събота, 7 март 2020 г.

Моника Василева споделя...









Казвам се Моника Василева. Творец съм. Имам издадени четири книги досега – „Подари си желаното тяло”, „Дневник на необикновената жена”, „Когато Ина срещна Ян” и „Изгревът”. Във всяка една от книгите си съм вложила частица, изтръгната направо от сърцето ми. Приела съм за своя мисия чрез писането си да подарявам на колкото мога повече хора изгреви – изгреви на надежда, вдъхновение, любов и светли емоции. Щастливо обвързана съм от 15 години. Имам десетгодишна дъщеря. Родена съм и живея във Варна. Моята най – голяма страст са книгите – да ги пиша, да ги чета, да ги изучавам, да ги вдишвам… Обичам пролетта, морето, шоколада, чувството на влюбеност и вдъхновение, изгревите, обичам да прегръщам дървета и да наблюдавам как мравките правят своите мравуняци. Вярвам в добротата.  


 




Кои бяха най-хубавите моменти в твоя живот досега?
Когато докоснах за първи път детето си. Може би няма майка, която да отговори по различен начин на този въпрос. И въпреки това този отговор никога няма да бъде клише. Защото майчинството е уникална магия. Чудо. Смисъл. Всички емоции, доведени до една точка на сингулярност. Майчинството е най-близо до божествената любов.
Затварям очи и привиквам в съзнанието си най-хубавите свои периоди до сега. Когато съм се влюбвала. Когато съм сбъдвала мечти. Когато съм помагала. Когато съм следвала шепота на сърцето си, напук на крясъците на страха. Когато съм прегръщала. Когато съм надмогвала слабости и пороци. Винаги когато съм се чувствала изпълнена с любов, това е бил прекрасен момент от живота ми. 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?
Погребения на близки хора.
Освобождаване от собствения си душевен затвор.
Раздели, за които не съм била готова.
Всеки път, когато съм била с дъщеря ми пред спешния медицински кабинет.

В какво вярваш?
В Бог. В любовта. В добротата. Вярвам, че дори и най-тъжният залез е на няколко часа разстояние от новия изгрев.

Вярваш ли в хората?
Да. Вярвам, че когато аз съм щастлива, някоя клетка в теб се усмихва, без ти дори да знаеш защо. Когато ти скърбиш, в съня ми се отронва сълза. Вярвам в хората, защото всички ние сме свързани. Загубим ли вярата в хората, значи сме загубили вяра и в себе си. А това е най-страшната присъда.

А в себе си?
С годините все повече вярвам в себе си. И все повече се смирявам. Да вярваш в себе си не означава да навириш глава и да си повярваш, че можеш да завладееш света. Според мен истинската вяра в себе си е да смириш егото си и да тръгнеш по своя път, с убеждението, че всичко е точно такова, каквото трябва да бъде. Да вярваш в себе си означава да се довериш на съществуването и да следваш с вяра посоките, които ти сочи твоята най-съкровена същност.

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

На първо място мечтая за здраве за всичките ми близки. Мечтая да успея да отгледам дете, което да се превърне в отговорен, щастлив възрастен, който постига мечтите си. Мечтая за още много написани книги. За пътувания. Мечтая светът да става все по-красиво място за живеене.

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?
Периодично сверявам часовника си с приоритетите си. Смятам, че всеки човек трябва да го прави – да открадне малко време и да погледне отстрани живота си. Успява ли да отделя достатъчно време за всички онези неща, които са най-важни за него? Моите приоритети са семейството ми, писането, работата ми, времето ми за себевглеждане и духовно обновяване, приятелите. Не съм от хората, които се оплакват, че никога не им стига времето. Просто съм си наредила приоритетно програмата. Не гледам почти никаква телевизия, не водя дълги телефонни разговори, не хабя енергия в неща, които не са „моите”,  така че времето ми стига и да работя, и да пиша, да имам време за себе си и да се впускам в непредвидимите приключения на деня.

Важна ли е прошката в твоя живот?
Прошката е важна във всеки живот, според мен. Човек рано или късно умира вътрешно без прошка. Прошката е възкръсване. Тя е като душ за душата, който отмива всички онези прашинки на гняв, обида, страх, омраза, които мърсят вътрешния ни свят. И прошката според мен трябва да е ежедневен ритуал. Защото ежедневието ни е пълно с тези прашинки.
В моя живот най-трудна винаги е била прошката към себе си. Много трудно си прощавам. С годините се уча бавно на прошка към себе си. Повтарям си, че съм просто човек. Опитвам се да прегръщам несъвършената си човешка природа и да осветявам колкото мога повече кътчета от душата си. Да се творя с повече разбиране, с повече съчувствие. Има неща, за които още не съм си простила. Имам още много ненаучени уроци. 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?
Миналото, настоящето и бъдещето се преплитат в свещена плитка, която тупва тежко върху гърба ми. Помня откъде идвам. Помня каква съм била. Помня битките, през които съм преминала. Бъдещето също наднича в очите ми, гори в тях, защото съм от хората, които винаги виждат живо посоката, към която са се устремили. А настоящето е празникът, който точно в този миг се случва в сърцето ми. На дансинга на настоящето ми танцуват в свещена хармония Минало и Бъдеще. Този танц е моят живот.

