Людмила Филотей споделя...

 

фотография - Стефанка Руменова

Моля, представи се накратко.

Опиши се, както искаш - както ти възприемаш себе си...

Здравей,

Аз съм Душа, която идва от планетата Нептун. Красотата е най-хранителната субстанция за сетивата ми. Там, откъдето идвам, Любовта е Радост, Лекота, Милосърдие и Приемане. Животът е Единство, Творчество и Красота.

 Моята съименничка Людмила Живкова се е докоснала до великите принципи на съществуването, имала е прекрасни учители и е била добър ученик, претворявайки ги в Асамблеята „Знаме на мира“.

„Помнете – всеки има право да бъде творец в Асамблеята на Мира.“

Възхищавам ѝ се.

В същността си съм Творец. Изписвам думата с главна буква, защото за мен това означава принадлежност към определена група от човечеството. Има Воини, Деятели, Монаси, Учени, Творци. Това е настройка на душата, не толкова проявление в реалността. Живеем в свят, в който личността е много пъстра и развива букет от умения и качества, но фундаменталната настройка на душата е една-единствена.

 

Казвам се Людмила Филотей. И така се случи в живота ми, че литературата, астрологията и психологията са втъкани във всичко, което правя.

А огънят, който поддържа живота ми, е духовната работа. Какво е моето разбиране за духовна работа?

Да бъда съ-Творец в любяща връзка с Твореца.

Да бъда уникално присъствие в контекста на равнопоставено единство с всичко, което е.

Да бъда това, което съм – светлина за себе си и другите.

Всички сме свързани в интерактивна картина –  туптящи сърца и трептящи  души – и присъствието на всеки от нас има смисъл и е абсолютно, никой не може да ни замени, всеки е на мястото си, със своя мисия.

Духовната работа е да чувстваме своето специално, единствено и феноменално място в света, своята отговорност и значимостта на нашите мисли, чувства и действия, както и влиянието на нашите избори върху процесите в света.

Психологическото консултиране и партниране на хората в реалните ситуации от живота им, с което е свързан моят професионален опит,  постепенно излезе от кабинета и се превърна в ходещо психологическо консултиране с естествените компоненти на духовна работа, част от която е астрологичният портрет на човека с актуалните тенденции в личната му ситуация.

Литературата дойде първа в живота ми – бях жадна да чета книги. Затварях една книга и започвах следващата. Четенето ме спасяваше от грапавините на живота. Книгите ме пренасяха в Нептуновaта реалност, думите хранеха душата ми с духовна амброзия.

Още през детството си пишех поезия. И досега поезията, белият стих, за мен е като дишането, идва естествено, чувствам я дори понякога, когато говоря. Може би защото не се възприемам като поет или писател, a съм човек, който споделя своята истина.

Използвам поезията в моята психологическа практика, както и писането, като средство за подкрепа на душата при травматични преживявания, но и при заплетени ситуации, които позволяват различен ракурс.

Работата ми като литературен консултант и редактор на поезия ми носи огромно удовлетворение, тъй като включва и психологическо, и духовно партниране на автора в неговия съкровен път с текста. За мен е удивително да виждам как от повърхностно написан текст, през психологическа и духовна подкрепа,  могат да се обелят няколко слоя, за да се достигне до сърцевината на стихотворението.

А най-голямата ми радост е да видя как израства авторът, как еволюира личността.

Срещата на две души винаги ни развива. Дори ако сме в ролята на Наблюдател. Дори ако срещата е травматична. Дори ако не осъзнаваме урока или посланието. Случва се обмен, който е уникален.

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Когато творя.

Пиша, рисувам, пея, готвя, снимам, сътворявам дреха.

Животът е творчески акт.

Насърчавам всеки, който има импулс да твори, да го направи.

Уменията нямат никакво значение.

Пея фалшиво с цялото си сърце и душа, търся гласа си (не верния тон, макар че, вярвам, възможно е да съществува и за мен) и понякога го намирам, а друг път ме боли гърлото, защото ситуацията е „дере се с цяло гърло“.

Когато създавам с друга душа по време на консултация пространство на доверие, и минавайки през предизвикателствата на страхове, скръб, вътрешна борба, вихрушка от чувства, достигаме до място на мир и лекота.

Когато вървя към някой връх в планината.

Когато имам миг на безгрижие и мир – клеча на речния бряг или цапам из реката и събирам камъчета...

Малки, мънички като мъниста мигове, които са брилянти в паметта ми: докосвам копринените цветове на роза, мярвам боса бебешка петичка, зобам боровинки в гората, мислено политам с щъркелите...

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Да съм оцеляла след личен катаклизъм.

Да съм оцеляла и да продължавам да живея.

Да намирам основания и причини да живея живот, изпълнен със смисъл.

 

В какво вярваш?

Вярвам в „нещо“, което наричам Бог. Има много имена – Божествен разум, Господ, Източник, Създател, Цялост, Съзнание, Разум, Център, Светлина, Онова...

