понеделник, 6 април 2015 г.

Споделено от Стоянка Кънева





"Зад очите на всеки просяк се взира  Бог." - разговор със съпругата на Тео Буковски

Не зная дали е уместно да занимавам аудиторията на прекрасната Кристина Митева със себе си, но предвид обичта ми към нея и Тео -  смирено ще поднеса подробности за собствените си търсения и победи, много от които спечелени с тяхно участие. Ще се опитам да очертая, макар с бледи краски  рисунката, която те двамата успяха да сътворят за мене. И двамата са глобално мислещи хора. Хвърлят много усилия, за да постигнат дори мъничко радост за другите. Раздават се.
Запознах се с Криси на представяне на книгата й ”Планетата Земя е тъжно-синя” и осъзнах, че мисля и чувствам като нея. Зарадвах се, срещайки сродна душа. Кристина е прекрасен човек и не можеш да не й отвърнеш с обич, щом си вкусил от аромата на приятелството й.
И затова реших да представя в нейния прекрасен интернет свят  щрихи от живота ми с човека, когото обичам вече повече от 20 години - Тео Буковски.
С Тео учихме в една и съща природо-математическа гимназия. Беше прекрасно да наблюдаваш как израства един творец. Още в онази 1988 г. не пропусках да се насладя на есетата, които създаваше и постановките му с училищния театър. Харесваше ми смелостта му да опитва новото. Забавен и щур, а понякога възпитан и тих. Пълна противоположност на мене - страхлива и скромна.

(Сърдечно благодаря за добрите думи, написани за мен по-горе!... Трогната съм! - Кристина )




Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?
Любовта, раждането на нашето дете, радостта от това да дишаш до любимия, да пиеш глътки живот заедно с него. Детството. Бяхме много единни с моя брат. Нямаше да бъда същата, ако него го нямаше в живота ми. И досега си спомням как деляхме „по братски” късчетата шоколад, които получавахме. Бях страхлива, а той смел. Аз се отказвах, щом станеше трудно, а той устояваше.

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?
През една лятна ваканция моят брат претърпя много сложна операция, от която зависеше животът му. Тогава със сълзи на очи целувах дрешките му и се молех да оживее. Всяка сутрин ходехме с близките  ми на служба в катедралата „Света Неделя”, а след това цялото останало време до свечеряване прекарвахме в института „Пирогов”. Тогава разбрах, че чудеса съществуват. Когато по-късно  съм имала трудности, винаги се връщах към тази победа. Сега брат ми има прекрасно семейство и са ми много голяма подкрепа. В трудни моменти не се отказва. Много е борбен. И съпругата му е като него.
Спомням си как в началото на Здравната реформа през юни 2000 г., за да сключим договор с касата трябваше да подредим ръчно и по азбучен ред всички бланки за избор на личен лекар, и да ги поднесем в касата - отделно моите и неговите, но аз бях  бременна и с огромен корем в шести лунарен месец и пъшкайки се превивах със сетни усилия. Една цяла стая заехме с всичката документация и по пода наредихме всички форми. Кляках и се превивах с много мъка. Бяхме мотивирани, за да имаме работа. Обичаме я и двамата. Това е останало в паметта ми. Когато избираха личен лекар някои пациенти казваха: „А ти, докторке, си бременна и ще се запишем при друг.” Обиждах се малко, че бременна струвах по-малко от останалите. Не съм спирала да работя нито един ден през бременността си. Краката ми изглеждаха като самуни хляб и въпреки това не отказвах да ходя на нито едно домашно посещение. Не съм давала повод никой да ме съжалява. Не седях много в къщи -  само шест месеца и тръгнах отново на работа.

В какво вярваш?
Вярвам в Бога. Не ми стига  вяра „колкото синапено зърно”.

