четвъртък, 9 април 2015 г.

Един от нас споделя: Манол Глишев



Представи се накратко. Опиши се, както искаш - както ти възприемаш себе си.
Манол, софиянец, трийсет и двегодишен. Поет и преводач. Занимавал съм се и с други неща, но литературата ми остана най-приятна, а и наистина е най-смисленото за мен. Издадох стихосбирката „Машина от думи“, написах още една и се надявам да е по-добра от първата, опитвам се да издам и преводите си на староанглийска епическа поезия.

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?
О, Боже, това е от тези интервюта. Скоро се зарадвах много на нещо, което любимата ми актриса Кейт Бланшет направи по време на интервю. Питат я нещо и тя се ухилва:
 – Това ли е въпросът ви? Наистина ли това ви е въпросът? – и си излиза от студиото. Обожавам Кейт. Няма да постъпя като нея, разбира се (защото българите по правило отговаряме сериозно и дисциплинирано на интервюта), но обикновено предпочитам да говоря за книги, автори, политика и храна. И за история. Мисля, че все пак най-смисленото нещо, което правя, е писането на стихотворения. Харесва ми да ги пиша. Харесва ми да виждам, че понякога се получават, а друг път да си ги редактирам. Харесва ми дори да си казвам, че част от тях просто не трябва да бъдат публикувани.

А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?
Няколко провала, разбира се. И, да, на десет щях да се удавя в язовира на село. Най-трудното не беше измъкването от водата, а двете седмици кошмари, че се давя след това.

В какво вярваш?
В книгите със сигурност. Мисля, че и в Бога вярвам. Щях да кажа нещо за хората, но виждам следващия въпрос.

Вярваш ли в хората? А в себе си?
Вярвам в тези, които са ми близки. Семейство, приятели. Естествено, вярвам, че съществува почтеност и мисля, че я разпознавам. Вярвам в добрия вкус. Вярвам в здравия разум. В себе си... да, в рамките на разумното. За някои неща си вярвам, за други – не. Човек трябва да знае къде е силен и къде е слаб.

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?
Открих с известно закъснение, че е малко глупаво да се мечтае. Човек трябва да прави това, което иска. Да го върши сам и да търси хора, които да му помагат в това. В моя случай това е писането и издаването. Но пък за да мога да пиша, трябва да има за какво. Мога да кажа, че мечтая за темите си. Обичам историята, обичам високите неща – честта, както казва Жан Ануи. Обичам красиви неща, въздушни кули, големи понятия, красивото минало. За тези неща може да се мечтае, защото за тях си струва да се пише. Надявам се да мога да пиша винаги и да съм щастлив с тези, които обичам.

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?
Правенето на пари. Все си намирам какво друго да върша. Разбира се, това е глупаво, но е факт.

Важна ли е прошката в твоя живот?
Това наистина е от тези интервюта. Ами... да, така ми се струва. Все пак, хора сме, всеки бърка. Колкото повече глупости е правил човек, толкова повече причини има да не се сърди на другите.

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?
Естествено, че живея в настоящето. Имам си романтични идеи за едно идеално минало и за куп измислени места, но съм наясно, че те не са били и не са реални. Те са просто складове на въображението, а то е моят работен инструмент. Който, разбира се, се опитвам да поддържам в изрядно състояние.

Харесваш ли нашето време?
О, да! То е великолепно, безкрайно разнообразно е. Живеем в страшна епоха, но коя епоха не е страшна? Както винаги – и днес е време за смели хора. В „Междузвездни войни“ има едно прекрасно изречение: „Те живяха в несправедлив свят и в несправедливо време, и, естествено, станаха герои.“ Звучи уж надуто, а всъщност това е много окуражаваща мисъл.

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?
Има. Мястото е у дома. Пътуването – което и да е пътуване до Италия. Човек трябва възможно най-често да посещава Италия.

Обичаш ли Живота? Какво е за теб той сега? Опиши ми го с три думи.
Обичам имам-баялдъ. Интервюто става все по-емоционално, а не съм умел в тези неща. В прякото, неприкрито емоционално говорене, имам предвид. Смятам, че за големите работи трябва да се говори може би все пак малко иносказателно, инак ставаме евтини, а евтиното не е хубаво. Как да го кажа – розовото е новото жълто. Не трябва да мислим и да говорим розово, ала Букай и разни такива гурута. Умът трябва да е мъжествен и малко насмешлив, както острието на сабята в профил прилича на усмивчица. Но да, естествено, че обичам живота, със и без главна буква (не съм много по главните букви). Млад съм, здрав съм, пълен съм с апетити. Ако продължавам да съм пълен с апетити, накрая ще стана просто пълен. В три думи е трудно, но да опитам – плът, гледки, думи. След двайсет-трийсет години ще е друго. 




Кои са най-красивите гледки на света за теб?
Витоша, една мацка и Рим. Е, не бих отказал и огъваща се маса насред страхотна библиотека.

