Елица Георгиева споделя...

Здравейте!

Казвам се Елица Георгиева, накратко – Ели.

Родена съм в град Русе и до момента живея тук. Имам семейство, две деца – момче и момиче. Работя със съпруга ми в общия ни семеен бизнес, в сферата на търговията. 

В свободното си време обичам да чета, да пиша стихове, да се занимавам с калиграфия, с рисуване, но от всичко най-много обичам йога и пилатес, медатативни практики. За мен те са моята връзка с висшия свят и със  самата мен. Понякога, когато времето ми е разпределено и не ми стига за любимите ми занимания, се чувствам като изгубена. Оставам с усещането, че ме чакат, а аз не съм отишла на тази среща. Това е много силно вътрешно усещане. Много често това, което виждам,  а след това го усещам в околния свят, го пресъздавам в стиховете си.

Попадам в две различни реалности: и двете – дълбоки, и двете –красиви и в същото време лековити и опасни. Затова аз често говоря за Бог – когато връзката ни с Него е силна и здрава – не можем да се изгубим. Бог е моята сила. 

Обичам да използвам най-много думите: Здравей, благодаря и любов. 

Здравей за мен е дума, поздрав на безкрайното, неограниченото с време. Това е дума, жест – без да е от значение колко е часът, а насочено внимание с приятно чувство, за да оставим усещането на споделеност и радост, съпричастност, значимост и много други. 

Благодаря е дума за твоето приемане на всички дарове. 

Любов – тя включва всичко – радостта, нежността, споделянето. Дори когато мълчим, пак оставя своя звук около нас, ако сме високо на нейните вибрации. 

Не харесвам думите трябва и страхотно. Не обичам да използвам в стиховете си и думата умирам, винаги я заменям или променям изречението. 

Това, което искам за себе си е: да продължа да пиша своите стихове, все по-докосващи, вдъхновяващи  и истински. Ще съм безкрайно щастлива, ако стигнат и влязат в сърцата на много хора. Искам да имам здраво семейство, сплотено, каквото е било винаги. Искала съм да уча българска филология или психология, но по ред причини не съм успяла.

 

Кои са най-хубавите моменти в твоя живот досега?

Когато създадох семейство. Раждането на децата ми. Моментите с тях и всички заедно. Най-съкровенните, най-носталгичните са тези,  прекарани в планината. За мен  тя  е един символ на мощ, величие, чистота, правила и природни закони. Тя ни учи на любов, на почитане, търпение, смирение, уважение, състрадание. Всичко покрай нас е живо и ни говори. Нейната награда е  дълбоката ти връзка с нея. Нейното приемане, гостоприемство. Красивите и необятни гледки, които ни предлага. Чистият въздух. Промяната в теб, силата, издръжливостта след дългите преходи. Веднъж усетиш ли всичко това, вече не си същият човек – още по-добър си. Завинаги се променя мирогледът ти за красота, дори и за избор на почивка. 

 

Кое е най-трудното нещо, което си преживяла?

Най-трудното нещо е борбата ми за живот на няколко пъти. 

Здравословен проблем, след това тежка катастрофа с мен и съпруга ми, откъдето тръгна и връзката ми с Бог и най-вече с Исус Христос, който и до днес ми помага и показва, че е до мен... Бременността с дъщеря ми беше доста трудна. Във всекидневна борба да я запазя, но успях. 

В какво вярваш?

Вярвам в Бог, в християнството, в духовния свят. Вярвам в иконите. Почитам празниците и техните обичаи. За мен Библията е книга на книгите – всичко, завещано от Бог. Отговорите на всички въпроси за живота и човешките отношения. Трудно ми е да приема законите на църквата, защото в различни времена е била жестока и несправедлива (например през Средновековието).

Вярваш ли в хората?

Да, вярвам в хората. Те са такива, каквито са: добри или лоши. Всеки може да се промени, но не всеки можем да допуснем в нашето обкръжение. Лошият човек е дал воля на агресията в него, недокосван от любовта или пък разбит от нея и така е сложил защитна броня, която е заблуда.

А за добрите хора, те се борят всеки миг от живота си, за  да запазят доброто, не само за тях, а и за всички ни.