Както и да го наричаме, е Любов.

Вярвам и чувствам, че сме Едно.

 

Вярваш ли в хората?

Вярвам в Човека. 

Вярвам във величието на Човека.  

Човек постоянно пада, изправя се, намества се и продължава.

Падаме.

Ставаме.

Подреждаме.

Продължаваме.

Човек е този, който се изправя.

Удивително е. Покланям се на Човека!

Хората сме съкровена световна душа, която се радва, скърби, копнее – океан от енергия – понякога бурлива, понякога слънчева, топла и нежна, обичлива...

Изпитвам загриженост за човека сред този водовъртеж от интензивни промени, в който всички сме, и искам да вярвам, че обичта и милосърдието ще се надигнат и ще ни обливат като летни игриви вълни от Светлина, че новият човек, който идва сега в живота, ще бъде човеколюбив.

Сега, така го чувствам, човечеството е като едно птиче, което пърха, пърха с криле и се готви да полети.

Абсолютният ни човешки полет е в изпълнението на Христовата повеля: „Обичайте се!“

Учителя – Беинса Дуно – е казал проникновено: „В изпълнението Волята на Бога е силата на човешката душа“.

 

А вярваш ли в себе си?

Вярвам, че както всеки човек, и аз имам свое уникално и единствено място в картината на света.

Вярвам, че животът ми има смисъл.

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Не мечтая и не се надявам.

Имам желания, които са много простички.

Искам мир – за всички хора, за себе си и за хората, с които съм свързана с видими и невидими нишчици, а с тези нишчици е нежно заплетено цялото човечество.

Когато се докосна до нечия травма, когато съм в нечие травматично енергийно поле, искам  да имам вълшебната способност да изцелявам психичните и физически рани.

Искам да няма страдание.

Искам човек да живее в съвършено здраве.

Вярвам, че е възможно и че идва времето на екстатичния оргазмичен човек.

И всички ние се повдигаме в тази посока – нагоре, нагоре, нагоре...

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

За душата няма време.

Душата е в постоянна връзка с Духа и Източника.

И тази постоянна връзка е Молитвата.

Молитвата е съсредоточие в това, което е тук и сега, мощен фокус на концентрирана благодарност и отдаване на Любимата Светлина.

Молитвата е Радост и ЖизнеРадост.

Задачата, с която сме тук, е да сме в тази сърцевина през цялото време.

При всеки човек това ниво на преживяване е различно.

Когато сме отдалечени от тази сърцевина, сме в недостиг и ограничение.

 

Съжаляваш ли за нещо в миналото?

Тази дума дори я няма в речника ми.

Да съжаляваш означава да вярваш, че нещо е било грешно.

Не вярвам в концепцията за греха и вината. Няма грешки. Има опит, израстване, еволюция.

Вярвам, че в конкретната ситуация всеки прави най-доброто, на което е способен. Да, след време се обръщаш назад и виждаш други възможности, други избори, други решения, но в конкретния миг –  приемам, че се е случило най-доброто.

А най-доброто, на което човек е способен, понякога е абсолютна катастрофа.  Да, така е. Но човекът, който оценява миналия момент, не е същият човек, който е направил стореното. Важно е да помним това: има тук и сега, миг по-късно вече е друга реалност и ние сме други.

Когато анализираме  ситуация от нашия живот,  ние анализираме един актьор, който е изиграл една роля. Сцената е приключила. Има факт: „това се случи и нищо не може да го промени“. 

Анализът и личното ни израстване и еволюиране, личното ни изцеление довежда до по-добър резултат в бъдещи подобни ситуации.

И за себе си мога да кажа по отношение на миналото, че направих най-доброто, на което бях способна.

Вярвам и с всички сили се стремя да живея тази истина, че миналото може да бъде поправено единствено, като тук и сега постъпваме така в подобни ситуации, че да има добър и по-добър за всички участници резултат.

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

Не вярвам в концепцията за грях, вина, покаяние и прошка.

Вярвам в приемането на това, което се е случило (което аз направих и/или което на мен ми е било сторено), вярвам в здравеенето и изцелението, в постигането на мир.

https://fakel.bg/прошката-и-приемането-от/

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Има само тук и сега.  Но в мислите си се отклонявам понякога – и в двете посоки. Травматичното ми минало доста тежи и ми се налага да съм бдителна.

Молитвата помага.

Творческият акт – също.

Затова насърчавам хората да търсят своето вдъхновение и да творят.

Можеш да събереш клечици и да изпишеш с тях името си на земята.

Творческият акт, мигът, в който създаваме нещо, ни фокусира тотално, както детето е съсредоточено в играта.

И израстваме.

 

Харесваш ли нашето време?

Това е времето на много пробудени души, могъща вълна от души, които растат  ускорено. Удивително е! И красиво. Радвам се, че съм тук и сега.