Харесваш ли нашето време?
Харесвам го. Знам колко по-лесно е да тръгнеш да говориш за всички генномодифицирани храни, за ниските заплати в България, за политическите размирици. Аз също не харесвам ГМО-храни, войните, гладът, безпаричието. Не ми харесва колко лева е пенсията на баба ми. Не ми харесва корупцията – в политиката, в медицината, в частния сектор. Но в нашето време сме свободни. Имаме право на глас, на избор. Нашето време повече от всякога е наситено на възможности, неограничени възможности. Нашето време искри с божествения потенциал на пробуждането. Харесвам нашето време. Просто то изисква от нас да бъдем по-дейни. Да не спираме да творим нови,  по-добри реалности. Нашето време повече от всякога изисква да се събудим и да живеем максимално продуктивно и осъзнато.  Да творим нова реалност.

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?
Най-много държа на пътуването към себе си. Човек може да обиколи света, но не тръгне ли навътре към своята най-съкровена същност, нищо не е видял. Според мен всички ние идваме на този свят, за да случим това пътуване. Да се приберем у дома. В храма на любовта.

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...
Безпаметно, страстно, категорично и трепетно съм влюбена в живота. Животът е като Любим – радва, вдъхновява, възбужда, понякога те вади извън релси, друг път те кара да плачеш заради него, изненадва те, изпълва те с любов и удивление. Но докато те държи за ръка, си жив.
Животът в три думи – безграничност, съзидание, любов.

Кои са най-красивите гледки на света за теб?
Кичурите коса, разпилели се по възглавницата на дъщеря ми, когато спи. Изгряващото слънце. Новороденото. Очите на майка ми. Зелените нюанси на дърветата през пролетта. Двама възрастни, които вървят из парка, хванати за ръка. Морето по време на лятна буря. И още толкова много… Красиво е всичко, което гледаме с любов.

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?
В библиотеката, на брега на морето и в прегръдката на любимо същество.

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?
Вярата в новия изгрев. Дъщеря ми и подкрепата на близките ми хора. Бог.

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?
Всеки човек, който съм срещала през живота си и с който съм имала някакви отношения, ми е повлиял – родителите ми, детето ми, учителите ми (особено госпожата ми по музика от шести клас), приятели, клиенти, читатели, мъжете, с които съм била, духовните ми учители, писателите, които съм чела… Във всяка своя връзка аз се оглеждам, променям, уча. Има отношения, които ме учат как да отстоявам себе си, други ме подкрепят по пътя, който съм избрала, трети ме провокират. Но вярвам, че няма случайни срещи и случайни хора в нашия живот.
Ако се опитам да отговоря малко по не-философски, ще кажа, че майка ми е човекът, който винаги е стоял зад гърба ми. Независимо дали съм грешала,  дали съм се проваляла – тя нито за миг не е спирала да ме подкрепя безрезервно. Това е силата на безусловната майчина любов. Майчината вяра винаги ми е давала криле.

Искаш ли да промениш нещо у себе си?
Вярвам, че един от най-големите приоритети на човек е да променя себе си постоянно. Да расте. Да бъде нов с всяко утро. В противен случай влиза в един коловоз, чиято крайна спирка е апатията, умирането на ентусиазма и страстта за живот. Всеки ден променям неща в себе си и в живота си. Творя миг подир миг съществуването си. Вкарвам нови здравословни навици, затвърждавам добродетели, опитвам се да реагирам все по-адекватно на страховете, на гнева си, на различни ситуации, които ме ядосват или плашат.

Намерила ли си призванието си?
Да, и съм много щастлива от този факт. Моето призвание е да пиша. Моето призвание е да вдъхновявам хората да следват своя си път. Да не търсят отговорите извън себе си, а да погледнат навътре и да видят, че са прекрасни, такива каквито са. Книги и любов – това е моето призвание.

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?
Страхувам се от загубата на близки. Кой не се страхува от това? Понякога мисля и за собствената си смърт. Вярвам, че човек трябва да се научи да приема своята смъртност, да я осъзнава, за да се научи да живее пълноценно. Вярвам, че душата е енергия, която никога не се губи във вселената, а просто заема нова форма.

А какво те кара да се чувстваш жива?
Сбъдването на мечта. Обичането. Щастливите мигове. Смехът. Времето с близки хора. Да подадеш ръка. А понякога се случва просто така – както си вървиш – изведнъж просто чувстваш как дробовете ти се пълнят с живот и свобода. Не знаеш откъде е дошло, но чувстваш как животът бясно тече във вените ти. И си жив! И е свещено!

