Николай Димов споделя...

 снимки - личен архив на Николай

Името ми е Николай Димов. На 26 години съм и съм от град Стара Загора. От края на 2019 г. живея в София, който оттогава е любимият ми град. Основните ми интереси са музиката, литературата и езиците. Говоря три чужди езика: руски, английски и немски.

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Имам благословията да се занимавам с музика от много години. Всъщност в по-голямата част от живота ми музиката ме е съпътствала – в  някои периоди тя е определяла ежедневието ми, а в други е била на заден план. Но винаги е била с мен. Дори в периодите, в които съм посвещавал времето си на други занимания, съм ходил редовно на концерти като слушател, защото съществото ми има нужда от музиката в една или друга форма. Така че със сигурност най-хубавите моменти са били свързани с класическата музика. Колкото по-чувствителен е човек, толкова по-силно му въздействат различни неща. Чувствителните и възприемчиви хора и страдат повече, и се радват много по-дълбоко. А хората на изкуството сме чувствителни. Случвало се е преживяването на музиката да окаже толкова силно влияние върху мен, че да имам чувството, все едно душата ми е на път да се отдели от тялото. Звучи странно, но е трудно за описване. Това са моменти на екзалтация, в които умът и всичко негативно се стопява, ежедневието изчезва и ти започваш да усещаш една невероятна вибрация и да плачеш от радост. Тези моменти са много важни за всекиго, защото те ни зареждат, за да продължим ежедневието си с нови сили и усещане за смисъл.

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?

Много от трудните моменти за мен са били свързани с мой близък човек, с когото имаме много трудна връзка. Не сме в добри взаимоотношения и говорим на различни езици по повечето големи въпроси. Имаме различни възгледи, които, разбира се, са оформили животите ни по много различен начин. А роднините, за съжаление, често обременяват децата със своите очаквания. Когато тези очаквания не се осъществят, се появява осъждане, което отравя взаимоотношенията. Аз израснах и се превърнах,  благодарение на своите съзнателни усилия, в човек, много различен от това, което моите роднини биха искали да бъда. Оказах се твърде неразбран за своето обикновено семейство, родено и отраснало на село. Това ми е създавало трудности и вероятно ще продължи да ми създава. Все пак съм благодарен за всичко, включително и най-вече за това, че се превърнах именно в човека, който съм сега. Работя върху това да се науча да се усещам като цялостна личност; много неща опират до увереността, без тя да има общо с горделивостта или високомерието. Говоря за увереност в себе си, в своята ценност и Божествена същност. Хората страдат, защото не вярват напълно в себе си.

 

В какво вярваш?

На първо място в Бог. Вярата в Бога е най-ценното нещо в живота ми. Всичко друго не би имало никакъв смисъл, ако нямах вяра в Бога. Тази вяра изпълва с живот всеки мой ден, дава ми чувство за смисъл и за посока. Едно от най-ценните неща в живота е усещането за посока, защото тя е, което движи хората. Животът без цел за мен е най-страшното нещо. Аз знам, че Бог желае аз да се усъвършенствам, да развивам талантите, способностите и ума, които Той ми е дал, за да Му служа с всички тях. Едно от най-великите неща е човек да се чувства полезен. Вярата дава смисъл на всичко и оправдава всяко усилие по пътя към доброто.

 

Вярваш ли в хората?

Вярвам, да. Очевидно е, че повечето хора се движат по течението. В последните една-две години имах запознанства с различни хора, както на моята възраст, така и с много по-възрастни от мен. Това, което ме огорчава, признавам си, е това, че повечето млади хора, с които се запознавам, нямат отношение към духовното. Това наистина ме натъжава. Много от тях са убедени атеисти. И тук говоря за умни хора, които са ме впечатлявали с много от своите качества. Но аз все пак дълбоко вярвам, че хората стават по-добри, толерантни и цивилизовани. Сред младите хора това се забелязва много отчетливо – такива са моите наблюдения.

 

А в себе си?

Вярвам изключително силно в себе си и с всяка следваща година виждам все повече светлина и надежда. Вярвам, че мога да постигна много. И това отново се дължи на връзката ми с Бога, защото Той е импулсът, който ме движи и който ми дава живот.