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?
У дома. В София. От Искъро по-длибоко нема. Пък и градският въздух е мръсен, но те прави свободен.

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?
Инатът. Може би някакъв вроден оптимизъм. Възрастта и здравето, естествено. Времето, което минава и лекува всичко (докато не те убие). Впрочем, нищо не гарантира, че продължаваме напред, а и напоследък самият израз започна да звучи доста иронично. Майтапа настрана, но е хубаво човек да има свестно семейство, добро възпитание и добри приятели.

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?
Благодаря на мама и на прекрасните хора от Академията...“ Извинявай, лигавя се. Родителите, разбира се. Изобщо фамилията, прекрасната ми старомодна фамилия. Няколко от учителите ми. Един-двама приятели. Може би някои книги на добри автори, макар че не си падам по говоренето за това как „еди-коя си книга  промени живота ми“. По-скоро тези неща формират вкуса, отношението към живота.

Искаш ли да промениш нещо у себе си?
Ами да. Да не ме мързи толкова да правя пари. Никак не ме бива в това. Никой не е съвършен.

Намерил ли си призванието си?
Да, нали пиша стихотворения. Много е хубаво.

Вярваш ли в Живота след Смъртта?
Иска ми се да вярвам. Но ще умрем, пък ще видим. Или пък не.

А какво те кара да се чувстваш жив?
По-горе май го казах: плът, гледки, думи.

От какво се страхуваш?
Бедност, болест, самота, безразличие, лудост, провал, смърт. Обичайните неща.

Какво е за теб самотата?
Да си изолиран. Да знаеш какво искаш, какво можеш, какво имаш – и да няма с кого да го споделиш.

Какво ти дава представа за вечност?
Може би нищо. Обичам ежедневните, обикновени, земни неща. Дървета, хора, кучета, разговори, кафе, месо, вино, слънчеви дни, летни вечери, хубави сгради, книги. Картата на Европа ми дава усещането за трайност, за нещо красиво, което се гради бавно, мъчително и величествено. Камбанарии, големи храмове, пеенето в тях, литургията, звездното небе – тези неща може би ми дават някакво усещане за това, което наричаме „вечност“. Но според мен човек не може да си я представи.

Какъв е смисълът на живота за теб?
Да го напълниш с хубави неща, да го живееш добре, да си щастлив и да направиш още някого щастлив. Да не се опозоряваш. Да те запомнят с нещо хубаво.

Кои емоции изпитваш най-често?
Най-често, като всички хора, изпитвам всички емоции, разбира се. И отвратителните, и приятните. Но да речем, че напоследък се смятам за щастливец.

Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден.
Точно да си млад и здрав, с някой лев в джоба, да ти е леко на съвестта, този, когото обичаш, да е до теб, да е пролет и да сте в Италия.

Как би описал любовта? 
Същото като предишния въпрос. Тези неща не са чак толкова сложни.

Какъв съвет би дал, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?
Доста смешно е да давам съвети, но все пак: да не лъже и да е наясно със себе си. И да чете!

Какво може да те разплаче? 
„Извънземното“ на Спилбърг, „Травиата“ в хубаво изпълнение, някой голям провал, някоя страховита трагедия или нещо също толкова лошо и някой голям, ама трябва да е наистина голям успех, най-добре съвсем личен и неочакван. Или внезапно да се върне истинският крал с вълшебен меч и такива работи.

А какво може да те накара да се усмихнеш?
Включително и половината въпроси тук. Шегувам се, при това добронамерено. Доста неща – учтивостта, хуморът, доброто време навън (когато е добро), някоя глупотевина, направена от кучето ми. 



Кое е доброто (думи или дело), което няма да забравиш?
Е, на доста хора дължа много добри неща, но за това се говори лично със самите тях. А и на някои добри неща не можеш да отговориш, просто ги приемаш и гледаш да направиш и ти нещо хубаво за някого.

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?
Почти наполовина подреден, да кажем. Има още доста работа, но някакво начало май съм сложил. Лошото е, че точно когато е подреден, ще взема да умра. Все така става. Човек е не просто смъртен, а внезапно смъртен, нали така.

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?
Ума. Най-много ценя ума си. Цяло щастие е човек да може да мисли каквото иска, както иска. От това произлиза всичко друго. За родителите, приятелите и всичко друго вече стана дума.

Ако има нещо, за което не те попитах, а би искал да споделиш с другите – напиши го също :)
Ами ние май успешно покрихме Живота, Вселената и Всичко останало. За книги не си поговорихме, но може би следващия път. Тъй или иначе – трябва да се четат Киплинг, Йейтс, Милтън и „Кралските идилии“ на Тенисън –  в оригинал. И Омировата „Одисея“, нея може и на български. Четенето винаги помага. Трябва да се практикува редовно – и то на сериозни, благородни книги.  



Снимки: Васил Гарнизов и Виктория Кътова

Няма коментари:

Публикуване на коментар