Лошото и доброто са двата полюса. Топло – студено. Тъмно – светло. Това е и философията на живота и себепознанието. Достигането в езотериката до неутралната точка – Нула. Тя изразява истинския покой. Нито си критичен, нито се вълнуваш. Его – нула.

 

А вярваш ли в себе си?

Имало е моменти, в които съм била много неуверена. Сега вярвам в себе си, но все още се страхувам от тъмнината и неизвестното.

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая  ние, хората, да сме по-човечни. Да не бъдем толкова алчни. Имам един стих, в който пиша:

„Да си богат, а да потъпкваш благодатта на Земята.”

И в същия стих пише:

„Изгубихме си красотата”

Мисля, че това достатъчно говори – не за всички, но все пак за това в какво се е превърнал светът днес. Искам да живея в свят, изпълнен с любов и разбирателство. Без войни, без омраза, без отмъщение, без изкуствени  болести.

На какво се надявам?

Че ще победи любовта!

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Да, има. Забравих по-горе да спомена, че много харесвам мандала-танц. Бях започнала да уча движенията на този танц, но за съжаление постоянно го оставям за по-късно. 

 

Съжаляваш ли за нещо в миналото?

Да, съжалявам, но се научих да не се обръщам назад, да приемам, че то е било това, което ми е дало нужния урок, за да бъда това, което съм сега. Миналото е мъдростта. 

Важна ли е прошката в твоя живот?

Прошката е изключително важна. Тя е смирението в теб и твоят отворен път напред. Има код за помирение, чрез сърцето, предаден чрез Силвина Белопойчева. Така се освобождаваме и от кармата. Прошката я дава Бог. Като е нужно човекът да е срещу теб единствено визуално, в съзнанието ти. 

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Живея тук и сега. Мечтая, но живея в настоящия момент. 

Харесваш ли нашето време?

Всяко време има своите успехи и неуспехи. Щом съм се родила в този период, значи сега съм нужна. Дори и за миг, но оставяш следа.

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Да, планината и нейните върхове, водопади, гледки, простор. 

 

Обичаш ли Живота? Опиши го с три думи...

Обичам живота!

Любов, щастие, себепознание. 

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Изгревите и залезите в планината и край морето. За мен това е величието на Майката-природа, в който се допират и съчетават елементите – Огън, Въздух, Земя и Вода. Все стихии...

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

У дома ми е най-хубаво. С радост се връщам.

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Животът е дар. Животът е ценен, защото е като един миг. Времето е най-голямата ни ценност. Да си избран да дойдеш, да се родиш на Земята, лично за мен е чест.

Да ти дадат свободната воля за всичко. Имам предвид Бог – Той ни я дава.

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Съпругът ми винаги е бил до мен и аз до него. Винаги!

 

Намерила ли си призванието си?

Да, писането на стихове. 

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Не знам дали се страхувам от смъртта, като че ли не. Страхувам се от злото, от лошите мисли и действия на хората – от това най-много ме е страх. Страхувам се и от тъмнината. В мен е останало едно чувство, че тъмните сили по това време не спят. 

Убедена съм, че има живот след смъртта. Съществува друг свят, но не само след смъртта, а и когато сме още на Земята. Духът ни е връзката с този свят. Медитацията, молитвите, благодарността, мисълта... те ни свързват, но най-вече Медитацията. Вярвам в силата на мисълта. Вярвам, вярвам и обичам Бог. Никога не съм Го виждала, но Го усещам в себе си. Всеки талант, всяко творчество е много силна връзка с Него. За Него няма специални, ние всички пред Него сме равни, но сме с такава мисия – да говорим за любовта, за доброто и за всичко, което ще ни изпълни с Неговата светлина и енергия, и ще можем да я предадем нататък.

 

А какво те кара да се чувстваш жива?

Всичко, което ме заобикаля. 

От изгрева до залеза. От цветето до усмивката на хората. Споделените чувства, семейството ми. Най-красивото и удовлетворяващо чувство е, когато си подал ръка, докоснал си с любов, стоплил си някого, върнал си му вярата, надеждата. 

Какво е за теб самотата?

Самотата? Тя има две лица: тъжно и весело. 

Тъжно, когато си пренебрегнат, изоставен, излъган, наранен, предаден, така  се отчуждаваш от хората. Не им вярваш и се отдалечаваш от тях. 