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

В последните две години вниманието ми се насочи към един проблем, който установих, че имам. Това е недостатъчната увереност в себе си. Усещам, че неувереността ме спира да се проявявам в цялата си светлина, спира ме да бъда щастлив и утежнява живота ми. Мечтата ми е да успея да преборя този проблем, да повярвам изцяло в себе си и да усетя повече вътрешна сила и смелост. Тогава бих напредвал още по-категорично в живота.

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Времето ми стига, въпросът е на какво го посвещавам. До преди половин година ежедневието ми беше много по-натоварено, но направих един важен избор, който внесе повече яснота и подреденост, случиха се промени в живота ми. Работата ми дава достатъчно свободно време. Но знаете, че когато човек иска да се посвети на някакво дело – а може и да са повече от едно, – често му се струва, че времето не стига, защото иска още и още; слагаме собствената си летва все по-високо и често се стремим да бъдем свръхчовеци. При мен този момент присъства. Мисля че най-големият враг на продуктивността са социалните мрежи – те изяждат по безпощаден начин времето на повечето от нас.

 

Съжаляваш ли за нещо в миналото?

Ако имам някакво съжаление, то отново е свързано с времето. Най-голямото ми съжаление е това, че съм си губил времето в празни или дори вредни дейности. Но предполагам, че всеки преминава през такива периоди. Опитвам се да гледам напред и да си напомням, че и аз съм човек.

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

Осъзнавам, че е изключително важна по принцип – за духовното израстване на всекиго. Но не съм намерил все още сила да простя на един определен човек, защото миналото ни е белязано от много горчивина. Надявам се бъдещето да ми даде необходимата мъдрост и духовна зрялост, за да загърбя тази горчивина и тя да се стопи.

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Със сигурност повече в бъдещето, защото очаквам много светли и прекрасни неща. Не само ги очаквам, но усещам идването им. Най-малко живея в миналото и съм щастлив за това. Не мисля изобщо за него.

 

Харесваш ли нашето време?

Давам си сметка, че всяка епоха (условно казано) съдържа големи предимства и големи недостатъци. Не ми се струва оправдано да твърдим, че даден период е бил неимоверно по-добър от предишните. Предишната епоха ражда следващата. Разбира се, преди няколко века в историята е имало много черни времена, когато човешкият живот не е бил ценност. Това в ден днешен е трудно дори да си го представим. Мисля, че времето, в което живеем, е добро, даже много добро.

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Идват ми на ум два продължителни престоя извън България – първият път месец в Германия, след това преди година – два месеца в Рим. И двете пътувания бяха чудесни и ме заредиха с положителни емоции, но не толкова заради самите дестинации, а по-скоро защото имах свободно време, в което да чета и да пея, и нямах почти никакви задължения от тези, с които сме свикнали там, където по принцип живеем. Има известна мисъл, че човек навсякъде пътува със себе си. Дадена дестинация може да ни впечатли, да ни накара да полетим, но в крайна сметка всеки си носи своя багаж и този багаж в голяма степен определя пътуването.

 

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...

Обичам живота и колкото време минава, го обиквам все повече, защото бера плодовете на усилията си, полагани години наред. В момента животът за мен е Посока, Стремеж и Вяра.

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Към момента бих казал, че съм пътувал доста малко. Най-красивите гледки, които помня, са местността „Седемте рилски езера”, Белоградчишките скали и цялата местност около тях, и морето по принцип, което ми дава усещане за необятност и за стопяване на Аз-а.

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Чувствам се най-добре там, където умът ми е спокоен и не се чувствам потиснат от нещо или някого. Усещал съм това чувство неведнъж, когато съм бил на гости при баба ми на село. Там пространството пулсира по друг начин. Но има и други места, където съм го усещал, разбира се. Ако имам сума грижи в ума, и в най-комфортното и прекрасно място – аз ще съм техен роб. Затова смятам, че става въпрос за състояние на ума и емоционалния свят.

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Без съмнение – вярата в Бог. Бог осмисля и оправдава всичко.

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Преди година и половина получих подарък от много специален човек, мой приятел и съмишленик. На рождения ми ден разбрах, че той се е свързал с моя преподавател по оперно пеене и е заплатил предварително 20 урока. Бях шокиран, защото става въпрос за голяма сума пари; никога преди това не бях получавал нещо, което дори да се доближава до този жест. По-малко от половин година след това друг човек ми оказа огромна услуга, също свързана с много финансови средства. Тези два жеста ще останат в паметта ми. Не само заради своя размер, но и защото ми дадоха увереност, че когато човек работи и е готов за нещо, то намира път по много изненадващи начини.