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Пътят към Бога. Пътят към Същността. Пътуването навътре в себе си, опознаването на тази Божествена Същност, която съм Аз, освободена от драпериите на свян, срам, вина, персони, страх, осъждане, окрилена от вдъхновение, творчество, любов и радост, споделена с други светли души!

А във физическия свят – да пътувам из България. Обичам нашата страна! Всичко ми е любимо в природата. Красотата на България ме омайва... И хората са добри! Хубаво ми е, когато сме очи в очи, когато поседнем на някоя пейчица, на слънчице, с поглед към полето, гората, морето, планината, реката, небето...

                                            фотография - личен архив на Людмила
 

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...

Да, обичам живота. Животът е чудо!

С три думи...

Смирение.

Благодарност.

Поклон.

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Изгревът.

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Където обичам и съм обичана.

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Вярата.

Вярата в Съвършения Ред.

Вярата, че моят живот има смисъл, че моето място в картината на света е единствено, и аз съм ценна и нужна, каквато съм, в тази картина.

И отговорността към всички хора.

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Моите най-добри учители винаги са били книгите.

И великите личности – силни, могъщи в своята святост, смирени.

Христос – дал ни Любовта.

Учителя Беинса Дуно – дал на света Паневритмията – най-мощният инструмент за изцеление и духовен растеж.

Махатма Ганди – по мирен път победил империя.

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Увереност. Искам да имам повече увереност.

 

Намерила ли си призванието си?

Моля се да разбера.

Усещането ми е, че когато човек живее мисията си, призванието си, не си задава въпроси, а гори с буен пламък, живее със страст.

Благословени са хората, които знаят защо са тук и какъв е техният път.

Виктор Франкъл говори за три пътя на себеосъществяване, на намиране  на смисъл в живота: велико дело, любов, страдание.

Мога да добавя, че от събуждането си следвам естествената подредба на деня, и така се получава, че правенето на каквото и да е, ме вдъхновява.

Миг след миг, във всяка конкретна ситуация, там, където съм, в контекста на това, което е – и това е.

Благодарна съм, когато съм в унисон с вдъхновението и сърфирам с тази енергия.

Велико е, когато правенето на нещо, идва от вдъхновението.

Това са две линии на вдъхновение: започваш да правиш нещо и правенето му те възпламенява, или бликваш внезапно и неочаквано и твориш. Животът е броеница, наниз  от творчески действия. Танц.

Благодарна съм, ако резултатът е радост, хармония и мир.

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Вярвам във Вечността на Съществуването. Вярвам в Живота тук и сега!

Покланям се на Живота и го обичам.

Приемам, че има преход, който наричаме смърт, и че животът в тяло е една от безбройните опитности на душата, която обожава тази Игра.

Защото това е Божията Игра на Еволюция и Себепознание.

Кубрат Томов казваше: „Себепознание + Творчество = Екстаз“.

 

А какво те кара да се чувстваш жива?

Вдъхновението и миговете на творчество изострят сетивата ми, изгревът ме екзалтира, а миговете на тишина с Бога ме изпълват с благодарност и смирение.

И разбира се, слънцето, изгревът.

 

Какво е за теб самотата?

Концепция, която не споделям.

Ние сме постоянно свързани с всички останали и с Бог.

Бог е винаги в нас, с нас, постоянно любящо присъствие.

 

Какво ти дава представа за вечност?

Слънцето. Светлината като Вечност.

 

Кое е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?

Една жена и един мъж са поискали да ме родят.

Благодарна съм.

 

Какви чувства изпитваш най-често?

През последните години – фундаментално – мъка.

Преживях катаклизъм, за който мога само да споделя, че се учудвам, че съм жива.

А в ежедневния ритъм – чувствам с цялото си същество благодарност за безброй „малки“ неща:

за това, че дишам,

че неочаквано се е обадил приятел,

че си хапвам нещо вкусно,

че спя спокойно,

че съм написала стихотворение;

за песента на петлите,

за сладостта на градинските домати,  

за божествения аромат и вкус на малините, за слънцето (понякога и за дъжда),

за любовта...

 

Ако можеше да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил това?

Любимата душа.

 

Имаш ли вътрешен мир?

Всеки миг работя, за да го постигна.

Благодарна съм, че има теми в живота ми, по които работата ми е свършена, и съм в мир.

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Съвършеният ден

е обикновен,

слънчев,

мирен,

в прекрасно здраве,

с любими хора,

радостен...

 

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Старая се да пренебрегвам изкушението да давам съвети.

Бих насърчила едно дете да си играе.

Бих била радостна, ако повече хора виждат и обичат любящата Светлина в себе си и в другите хора...

Ще си позволя да цитирам една молитва, дадена от Учителя Беинса Дуно, която винаги ме трогва и разтваря сърцето ми:

 

Малката молитва

 „Любовта никога не отпада."