Веселата страна на самотата е: когато е осъзната. Чувстваш се щастлив, обичан, всичко ти е наред, но желаеш да отделяш време, в което да оставаш сам със себе си. Това са вълшебни моменти. Бих казала и моменти на себепознание, редом с житейския ти път тук. Точно в медитативните минути изживяваш най-голямата любов към себе си, към висшия свят и към Бог. Това е безусловната любов... Тази самота е, когато си ТИ И ДУШАТА ТИ.

Цитирам мой стих:

„Искаш да останеш сам, но никога не си оставал сам”

Само така изглежда, привидно, че сме сами. Никога не сме!

 

Какво ти дава представа за вечност?

На първо място е духът ни.

След това измеренията. 

Вселената-Космос, където все някъде се пресъздава, преражда живот. Така мисля, така го усещам. 

 

Кое е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?

Когато са ми показвали безграничната си любов. 

Имаме един семеен приятел, който се е отзовавал в най-тежките ни и трудни моменти за моето семейство, най-вече за мен и съпруга ми. И сега продължава да го прави. 

 

Какви чувства изпитваш най-често?

Чувствата винаги са любов. 

 

Ако можеше да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил това?

Тези, които са далеч от мен. Най-вече сина си, който живее в друга държава. Беше студент и остана в Англия.  След това е моята приятелка, със същото име като моето, която е в друг град. 

 

Имаш ли вътрешен мир?

Вътрешният мир е постоянно учене и усъвършенстване на ума. Ще цитирам отново от мой стих, мисля че е актуално:

„Господи, събуждай ме от омагьосания сън на егото. 

Аз ще те позная – връщаш ми покоя. 

Ако някога се възгордея, смири ме с погледа си мъдър. 

Аз ще разбера, че някъде греша. 

Помагай ми никога да не самозабравя – да проговорят гордост и вълнение. 

Припомни ми, че и другите са твои деца”

За мен вътрешният мир е контрол над егото. 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Съвършеният ден?

Всичко, което отговаря на вътрешните ти желания, без да ги потискаш и ограничаваш, а да ги изживееш, да мечтаеш с цялото си същество за тях. Да изпаднеш в безвремие. За мен са (въпреки че ще се повторя) – разходката в планината, изкачени върхове, гледките отвисоко, гледките до морето – изгревите, залезите, медитацията и всичко,  което изброих по-горе. Събиране на семейството – всички да сме заедно. 

Щастието са децата ми, съпругът ми, семейството, творенето и здравето. 

 

Какъв съвет би дала на едно дете или на другите хора въобще?

Да вярват в себе си. Да не се страхуват прекалено много, да не се поддават на манипулации. Да избират трудното пред лесното. Да подбират думите си. Честта, истината, достойнството са нещо много важно.

А на момичетата – ние, жените, да ценим и да не раздаваме просто ей така сексуалната си женска енергия. Защото, освен че е свещена, тя е творческата сила на една жена. Нейната женственост, красота и магнетизъм зависят точно от тази енергия, и е много жалко, ако тя не се въплъти в сливане на две тела с любов, а е изхабена неосъзнато. Доброто, дори и понякога потъпкано, си остава добро и рано или късно се връща. Мъжът се захранва от жената, а жената – от природата, от всичко, което я заобикаля. 

Какво може да ме разплаче?

Много неща могат да ме разплачат. Най-силно: жестокостта, липсата на милосърдие, алчността, злобата, гордостта, високомерието...

Мога да плача и от радост. 

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Добрите дела, благата дума, подадените ръце за помощ...

Талантливите, известни хора, които живеят осъзнато, като обикновените.

 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Да, липсват парчета. Докато имаме сили да даваме, да творим, да създаваме – винаги ще го подреждаме.

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Много обичам думата Благодаря. 

Приемане с усмивка на всички дарове... Всичко ценя в живота си. Въздухът, който дишам, работата, която имам. Дарбата, децата, семейството ми. Всички хора, които ме обичат истински. Местата, които съм видяла. Моментите, в които съм се смяла на глас. Благодаря на целия живот. Не на света, а на живота. Благодаря на Бог. Благодаря на всички хора, реализирали идеите си за благото и усъвършенстването на човечеството. 