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Да. Искам да добия повече увереност, самочувствие и смелост.

 

Намерил ли си призванието си?

На много хора им е трудно да намерят призванието си, а на мен ми е трудно да избера едно-единствено измежду всички неща, които обожавам и които чувствам, че биха могли да бъдат мои призвания. От няколко години се опитвам да се развивам в две области и мисля, че се получава в общи линии добре. Понякога едното излиза на преден план за няколко месеца, друг път – второто. Става въпрос за музиката и литературата.

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Самата смърт не ме плаши, сиреч преходът, заминаването на душата. Страхувам се по какъв начин това ще се случи. При някои е бързо и неусетно, при други – бавно и мъчително. Всекиму според волята Божия и заслугите. Категорично вярвам в живота след смъртта, вярвал съм в прераждането и в пътя на душата през целия си съзнателен живот.

 

А какво те кара да се чувстваш жив?

Многократно съм установявал чрез опита си, че чувството да съм полезен ме кара да се чувствам много жив. Аз съм щастливец, защото работата ми в моите очи е нещо изключително полезно – музиката. Повечето хора обичат музика, тя докосва и преобразява всекиго в една или друга степен.

 

Какво е за теб самотата?

Чувствал съм самота в нейния неприятен спектър. В такива моменти съм се усещал отделен от хората, твърде различен и неспособен да общувам, все едно между мен и останалите стои дебела бариера. Но това също се дължи на вътрешната липса на увереност – това е за мен самотата.

 

Какво ти дава представа за вечност?

Бог е самата вечност, вечният живот, извън който нищо не съществува. Бог и аз в Бога – това е вечността.

 

Кое е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?

Вече описах два запомнящи се случая. Освен тях се сещам за три мои преподавателки по оперно пеене, с които съм работил в миналото и които са ми преподавали за някакъв период безвъзмездно, от добро сърце и желание да помогнат. Това са Мария Клинчева, Стефка Минева и Дарина Такова. Много съм им благодарен!

 

Какви чувства изпитваш най-често?

Блаженство, очакване и нетърпение. Блаженство – често, когато пея; очакване и нетърпение – що се отнася за хубави неща, някакви мои цели, които понякога искам да постигна колкото се може по-бързо.

 

Ако можеше да прегърнеш някого, когото не можеш – кой би бил това?

Бих прегърнал своята първа преподавателка по оперно пеене – Мария Клинчева, чиято душа се отправи към духовните висини на 13.02.2024 г.. За краткия период от една година тя възпита у мен любов и преклонение пред класическата музика и изкуството като цяло, както и трудолюбие. Тази любов към изкуството ми даваше много светлина и радост и ще продължава да го прави.

 

Имаш ли вътрешен мир?

Вътрешният мир е много висока летва, това е високо духовно ниво. Със сигурност нямам. Имам кратки моменти на мир, но това е нещо много различно от постигането на вътрешен мир.

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Трудно ми е да дам една конкретна картина, защото щастието отново е вътрешно състояние и често няма много общо с нещата, които правим. Може да се разхождам цял ден в планината, да чета цял ден, да пея, да свиря, да работя и всичко това да го правя с щастие и радост. Разбира се, изключвам сценарии, в които човек се занимава с недостойни неща или се отнася зле към някого. Щастието е присъщо на добрия човек. За мен то е неразривно свързано със силната вяра в Бог. Съвършеният ден за мен е този, в който правя всичко със свобода вътре в себе си.

 

Какъв съвет би дал, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Всичко се случва за добро. Бог управлява световните процеси. В живота ни има истинска радост само тогава, когато нашите стремежи са в съгласие с Неговата воля.

 

Има ли въпрос (или пък отговор), от който се боиш?...

Признавам си, че има моменти, в които се замислям дали в бъдеще ще бъда в добро здраве, дали ще имам сили и воля да вървя напред, както сега.

 

Какво може да те разплаче?

Често ме разплакват красиви произведения на класическата музика.

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Много неща. Например усещането за споделеност между мен и друг човек.

 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Имам усещането, че основата е положена и че вече мога да си представя бегло как би могла да изглежда цялостната картина. Ако първоначално (в детството си) съм нямал никаква представа защо съм тук и какво трябва да правя с живота си, тоест разполагал съм с една торба, пълна с малки парчета, от които би могло да излезе каквото и да е, вече картината има своите очертания и с времето всичко постепенно ще си идва на мястото.