(1 Коринтяни 13:8)

Едно цветенце на планината се молело на Бога:

Господи, посещавай ме със своята роса и с небесната Си светлина, да се радва моето малко сърце на Твоите блага.

 

Аз, Господи, ще се обличам с най-хубавите си дрехи да посрещам Твоята светлина.

 

Който минава покрай мене, аз ще го поздравявам в Твоето име.

 

 

Има ли въпрос (или пък отговор), от който се боиш?...

Страх, боязън – не, но някои въпроси докосват рани, които са вечни и кървят...

 

Какво може да те разплаче?

Добротата ме трогва до сълзи винаги.

Ще цитирам мисълта на индийския писател Сидхарта Шангви: „Има милости, тъй малки и обикновени, че биха могли да те сломят по-лесно от жестокостите“.

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Всички плодове!

И неочаквана щедрост, дошла от изобилието на сърцето.

 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Животът е съвършен.

И ние сме съвършени.

Има Подредба и Промисъл.

И сме цялостни и завършени,

когато изберем да бъдем любящи богове.

Къде съм аз в тази Подредба?

Мигът, в който отговарям на този въпрос, е съвършен.

Погледът ми се носи над зелено поле в подножието на Същинска Средна гора.

Лек ветрец в слънчевата следобедна омая на късната пролет.

Свраките развълнувано джумолят... Безброй от птичи гласове им приглася...

 

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Ценя простотата.

Животът е като хляба.

Нужен е духовен квас,

месене с любов,

втасване,

месене с любов,

изпичане на добър огън,

за да е наслада.

Благодарна съм, че съм жива.

 

Ако има нещо, за което не те попитах, а би искала да споделиш с другите – напиши го също!

Благодаря ти за тази възможност, Кристи!

 

Искам да се обърна към човека, който чете тези думи сега:

 

Знай, че си необикновен Човек, единствен и неповторим.

Твоите мисли, твоите думи и твоите действия оказват влияние на цялото човечество.

Твоето величие е в способността ти да създадеш един мирен свят.

Ти можеш!

Как?

Като избираш мира във всеки миг от живота си.

Често пъти цената на този избор е висока, да.

Но знай, че всеки път, когато ти избереш мира, безброй хора в целия свят в подобна ситуация като твоята избират мира.

Защото сме свързани с велика световна душа и велико единно съзнание.

Добротвори!

Миротвори!

Лети си, Човеко, лети!

 

Людмила Филотей,

С обич и мир

 

Мила Кристи, благодаря ти за възможността да бъда душа, която споделя – своите вълнения, мисли, истини, прозрения – в този вдъхновяващ проект!

Можеш да използваш споделените от мен мисли, както и цялото интервю, цитирайки името ми, при разгръщането на твоите начинания!

Бъди здрава!

Желая ти успех!

 

Людмила

Юни, 2025 г.

 

www.facebook.com/lyudmilafilotei

https://fakel.bg/свраката-джумоли-из-новата-книга-на-лю/

P.S. Благодаря за това интервю и топлите думи, най-сърдечно!!!

Кристина

Борис Павлов споделя...

 

снимки - личен архив на Боби

Моля, представи се накратко.

Опиши се, както искаш - както ти възприемаш себе си.

Поради обстоятелства, които не помня, избързах да се появя на тоя свят през април 1976-та, в края на седмия месец от бременността, под знака на Овен. Явно имам много работа за вършене и сметки за плащане по кармите, които съм си донесъл отпреди, а и по тези, които си създавам и до днес. С дясно око, обърнато навътре, претърпяло впоследсвие 4 спасителни и недотам успешни операции, и организъм, претърпял 8 пневмонии и над 15 хирургични намеси от всякакво естество. На това му казвам Изи Пей – система за лесно разплащане. Нарекоха ме Борис, явно на дядо ми.

Бях счетоводител 12 години. За мое щастие впоследствие съдбата ми отвори път към IT професията и съм там вече близо 10 години.

Благодарен съм, че до себе си имам най-прекрасното създание на света, което прие да споделим заедно пътешествията си. И нейните прекрасни, вече големи момчета.

Обожавам музиката. Обожавам да слушам музика, обожавам и да свиря.

Но най-много обичам да обичам. Горя в обичта, горя в любовта и нейните проявления. Всеки миг без любов в сърцето ми за мен не е пълен и смислен. Все едно не живея.

Явно призванието ми е да горя в лобовта.

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Целият ми живот е един дъх. Един момент. Най-прекрасното нещо, което ми се е случвало в този живот, е самият живот. Ето го, тук и сега. Това е моментът. Това е голямото чудо, голямата мистерия. Да усещам, че го живея. Да се взривявам и изчезвам в изобилието, милостта, споделянето и уроците, които се грижат за моето пребиваване. Срещата с моя учител е най-големият дар. И всички останали срещи, които са съпътствали живота ми, носейки радост или страдания.

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?