Благодаря и на теб!

За мен беше радост да отговоря на тези въпроси. Още по-щастлива ще бъда да съм отговорила точно и удовлетворяващо.

С много любов: Ели 

Иван Владимиров - Нав споделя...

 фотографии: личен архив на Нав

Иван Владимиров-Нав БИОграфия (без оцветители, подсладители и консерванти)

Роден (но не Огюст) през 1977. През последните двайсет години живял между Лос Анджелис, Лас Вегас и София. От 2020 си е за постоянно у нас.

Завършил: МИО в УНСС, магистратура и докторантура по Психология в Университета на Лас Вегас (UNLV) със специализация Психология на развитието (и на развинтването).

Започнал: преподавателска кариера (пак там), собствен бизнес и щастливо детство („никога не е късно да имаш щастливо детство“).

Издал: „Две Цигари“ (2002, съавтор), „Смешна метафизика за забавноразвиващи се“ (2009, „Весела Люцканова“, 2020, „Парадокс“) и „Вегаски истории за мистици и простаци“ (2020, „Парадокс“), но не подведен под отговорност.

Гостува като психолог­-коментатор всеки четвъртък от 9 сутринта в „100% будни“ по БНТ и води рубриката „За забавноразвиващи се“ в канала „Видимо и невидимо“, който се излъчва и по ТВ+. Има частна практика като коуч-психолог, в която учи хората как да намаляват стреса и да живеят балансирано.

Блог: nav.blog.bg

FB: Иван Владимиров – тук можете да четете смешни и провокативни текстове на социално-психологически теми.

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Моментите на споделеност в любовта и приятелството. Имал съм изключителна близост с много хора и това за мен е безмерно богатство.

Също моментите на себеоткривателство чрез пътуване, писане, четене и съзерцание. Едни от най-щастливите ми моменти са онези мигове на тишина и единение, когато общувам истински със себе си и чувам вътрешния си глас.

Много обичам и да преподавам. Още преди шестнайсет години почнах да доброволствам в сиропиталища и училища, а по-късно станах университетски преподавател. Сега замислям поредица от лекции и семинари за хора 16+ на теми като ментално израстване, емоционална хигиена, критично мислене и много други.

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?

Осъзнаването, че любовта може да е нещо изключително жестоко и хората, които през годините са ти казвали безброй пъти, че те обичат, те посичат, без да им мигне окото. Най-жестоки към мен са били жените, които най-много са ме обичали.

 

В какво вярваш?

В себе си и собствените си избори. Аз самият избирам да отвръщам с добро на всичко лошо, да интерпретирам всеки проблем като възможност, да давам без очакване да получавам. Това, разбира се, важи за всеки човек. Всеки го може и го носи като потенциал.

 фото-кредит: Марина Чамуркова - Недекова

Вярваш ли в хората?

Вярвам, че във всеки човек живее Господ. Не в религиозния смисъл, а като потенциал за божественост. Това наричам способността да излезем извън тесничките параметри на собствената ни личност и да живеем трансперсонално като част от нещо всеобхватно, побиращо всички ни.

 

А в себе си?

Имах толкова тежки битки през годините – с рак и хепатит Ц, с частично ослепяване, с домашно насилие, с безброй предателства и житейски обрати, че вече съм абсолютно перде. Знам кой съм и какво искам, и си го случвам с неизбежността на гравитацията.

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Надявам се да срещна и други джедаи, с които заедно да трансформираме реалността в един по-добър свят. Мечтая за споделеност с хора, които могат истински да обичат. Светът е великолепна площадка за случване. Мечтая си за другарчета –конструктори.

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Може би за повече медитация. Избягвам да работя много и посвещавам много време на грижата за себе си, но винаги може да се добави малко повече природа, съзерцание и вътрешна тишина.

 

Съжаляваш ли за нещо в миналото? 

Излагал съм се как ли не. Грешки съм правил много. Но за мен всичко е просто материал за израстване. Нямам съжаления, освен когато неволно съм наранявал някого.

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

В моя лично, да. Бях жертва на детско насилие, а после на такова и в брака ми. И в двата случая лесно простих и нищо не ми тежи. Единственият път, когато не можех да простя на близък приятел за нещо, се разболях от рак. Простих и се излекувах чудотворно без препоръчваната химиотерапия.