 

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Най-ценното нещо без съмнение е вярата в Бог. Чувствам огромна благодарност за прекрасните условия, които имам, за да работя и да се развивам. Също така за талантите, способностите и ума си – всичко това е един безкрайно щедър подарък, който съм получил от Създателя.

 

Ако има нещо, за което не те попитах, а би искал да споделиш с другите – напиши го също!

Благодаря ти за прекрасните въпроси и за това колко светъл човек си, Кристина! Радвам се, че те познавам. Размишляването върху тези въпроси беше едно истинско пътуване и ми достави голяма радост.

 

Благодаря ти и аз, сърдечно!  Най-добри пожелания!

Дени Бояджиева споделя...

фотография - Желязка Стефанова и личен архив на Дени Бояджиева

 

Здравейте, казвам се Дени Бояджиева. Все по-често усещам, че не знам как да отговоря, когато ме питат коя съм. Преди години това беше лесно, имах ясни етикети, определения, зад които стоях уверено и непоклатимо, психолог, психотерапевт... После болестта разклати целия този вътрешен ред и отне опорите, чрез които се бях идентифицирала. Наложи се да преосмисля не само себе си, но и смисъла на работата си, посоката, представите си за бъдещето. Днес най-често казвам, че съм в движение, в процес, човешко същество или просто жива и тук. Осъзнах, че идентичностите и ролите често са защитни механизми срещу несигурността, нещо, за което се хващаме, когато ни е страх да останем „без форма“ в това общество, което все изисква да сме нещо и някой... А на мен тази безформеност вече ми носи покой. Не е нужно да се дефинирам. Достатъчно е просто да бъда, просто да съм.

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Всеки период има своята специфика, плюсове и минуси. Ще ми се да мисля, че най-хубавите ми моменти все още предстоят. Така че на този въпрос ще мога да отговоря истински, чак в края на живота ми и то само, ако имам възможност за пауза и себерефлексия. Ако нямам, искам да кажа, че най-хубавият момент е тук и сега, защото може и да нямам друг.

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Много неща са ми били сложни или трудни за преживяване, без да звучи драматично – понякога се чудя как все още съм тук :) Може би първото най-трудно нещо беше разводът на родителите ми, когато бях на 14 години, защото за страничния наблюдател, а и в моята глава бяхме много задружно семейство. Разбира се, тогава съм била много малка, за да разбера, че знаците са били винаги там. Това го разбрах и приех много по-късно, вече като зрял човек в дългосрочни връзки. Но това е един от големите и първи случаи, в които доверието ми в света и хората беше силно разклатено. Друго трудно нещо, с което съм се сблъсквала в последните 5-6 години е диагнозата на баща ми, който слава богу е в ремисия от няколко години, и моята лична диагноза и опитност с трудна за диагностициране и сложна за живеене хронична симптоматика. Първо борбата за диагноза и това да разберем какво точно ми има и след това да свикна с идеята, че няма стандартно лечение за това, което на мен ми се е случило. Трябва да се оправям сама, да взимам решения и рискове и да си нося сама последствията, ако нещо не ми понесе и даде реакция. Обаче мисля, че реално винаги ние само носим отговорност за всичко в живота си, включително и за здравето си. Крайните решения винаги са наши. Може би това ми помага да нося бремето на хроничната болест малко по-лесно, дава ми някакво усещане за контрол върху нещо, което е неконтролируемо.

 

В какво вярваш?

В себе си, Великата Душа, която ни води и от която и ние сме част. Вярвам, че има нещо над мен, което ме държи заземена. Сега знам, че никога не съм сама, дори и да няма никой около мен.

 

Вярваш ли в хората? А в себе си?