Какво е за теб самотата?
Аз обичам да оставам сама. В самотата си често разговарям с Бог. Страшна е другата самота, която също съм я изживявала – когато си с хора, но отвътре си самотен. Тази самота е изградена от някакви душевни липси, от болка.

Какво ти дава представа за вечност?
Помня ясно един момент, няколко дни след като родих дъщеря си, когато я хванах за ръчичките. Усетих как ръцете ни правят затворен кръг и по тях тече топла любов, вихрена, пареща, светла. Чувството беше като че целият свят се беше заключил в кръга, който образуваха нашите ръце. Не мога да ти кажа защо, но това е първата ми асоциация с вечност… Просто чувстваш, че има любов, която е отвъд живота и смъртта.

Какви чувства изпитваш най-често?
Любов, ентусиазъм, вдъхновение. Но съвсем не са ми чужди и чувството на тъга, носталгията, страхът.

Ако можеше да прегърнеш някой човек (известен или не), който не можеш – кой би бил това?
Щях да прегърна дядо, който от няколко години не е сред нас. Много ми липсват прегръдките му, в които като че издишах всички страхове и проблеми. В топлата му голяма прегръдка пренареждах себе си по нов, по-красив начин. Много ми липсват тези прегръдки.

Имаш ли вътрешен мир?
Вътрешният мир е нещо, което може да имаш в този миг и да загубиш в следващия. Точно в този миг се чувствам в мир със себе си. Но за следващия не мога да отговоря.

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...
Щастието е нагласа. Щастието е начинът, по който избираш да гледаш на света. Щастието има много малко общо с външните обстоятелства – да получиш нещо желано, да ти се случи нещо красиво. По-скоро щастието е тясно свързано с вътрешните ти възприятия. Не зависи много от това къде си, какво се случва около теб, а какво е вътре в теб, с какви очи ти гледаш на реалността, която е около теб точно в този миг. Щастието е избор. Съвършените ми дни са всички онези дни, през които не съм забравяла да обичам и да живея отвътре навън живота си. Когато човек подреди вътре в себе си, външният хаос, предизвикан от разни обстоятелства, не е страшен. И тогава всичко е съвършено – такова, каквото е.

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?
Поемете отговорност за живота си и никога не позволявайте някой да ви убеди, че е късно за мечтите ви, че не сте достатъчно добри или че няма как да ги осъществите. Толкова за кратко сме на този свят! Нямаме право да живеем посредствено. Защото вътре във всеки от нас гори ярко една уникална личност, която може да сбъдне и най-смелите си мечти, която може да сътвори небивали, прекрасни неща, която може да изживее всеки миг от съществуването като цвят, който цъфти в любов, вътре в сърцето. Грабнете живота си и го изживейте както на вас ви харесва! Обичайте, усещайте, благодарете, вдишвайте жадно миговете му. 


 фотографии: личен архив на Моника

 
Какво може да те разплаче?
Днес оставих дъщеря ми на училище и докато вървях по пътя към вкъщи се разплаках, защото минавах покрай една детска площадка, на която преди години я водех да играе; разплаках се, защото въздухът за първи път тази година ми лъхна на пролет; защото се разминах с двама влюбени, потънали в прегръдките си… Всичко може да ме разплаче. Плача от радост, от болка, от носталгия, от щастие. Понякога ми се иска да не съм толкова емоционална. Да не ме разчувства толкова силно животът. Но пък тази чувствителност ми е много полезна, когато седна да пиша.

А какво може да те накара да се усмихнеш?
Страшно много неща могат да ме накарат да се усмихна, аз обожавам да се смея и се смея много. Ако трябва да избера само едно – това са децата. Няма нищо по-интересно от това да говориш с три-четиригодишно дете! Разговорите с деца, игрите с деца – това време винаги е време на усмивки.

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?
Последният ни земен ден е последното парче на пъзела на живота ни. До тогава няма как да подредим този житейски пъзел, така че да е завършен. Винаги има какво още да изживяваме, какво още да създаваме, да виждаме, да постигаме, да опитваме. И ако приемем, че всеки ден е едно парченце от този пъзел – накрая на живота ни всеки един ден ще е бил от значение за цялостната картина, която сме създали.

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?
Най-много ценя любимите си хора. Детето си. Любимия мъж. Родителите си. Роднините. Приятелите. Само при мисълта за тях се изпълвам с благодарност. Благодарна съм, че имам възможността да изживявам детските си мечти. Благодарна съм за хилядите читатели на книгите ми.
Благодарна съм, че и днес съм жива, и че и днес избирам да следвам съкровения път на сърцето си.

Няма коментари:

Публикуване на коментар