Иван Димитров споделя...

Фотографии - от личния архив на Иван Димитров, 

кредит: Георги Димитров - ЖороАранжоро

 

Моля, представи се накратко…

Аз съм Иван и цял живот се занимавам с четене, затова станах писател – писането е моят начин да присъствам в света и да го осмислям. То ми доставя толкова голямо удоволствие, че често се питам дали не съм графоман, но от време на време ми подхвърлят по някоя литературна награда, която потушава (донякъде) съмненията ми.

Две от най-хубавите неща на това да си писател е, че разполагаш с нещо над себе си, че си човек с мисия, както и че пътуваш по света като творец. Част от местата, до които ме е отвеждало изкуството са: САЩ, Швеция, Австрия, Сърбия, Япония, Румъния, Македония...

Аз съм темерут с пристъпи на логорея и един отплесващ се човек, но приемам това като част от чара ми. Обичам да свиря на китара и да пея, да правя снимки и да се шляя. Тая в себе си огромни симпатии към загубванията в непознати градове, които винаги се оказват много намиращи. От шест години работя в Театрална работилница „Сфумато“ и това е една осъществена мечта. Преди това съм бил осем години барман в „Арт-хостел“, журналист на свободна практика и културен репортер в „Дневник“.

Със Стефан Иванов, Захари Захариев, Светослав Тодоров и Стефан Икога направихме независимото издателство „Кота 0“.

От година и нещо имам авторски сайт, в чийто блог публикувам веднъж-дваж седмично:

https://ivandimitrov.bg

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

От дистанцията на времето голяма част от периодите изглеждат по-хубави, отколкото сме ги изживявали, защото времето олекотява повечето драми. Но летата на селото ми като дете. Летата на студентството и на двайсетте ми години – много пътуване на автостоп, пънкарщина и хипарщина. Есените на трийсетте ми години, когато имах моменти на сбъдвания, трудно ми е да го обясня: искаш нещо да се случи и то се случва. Няколко години подред. Хубаво е и узряването, което чувствам сега, когато съм на 42 години.

Много пъти съм се чувствал безумно щастлив, но почти винаги сърцето ми се е срязвало от мисълта, че ще трябва да заплатя за това щастие със също толкова мъка. Мога да се похваля, че съм си изплатил хубавото, но и че лошото ми се е отплатило по хубав начин.

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?

Смъртта на майка ми през 2015 г. Тя се самоуби, вследствие на депресия – живееше с биполярно разстройство. Самият аз съм с биполярно разстройство, всъщност бях диагностициран след смъртта ѝ. Това бяха едни кошмарни 3-4 години от моя живот, не без своите светли периоди, но бях изключително нестабилен. Радвам се, че оцелях. Не се шегувам. Сега работя върху роман за майка ми. Казва се „Песен за майка ми“ и е най-хубавото нещо, което съм писал досега.

 

В какво вярваш?

В надеждата.

 

Вярваш ли в хората?

Вярвам в немалко хора, в това отношение съм щастливец. Не вярвам в човечеството.

 

А в себе си?

Вярвам в себе си, но не спирам да се съмнявам, защото няма по-ужасно нещо от надути и твърде самоуверени хора. Самоироничен съм до степен, че много често хората ме упрекват, че се подценявам, но да се надсмиваш добронамерено над себе си не значи, че се подценяваш. Значи, че искаш да се застраховаш, че не се правиш на повече от това, което си. И междувременно държиш да се кикотиш.

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая романът за майка ми да стигне до възможно най-много хора. Мечтая и се надявам човечеството да намери сили да оцелее пред всички предизвикателства, срещу които се изправя. Мечтая хората да се отнасят добре един към друг. Звучи клиширано, но е така. За съжаление човечеството често ме разочарова. Хората са тези, които ми носят надежда.

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Разполагам с много време, което не ми стига за много неща.

 

Съжаляваш ли за нещо в миналото?

Съжалявам за много неща, но гледам да не се втелясвам и да вървя напред, защото не ми се мре. Така сме хората, влизали в дълги периоди на депресия.

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

„Прошка“ винаги ми е звучало твърде тежкарски, но омеквам с времето. Важна ми е в своята пълнота: да простиш на другия, той да ти прости, а ти да простиш на себе си. Нужно ли е да добавям, че най-сложно е да простиш на себе си?

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Живея в настоящето като шофьор: седя зад волана, управлявам живота си, доколкото мога, сред хаотичното движение, пътните знаци и дупките на съществуването. Гледам внимателно пътя пред себе си, без да забравям, че са ме учили, че често е по-важно какво става в огледалата за задно виждане.

 

Харесваш ли нашето време?

Този въпрос има два отговора: „де“ и „на“. Живеем във време на небивал просперитет на човечеството, въпреки че постоянно се вайкаме. В минали епохи хората са измирали от глад. Днес проблемът с глада на планетата не е решен, но на повечето места голяма част от бедните хора страдат от наднормено тегло. Имаме цялата тази техника, възможността да пътуваме навсякъде, имаме толкова много неща. За съжаление не ги ценим особено.

