сряда, 17 септември 2014 г.

Споделено от Ивайло Сивов



Здравейте. Казвам се Ивайло Богомилов Сивов. За по-кратко  ми  казват Иво Сивов. Роден  съм на 1  януари  1976  година в град  София  и откакто се помня живея все в София, макар че за мен  граници  за живеене не съществуват. В момента, към дата 13  септември  2014  година,  вече се оказах  на 38 години  и  обитавам  една  гарсониера в ж.к. „Гоце Делчев” в град София, в близост  до Южния парк. Имам две прекрасни котета, които отгледах от раждането им на връх свети Дух по Православния календар, лято  2012  година. Те са брат и сестра, казват се котарак Пис и котарана  Хъсла. Пис се казва така, защото когато беше бебе едвам казваше  мяу. Котарана носи име  Хъсла, защото докато беше бебе постоянно  ми  хъскаше.
Живея сам. Не съм обвързан с жена, защото независимо от възрастта си вярвам в любовта и няма да си взема жена на всяка  цена, само защото е общоприето, ако не съм  сигурен, че обичам    тази жена, както и тя мене.
Работя като охрана  на бизнес сгради, половината ми  живот е минал  в това да пазя имуществото на хората - съдба.
И  не съжалявам, че съм охранител. За всичките, повече от 15,   години охранителен живот разбрах какво е да се бориш за хляба  минута по минута. По образование съм магистър психолог.  Изучавал  съм  1 година  педагогика на деца с детска целебрална  парализа  към  СУ  през  1995   година, след това се прехвърлих  в специалност Психология и я завърших  с отличие през  2000  година, а през 2001  година защитих дипломна работа на тема  ,,Предпоставки за възникване на етнически  конфликти”.  Играл  съм  малко в аматьорски театър Студентина при  Студентски  Дом в гр. София през далечната 1995  година и разсмивах публиката само  като излизах на сцената, представете си какво става като заговоря. Артистичен  съм  от дете. Не артист, не съм професионален  артист от НАТФИЗ, но съм артистичен човек.
Имам  малко стаж по специалността  си, но  това не  ми  пречи да имам  самочувствие  на човек,  част от гилдията  на  психолозите,  независимо че нямам  свой  кабинет и не практикувам специалността си. Аз  съм член на Дружеството по психология, независимо  че май  ми хареса и да съм охранител. Впрочем да вметна  през  2004  - 2005  година  имах  шанса  да стажувам като психолог в професионална терапевтична  комуна  за лечение на зависимости  от психоактивни вещества и алкохол,  която  носи  името  „Терапевтична общност  Феникс”.  Докато съм жив  ще  бъда благодарен  на школата  Феникс, която  ми даде безценен    професионален  и житейски опит,  и ме кали  да  бъда душевно  силен повече от стомана, за  да помагам  на тези, които имат нужда от помощ  и подкрепа  по всяко  време, дори да съм на улицата.
Имам много познати, но малко  истински  и верни приятели.


Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Най-хубавата  година в моя живот. Хммм. Всяка Нова година, като  удари  12.00 часа в полунощ, е хубава за мен, защото изпращам  старата и влизам в Новата година с Нови сили.

А кое е най-трудното нещо, което си правил или преживявал?

Най-трудната година от живота ми. Те са  две.  2003  година, когато видях  как  мама  Лозка умира в ръцете ми, покосена от рак на матката в Правителствена болница -  там,  където  работи  достойно 24 години. И  2006  година, когато умря  татко Богомил, също  покосен от болести, само че в стария  апартамент в квартал „Иван Вазов”, където  бях отгледан с най-неземната обич  на планетата.

В какво вярваш?

Вярвам в човешката доброта, вярвам, че докато има красиви  жени  светът ще е по-хубав, вярвам във всички  хора и организации, които оказват  Компетентна  Помощ  и  Подкрепа, защото  майка ми е била служител на болница и аз съм  израснал  от дете сред медицински персонал. 

Вярваш ли в хората?
Вярвам във всички  хора и организации, които  дават   себе си в сферата на Сигурността и Закона.

А в себе си?

Вярвам в себе си.  Не  можеш да вярваш в каквото  и да било,  ако не вярваш в себе си - това е основен  закон в цялата  световна  психиатрия  и  психология. 

Винаги тръгвам напред с вяра в себе си и след това с вяра в Бог.  Православен  съм,  но  не поставям никоя  вяра пред вярата в собствените ми сили.

Миналото, настоящето или бъдещето е най-важно за теб сега?

Живея  Тук  и Сега. Аз  съм  усвоил  опита на професионални  психотерапевти, които ме научиха да вярвам, че живея само и единствено  ТУК  и  СЕГА.  Моят колега  психиатърът  д-р Петър Василев,  в чиито  екип  работех  в периода 2004-2005 година, и  при който се обучавам в когнитивно-поведенческия  модел за психотерапия,  и  колегата  ми  от Терапевтична общност Феникс  Галя Касабова, която е прекрасен  неорайхиански  психотерапевт,   ме  бетонираха за цял  живот  с  вярата, че каквото  и да направя живея  Тук  и  Сега. И нося сам отговорност за действията или бездействията  си. Предпочитам  да не се пренавивам  като  пружина  в  мисли за миналото и бъдещето, за да нямам  излишни  мускулни блокажи в тялото  си,  защото мога без да съзнавам да си докарам  някоя  болест.  Eто затова винаги  живея Тук и Сега, дори с цената на съзнателно изхарчени  хиляди левове, ама аз пари в гробищата нямам намерение да нося.

За какво мечтаеш?