Вярвам, че хората имат огромен потенциал за добро, както и за зло. Напоследък сякаш чуваме повече за грозното в човека, отколкото за красивото и това ми тежи. Създава се впечатлението, че човекът като вид е непоправим и изцяло подвластен на тъмната си страна, което е вярно само, ако тя остане неинтегрирана. Все още не съм изгубила напълно вярата си в хората или в човечеството, макар да има моменти, в които съм на косъм. Когато съм на път да се загубя в отчаянието, че нищо никога няма да се оправи и всичко отива на кино, се оглеждам за хората, които се опитват въпреки всичко да помагат, заемат смело страна и не се страхуват да бъдат чути, не само по лични, а и по обществени въпроси. Малко са, но ги има. Все повече вярвам и на себе си, интуицията си и своята преценка. Реално трябва да живея със себе си до физическия си край, а и след това. По-добре да сме приятели :)

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Все още мечтая за живот без ограничения, за „Старото Аз“, което можеше много повече физически. Мечтая си да мога отново да пътувам,   без да се страхувам, да посетя места, които са невероятно красиви, искам да видя северното сияние... Надявам се да успея някой ден.

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Времето и силите не ми достигат за абсолютно нищо вече :) Не и в сравнение с това, на което бях способна преди. Приела съм го. Сега се отдавам на бавно живеене.

 

Съжаляваш ли за нещо в миналото?

Съжалявам, че не съм оценявала това, което имах, докато съм го имала, пропилявала съм толкова много емоции и енергия за абсолютно безсмислени неща и хора, които никога не са били моите и си е личало още от самото начало. Страхът от това да остана сама, да бъда отхвърлена са ме водили само по погрешните пътеки... Понякога си мисля, че ако не я бях прахосвала така безхаберно моята енергия на младини, щях да съм на съвсем друго място и да съм постигнала нещата, които си мечтая да постигна :) Но младостта е пропиляна по младите, както има една приказка. Може би така е трябвало да бъде.

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

Да, важна е прошката към нас самите, че не сме заели повече, че не сме можели повече, трябва да простим на миналите си Аз-ове в един момент, за да можем да продължим напред. Няма друг начин. Иначе все ще мъкнем тежкия чувал на миналото на гърба си и след себе си.

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Това е интересното на хроничните състояния и хроничната болка, че не ти оставят друг избор освен да си тук и сега. Трябва да се оправяш с този миг, тук, в момента. Няма минало и няма бъдеще. Много е... интересно и предизвикателно. Просто си. Силите не стигат да съжаляваш нон-стоп за миналото, а и не можеш да го промениш. Бъдещето е несигурно и реално не съществува. Имаме само този миг. По-добре да го изживеем качествено.

 

Харесваш ли нашето време?

Нашето време има огромен потенциал, който използваме неправилно. Може би никога досега не е имало такава възможност за организиране и то бързо на всичко – протести, групи, общности и едновременно с това сме по-самотни отпреди информационния бум. Излиза, че нашият мозък не е готов за такъв достъп до информация и толкова много човешки съдби. Научната еволюция изпреварва биологичната такава и това създава огромен проблем. Емпатията за вида ни винаги е била по-скоро локална, колкото едно племе от 100-150 човека, сега се изисква от нас глобална емпатия – нещо, на което трудно се учим. Да разберем, че сме едно човечество, на една планета, в един свят и да действаме според това. Интернет и социалните мрежи дават точно тази възможност – да надникнем в живота на другия. Много е жалко, че използваме тази възможност главно за клюки и език на омразата, а не, за да разберем другите и да ги повдигнем.

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

За жалост от няколко години нямам възможност да пътувам.

 

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...

Понякога обичам Живота, понякога не, но винаги съм благодарна за него. За мен той е дар, изпитание и училище.

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Изгревите и залезите.

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

„У дома“ съм най-вече при семейството ми и в града, в който съм избрала да живея, за мен е най-красивият калдъръмен град в България.

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти? 

Вярата ми, че има смисъл да остана още малко, че имам още какво да поработя тук, в тази си форма. Семейството ми, приятелите ми, кучетата ми. Малките мигове на красота, които имаме всеки ден, но пропускаме и ставаме безчувствени към тях, което е много тъжно. Упование намирам и в „Голямото нещо“ отвъд мен, което е много по-мъдро от мен, често черпя сили и от него.

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Семейството ми, приятелите ми, с които и до днес сме заедно, няколко по-нови приятелства, кучетата ми.

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Не :) Да трансформирам – да, да променя – не. Има голяма разлика в двата процеса. Единият разчита на разкритието на вътрешния ни потенциал, а другият на отхвърлянето на части от нас. Като цяло думата „промяна“ винаги съм я свързвала с това – да премахнем „лошите“ части, да отрежем нещо, което не харесваме. Реално това ни струва много скъпо и не работи. Винаги ще има неща в нас, толкова дълбоко вкоренени, че няма да можем да ги „променим“ на 100%. Обичам думата трансформация, защото я усещам като процес, като нещо, което се разгръща и... докъдето стигнем, няма нищо задължително.