Вярваш ли в хората? А в себе си?
Вярвам в доброто, което има във всеки човек. Даването на любов на другия. Има ли нещо по-жизнеутвърждаващо? Да се уподобиш на другия, да прозреш в душата му, да си в мислите му, за да го разбереш - това е пътят на любовта. Не е ли велико, дотолкова да го разбереш, че да го заобичаш дори в грешките му?
Известният Иван Мърквичка, рисувайки образа на Божията майка за храма „Св. Александър Невски”, неволно се отклонил от канона и използвал за модел една обикновена просякиня. Не е ли това пример за вяра в доброто? Една вечер през 1912 г. пред храма той видял протегнатата длан на тази просякиня. Художникът пуснал в шепата й златна монета. Чул зад гърба си думи: „Господине, какво направихте? Тази монета е много голяма? Не сте ли сгрешил?”. Вглеждайки се в очите на бедната жена, Мърквичка открил  благодарния поглед на една циганка. Всеопрощаващата любов му дала повод в този поглед да открие причината иконата на Св. Богородица в храм-паметника „Св. Александър Невски” да има прототип. Нима не е това вяра в доброто у човека?

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?
Най-близките ми са в мислите и молбите ми към Бога. Мечтая хората да се усмихват, да имат радост в душите, да правят добро и да получават добро в замяна. Получили обич, ние връщаме обич.






Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?
Поне по едно добро дело - всеки ден. Това е мотото ми.
Искам да давам още радост и да обгръщам хората с любов.

Важна ли е прошката в твоя живот?
Прошката е задължителна. Нима има някой безгрешен? Чувала съм да казват, че когато носиш гнева в себе си, все едно увеличаваш собствения си товар като  торба с  камъни, а хвърлиш ли гнева зад гърба си, ти се освобождаваш от него. Леко ти е.
Бях студентка и живеех на общежитие, когато една есен решиха да го реновират. Къде да намеря място за живеене? Срещу Арката на Медицинския Университет за кратко се споразумяхме с една жена, но тя  заключваше входната врата и не ми даваше ключ за нея. Въпреки че си плащах редовно, се налагаше да хвърлям камъчета по прозорците с молба да ме чуе и отвори, но тя все се правеше, че не разбира. Тогава осъзнах страха си да нощувам навън без подслон. Преодолях го, мисля си. Всяка преборена трудност е едно стъпало към победата над самия себе си. Имаше един психично болен съсед, който все изскачаше в моя помощ, когато стоях сгушена в тъмното, чакайки милостта на хазяйката. Той дружелюбно и настойчиво ми правеше компания. Понякога, когато ми е трудно, си спомням, че и това е победа. Да не те е страх от тъмното и от това да си без покрив.

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?
Живея в настоящето. Иска ми се всеки ден да го живея така, все едно ми е последен и да се „скъсвам” да съм полезна на другите.
Тогава заспивам спокойна.

Харесваш ли нашето време?
Винаги е имало трудности, трябва да се мотивираш правилно, за да ги преодолееш. Баща ми казваше: „Повярвай, че няма нищо страшно и нищо непреодолимо, стига да създаваш желаните ситуации в живота си, за да успееш.”

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?
Където и да е, човек може да се чувства полезен. Когато си далеч от дома си, си най-свободен да експериментираш и да  изследваш  човешката природа. Със съпруга ми пътуваме всеки ден. Гмурваме се в неразгаданата човешка психология, различни култури и мирогледи. Това е нашето богатство.

Обичаш ли Живота? Опиши ми го с три думи.
Радост, любов, мир. Обичам да наричам всеки ден от живота си „прекрасен”, защото знаейки, че може да ми е последен,  ще го изживея подобаващо.
Тео ме научи да обичам живота във всичките му нюанси. Той е моята неповторима „половина”, без която нашата прекрасна ябълка няма да е цяла. В неделя ходим в една книжарница да четем детски приказки и там се отпускаме истински. Групата ни се казва ”Приказкочетене”. Вживяваме се в различни образи. Много е приятно. Майсторим театрални екипи, и дори и за час се превръщаме в деца. Искаме малките читатели на книги да стават все повече.

