четвъртък, 11 юни 2020 г.

Пиполина споделя...






Казвам се Пиполина Любопиткова – за протокола. Казват, че името определяло човека, но аз мисля, че е обратното. Или поне така би трябвало да бъде. Някои, по-обиграни, твърдят, че името работело за тях, след като са работили за него известно време… Странно – не знаех, че и за това се трупа стаж, но погледнато от друг ъгъл си е точно така – трупа се житейски стаж. В крайна сметка, ако са живели по достоен начин, някои имена остават икони, етикети или футболни отбори – Ботев, Левски… Други, като моето – обикновени прякори :) И макар да имам ботево чело и левски кураж, си оставам момиче със скромен антураж…
 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?
 
Най-хубавото, което се случи в моя живот сякаш е вярата, че най-хубавото предстои. Или все пак, за да отдадем своето и на миналото, можем да приложим обратната градация – ако най-хубавото е минало, предстои по-хубавото :) Какъв по-подходящ магнит за следващия ден може да има от усещането, че заспиваш с желание да се събудиш по-скоро! Опипващото любопитство към житейските предизвикателства и копнежът са причината въобще да се събуждаме, нали? Помислете колко хора, вярващи в обратното, сте познавали… 
 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?
 
Трудно е в среден род. Някак си неопределено и не го разбирам. Лесно е да сбъркаш. Веднъж сбърках в любопитството си и вече не го правя. Лесно е да подведеш и да се подведеш. Лесно е да живееш под псевдоним. Лесно е да обидиш и да обичаш. Лесно е да избягаш от затвора на битието си… Може би е трудно да не мечтаеш… 
 

В какво вярваш?

Вярвам в силата на желанието. Изпитала съм го хиляда и един пъти, като ритник по задните части. Желанието е вътрешната ни енергия, която добавя конски сили към крехките ни усилия. Желанието е опиат и сътрудник. С него или катастрофираш, или побеждаваш. Но желанието е нищо без разбирането, че е помощник, а не вълшебник…


Вярваш ли в хората?
  
Във всеки един! В негодниците, в прекрасните и в Иво Иванов, който е специална категория…
 

А в себе си?
 
Кой може да вярва в себе си? Кой може да бъде толкова нахален и да си повярва? Вярвам в огледалото – лицата на хората, които ме виждат като герой или мизерник, макар често това да е функция на позата, в която са се събудили сутринта. Вярвам, че наранявам неумишлено и това е най-смелото, което бих казала за себе си.
 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?
 
Освен за световен мир, което толкова отива на русата ми (до бяла) коса, се надявам на прошка. От тези, които никога не чуха това, което заслужаваха да им кажа, до онези, които чуха това, което им се искаше да чуят… Надявам се и малкото момиче, което така отчаяно гонеше кучето си днес, да си прости, че силите я предадоха и се сгърчи от умора на пейката, а моите токчета се оказаха по-дълги от краката на пинчер… 
 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?
 
Времето е относително, драги! Има интересен феномен – ако действаш методично – си в пълен синхрон с времето, а ако мечтаеш – не ти достига, което е пълна противоположност на пътуването с маска в метрото, когато просто ти се иска да го убиеш :) И не знам дали съм в крак с времето – просто не съм пробвала да си сложа часовник на глезена ;)
 

Важна ли е прошката в твоя живот?
 
Прошката е пришката на неумението ни да се изразяваме правилно. Да живееш в страх от грешка е грях, който взема връх над Седемте гряха... Да ме прощава Господ, но ако ще ме държи в страх да не сгазя лука някъде, то ще Му отговоря като в онзи стар виц – че съм готова да дам живота си за Партията – та това живот ли е! ;) Ако се налага да ми прощават, значи не съм успяла да бъда себе си, но това не би трябвало да е непростимо… В този смисъл да простиш означава да разбереш. Прощавате ли ми? :)
 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?
 
Като добри математици, знаем, че настоящето буквално няма физическо приложение. То е моментът, който не можем да уловим, защото е равен на безкрайна минималност. Докато натискам клавиша за поредната буква, тази пред нея е вече архаизъм, а следващата е в другия век… Този въпрос буквално ме прави поетеса:

If a minute was a year
we spend ages dreaming, dear!

С други думи – ако миналото взема превес над бъдещето, то човек е назадничав ;) 
 

Харесваш ли нашето време? 
 
Харесвам времето да е наше. Но само като рефрен от отминали надежди. В крайна сметка, ако чак толкова не го харесвах – щях ли да бъда тук, сега?
 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?
 
Обичам пътуванията към себе си, което в известен смисъл е и това в момента. Обичам и пътуването в миналото. От една страна като убежище на реперите в живота, които може да са един-двама важни и любими хора, които са ни повлияли (или дори все още влияят) да сме това, което сме. Обичам пътуването към детството и лудориите… Но по-важно ми е пътуването към утрешния ден, за който нищо не знам, но много мога да си фантазирам…
 

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...
 
Хм, животът ми прилича на наемодател. Когато ти излезе скъпо да го ползваш, си отиваш. Най-много да оставиш прашен куфар със спомени след себе си, а късметлиите – книга, мелодия, стих… Истината е, че трябва да се потрудиш, за да живееш и пенсионно осигуряване не е предвидено. Може да ползваш луксозния живот на одобрението, а може да си в разрухата на самотата – всякак е добре, стига да не се държиш със зъби и нокти единствено заради него… Да си просто жив няма как да е самоцел… Сега за мен Животът е Рубик-куб…




 

Кои са най-красивите гледки на света за теб? 
 