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Обичам модела на станфордския професор Филип Зимбардо как да ценим миналото, да присъстваме в настоящето и да планираме добре бъдещето. Аз съм бохем, любител на малките и големи удоволствия, и същевременно умея да отлагам удоволствията, когато е необходимо, за да случвам още по-големи в бъдещето.

Харесваш ли нашето време?

Велико е, живеем в динамична трансформация. Само за големи сърфисти.

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Пуерто Рико, ходил съм единайсет пъти. Не само защото е красиво и лазурно по карибски, а защото има една неземна мекота и доброта в хората, която е направо лечебна.

 

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...

Приключение, себепознание, свързване. Влюбен съм в живота и всичките му форми – от кръшните женски до фракталите и хекзаметрите.

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Най-красиво е да видиш изумителната красота на най-баналните неща – да съзреш безкрайността в едно цвете, както казва Уилям Блейк.

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Лесно се приспособявам навсякъде и не се привързвам към вещи и места. Всяко място е специално, когато умееш да превръщаш познатото в странно (ново), чрез ловка смяна на перспективата. Често си представям, че съм извънземен, посещаващ Земята за пръв път.

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

За мен няма трудни моменти, само гориво за Ферарито ми. Но съветът ми към всички падуани е да не забравят даоистката мъдрост, че човек никога не знае дали едно нещо се случва за добро или лошо. Това, което ни изглежда като края на света, което ни ужасява и стряска, често е разпадът на гъсеницата на каша в пашкула (за да се превърне в пеперуда) или разчупването на яйцето, за да излезе пилето.

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

От малко хора съм получил сериозна подкрепа. Може би единствено от майка ми, доколкото ѝ позволяваха силите. Но в по-общ план съм благодарен на писатели като Херман Хесе, Робърт Пърсиг, Уилям Уортън, Том Робинс и други, които ме накараха да не се побъркам от самота и чувство за странност в младежките ми години, когато още не знаех какво съм. Те бяха мои братя и душевно общество.

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Искам да стана по-мек с околните. Животът ме направи прекалено мощен, ярък и силов, което работи за мен, но понякога стряска по-чувствителните души наоколо.

 

Намерил ли си призванието си?

Да, да пиша, консултирам и преподавам. Или с други думи, да се свързвам с хората по начини, които им помагат да летят. Така летя и аз.

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

За мен е смешно да се страхуваме от смъртта. Учените намират все повече доказателства, че живеем във виртуална реалност. Няма значение дали съм напълно измислен или някой ден ще умра. Тук и сега аз съм богът, който създава своя живот.

Удивително е как повечето хора смятат, че животът е кратък. Точно обратното, животът е почти безкрайно дълъг. Времето е субективно и можем да насищаме всяка минута до усещане за вечност. Трябва да присъстваме във всеки момент от живота си, дори в най-баналните, иначе той минава покрай нас. Това са го казвали от най-древните философи до Камю, но за съжаление продължава да си остава своеобразна тайна.

 

А какво те кара да се чувстваш жив?

Вече почти всичко, особено моментите на празнуване или на притихнало съзерцание. Но най-вече истинската споделеност.

 

Какво е за теб самотата?

Време за общуване със себе си и с невидимите аспекти на света. Животът е въображение.

Какво ти дава представа за вечност?

Когато наситя всеки миг до пръсване с автентично присъствие. В живота има един закон за синхронизацията, забелязващ се например при махалата на стенни часовници, поставени заедно. Във физиката се проявява като феномена Бозе-Айнщайн, например когато милиони фотони започнат да действат като един и се поражда лазерът. Тогава ефимерните неща стават вечни. Сами по себе си може да сме мухи еднодневки, но обединени в човечество изграждаме лицето на Бог.

 

Кое е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?

Най-благословен се чувствам, когато хората избират да видят красотата в мен, а не моментните слабости и грешки.

 

Какви чувства изпитваш най-често?

Пълнота. Също невероятното чувство за необятна потенциалност. Можем да бъдем толкова много неща.

 

Ако можеше да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил това?