Кои са най-красивите гледки на света за теб?
Даването на любов. Нима има нещо по-жизнеутвърждаващо и красиво? Да обичаш и разбираш човека до теб, бил той и просяк.В очите на просяка може да гледа Бог. Кой знае?

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?
Обичам съпруга си и сина ни. Но не мога да кажа, че не се чувстваме „у дома” и в работата си. Пациентите са нашият малък свят. Той е прекрасен и тъжен. В него се взира мъката и безнадежността, усмихва се и ласката, и грижата за другия, ликува победата над болестта. Все едно човек те взима за свой адвокат срещу смъртта и ти трябва да победиш на всяка цена. Винаги е много отговорно.

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?
Вярата. Търся опора в Бога. Веднъж имунизирахме дете, което често боледуваше, и то вдигна висока температура – макар и рядко, и това се случва след ваксинация. Беше преди Рождество. Постоянно се молех. Зная, че когато се молиш за другите, цялото небе се моли за тебе. Тъжно  е да виждам млади, безнадеждно болни хора. Тогава впрягам всичките си сили за победа. Моля се.

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?
Покрай книгите, съпругът ми ми отвори един прекрасен свят, в който намерих подкрепата и грижата на истински приятели: писателката Весела Люцканова и литературният критик Благовеста Касабова. Любими са ми разказите  от книгата „Бай, бай, хепинес” на Весела Люцканова. А за любовта на Пенчо Славейков  към  Мара Белчева научих от „Ръми в душата ми”, написана с много нежност от Благовеста Касабова.

Искаш ли да промениш нещо у себе си?
Искам да давам обич на хората.
Мечтая да има ден,в който лекуването на хора няма да струва пари и пред кабинетите ни ще се заредят опашки само от спокойни хора. 

Намерила ли си призванието си?
Обичам да правя добро. Наистина лекарската професия е пълно покритие на представите ми за творене на любов. В упражненията по патоанатомия се вглеждахме  в труповете по голите, студени и  мокри аутопсионни маси и търсехме във всеки детайл подробности за живота на всеки човек. Наистина ли е починал от това? Какъв е бил харктерът му? Какво ли е обичал да прави? Така развиваш психологията на лекар. Много смирение трябва, за да се изградиш като човек и да се научиш да разбираш другия. Не съм убедена, че съм го усвоила.

Вярваш ли в Живота след Смъртта?
Вярвам в Бога и съм убедена, че всичко, което човек прави на земята остава записано. Няма причина да не подадеш ръка  на другия. Моята най-близка приятелка - юрист и скандинавски филолог - ми разказва, че в Норвегия всеки се опитва да промени нещата така, че да са по-добри за другия до него. Трябва да сме много сплотени и единни. 






А какво те кара да се чувстваш жива?
Работата с болни е много жизнеутвърждаващо, но и смиряващо занимание. Трябва да пренебрегнеш собствените си нужди, понякога и досада,  да поглъщаш мъката, да налагаш живота и да изтръгваш от лапите на смъртта. Имам любима приказка, в която юнакът сключва договор със смъртта да лекува хората и когато види образа й до краката на умиращия - да му спаси  живота, но намери ли я при главата - да оставя смъртника в ръцете й. Все се опитвам, като видя смъртта при главата на болния, да я измамя, да изтръгна „пътника” от лапите на собствения му кошмар. 

От какво се страхуваш?
Страхувам се, че няма  да успея да свърша всички намислени добри дела.
Вървели през пустинята човек и ангел, пратен му от  Господ, разказва древна мъдрост. Било много трудно, пясък засипвал очите и парел в тях. Силен вятър брулел кожата и никъде не се виждал оазис. Загледал се човекът в следите  и забелязал, че в най-трудните моменти, вместо четири стъпки има  само две. Запитал: „Къде беше в най-трудните мигове?”, а Господ отговорил: „Това са Моите стъпки, носех те на ръцете Си.” Страхът е наш враг. В най-трудните моменти сме най-силни.
В книгите си Тео разкрива някои от страховете на героите си. Всъщност болестите, които смятаме за соматични, се крият в подсъзнанието ни.