Най-трудно ми е било да преживея страданията, които съм причинявал на любимите ми хора. Изумително е на какво сме способни, хората, от невежество, страх, осъждане и гняв. Страхът, осъждането и гневът са абсолютно виртуални и нереални, но имат най-много преки последствия. Благодарение на тези моменти успях да развия в себе си покаянието и благодарността. С повечето хора, които съм наранил, в момента сме приятели. Защото душите ни са предопределени да бъдат спътници и да се радват и празнуват. 

 

В какво вярваш?

Напоследък ставам все по-голям неверник. Не вярвам в мислите, в емоциите, в маймунските игри на ума. Не вярвам в реакциите, не вярвам в добро и лошо. Не вярвам в личността и егото. Не вярвам в науката и наложените обществени форми на религии. Всички тези ужким важни неща, всъщност са преходни. Днес съм щастлив, утре нещастен, после ядосан, после милостив. Мисля, че нещо е хубаво, после виждам, че има пропуски и недостатъци, и обръщам мисленето. Днес съм религиозен, отивам на църква и паля свещ, после ми иде да убия половината село. Не вярвам в преходните неща. Ако вярвам в тях, значи много съм го загазил. Защото това, в което вярва човек, всъщност трябва да е носещ стълб в неговото съществуване. Тези стълбове са далеч отвъд материалното съществуване и отвъд личността. И най-интересното е, че не мога да ги назова. Мистика. Но това, че не вярвам в гореизброените неща, не означава, че не ги обичам и не ги приемам. Напротив. Безкрайно съм благодарен на цялата преходност и разнообразие, благодарение на която и аз съществувам в момента в тази форма.

 

Вярваш ли в хората?

Да. В същността им, в любовта им и в източника на светлината. Те са еднакви за всички. Мевляна Руми казва: Фенерите са различни, но светлината е една и съща. Радвам се на различните форми и проявления, на различните личности и характери, на безкрайното разнообразие. Но не вярвам в тях, не вярвам в личностите и характерите, а в източника, който е един за всички ни.

 

А в себе си?

Аналогично на горния ми отговор. Вярвам в истинската си същност. Благодарен съм на ума, личността и егото, благодарение на които съществувам, но не им вярвам.

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Надявам се и си мечтая всички хора да се превърнем в божии инструменти, изпълняващи божията воля, а не нашата лична воля. Рано или късно на всеки ще се случи, по индивидуален за него начин и време.

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Да, за повече медитация и служене. Също така да науча музикалната теория и да взема няколко урока по пеене. И да науча някой и друг език.

 

Съжаляваш ли за нещо в миналото?

Преди съжалявах. Докато ми се даде да разбера, че всички магарии, които съм случвал и са ми се случвали, са били точно на място, трябвало е да се случат с цел учене и трансформация. Съжалението се замести с благодарност. 

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

Есенциално важна. Тя е един от основните инструменти на любовта, заедно с покаянието и смирението. Истинската прошка означава да не се вържем на менталната си концепция за жертва и да прескочим отвъд своята собствена личност и личността на другите, и да се пренесем в яснотата и в любовта на наблюдателя.

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Еха, много подвеждащ въпрос 😊 Каквото и да кажа, няма да е вярно, и ще е вярно. Нашата психика и ум сякаш имат хиляди слоеве и освен това различни вибрации. Една част от ума наблюдава друга част от ума. Малко на принципа на матрьошката. Най-плътната и ниско вибрационна част от нас, свързана  със страховете и болката е най-вглъбената в оцеляването и нищо невиждаща част.  Когато сме в много голям страх, се свиваме в една точка, в най-малката матрьошка и нищо друго не виждаме, там често си мислим, че ще умрем и няма изход. Като ни просветне обаче, се разширяваме и се осветляваме и отиваме в по-външните слоеве на матрьошката. И вече можем да погледнем малкото матрьошче отстрани и да си кажем: еее... гледай го как ненужно се тревожи, всичко мина. И така, така, така… все по-висока вибрация, все по-разширени, все по-наблюдаващи. Докато се разпръснем извън матрьошката и започнем да я наблюдаваме. Влизаме в тук и сега. И тогава виждаме, че тази матрьошка на личността ни не е реалност и не е истина. Тя не съществува. Когато медитираме, когато творим, когато сме максимално далече от обусловеностите на ума, влизаме във вечното настояще. Иначе умът никога не може да бъде там. Такъв е начинът му на работа. Той вижда някакъв обект, класифицира го. Вижда някакво действие, регистрира го. Но всичко това вече се е случило, а обработката на информацията е с голямо закъснение. Всичко, което възприемаме с ума, вече е в миналото – полетът на птицата, целувката на любимия, изгарянето от огън. Имаше едно такова анимационно филмче – Сляпата Вайша. С едното око гледа към миналото, а с другото – към бъдещето. И никога не е тук и сега. Ето това е нашият ум и нашата личност. Винаги с тях не сме в настоящето. Настоящето се случва само при игнориране на потоците на ума и емоциите.