 

Намерила ли си призванието си?

Все по-малко вярвам в идеята за призвание. Мисля, че призванието и мисията взеха масово да се използват като рекламни лозунги и някаква претенция за дълбочина. Призванието не е нещо, което трябва да ни държи заключени в дадена роля. Много по-важно от това да бъдем някого или да правим нещо е просто да живеем като обикновени хора. Може би съм се уморила от тази идея за специалност и ексклузивност, която се включва в мисията и призванието. Достатъчно е просто да обичаш да правиш нещо и да си достатъчно добър и етичен в него. Няма нужда от гръмки лозунги. Годините сами ще покажат дали едно нещо е било призвание или не, и може да не е само едно. Да търсим призванието си на всяка цена за мен тежи и ограничава в един момент. Нека ни води обичта към нещо. Там си крие ключът, а не обсебването от идеята за призвание.

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Не се страхувам от смъртта, страхувам се от умирането на физическото ми тяло, защото може да е свързано с много болка, самота, агония, безпомощност. Невинаги имаме достоен край. Такъв е понякога животът. Суров и безкомпромисен. Да, вярвам в Живота след нея, резонира ми идеята, че душата не умира, само се трансформира. Но също така вярвам в спирането на цикъла на прераждания в един момент.

 

А какво те кара да се чувстваш жива?

Да си отворя очите всеки ден за мен е достатъчно. Най-важното е да се усещам жива в малките моменти, а не да чакам все нещо голямо да ми се случи или да случа, за да си кажа: „Ето, сега съм жива.“ Опитвам се да имам такъв вътрешен баланс, при който и до някой световен водопад и до някое най-семпло цвете в парка да се чувствам еднакво жива.

 

Какво е за теб самотата?

Самотата и изолацията са екзистенциален проблем, който независимо от това, дали искаме да си признаем или не, афектира всички ни. В мига, в който префронталния кортекс се е развил и мета-съзнанието ни е запалило искрата на себепознанието, ние сме се възприели като отделни същества. Това е проблем, защото след това изкарваме една голяма порция от живота си, опитвайки се да си върнем усещането за свързаност, за общност, понякога успяваме, понякога – не. Самотата е различна от усамотението, което е жизненоважно за дълбинната вътрешна работа и опознаване. Няма как да опознаем себе си, ако никога не оставаме сами достатъчно време, за да се чуем. Има как самотата да не ни тежи и да я използваме като двигател за нещо съзидателно, но когато стане хронична, когато нямаме и един човек до себе си, който да го е грижа, който истински да ни познава, тогава самотата боли много и невинаги успяваме да заживеем с нея.

 

Какво ти дава представа за вечност?

Вярвам в цикличността, в несигурността. В този смисъл трансформацията, метаморфозата (вселенската, житейската) е единственото вечно нещо, с което реално се сблъскваме в нашия живот. Може би някой би казал, че Вселената е вечна, ала науката твърди друго – дори и Вселената ще има своя край. Може би боговете са вечни, но старите и загинали вече цивилизации показват, че не са. Само нуждата ни от тях не намалява. Или по-скоро нуждата ни от това да вярваме в нещо над нас, което да ни води. Може би тази нужда също е вечна.

 

Кое е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?

Има много неща, които хора, близки и непознати, са правили за мен, без да искат абсолютно нищо в замяна. Всяко добро, което е дошло, без да бъде изпросено, не съм забравила и никога няма да забравя.

 

Какви чувства изпитваш най-често?

Скръб, гняв, благодарност, обич.

 

Ако можеше да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил това?

Бабите ми и дядо ми. Много ми липсват.

 

Имаш ли вътрешен мир?

Не като някаква константа. Вътрешният мир е нещо, върху което работя от мига, в който си отворя очите, до мига, в който ги затворя. И така всеки ден.

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Ставам без болка. Усещам, че имам достатъчно енергия да свърша всичко през деня и вътрешно знам, че няма да си платя после прескъпо за това. Мога да се събера със семейство и приятели, да имам сили да си говоря с тях колкото искам, да разходя кучетата ми, да присъствам качествено в сесиите ми. Да гледам залеза, защото мога. Това е един перфектен ден.