Какво е за теб самотата?
Егоизмът е самота. Омразата и гневът също.

Какво ти дава представа за вечност?
Библията.

Какъв е смисълът на живота за теб?
Да давам любов.





Кои емоции изпитваш най-често?
Радост.

Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден...
Щастие е да си полезен на другите.
Съвършен е денят на децата в Семинарията. Те се учат там да служат на Бога, стават сутрин в 6.30 ч. ходят на служба, учат латински, гръцки, английски език. Почиват за малко, докато си подготвят уроците за следващия ден и отново се молят в 18.00 ч. После вечерят и заспиват с молитва. В Семинарията открих прекрасни хора, всеотдайни и смирени. Във всеки момент  се молят и отправят гласа си към Бога. Това е съвършено. Имат прекрасни преподаватели.

Как би описала Любовта?
Даване. Любовта дълго търпи, тя е тиха и кротка, миролюбива, всичко прощава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко извинява, не търси своето и не се гневи, не безобразничи. Има ли нещо по-прекрасно от нея?
Любовта е даване.

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?
Детето трябва да „почита баща си и майка си”. Всяко малко същество има повече мир в душата си от нас възрастните. В  мислите на дете живее кротостта и красотата на вселената. Това може само да ни е за пример.

Какво може да те разплаче?
Страданието на другия.
А какво може да те накара да се усмихнеш?
Радостта на другия. Победата над болестта в работата. Тя  опиянява. Ставаш по-мотивиран с всеки успех. Не се плаша да се радвам с човека до мене и да тъжа с него. Споделената мъка е по-лека.

Кое е доброто (думи или дело), което няма да забравиш?
Нямат край прекрасните неща, които съм преживяла. Ежедневно хората ме обграждат с любов. Няма да забравя усмивките им, когато са спокойни и без страх от тежките болести. Веднъж посетих  семейство, в което видях такава смирена бедност, която не викаше и не крещеше за помощ. Не проклинаше, а само просеше милост. Детенце ръфаше коричка хляб с такова настървение и апетит, че се вгледах в самата себе си и си дадох сметка колко изобилие имам аз.

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?
Благодарна съм за всичко, което имам. Получила съм повече от това, за което съм мечтала. Когато бяхме деца с брат ми, посещавахме с родителите си домове за деца без родителска грижа и търсехме начини да сме полезни. Там виждахме очите на радостта. Това ни направи по-чувствителни за другия.

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?
Благодарна съм,че съм обградена с толкова много любов.
Спомням си разказ за бедно момче, което обикаляло домовете, за да продава дреболии. Веднъж, много гладно, то почукало на една врата. Госпожата излязла и го попитала какво иска. Момчето се засрамило, че просто търси нещо за храна, било продало всичко, което можело да му донесе средства и казало: „Бих помолил само за чаша вода.” Тя видяла много мъка в очите му и поднесла една чаша мляко. Бедното дете я изпило на един дъх. Толкова се впечатлило от жеста й, че запомнило името на благодетелката. След много години същата жена се разболяла тежко, лекувал я известен лекар, потърсен поради известността му за нелечимата й  болест. Лекарят положил неимоверни усилия, за да пребори проблема. Наближавал моментът на изписването и жената с притеснение очаквала сметката за лечение. В историята на заболяването й като окончателно плащане на всичко пишело: „Изплатено с една чаша мляко.”
Животът е прекрасен и неоценимо скъп. Да бъдем радостни, че ни е предоставен начин да проявяваме любов към другите.
Радостна съм от всеки мой ден. Опитвам се да живея всяка минута за другите. Благодарна съм, че хората, които ме заобикалят, ми дават десет пъти повече от това, което получават от мене.






1 коментар:

  1. Донка Петрунова23 юли 2015 г., 18:12

    Радвам се, че до моя талантлив о обичан колега и приятел има такава умна и сърдечна жена. Пожелавам на двамата ви щастлив път по стълбата нагоре! Д
    Донка Петрунова

    ОтговорИзтриване