Мечтая   децата  да живеят  в един  по-спокоен  и сигурен свят без войни  и не искам един ден, ако имам  свое дете, то  да  гледа  как се убиват  хора по  телевизията, защото  така правя агресивно детето си по пътя на подражанието  и копирането  на образеца.

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Времето не ми достига, за да помогна на целия свят да живее мирно  и щастливо. Шегувам се. Опазил ме Бог от мания за величие или  свръхценни  идеи. Всъщност времето ми стига, защото планирам секунда по секунда и  съм стъпил здраво в реалността.

Има ли нещо, за което съжаляваш и би върнал времето назад?

Ако мога да върна времето назад, бих го направил, за да видя мама  и татко живи, а не болни и умиращи.
Най-важното за мен е настоящето, което е осмислило миналото и  планира бъдещето.

Къде би искал да отидеш?

Искам  да отида в Париж да видя Айфеловата кула и  Шанз Елизе, да отида да видя Кремъл в Москва, както  и красивите рускини, да  видя  Белия Дом, Ню Йорк  и  красивите американки, които  обаче не са толкова красиви като рускините.

Обичаш ли Живота?

Обичам  живота. Обичам Негово  величество  Живота  със сметките за ток, парно, топла вода, студена вода и джиесем операторите,  без които  животът  би  бил  толкова сив и скучен.

Какво е за теб той сега? Опиши ми го с три думи.

Животът в  три  думи  е : Работа, Семейство, Работа.

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Най-красивата гледка е минаваща  до мен 19-годишна девойка  висока  1,80  см  и  тежаща не повече от 50 кг. Това е или  професионална манекенка, или  балерина, или е от сектор художествена гимнастика. Опааа.. това явно е изграденият  у мен  юношески  идеал за красота. Лошо  няма. Но е все пак юношески  идеал. Ех, ако  всеки  сбъдваше юношеския си идеал за красота сигурно нямаше да има разводи.  И  изневери. Опаа, отплеснах се нещо. А иначе  най-красива  гледка са цветенцата, врабченцата, пчеличките  (без да жилят, разбира се), котенцата,  кученцата, бебенцата в детските колички, пеещата река или водопад, където и да се намират,  и всичко, което има смисъл да се назове красиво.

Какво те уморява?

Уморяват ме досадните хора, които  повтарят едно  и също  нещо  по  300  пъти  на ден и без да са изпили  половин  литър  водка, мислейки  си, че така ти грабват вниманието.

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Чувствам се най–добре вкъщи. Независимо  къде е това вкъщи.
Усещане, че съм у дома ми дават телевизорът и компютърът, защото  обичам да  гледам телевизия и  да сърфирам  из нета, както  и жената, която да будя  с чаша горещо кафе  и която да целувам за добро  утро  по нослето, ама  когато я има до мен, разбира се.

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа или влияние в живота ти?

Най-голяма подкрепа в живота си досега (на  38  съм) имах  от майка си Лозка, баща  си Богомил  и  леля  си Ангелина, сестрата на моя  баща. Аз  се гордея точно с тази  си  леля и не ме е срам да го обявя  публично.
Искам да не спирам да се обучавам  в психотерапията,  да стана добър психотерапевт, за да помагам  на  хората, независимо деца или възрастни, които реално  имат нужда от помощ.

Страхуваш ли се от Смъртта?

Страхувам се от смъртта, защото я видях с очите си, когато родителите ми се гърчеха в агония от тежки  болести. Това на никой не го пожелавам.

А от самотата?

Страхувам се от самотата. Аз съм  бил  доста години  от живота си самотен. Вече ми писна и искам да се задомя. Както казва моят учител по психотерапия, д-р Петър Василев -  добре е да намеря средно  интелигентна  и средно  красива жена.

Какво ти дава представа за вечност?

Представата за вечност ми дава вяра, че съм оставил нещо след себе си.

Кои емоции играят най-голяма роля в живота ти и изпитваш най-често?

Често съм тъжен, защото съм самотен.

Какво е щастието за теб?
Щастието за мен е да  дам любов  и емоционална подкрепа на жената, която обичам, ако я има и ме допусне да й дам това.

Какъв съвет би дал на едно дете или на другите хора въобще?

Винаги казвам на всички: „Давай  смело”, независимо дали става въпрос за деца, мацки на колела или възрастен  човек, на когото държа ръката, за да не падне в тъмното.

Какво може да те разплаче?

Разплаква ме човешката болка. Хиперчувствителен съм  към  човешката болка и мъка, вследствие смъртта на родителите ми.

 А какво може да те накара да се усмихнеш?

Аз  се усмихвам когато се събудя. Тогава си  казвам: „Благодаря ти  Господи, че ми даде живот”. 
Усмихвам се като  видя красиво спортно  момиче да тича край мен - така  не губя усещането си за младост никога. Усмихвам се, когато видя весели деца и спокойни  родители  до тях.

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Още не е подреден  моят житейски пъзел. Ще го наредя, когато създам семейство.

Кое считаш за най-голямо постижение в живота си досега?

Нямам  и никога не съм имал  големи постижения в този живот. Но  фактът, че успях да изправя на крака 110-килограмов пиян  мъж, объркан  до мозъка на костите си,  и да му дам вяра  с думи,  ме  прави  щастлив човек  с някакво  постижение в тоя  живот.  Научих  се  да се радвам на малките неща, а не да чакам да отида до Марс за да кажа, че съм  щастлив.

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

В живота си най-много ценя това, че съм  жив. И  горе-долу здрав -  аз все пак имам астма и нося помпи за дишане. Ценя това, че имам прекрасни роднини. Ценя това, че  успявам да имам прекрасни  приятели, независимо  къде ми хрумва да живея.

Няма коментари:

Публикуване на коментар