 

Харесваш ли нашето време?

Обожавам го, то е най-хубавото. Няма друго.

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Държа на простора на сърцето, там където то се слива със сърцето на създателя. И държа най-много на неговата чистота. Както казва Мевляна – аз съм пазач на вратата на моето сърце. Пътуването от тук до тук.

 

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...

Животът е празник, чудо и мистика. Животът ни сега е най-голямата милост и благословия. Само какъв огромен шанс ни е даден да изживяваме, да се трансформираме и да обичаме. Уха!

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Най-красивите гледки са свърани със свещеността. Дърветата, птиците, реките, камъните... И хората,  живеещи в бога. Можеш да изчезнеш в очите им и да се взривиш на хиляди парчета.

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

В сърцето. В моето сърце е сърцето на Възлюбения и в неговото сърце е моето сърце. Там се срещат всички сърца.

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Яснотата, че трудните моменти са за наше добро и са временни. В трудните моменти имаме избор – да страдаме или да не страдаме. Да се вкараме в очавканията и концепциите си, да развием неприемане и да се ядосаме, да изпаднем в самосъжаление и осъждане, страх и депресия. Тогава става много трудно и болезнено. Или да се оттеглим от личността, концепциите и осъждането като наблюдатели. Да приемем нещата такива, каквито са, и да направим каквото можем. Отново ще цитирам Мевляна:

„Никой не знае кой съм, и никой не може да ме открие. Никой не може да ме нарани и никой не може да ме затрие. О, Любими, ти ме издигна неопетнен от мен самия. Стрелите на съдбата се сипят върху вехта кукла от парцали.“

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Учителят ми, съпругата ми и родителите ми.

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Да развия по-голяма съзнателност на наблюдател в обикновените житейски ситуации и предизвикателства, без страх, без осъждане, без реакции. 

 

Намерил ли си призванието си?

Не знам точно дали съм го намерил, но това, което е, ме удовлетворява и вдъхновява. Сърцето ми да гори в любов и да обичам.

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Еее, сега... пак от тия трики въпроси, хаха. Все още на едно ниво се наблюдава подсъзнателен и дори съзнателен страх. В същото време на друго ниво има яснота, че смъртта е неизбежна част от процеса на еволюцията на душата. Да се страхуваме от неизбежното е доста нелепо. И се дължи на вечното невежество. Мислим, че ние имаме тяло, ум, цели, светът има нужда от нас и другите няма да се справят без нас. Не, нищо нямаме. Имаме само това, което можем да си занесем отвъд.

Живот след смъртта... Някои го наричат Вечен Живот. Това, което е там, всъщност е и тук. Но от описването с тялото, сетивата, петте елемента, взаимодействието ни с външния свят, от усещането за отделеност, ни е много трудно да го видим. Не знам дали бих могъл да го нарека живот. По-скоро съществуване, или присъстване, което е вечно и недосегаемо.

 

А какво те кара да се чувстваш жив?

Силният поток на любовта в съществуването. Когато наблюдаваме от мястото на любовта, през очите на любовта, когато цялата ни сетивност минава през любовта, тогава съществуването влиза в нас и ние в него. Това, което е извън нас се случва и в нас, това което е в нас, се случва и извън нас. Няма отделеност, няма виновни и жертви, няма първенци и загубеняци, няма красиво и грозно, добро и лошо. Има една съвършена хармония на вечно движение и промяна, от която ние сме неразделна част.

 

Какво е за теб самотата?

Усещане за отделеност и изолация, породено от Невежеството ни.

 

Какво ти дава представа за вечност?

Гледката, която се разкрива отвъд вътрешния ми свят. The Gateless Gate. Вратата без врата. Трансцеденталното безспирно запролетяване и разцъфване.

 

Кое е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?

Животът и усилията на родителите ми да ме отгледат и да ми подсигурят нужните условия. Безкрайната любов и добрина на съпругата ми, която ме научи на спокойствие, тишина и радост. Учителят ми, който ме прие в сърцето си, когато бях пълен разбойник и нехранимайко. Всичко, във всеки един момент, сторва добро за мен. Ето, в момента хлебарят подготвя фурната да омеси тестото за хляб. А лекарят се подготвя за утрешната ми операция. Всеки за всекиго сторва добро. Всички действаме за всички.

 

Какви чувства изпитваш най-често?

Любов, копнеж, страх, радост, тъга, колебание и несигурност, яснота и увереност.

 

Ако можеше да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил това?

Христос.

 

Имаш ли вътрешен мир?

Уха... трудна работа. Но за сметка на това сладка и безкрайна. В дълбочина имаме център, който е трансцедентално спокоен, несмутим. В периферията ни скача, крещи и дивее маймуната на личността и егото. Нашата работа и отговорност е да се отделим от маймуната и да търсим близост до центъра.

