвана в ръце и да продължа напред, въпреки трудностите. Неизвестността и несигурността ме плашеха, и се чувствах много дестабилизиран, но в крайна сметка успях да се справя и да продължа със собствени сили. Както всички трудни преживявания, след като мине известно време и успееш да ги претеглиш, се оказва, че това е бил изключително важен урок по безкрайно много оси. Гледайки назаднямаше да бъда този, който съм, ако всичко беше минало гладко и по план.

 





 В какво вярваш?

В Смисъла. Вярвам, че сме тук неслучайно, всичко ТОВА не е произволно генерирано, а има цел и посока – за всеки от нас лично и за всички заедно. Един вид, нещо като MMO - масивна мултиплейър онлайн игра. Има си някакъв основен сценарий, в който всички участват, всеки си има своите странични куестове... но в крайна сметка, цялото е много по-голямо от най-малкото общо кратно. Но пък вярвам, че въпросът кой точно е направил този сървър и защо няма кой знае какво значение от гледна точка на героите, които сме. Мисля, че трябва да играем играта и да се стремим да развиваме героя си, щото нямаме чак пък толкова време да се подмотаваме. В който ред на мисли, вярвам също в мечтите като крайпътни камъни и ветропоказатели. Няма по какво друго да се ориентираме в живота, търсейки своя основен сценарий, вместо да се губим по безсмислените сайд-куестове. Когато имаме мечти – трябва да ги следваме. Ако трябва съвсем бавно, стъпка по стъпка... Но е непростимо предателство на себе си, когато дори не се опитаме.

 

 Вярваш ли в хората?

Да. Мисля че всички сме просто наранени деца, юрнали се да търсят сигурност и любов, и понякога я търсим на странни места и по странни начини. Мисля, че да се научим да я намираме в себе си първо е процес, и за да стигнем дотам ще трябва да преживеем нужното количество предизвикателства и трудности. Никой не иска, но всички ще. Учим се в движение, но… Никой не се е родил научен.

 

А в себе си?

Да. Но отговорът не е едносричен, за мен вярата в себе си винаги е била битка. Синусоида, един вид, но движеща се винаги над нулата. Вярата в себе си трябва да бъде култивирана и тренирана, независимо колко е трудно. Това е основното нещо, на което стъпваме, когато се катерим към целите си. Трябва да се учим да си го даваме, дори когато не усещаме да е там, когато не се усещаме сигурни. Това е нормално. Впрочем, като част от този процес, напоследък се уча да се потупвам по рамото за успехите си. Толкова лесно е да се концентрираш над неуспехите и провалите, а да забравиш успехите - не само големите, а и малките, ежедневните. Това се уча да си давам. Днес, например, вече свърших една важна задача, и започнах да отговарям на въпросите ти, което е супер! Браво на мен!

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

 

В момента мечтая за собствен дом, който да си построя сам. Е, не сам-сам, с приятели, разбира се, но го искам такъв, какъвто съм си го представил, измечтал и планирал аз. Нямам търпение да се впусна и в това приключение, защото нямам грам понятие от такива неща – само дето вместо да ме плаши, това ме амбицира. Ако перифразирам думите на един приятел – сивите, незапълнените зони – тези на неизвестното – всъщност са пълни с ентусиазъм.

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

 Личен живот. Някой ден ще отделя време и за това.

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

Тя е важна в животите на всички, въпросът е дали я упражняваме активно или не. На мен ми е трудно да направя трансформацията от краен в това отношение човек, който никога не дава втори шансове, в по-балансиран. Уча се.

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Мисля, че твърде често съм в бъдещето, но напоследък поне си давам сметка за това и се опитвам да се върна в СЕГА-то. Разбирам, че не целта е важна, а пътят, но как практически се постига присъствието в момента, все още ми е мъгла. И на това се уча.

 

Харесваш ли нашето време?

Да. Макар че мечтая за бъдещето с космическите пътувания и съвсем буквалното изследване на цели нови светове, където съвсем наистина няма да е стъпвал никой друг, всъщност няма по-хубаво или по-подходящо време от това, в което сме. А и да има, няма значение – това е единственото, с което разполагаме.