 

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Никакъв :) Непоискани съвети вече не давам :))

Но хайде, ако си представим, че някой е дошъл при мен за съвет, тогава бих казала така:

Ето какво трябва да направиш:

Обичай слънцето, земята и животните, презирай богатствата; на всеки, който те помоли, дай милостиня; застъпвай се за глупавите и побърканите; труда и приходите си на други дай, мрази тираните и най-накрая, за бога, не спори...

Цитатът е на Уолт Уитман.

 

Има ли въпрос (или пък отговор), от който се боиш?...

Дали наистина, в крайна сметка, съм добър човек? Това е въпрос, от чийто отговор се боя. Дали нашата цивилизация ще оцелее и какво ще платим за това? Дали сме достойни пазители на децата и беззащитните? - още един въпрос, от чийто отговор може да ни заболи.

 

Какво може да те разплаче?

Страданието на невинните и безсилните.

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Малките деца и животните. Всяка случка или история, която ми връща вярата в човечеството.

 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Представям си живота ми като флуиден пъзел, който тъкмо, когато си мисля, че е започнал да се подрежда, ми показва колко арогантно е да си мислим, че нещо някога е истински завършено. Трябва да се научим да живеем с въпросите и да превърнем собствения си живот, доколкото можем, в отговор. Това няма край.

 

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

За здравето ми и за близките ми хора и същества, за дома ми и работата ми, за способността ми да работя, да се движа, да ходя, да съм още тук.

facebook.com/deni.boyadzhieva

Стела Хаджииванчева споделя...

Снимка - личен архив на Стела Хаджииванчева

Здравей! Моля, представи се накратко…

 Казвам се Стела Хаджииванчева. Завършила съм Софийския университет, специалност „Публична администрация“. Работя в семейния бизнес, който е на пазара от 30 години и се занимава с внос и продажба на висококачествена железария. Като хоби в свободното си време пиша поезия на житейска тематика и детски приказки.

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Най-хубавите моменти в живота ми бяха на 06.02.2023 г., когато положих втория си държавен изпит, чрез който се дипломирах. Следващият вълнуващ момент за мен беше на 18 май – тържеството в университета, на което връчваха дипломите. А на 1 март 2023 година започнах работа в семейния бизнес.

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Когато загубя роднина или близък.

 

В какво вярваш?

Вярвам в Бог. Православна християнка съм. Вярвам в добротата и в чудесата. 

Вярата е мощна опора, особено когато е подплатена с такава духовна чистота.

 

Вярваш ли в хората?

Да, вярвам в хората. Според мен всеки заслужава втори шанс. Всеки човек е различен, но силно вярвам, че във всеки има доброта и човещина.

 

А в себе си?

Достатъчно вярвам в себе си. Понякога, в най-трудните моменти, затварям очи и си спомням през какво съм минала. После отварям очите си, наум си казвам: „Боже, бъди с мен във всеки един момент от живота“, усмихвам се и продължавам напред.

 

За какво мечтаеш?

Моите мечти са скромни. Мечтая аз, родителите ми, моите приятели и близки да са живи и здрави. Мечтая си да срещна подходящия човек, с когото да сключим брак и да създадем семейство.

 

На какво се надяваш?

Надявам се в скоро време напълно да се излекувам и да срещна своята половинка.

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Не.

 

Съжаляваш ли за нещо в миналото?

Не.

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

Да, важна е за мен прошката. Моето лично мнение е, че всеки трябва да прощава, защото само Бог може да съди според нашите дела. Всички хора понякога грешим, защото единствено Бог е безгрешен.

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Според мен всяко едно време има и минуси, и плюсове. Ако беше възможно, бих искала да живея в миналото, защото хората са били по-добри и скромни, вълнували са се един за друг. Докато сега завистта и злобата, за съжаление, са на дневен ред.

 

 

Харесваш ли нашето време?

Не, и веднага ще се обоснова защо: защото в наше време хората, за съжаление, вече не са хора в истинския смисъл на думата „Хора“. Агресията, завистта и злобата преобладават в днешно време.

 

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...

Обичам живота. ​Животът според мен е низ от изпитания и радости.

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

За мен най-красивите гледки на света са в България, човек може истински да се възхити на българската природа.

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

В моята родина България.

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Семейството, приятелите и близките ми.