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Щастието е в нищото. И в това да сме никой. Да изчезнем, да се отделим от описването с личността и егото си, дет се вика – да си починем от себе си. Сърцето да се чисти и да цъфти. Съвършеният ден е днес. Няма друг. Да вършим всичко през сърцето и любовта. Да разтъркаме очите и да се събудим в Буда. Да сготвим храна на Мохамед. Да поднесем резултатите от работата си на Кришна. И да си легнем в Христос. В момента, в който станем някой, който иска нещо и прави нещо с цел, край, щастието е обречено.

 

Какъв съвет би дал, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Да посветим живота си и усилията си в това да изживеем директно кои сме, да изживеем истинската си същност. Това е основното ни задължение в това съществуване. Докато не изживеем кои сме, няма начин да съществуваме пълноценно. Не да разберем с ума, а да изживеем. Умът никога няма да може да разбере истинската ни същност, защото неговата основна задача е да създава ограничения чрез класификации и определения, а не да маха ограничения.

 

Има ли въпрос (или пък отговор), от който се боиш?...

Първият въпрос/отговор, свързан с неочаквана смърт на мой близък.

 

Какво може да те разплаче?

Разцъфването на сърцето и разширяването, което тялото не може да поеме. Очите на влюбените. Молитвите. Сълзите сами текват.

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Щастието на другите.

 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Опитвам се да разкарам всички парчета, докато пъзелът изчезне съвсем. Все още има парчета, от които се опитвам да се отърва – привързаности, страхове, реакции.

 

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Присъствието на създателя навсякъде и във всичко, както и присъствието на учителя. За тях е моята вечна благодарност.

 

Ако има нещо, за което не те попитах, а би искал да споделиш с другите – напиши го също!

Благодаря за всичко!

 

Благодаря ти и аз!  

Желая ти радост, спокойствие, успехи и всичко най-добро!

 

* Боби е във Фейсбук - www.facebook.com/bobby.pavlov

Румяна Иванова споделя...

 

снимка - личен архив 

Здравейте!

Казвам се Румяна Иванова, но за приятелите ми съм просто Румс.

По образование и професия съм биолог и психолог, но се определям като екзистенциален хуманист по дух.

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

     Хубави моменти имам почти всеки ден. Понякога, колкото и да са кратки, те съществуват. За мен хубав момент е сутрешното кафе в тишина, гледката през прозореца, сърдечния поздрав от близък човек, моментите с хубава музика, филм, книга, добре свършената работа и т.н.

Относно периодите в живота ми е по-трудно да определя. Знам със сигурност, че съм имала и по-радостни периоди от настоящия.

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Достатъчно трудни неща съм преживяла и още „допреживявам“, но не желая да навлизам в подробности.

 

В какво вярваш?

Вярвам в потенциала на човека, на природата, на живота.

 

Вярваш ли в хората?

А, дали вярвам на хората?! Не на всички. Опитът ме е научил, че не всеки заслужава доверие. Подхождам с отворено съзнание към всеки, но в процеса на общуване и споделяне, независимо за какъв контакт става дума,  се вижда дали се доизгражда или не това доверие и вяра. Взаимно е. Имам, разбира се, няколко много близки човека и приятели, на които вярвам безрезервно.

 

А в себе си?

Вярвам в себе си на „приливи” и „отливи“, ако мога така да го нарека. Знам обаче, че по време на „отлива“ се подготвям за следващия „прилив“.

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

През годините съм мечтала за много неща. Хубавото е, че най-важните и смислените от тях съм осъществила. В настоящия момент мечтая за по-голямо умиротворение със себе си и света. Почти съм го постигнала. Също така ми се иска да имам по-голяма енергия и смелост, за да осъществя следващата мечта.

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Предполагам, че за маловажните неща все не ни остава време. Но щом са важни е добре да намираме време. Иначе излиза малко безсмислено. Хем ти е важно, хем нямаш време. Явно не ти е толкова важно.

 

Съжаляваш ли за нещо в миналото?

Не съжалявам много за нещата от миналото. Или поне се опитвам. Дали ще съжалявам за нещо или не – няма да промени миналото. Личността и опитът ми са били такива, тогава.  С тях съм взела навремето решение или съм попаднала в ситуация. Сега най-вероятно не бих постъпила по същия начин, но сега съм и друга. С малко повече житейски опит.

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

Разбирането ми за прошката е, че тя е важна и има смисъл, само ако е осъзната и искрена. Даването на прошка на друг или дори на себе си не е еднократен акт. Това е по-скоро процес, в който малко като в танц имаме две напред и едно назад. Докато не се изтанцува напълно. Прощавам най-вече, защото това ми дава освободеност и спокойствие. Но, помислете какво спокойствие ще даде и на отсрещната страна, ако осъзнаването и разкаянието са искрени и изстрадани. Всъщност прошката е любов.