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Не, не мисля. Пътуването и приключенията са преживяване, те могат да ти се случат и в родния ти град. Трябва просто да умееш да се настроиш по този начин и да бъдеш отворен за новото. Много хора не са, те умеят да живеят само по начина, по който са живели досега – не са отворени за никакви промени, за никакво изследване на света и на себе си. Това е жалко! И скучно. Има цели Космоси за изследване и навън, и навътре.

 

Какво е Животът за теб сега – опиши го с три думи…

Израстване. Откриване. Разцъфване.

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Залезите са окей, ама по-ми харесват усмивките. Щастливите хора. Такива неща, емоционални, вдъхновяващи, позитивни.

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”? 

Сред природата.

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Вярата в Смисъла на Всичко Това.

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Семейството ми, определено, както и приятелите ми. Не съм сигурен, че ги заслужавам, явно съм натрупал някаква позитивна карма в предишен живот, която да си харча безразборно сега.

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Искам тялото ми да не остарява, щото супер-много неща са ми интересни и имам чувството, че няма да ми стигне времето. Извън това, бих искал да не спирам да се променям.

 

Намерил ли си призванието си?

Определено, но то има толкова много аспекти, които продължавам да откривам и да задълбочавам постоянно. Представям си го като нещо фрактално – никога не стигаш до нищо, винаги пътуваш. В състояние на движение и промяна, но в рамките на нещо фундаментално, с постоянен характер.

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Хм. Не е като да не ми пука, защото искам да живея и имам много непостигнати мечти, но не особено. Смъртта е неизбежна. Животът също, така че абсолютно вярвам. Дали ще е пак на този сървър, или на друг, мисля че се respawn-ваме постоянно. Понякога с нови куестове, понякога за да си довършим същите. Но нещата са прости – животът е за живеене. Останалото е после и в момента няма значение, защото от тази перспектива е непознаваемо.

 

А какво те кара да се чувстваш жив?

Когато изследвам нови места и хора. Когато творя. Когато съм влюбен.

 

Какво е за теб самотата?

Възможност да творя с удоволствие и без да се чувствам виновен.

 

Какво ти дава представа за вечност?

Не мога да си представя вечност и не мисля че има смисъл да си я представям. Това е от онези неща, които са за после, и в момента не виждам причина да си губя времето с тях, при положение че имам толкова практически постижими задачи.

 

Какви чувства изпитваш най-често?

Гладът чувство ли е?

 

Ако можеше да прегърнеш някой човек (известен или не), който не можеш – кой би бил той (или тя)?

Дядо ми, Джоузеф Кембъл, Карл Юнг. Гандалф.

 

Имаш ли вътрешен мир?

Не мисля. Също така не съм сигурен, че ми е толкова важен. Движението се поражда от разликите, от напрежението, от търсенето. Ако си във вътрешен мир и покой, няма ли да си спрял? Това е въпрос. Не знам, но със сигурност не искам да съм спрял. Има хора, чиято мисия в живота и чието търсене е постигането на нирвани, просветления и прочее преекспонирани глупости. Аз искам да живея, да творя, да се развивам, да се движа. Не държа да пристигам някъде, харесва ми пътуването. Всички неизбежно някога ще пристигнем.

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден…

Прегръдки, усмивки, смях, слънце и море.

 

Какъв съвет би дал на едно дете или на другите хора въобще?

Не яжте жълтия сняг. Освен това, колкото и да е банално – преследвайте  мечтите си. Нямаме оправдание да не го правим.

 

Какво може да те разплаче?

…и ядоса: Несправедливостта. Последно беше един анимиран филм за Афганистан, “The breadwinner”, вчера.

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Почти всичко, това е лесно.

 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той?

Ако е пъзел, то е мулти-измерен такъв, ръбовете на чиито парчета са в постоянна флуктуация, и освен това са от нещо пластично, и нищо никога не те спира да натикаш едно парче на грешното място, ако толкова държиш, но пък пост-фактум се оказва, че точно там му е било мястото.

 

Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Не. Мисля че всеки получава пъзел, направен специално за него. Ако парчета липсват, вероятно липсващите парчета са просто част от пъзела.

 

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

За семейството; за приятелите; за мястото, където съм се родил; за времето, когато съм се родил. За възможностите и привилегиите, които съм имал. Благодарен съм, че съм тук и мога сега да пиша тези редове.

В този ред на мисли, мерси за въпросите. Някои ме накараха да се замисля доста – какво по-хубаво от това?


Няма коментари:

Публикуване на коментар