Дени Бояджиева споделя...

фотография - Желязка Стефанова и личен архив на Дени Бояджиева

 

Здравейте, казвам се Дени Бояджиева. Все по-често усещам, че не знам как да отговоря, когато ме питат коя съм. Преди години това беше лесно, имах ясни етикети, определения, зад които стоях уверено и непоклатимо, психолог, психотерапевт... После болестта разклати целия този вътрешен ред и отне опорите, чрез които се бях идентифицирала. Наложи се да преосмисля не само себе си, но и смисъла на работата си, посоката, представите си за бъдещето. Днес най-често казвам, че съм в движение, в процес, човешко същество или просто жива и тук. Осъзнах, че идентичностите и ролите често са защитни механизми срещу несигурността, нещо, за което се хващаме, когато ни е страх да останем „без форма“ в това общество, което все изисква да сме нещо и някой... А на мен тази безформеност вече ми носи покой. Не е нужно да се дефинирам. Достатъчно е просто да бъда, просто да съм.

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Всеки период има своята специфика, плюсове и минуси. Ще ми се да мисля, че най-хубавите ми моменти все още предстоят. Така че на този въпрос ще мога да отговоря истински, чак в края на живота ми и то само, ако имам възможност за пауза и себерефлексия. Ако нямам, искам да кажа, че най-хубавият момент е тук и сега, защото може и да нямам друг.

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Много неща са ми били сложни или трудни за преживяване, без да звучи драматично – понякога се чудя как все още съм тук :) Може би първото най-трудно нещо беше разводът на родителите ми, когато бях на 14 години, защото за страничния наблюдател, а и в моята глава бяхме много задружно семейство. Разбира се, тогава съм била много малка, за да разбера, че знаците са били винаги там. Това го разбрах и приех много по-късно, вече като зрял човек в дългосрочни връзки. Но това е един от големите и първи случаи, в които доверието ми в света и хората беше силно разклатено. Друго трудно нещо, с което съм се сблъсквала в последните 5-6 години е диагнозата на баща ми, който слава богу е в ремисия от няколко години, и моята лична диагноза и опитност с трудна за диагностициране и сложна за живеене хронична симптоматика. Първо борбата за диагноза и това да разберем какво точно ми има и след това да свикна с идеята, че няма стандартно лечение за това, което на мен ми се е случило. Трябва да се оправям сама, да взимам решения и рискове и да си нося сама последствията, ако нещо не ми понесе и даде реакция. Обаче мисля, че реално винаги ние само носим отговорност за всичко в живота си, включително и за здравето си. Крайните решения винаги са наши. Може би това ми помага да нося бремето на хроничната болест малко по-лесно, дава ми някакво усещане за контрол върху нещо, което е неконтролируемо.

 

В какво вярваш?

В себе си, Великата Душа, която ни води и от която и ние сме част. Вярвам, че има нещо над мен, което ме държи заземена. Сега знам, че никога не съм сама, дори и да няма никой около мен.

 

Вярваш ли в хората? А в себе си?

Вярвам, че хората имат огромен потенциал за добро, както и за зло. Напоследък сякаш чуваме повече за грозното в човека, отколкото за красивото и това ми тежи. Създава се впечатлението, че човекът като вид е непоправим и изцяло подвластен на тъмната си страна, което е вярно само, ако тя остане неинтегрирана. Все още не съм изгубила напълно вярата си в хората или в човечеството, макар да има моменти, в които съм на косъм. Когато съм на път да се загубя в отчаянието, че нищо никога няма да се оправи и всичко отива на кино, се оглеждам за хората, които се опитват въпреки всичко да помагат, заемат смело страна и не се страхуват да бъдат чути, не само по лични, а и по обществени въпроси. Малко са, но ги има. Все повече вярвам и на себе си, интуицията си и своята преценка. Реално трябва да живея със себе си до физическия си край, а и след това. По-добре да сме приятели :)

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Все още мечтая за живот без ограничения, за „Старото Аз“, което можеше много повече физически. Мечтая си да мога отново да пътувам,   без да се страхувам, да посетя места, които са невероятно красиви, искам да видя северното сияние... Надявам се да успея някой ден.

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Времето и силите не ми достигат за абсолютно нищо вече :) Не и в сравнение с това, на което бях способна преди. Приела съм го. Сега се отдавам на бавно живеене.

 

Съжаляваш ли за нещо в миналото?