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Живяла съм с поглед в бъдещето. Живяла съм с и глава, обърната към миналото. Но като че ли сега много живея в настоящия момент. Така или иначе мисълта на човек бяга непрекъснато, ту напред, ту назад. Не можем да го избегнем. Но наистина е по-важно да живеем осъзнато този живот в настоящето.

 

Харесваш ли нашето време?

Не особено. Твърде много излишни неща има. Мисля, че голяма част от мислещите и усещащите хора имат някакво неясно и леко мрачно предчувствие за бъдещето. Надявам се да грешим.

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Най-много държа на пътуването към себе си. То е най-вълнуващото и трудното. Както и пътуването към другия.

 

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...

Обичам Живота. С цялото му противоречие, цялата му болка, радост и красота, които носят смисъл.

С три думи – любов, труд, любознателност.

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Всяка истинска гледка може да е красива. Зависи с какви очи я гледаш.

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Всъщност най-добре, като „у дома“, се чувствам в нас, където мога да бъда сама със своя свят или пък когато съм с много близки на сърцето ми хора. Чувствам се „у дома“ и в родния си дом, където се чувствам чакана, обичана и приета.

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Когато ми е най-трудно, първо си давам право да „потъна дълбоко“, да преживея болката или трудността. В такива моменти имам нужда само от себе си и от музиката, която обичам. Едва след това, по естествен начин, си проправят път любовта към близките и вярата, че всичко е процес, пътуване през живота.

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Най-голяма подкрепа са оказвали родителите ми, които винаги са ми давали свобода и са били търпеливи, неосъждащи и подкрепящи свидетели на всичките ми метаморфози през годините. Сили ми дава и дъщеря ми, която е много умна, осъзната и свободомислеща. Гордея се с нея. Подкрепяли са ме и приятелте ми, когато съм имала нужда от тях.

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Винаги има какво да се променя и усъвършенства във всеки човек. Аз не съм изключение.

 

Намерила ли си призванието си?

Мисля, че да. Правя това, в което вярвам, което харесвам и което има смисъл за мен.

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Страхът от смъртта е основен екзистенциален страх на всеки. Лично аз бих искала да съм достатъчно дълго пълноценен участник в живота. Както в своя, така и в този на хората, които обичам. Поне от разстояние.

Но не вярвам в живота след смъртта. Има една случка, която може да послужи за илюстрация на моята гледна точка. Тя е следната: веднъж някакви хора, от някаква секта най-вероятно, видели баща ми близо да дома ни и го попитали дали вярва в живота след смъртта. А той отговорил – „Не знам. Никой не се е върнал да каже“. Но от друга страна съществува един постулат в науката, истинската търсещата наука, който гласи, че „липсата на доказателство не е доказателство за отсъствие“. Така че този въпрос стои отворен за мен.

Така или иначе продължаваме да живеем в спомените на другите с любовта и приноса си приживе.

 

А какво те кара да се чувстваш жива?

Чуваствам се жива заради любовта, приятелството, красотата, изкуството, общуването, любопитството и още много неща, дребни на вид, но всъщност не са.

 

Какво е за теб самотата?

Самотата за мен означава много. Дава ми възможност да пътувам из себе си, след което  да посрещна с отворени обятия другите и света.  Аз съм доста интровертен човек  и мога да оцелея само ако прекарвам известно време сама. Шумотевицата, празните приказки, тълпата ме изтощават.

 

Какво ти дава представа за вечност?

Представа за вечност ми дава Космосът, природата, науката, изкуството във всичките му измерения, любовта на хората.

 

Какви чувства изпитваш най-често?

Изпитвам всички чувства, присъщи на човека. Нищо човешко не ми е чуждо. Въпреки меланхолията, която не ми е непозната, имам жестоко чувство за хумор. Често точно то ми помага.

 

Ако можеше да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил това?

Баща ми.

 

Имаш ли вътрешен мир?

Мога да го опрделя така – живея във вътрешен мир със себе си, който понякога става нестабилен. Но за кратко.

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Любов, приятелство, смисъл, красота, доброта, труд.

 

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Бих дала съвет на всеки един да бъде себе си, да следва сърцето си, да стои на страната на истината и доброто, да не престава да бъде любознателен.

 

Има ли въпрос (или пък отговор), от който се боиш?...

Предполагам. И това, че ме е страх няма да ми помогне, ако истината е необходимо да бъде казана.

 

Какво може да те разплаче?

Всичко може да ме разплаче – стих, музика, картина, спомен, стига да отразява истинските, човешките неща от живота.

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Пак същите неща. Плюс някое изключително находчиво меме.

 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Ще допълвам, подреждам и преподреждам пъзела, докато мога.

 

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Най-много ценя и съм благодарана на хората, които са до мен, както в хубавото и забавното, така и в тъжното и трудното. Даже и да са на стотици километри от мен.

 

Страница във Фейсбук