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Семейство, приятели и близки.

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Не.

 

Намерила ли си призванието си?

Да пиша поезия на житейска тематика и детски приказки.

 

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Не се страхувам и не вярвам в живота след смъртта.

 

А какво те кара да се чувстваш жива?

Семейството, приятелите, близките  и писането на поезия и детски приказки.

 

Какво е за теб самотата?

За мен самотата е да остана напълно сама в живота.

 

Какво ти дава представа за вечност?

Семейството, приятели и близките.

 

Кое е доброто, което няма да забравиш?

Когато помагам с каквото мога на хората.

 

Какви чувства изпитваш най-често?

Радост от малките неща, които намирам всеки ден в живота.

 

Ако можеше да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил това?

Бих прегърнала моите четирима баби и дядовци, които за съжаление са починали.

 

Имаш ли вътрешен мир?

Да.

 

Какво е щастието за теб?  

Щастието за мен е моите родители, семейство, приятели и близки да са живи и здрави и много щастливи.

 

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Хора, бъдете живи и здрави и щастливи с вашите близки, докато са живи и здрави, показвайте им всеки ден и им казвайте колко ги обичате.

 

Какво може да те разплаче?

Когато някой от моето семейство, приятели и близки не е добре и има някакъв проблем.

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Добротата и човещината във всеки един човек може да ме накара да се зарадвам и да се усмихна.

 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Да, за момента има части от моя житейски пъзел все още липсват.

 

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Ценя най-много здравето, дома и работата си, живите ми родители, семейство, приятели и моите близки.

***

Офис мениджър в „Евро Лидер 2020“

​Заповядай от понеделник до събота, ще те обслужа с грижа,
защото твоето мнение за мен е вдъхновение и сила!
В нашата семейна фирма всеки детайл се избира с обич,
а в колектива ни цари разбирателство, което ни води напред.
С отворено сърце и поглед, който истински разбира
каква голяма идея в главата ти сега пулсира.
Защото инструментът е само началото на градежа,
а краят е радостта от труда, докоснал сърцата ни.
​Заповядай на Стоков базар „Илиянци“,
Складова база 3, първите два магазина след бариерата.
Доведи семейство, приятели, познати и колеги – няма да сгрешиш!
Потопи се в света на железарията и качествените инструменти
на най-ниски цени в България – това е моето обещание.
Ние сме директен вносител на най-добрите стоки
на изключително ниски цени, без скрити условия.
​Купувай си каквото ти трябва, а аз бързо ще те обслужа!
Това не е далечен сън или ефирна мечта, а красива,
достъпна реалност за всеки, търсещ трайност и актуалност.
С грижа, дадена от сърце от нашето задружно семейство,
ще ти покажа, че успехът се постига заедно и лесно.
​И знай, когато си тръгваш с покупката в ръка,
че вземаш частица от моето топло отношение към света,
защото ти си неделима част от нашата човешка основа!
С нетърпение и отворено сърце ще те чакаме отново.
Заповядай пак в света на железарията,
за да сбъднем заедно твоите планове при най-добрите условия!

***

22 ​януари 2026, смъртта на Калин Терзийски

​Сега, когато думите Ви вече не болят,
а кротко спят в разтворените страници,
Вие станахте шепот, станахте вечен кът,
прекрачил всички земни граници.
​Вие пишехте със вените си, не с перо,
изцеждахте душата си до капка.
Дарявахте ни мъдрост и добро,
под старата, протрита, мъдра шапка.
​Творчеството Ви – тъй великолепно и богато,
остава тук, за да ни бъде пристан.
То блести в сърцата ни като чисто злато,
във всеки ред, докрай пречистен.
​Сърцето Ви – разкъсана мишена,
побираше на целия свят греха.
Сега е тиха всяка Ваша вена,
в последната и най-дълбока стряха.
​Вие бяхте плам, Вие бяхте свят и бос,
Вие бяхте огледало на страха ни.
И всеки Ваш нечут и труден въпрос
сега кърви в отворените рани.
​Не Ви погуби времето сурово,
Вие просто се разтворихте в безкрая.
Оставихте ни последното си слово –
една любов, по-чиста и от рая.
​Почивайте. Мастилото застина.
Светът без Вас е малко по-студен.
Но Вашата невидима градина
ще цъфне в нас със всеки нов рефрен.

​Автор: Стела Хаджииванчева