Съжалявам, че не съм оценявала това, което имах, докато съм го имала, пропилявала съм толкова много емоции и енергия за абсолютно безсмислени неща и хора, които никога не са били моите и си е личало още от самото начало. Страхът от това да остана сама, да бъда отхвърлена са ме водили само по погрешните пътеки... Понякога си мисля, че ако не я бях прахосвала така безхаберно моята енергия на младини, щях да съм на съвсем друго място и да съм постигнала нещата, които си мечтая да постигна :) Но младостта е пропиляна по младите, както има една приказка. Може би така е трябвало да бъде.

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

Да, важна е прошката към нас самите, че не сме заели повече, че не сме можели повече, трябва да простим на миналите си Аз-ове в един момент, за да можем да продължим напред. Няма друг начин. Иначе все ще мъкнем тежкия чувал на миналото на гърба си и след себе си.

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Това е интересното на хроничните състояния и хроничната болка, че не ти оставят друг избор освен да си тук и сега. Трябва да се оправяш с този миг, тук, в момента. Няма минало и няма бъдеще. Много е... интересно и предизвикателно. Просто си. Силите не стигат да съжаляваш нон-стоп за миналото, а и не можеш да го промениш. Бъдещето е несигурно и реално не съществува. Имаме само този миг. По-добре да го изживеем качествено.

 

Харесваш ли нашето време?

Нашето време има огромен потенциал, който използваме неправилно. Може би никога досега не е имало такава възможност за организиране и то бързо на всичко – протести, групи, общности и едновременно с това сме по-самотни отпреди информационния бум. Излиза, че нашият мозък не е готов за такъв достъп до информация и толкова много човешки съдби. Научната еволюция изпреварва биологичната такава и това създава огромен проблем. Емпатията за вида ни винаги е била по-скоро локална, колкото едно племе от 100-150 човека, сега се изисква от нас глобална емпатия – нещо, на което трудно се учим. Да разберем, че сме едно човечество, на една планета, в един свят и да действаме според това. Интернет и социалните мрежи дават точно тази възможност – да надникнем в живота на другия. Много е жалко, че използваме тази възможност главно за клюки и език на омразата, а не, за да разберем другите и да ги повдигнем.

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

За жалост от няколко години нямам възможност да пътувам.

 

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...

Понякога обичам Живота, понякога не, но винаги съм благодарна за него. За мен той е дар, изпитание и училище.

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Изгревите и залезите.

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

„У дома“ съм най-вече при семейството ми и в града, в който съм избрала да живея, за мен е най-красивият калдъръмен град в България.

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти? 

Вярата ми, че има смисъл да остана още малко, че имам още какво да поработя тук, в тази си форма. Семейството ми, приятелите ми, кучетата ми. Малките мигове на красота, които имаме всеки ден, но пропускаме и ставаме безчувствени към тях, което е много тъжно. Упование намирам и в „Голямото нещо“ отвъд мен, което е много по-мъдро от мен, често черпя сили и от него.

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Семейството ми, приятелите ми, с които и до днес сме заедно, няколко по-нови приятелства, кучетата ми.

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Не :) Да трансформирам – да, да променя – не. Има голяма разлика в двата процеса. Единият разчита на разкритието на вътрешния ни потенциал, а другият на отхвърлянето на части от нас. Като цяло думата „промяна“ винаги съм я свързвала с това – да премахнем „лошите“ части, да отрежем нещо, което не харесваме. Реално това ни струва много скъпо и не работи. Винаги ще има неща в нас, толкова дълбоко вкоренени, че няма да можем да ги „променим“ на 100%. Обичам думата трансформация, защото я усещам като процес, като нещо, което се разгръща и... докъдето стигнем, няма нищо задължително.

 

Намерила ли си призванието си?

Все по-малко вярвам в идеята за призвание. Мисля, че призванието и мисията взеха масово да се използват като рекламни лозунги и някаква претенция за дълбочина. Призванието не е нещо, което трябва да ни държи заключени в дадена роля. Много по-важно от това да бъдем някого или да правим нещо е просто да живеем като обикновени хора. Може би съм се уморила от тази идея за специалност и ексклузивност, която се включва в мисията и призванието. Достатъчно е просто да обичаш да правиш нещо и да си достатъчно добър и етичен в него. Няма нужда от гръмки лозунги. Годините сами ще покажат дали едно нещо е било призвание или не, и може да не е само едно. Да търсим призванието си на всяка цена за мен тежи и ограничава в един момент. Нека ни води обичта към нещо. Там си крие ключът, а не обсебването от идеята за призвание.

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Не се страхувам от смъртта, страхувам се от умирането на физическото ми тяло, защото може да е свързано с много болка, самота, агония, безпомощност. Невинаги имаме достоен край. Такъв е понякога животът. Суров и безкомпромисен. Да, вярвам в Живота след нея, резонира ми идеята, че душата не умира, само се трансформира. Но също така вярвам в спирането на цикъла на прераждания в един момент.