Имах една прабаба. Вела се казваше. Тя беше толкова добър и мек човек, че когато ме приспиваше като дете, бил съм на 3-4, на момента измислях и ѝ пеех песни, с текст и мелодия. Просто в мен се раждаше красота на неистови струи. Отиде си, когато бях съвсем малък, но винаги ще си я спомням.

 

Имаш ли вътрешен мир?

За цяло мироздание.

фото-кредит: Александър Ботев

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Щастието за мен е вид мелодия. Усещам силно един животворен ритъм в нещата и когато се напасна към него, светът е съвършен. Това е мелодията, която ражда прекрасните фрактални форми на снежинките, водата и кристалите.

 

Какъв съвет би дал, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Имай търпение и не спирай да се вслушваш в себе си. Себепознанието е най-древният и вечен идеал.

 

Какво може да те разплаче?

Често плача от щастие. На филми, книги, музика и хора. Не умея да плача от мъка, защото в моя свят тя не съществува като нещо трайно и реално. Мъката е моментна слепота.

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Смея се много. Обичам хората с чувство за хумор. Homo Ludens нагласата, че всичко може да бъде игра и празнуване. Усмихва ме, когато хората си помагат.

 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Винаги има по нещо за донареждане. Няма фиксиран финален вид, защото животът е вечна динамика. Щастието за мен е да живеем в процеса, а не в етапите му. Последните години се чувствам завършен, в смисъл, че познавам играта дотолкова, че да я играя с лекота и удоволствие.

 

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Благодарен съм за онези съкрушителни събития, които ме извадиха от „нормалността“ и безсъзнателното съществуване. Болката, която тогава проклинах, се оказа благословия. Научих се да ценя дискомфорта и проблемите. Присъствам в тях без емоционална реакция и ги превръщам в глина за месене и енергиен заряд.

Калина Радичева споделя...

 

фотография: Велизар Бинев

Нарекли са ме Калина. Името само си дошло, защото имам по-голям брат Явор и дядо-Славейковият стих някак зазвучал на майка ми. През ранните ми юношески години ми се залепи прякорът Джо. Все още така ми викат старите ми приятели, но много обичам името си – Калина. Живея на тази земя вече почти 55 години. За това време се порадвах на щастливо детство, трудно юношество и на един много истински и пълноценен живот, като цяло. Отгледах четири момчета. Двама от тях родих, а двама просто получих в наследство от починалата съпруга на втория ми мъж. Занимавам се с йога от 29 години, продължавам да я изучавам и преподавам. Юмейхо-терапевт и преподавател съм. Също съм и преводач от и на руски език, понякога и от английски. Обичам всички езици и все се захващам с някой нов, ей така, за гимнастика на ума.  Обичам да пиша и да пея.

 

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот до сега?

 

Детството. Прескачането на оградите, зимните кънки, покорените дървета... Времето, в което не усещах гравитацията. И после – времето на осъзнаването – когато гравитацията и левитацията се сприятелиха, и стана леко и радостно по един нов начин.

 

Кое е най-трудното нещо, което си преживяла?

 

Тежките отношения между родителите ми... Накърненото усещане за хармония, за смисъла на любовта, за взaимността... Още много тежки моменти преживях по-късно в живота, заради тази рана.

 

В какво вярваш?

 

Вярвам във възвишената същност на човека. Вярвам в промяната и във вечното движение. Вярвам в оздравителната сила на осъзнаването.

 

А в себе си?

 

Да!

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

 

Всичките си големи мечти постигнах: имах кон, имах ресторант, пях в хор с най-добрите диригенти, пътувах много, станах майстор в занаята си, отгледах децата си и се сприятелих с тях, учих йога в Индия, съзерцавах тавана на Сикстинската капела, поклоних се на гробовете на любимите ми поети...

Веднъж един скептик ми каза: сбъднатите мечти са компрометирани мечти. Радвам се, че за мен това не се оказа вярно. Всичките ми сбъднати мечти са светлинки и вечна вътрешна радост, живо богатство. Мечтая да запазя способността си да мечтая. Надявам се светлината на моите сбъдвания да зарежда Земята и всички нейни обитатели с вяра, надежда, любов и мъдрост... завинаги.

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

 

Не, няма. Винаги намирам време за важните неща. Времето е тъй мистично разтегаемо!

 

Съжаляваш ли за нещо в миналото?