Едни очи…
 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

У дома е всяко място, където съм оставила ръцете си и което е засияло в светлина и топлина. У дома са всички ключове, които са били в джоба ми, с всички розово-лилави стаи зад тях и млечно-бели, изцапани с какао, прозорци към света… У дома е босилек с домати и торта с бисквити и череши за десерт… А особено красиво е, когато всичко е с краката нагоре и десертът е в началото… Ако животът е заченат в сладост, супата с кисела застройка накрая може да е просто радост… та нали си на същата маса!
 
 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?
 
А не мога ли да продължавам назад, ако искам? Да превъртам лентата на красиви или просто сиви спомени, като в книжка за оцветяване? Да си спомням как, когато съм искала да върна ключовете на наемодателя, се е раждало нещо ново и квартирата се е оказвала необходима… Трудните моменти са есенцията в блюдата ни, пикантността, която маркира спомените и създава удовлетворението след преодоляването им. Противоположността на леките моменти, която ги легитимира… Нали няма как да знаем, че сме щастливи, ако никога не сме били нещастни?

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние? 
 
Моите хора, без елемента на притежателност. Хората, с които, ако не сме една порода – поне сме в един зоопарк… STRAHOTNITE хора, които те намират, дори когато нямат кирилица подръка…
 

Искаш ли да промениш нещо у себе си? 
 
Всичко, което кара хората да проливат сълзи в нерадост. Но ако го направя – аз ли ще съм за същите тези хора?
 

Намерила ли си призванието си? 

 За съжаление, да – помощник. И по-лошото е, че това ме кара да се чувствам добре и осмисля дните ми. Предпочитам да съм нещотърсач или обикновен дървен философ, автор или вдъхновител… Повярвайте ми, да си помощник е по-зле дори от говорител по телевизията – този безгласен проводник на нечии разбирания… Да съм патерица, която всеки тайно ненавижда, заради усещането, че сам не би се справил, е моята съдба… А знаете ли, че Съдба е в мъжки род?
  

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея? 
 
Надсмивам се над Смъртта, кое ѝ е страшното? Страхът е парализа, а аз обичам да съм в движение. Може би това е формулата успешно да ѝ се изплъзвам до този момент – Смъртта е инертна и обича да чака! :)
 

А какво те кара да се чувстваш жива?
 
Болката в кръста и тази от неправилните решения. Първото те оставя на Земята и нейната гравитация, а второто – на вярата, че всичко счупено може да се поправи… дори и да е стъклена чаша…
 

Какво е за теб самотата? 
 
Избор. Или страх да покажеш себе си. Защото някой някъде в цъфналата ръж…
 

Какво ти дава представа за вечност?
 
Вечността си има име – Фреди Меркюри. Странно е, че на Господ са му трябвали толкова много опити, докато налучка правилните съставки за един Човек… И още по-странно е, че остави гениалното си произведение крехко… сякаш не му се искаше да си има конкуренция ;)
 

Какви чувства изпитваш най-често?
 
Нетрайни, за щастие. Скътала съм си и от онези – трайните, но не очаквайте да чуете за тях…
 

Ако можеше да прегърнеш някой човек (известен или не), който не можеш – кой би бил това?
 
Ако можех да си позволя да прегръщам хората, които ме прегръщат с таланта и сърцето си, бих им го върнала обратно тъпкано и мечешки – те имат нужда от това, за да не угасват…
 

Имаш ли вътрешен мир?
 
Имам вътрешна война. И добре, че е така, защото мирът е студ, а войната е гореща. Така или иначе, хладен юни се заформи ;)

  
Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...
 
Щастието най-добре е описано от Георги Блажев, проверете! А съвършеният ден може да е съвършена нощ… Сънищата раждат копнежи и по изключение – мелодии. Когато успея да хвана някоя от тях, имам чувството, че държа вятър в ръцете си…
 

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?
 
Не пораствай! Не е капан, както някои твърдят, но ще ти сложат вратовръзка!

 
Какво може да те разплаче? 
 
Незрящото дете в подлеза, което не можа да намери стълбището и се завъртя наобратно, търсейки изхода… Тогава исках да съм куче-водач и да остана с него до края на дните си. Вместо това пуснах ръката му, когато излязохме над земята и му казах, че аз, или някой като мен, ще бъдем наоколо… И тогава разбрах, че вероятно няма да го видя отново, защото бях на правилното място, в правилния момент, и свърших своята работа, а децата се учат толкова бързо…


А какво може да те накара да се усмихнеш?
 
Късите съединения в моето подсъзнание, които разголват действителността до нейните абсурдни несъответствия или по-просто казано – сериозността на хората, която ме предизвиква да ги обличам в дрехи на клоун. Усмихват ме и усмивките по лицата на нелицемерните хора. Усмихвам се вътрешно, макар да съм много често сериозна... 
 


Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?
 
Животът ми е пъзел с безцветни парчета, които няма как да навържа едно с друго. Налага се да ги пробвам и да греша. И тъй като дори нямат равни краища, не знам дали са всички, дори не знам дали са моите... И разбирам, че в хаоса си пъзелът прилича на незавършена картина, но кой ли иска да завърши картината на живота си? 
 


За какво чувстваш най-голяма благодарност?
 
Благодаря за вниманието... ако изобщо сте стигнали до тук. Вниманието е ценност, която не бива да се раздава с лека ръка... predupredeni ste ;)


(Първата снимка в публикацията е дело на Кристина (създател на този блог), а втората е от интернет)
 

Няма коментари:

Публикуване на коментар