Много пъти ми се е искало да живея в друго време: преди десетилетия, преди столетия, преди хилядолетия. Дори съм си представял как си живея щастливо като събирач – преди усядането на човечеството. Но съвсем спокойно мога да си представя и времената преди мобилните телефони, които често много ми липсват. Истината е, че животът в миналите епохи е изключително жесток и ние го романтизираме. Истината е и че не използваме прогреса си рационално – светът страда от неравенства, бедност, нехуманност, нарушаване на човешки права, войни, а все повече и от заплахата от крайнодясното и връщането ни в някакво състояние от 40-те години на миналия век.

Харесвам и не харесвам времето си, но съм тук и сега. Опитвам се да правя каквото мога и каквото зависи от мен и да се тревожа по-малко за нещата, които не зависят от мен, както съветва Епиктет.

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Държа на София, даже преди време ѝ написах цял роман, защото е моят град, нищо че съм роден в Кюстендил. Държа на пътуването по принцип. Държа на онова прелестно състояние, в което си оставил ежедневието си и се намираш във вакуума на пътуването: в кола, влак, автобус, самолет, по време на планински преход. Обичам да пътувам както из градове из страната, така и в чужбина.

 

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...

В последните години го обичам и се опитвам да запазя това състояние. Хм, три думи? Да видим... Действие, почивка, (вътрешен) покой.

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Гледките, видени през погледа на чужденеца: независимо дали си в някоя друга държава или вкъщи.

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Вкъщи и сред хората, които обичам.

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Приятелите, литературата, изкуството.

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Подкрепа: семейството ми. Влиянията са много. Подшушвам, че това с „най“ нещата не е моето нещо. Днес ще кажа едно, утре – друго.  

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

От няколко години развих отлично умението да отлагам. Преди това също бях майстор, но вече гоня съвършенството. Това съвършенство ме убива.

 

Намерил ли си призванието си?

Да съм човек и да съм писател.

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Страхувам се, но съм я желал много пъти. Аз съм агностик. Вярвам в непознаваемото.

 

А какво те кара да се чувстваш жив?

Понякога твърде много неща, понякога твърде малко. Най-много ме карат да се чувствам жив срещата на две човешки същества, независимо дали това е човекът, когото обичаш, или някой непознат на пейка в Силистра, както и литературата.

 

Какво е за теб самотата?

Нормално човешко чувство, което може да ни съсипе, може да ни носи наслада или да ни поддържа в апатия. Всичко зависи с коя част на тялото нагоре сме станали тази сутрин, тези седмица, месец, година.

 

Какво ти дава представа за вечност?

Изкуството.

 

Кое е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?

Спасявали са ми живота.

 

Какви чувства изпитваш най-често?

Биполярни.

 

Ако можеше да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил това?

Не знам, но си запазвам възможността за прегръдка за момента, в който се сетя.

 

Имаш ли вътрешен мир?

Понякога.

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Аз съм човек с биполярно разстройство – ако се чувствам твърде щастлив, не е на добре, ако се чувствам твърде нещастен, също не е на добре. Щастието за мен е да се чувствам на мястото си.

Съвършен ден? Не вярвам в съвършенството, но съм любител на красивите несъвършени дни, независимо дали са рутинни или са в друг режим на съществуване, да кажем при пътуване или почивка.

Прочее, аз съм извратен, ненормален човек – едни от най-хубавите ми дни са тези, в които имам възможност да почета 5-6 часа, да пиша, да изпия две хубави кафета, да се разходя и да гледам един-два епизода от някой готин сериал, докато се радвам на присъствието на най-прекрасната жена в живота ми. Тези дни са изпълнени с най-големите приключения, на които и пиратите могат да завиждат.

 

Какъв съвет би дал, според своя опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Да работи с въображението си, защото то е най-ценното качество във времената, в които живеем. Независимо дали става дума за работа с изкуствен интелект, за математическа задача, за нещо от бита или за каквото и да било друго – въображението е най-ценният ни помощник.

В този смисъл, деца, не забравяйте да си играете, когато пораснете.

 

Има ли въпрос (или пък отговор), от който се боиш?...

Не знам.

 

Какво може да те разплаче?

Една конкретна песен, краят на романа „Пътят“ на Кормак Маккарти. Краят на романа за майка ми – наскоро за първи път прочетох черновата на романа ми. Ревнах. Ревах и докато го писах.

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Почти всичко.

 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Липсват доста парчета, хаотичен е, самата картинка, която трябва да се сглоби е доста сюрреалистична, някои части са сглобени очевидно не по правилен начин, но си е моят пъзел и си го обичам.

 

За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Благодарен съм, че съм. Със смъртта на майка ми и на двете ми баби, които нося със себе си. С всичките неща, които не харесвам в себе си. С всички тъпотии, които съм правил. И с всичко останало.

Благодаря ти! Желая ти всичко най-добро, от сърце!