 

А какво те кара да се чувстваш жива?

Да си отворя очите всеки ден за мен е достатъчно. Най-важното е да се усещам жива в малките моменти, а не да чакам все нещо голямо да ми се случи или да случа, за да си кажа: „Ето, сега съм жива.“ Опитвам се да имам такъв вътрешен баланс, при който и до някой световен водопад и до някое най-семпло цвете в парка да се чувствам еднакво жива.

 

Какво е за теб самотата?

Самотата и изолацията са екзистенциален проблем, който независимо от това, дали искаме да си признаем или не, афектира всички ни. В мига, в който префронталния кортекс се е развил и мета-съзнанието ни е запалило искрата на себепознанието, ние сме се възприели като отделни същества. Това е проблем, защото след това изкарваме една голяма порция от живота си, опитвайки се да си върнем усещането за свързаност, за общност, понякога успяваме, понякога – не. Самотата е различна от усамотението, което е жизненоважно за дълбинната вътрешна работа и опознаване. Няма как да опознаем себе си, ако никога не оставаме сами достатъчно време, за да се чуем. Има как самотата да не ни тежи и да я използваме като двигател за нещо съзидателно, но когато стане хронична, когато нямаме и един човек до себе си, който да го е грижа, който истински да ни познава, тогава самотата боли много и невинаги успяваме да заживеем с нея.

 

Какво ти дава представа за вечност?

Вярвам в цикличността, в несигурността. В този смисъл трансформацията, метаморфозата (вселенската, житейската) е единственото вечно нещо, с което реално се сблъскваме в нашия живот. Може би някой би казал, че Вселената е вечна, ала науката твърди друго – дори и Вселената ще има своя край. Може би боговете са вечни, но старите и загинали вече цивилизации показват, че не са. Само нуждата ни от тях не намалява. Или по-скоро нуждата ни от това да вярваме в нещо над нас, което да ни води. Може би тази нужда също е вечна.

 

Кое е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?

Има много неща, които хора, близки и непознати, са правили за мен, без да искат абсолютно нищо в замяна. Всяко добро, което е дошло, без да бъде изпросено, не съм забравила и никога няма да забравя.

 

Какви чувства изпитваш най-често?

Скръб, гняв, благодарност, обич.

 

Ако можеше да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил това?

Бабите ми и дядо ми. Много ми липсват.

 

Имаш ли вътрешен мир?

Не като някаква константа. Вътрешният мир е нещо, върху което работя от мига, в който си отворя очите, до мига, в който ги затворя. И така всеки ден.

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Ставам без болка. Усещам, че имам достатъчно енергия да свърша всичко през деня и вътрешно знам, че няма да си платя после прескъпо за това. Мога да се събера със семейство и приятели, да имам сили да си говоря с тях колкото искам, да разходя кучетата ми, да присъствам качествено в сесиите ми. Да гледам залеза, защото мога. Това е един перфектен ден.

 

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Никакъв :) Непоискани съвети вече не давам :))

Но хайде, ако си представим, че някой е дошъл при мен за съвет, тогава бих казала така:

Ето какво трябва да направиш:

Обичай слънцето, земята и животните, презирай богатствата; на всеки, който те помоли, дай милостиня; застъпвай се за глупавите и побърканите; труда и приходите си на други дай, мрази тираните и най-накрая, за бога, не спори...

Цитатът е на Уолт Уитман.

 

Има ли въпрос (или пък отговор), от който се боиш?...

Дали наистина, в крайна сметка, съм добър човек? Това е въпрос, от чийто отговор се боя. Дали нашата цивилизация ще оцелее и какво ще платим за това? Дали сме достойни пазители на децата и беззащитните? - още един въпрос, от чийто отговор може да ни заболи.

 

Какво може да те разплаче?

Страданието на невинните и безсилните.

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Малките деца и животните. Всяка случка или история, която ми връща вярата в човечеството.

 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Представям си живота ми като флуиден пъзел, който тъкмо, когато си мисля, че е започнал да се подрежда, ми показва колко арогантно е да си мислим, че нещо някога е истински завършено. Трябва да се научим да живеем с въпросите и да превърнем собствения си живот, доколкото можем, в отговор. Това няма край.

 

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

За здравето ми и за близките ми хора и същества, за дома ми и работата ми, за способността ми да работя, да се движа, да ходя, да съм още тук.

facebook.com/deni.boyadzhieva