 

Не, не съжалявам за нищо. Тъжно ми става, като си спомня как съм подменяла истинския смисъл на любовта с ревност, зависимост, страх, но ценя тези уроци. Не съжалявам за тези опитности. Те са пътят към истината.

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

 

Да, много е важна. Прошката е другото име на свободата.

 

Повече в миналото, настоящето или в бъдещето живееш?

 

Най-трудно е да се живее в настоящето, нали? На това трябва да се научиш. Когато се научих, започнах да ценя и обичам всички аспекти на времето – веселите и тъжните мелодии на миналото, ефирната полифония на бъдещето, ритъмът на настоящето, целият този нестихващ вълшебен концерт на живота.

 

Харесва ли ти нашето време?

 

Да, харесва ми. Имаше периоди в живота ми, когато все исках да съм в друго време. В детството исках да съм в любимите си приказки. После в приключенските романи. После като битник да прекосявам Америка на стоп. После като хипи да късам призовки за виетнамската война пред Белия дом или да крещя до припадък на концерт на Бийтълс... Сега усещам всичките си копнежи като вътрешна реалност. Приказките са вечни и аз съм в тях, борбата за свобода, справедливост и равенство е вечна и аз съм в нея, музиката е вечна и резонира в мен.

Времето е такова, каквото трябва да бъде, и аз съм в него изцяло – без осъждане, без съжаление... Вярвам, че лично аз съм отговорна за това  какво разказва времето.

 

Има ли място и пътуване, на което държиш най-много?

 

Да. През 2015 година с мои руски приятели организирахме пътешествие в Хакасия и Тува – Сибир, Енисей, Саяните и географския център на Азия. Не си спомням друго време, тъй уплътнено с възторг и щастие от простия факт – да бъдеш там. На тръгване (след двадесет дни на сливане с тези земи) се вкопчих в песъчливата почва на тувинската степ и заплаках, чувах ясно всеки удар на сърцето си, усещах как боде гръдната ми кост амулетът от мечи нокът, с който ме закичи старият тувински шаман Лазо Мангуш и каза:

„Сега вече никой не може нищо лошо да ти направи.“

Разбира се, че не може, Лазо, сега вече съм в Доброто завинаги.

 

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи..

 

Обичам Живота. Той е... любов, движение, истина.

 фотографии: личен архив на Калина

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

 

Небето. Няма по-лековито нещо за мен от това да гледам небето... Колкото може повече небе... Когато е чисто синьо, когато е облачно, когато е звездно. Също толкова обичам да гледам огъня, но той идва от слънцето, така че пак е от небето.

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома“?

 

В близост до сродни души. До хора от моето духовно семейство. И сред природата.

 

Какво ти дава сили да продължиш напред в трудни моменти?

 

Вярата. Небето. Музиката. Близостта на сродните души. Поезията. Възвишеността.

 

Кои хора са ти оказали най-голяма подкрепа и влияние?

 

Подкрепа и влияние ми се струват две различни неща. Но и за двете съм благодарна на най-близката ми приятелка Цветелина, която е с мен от ранното детство, та и до днес. Изключителен спътник в живота, любящо, мъдро, щедро, талантливо човешко същество. Един такъв човек за живота е достатъчен... А съм щастлива да имам и още такива добри приятели от по-късни периоди в живота си.

Влияние...? Изкуството и всички негови посланици, пророци, писатели, художници, поети, музиканти, режисьори и актьори, фотографи, философи... Какъв ли щеше да е животът ми без тях... Трудно ми е да си представя. Щях да съм просто едно безгрижно дете на Природата.

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

 

И без да искам, всичко  непрекъснато се променя. Аз самата също. Вслушвам се в потоците на промяната и ги следвам. Старая се да ги поддържам чисти и игриви, така че да ми носят радост.

 

Намерила ли си призванието си?

 

Да.

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

 

Смъртта е портал, който очаква всеки от нас без изключение. Отнасям се към нея с респект и уважение, но нямам страх. Всеки следващ миг е едно приближаване до портала. Надявам се да го стигна с чисто сърце и по човешки достойно изминат път.

Вярвам, че животът е вечен и че смъртта само го трансформира, обогатява, осмисля.

 

А какво те кара да се чувстваш жива?

 

Радостта. Тишината. Вслушването.

 

Какво е за теб самотата?

 

Липсата на връзка със себе си.

 

Какво ти дава представа за вечност?

 

Движението и небето.

 

Кое е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?

 

Веднъж, в един труден житейски момент, се изкатерих безразсъдно по един сипей до острия ръб на една пясъчна скала край Мелник. Горе осъзнах, че е толкова високо и стръмно, че няма да мога да сляза. Хвърлих раницата си, за да не ми тежи и тя се сурна в бездната, вкопчих се в едно малко дръвче, което израстваше от ръба, виждах невероятната гледка към стелещите се пясъчници, небето и започнах да се моля... спонтанно, както става в такива моменти. Сетих се за едно момче, с което се запознах в гората, преди да тръгна нагоре. Поговорихме си. Той ми разказа, че е от Мелник, че служи като Синя каска и скоро заминава за Босна на война, а сега събира сили в родните гори край Мелник. Помислих си, че може би ще ме чуе, ако викам за помощ. Започнах да викам. След малко го видях да се изкачва към мен. Бързо и сигурно. Беше израснал по тези скали, гори, сипеи, беше войник. Стигна до мен, гледаше ме с недоумение, как съм стигнала до този ръб. Житейски погледнато, наистина бях на ръба, а това ми изкатерване си беше чист самоубийствен импулс. Обясни ми как ще слизаме. Той стоеше с гръб към пропастта и правеше много малки стъпки надолу, а аз трябваше да слагам стъпалото си върху неговото. И така, стъпка по стъпка слязохме обратно в уютната, тиха и дружелюбна гора. Поговорихме си още малко. Благодарих му, че ми е спасил живота. Каза, че това му е работата, сбогува се и изчезна сред дърветата. Никога повече не го видях. Оттогава твърдо вярвам в ангелите-пазители. Благодаря им всеки ден за вярната служба. Неведнъж са ме спасявали.

 

Какви чувства изпитваш най-често?

 

Радост, спокойствие, благодарност. Понякога раздразнение, но в негативна посока – не повече от това.

 

Ако можеш да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил това?

 

Фьодор Михайлович Достоевски. Веднъж скитах по една малка уличка в Санкт Петербург и се натъкнах на паметна плоча: „В този дом живя и твори Ф.М. Достоевски през годините...“ Спрях и не помня колко време стоях права, залепила гръб на стената под плочата. Потънах в спомени и благодарност за вселената, която ми е подарил, за тази алхимична пещ на неговото слово, която претопява всяко зло в добро, всяко неверие във вяра, всичко грозно в красота, всяка омраза във всеопрощение и любов. Да, бих искала да го прегърна и да помълча.

 

Имаш ли вътрешен мир?

 

Вече да.

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

 

Щастие е да чувам песента на дъха си и тази на сърдечния ритъм. Всеки миг, в който получавам този подарък от живота е съвършен.

 

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите?

 

На дете: играй и мечтай. На големите: станете добър родител на вътрешното си дете, обичайте го и го хвалете, нека да му е топло, добре да се е наспало, да е сито, за да може да играе и да мечтае на воля и до последен дъх.

 

Какво може да те разплаче?

 

Разплаква ме смъртта на любими хора, а също и възвишеността, красотата.

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

 

Винаги се усмихвам, когато срещна погледа на дете, усмихвам се на всяка срещната котка или куче, на дърветата... много се усмихвам.

 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

 

Доста е подреден, но щом дишам, значи има още за подреждане. Виждам едни малки празноти в кьошенцата на женствеността, на любовта, на партньорството... Колкото са по-малки, толкова по-трудни ми се виждат за запълване. Ювелирна работа е извайването на живота.

фотография: Александър Нишков

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

 

Късмета. Късмета да се родя в мирно време, на прекрасно място, да съм здрава, да имам точно тези родители, да имам здрави и умни деца, добри приятели. Благодарна съм на интуицията си и на огромната огнена енергия, с която съм родена.

Ценя най-много смелостта да живееш.

 

Калина Радичева

 

P.S. Тук можете да видите видео-интервюта с Калина – препоръчвам ги!

 

www.youtube.com/watch?v=VcYMVdeBSI0

 

www.facebook.com/watch/?v=356823725003394