Святослав Албирео споделя...

фотограф: Олег Вайднер

Моля, представи се накратко.

Опиши се, както искаш – както ти възприемаш себе си.

Казвам се Святослав, паспортната ми фамилия е Албирео, тя даде и името на моята творческа група Албирео МКГ – МКГ е съкращение от „моя креативна група“. Освен това понякога пиша в съавторство, а моите съавтори са моето семейство. Затова няма значение кое име стои на книгите – Святослав Албирео или Албирео МКГ, всичко това съм аз/сме ние – както сега е модерно да се казва.

По образование съм психолог-лингвист, полиглот, антиксенофоб, есперантист, пансексуал (това е, когато е важна само душата на партньора), човек в щастливи отношения, преводач, преподавател по чужди езици, писател.

За мен писателите от детството бяха учители на човечеството, глас на страната, съвест на народа, светила на прогреса. Много обичах книгите, до петгодишна възраст досаждах на всички да ми четат. И един ден майка ми, доста изморена да ми чете „Живата шапка“ на Носов и „Жар-птицата“ за петнадесети път в рамките на деня, скочи и каза: „Знаеш ли какво, учи се сам да четеш и толкоз! Буквите дядо ти ти е показал, стига.“ Аз се прибрах да разлиствам книжките си и изведнъж буквите се подредиха в думи, не по срички, а направо разбрах фразата. Фразата беше вдъхновяваща:
„Ако великият Ленин беше жив, Ленин щеше да се гордее с нас.“
Това беше от книгата със стихове за деца на Сергей Михалков.

Аз веднага го отнесох към себе си, извиках от радост. Е, оттогава се старая и да живея, и да пиша така. Да „пиша“ започнах почти веднага, още тогава. Някакво стихче за котенце, което си е загубило майката, устно измислях страшилки на двора, които, според първите ми слушатели, били по-яки от обичайните черни ръце и червени чаршафи. Четях всичко и разказвах всичко на всички.

После започнах да искам от родителите ми малко братче или сестриче, на което да говоря за всичко това. Когато четях приказка, главата ми се пръскаше от варианти – а ако Иванчо беше тръгнал не наляво, а надясно, щеше да стане съвсем друга приказка! И така навсякъде, във всяка книга, която четях. Спешно ми трябваше някой. Приятелите и приятелките не ми стигаха. Аз казах съвсем искрено: „Ама на мен ми е за работа! Трябва ми някой, на когото да разказвам всички варианти на книгите!“ А баща ми каза: „Ами записвай.“ Разбира се, на мен това не ми беше идвало наум. Защото писателите са, нали, великите. А аз? Е, добре, ще позаписвам поне вариантите.

И така, през всичките тези години писах. Разбира се, сега го смятам за литературно учене. Учех се на практика, после започнах да събирам теория. Толкова исках да получа висше образование по писателско майсторство. Но в моята физическа родина на такова не учеха. Можеше да станеш филолог или литературовед. Така възникна жестоката и честна идея – да пишеш като Амнуел, Воронкова, Осеева, или като вашата велика Блага Димитрова, не може да се научи. Може да се научи само грамотност. Тогава станах психолог и лингвист – за да разбирам структурата на душата и на езика.

Сега вече, повече заради дипломата, получих международна специалност по творческо писане в Уеслианския хуманитарен университет. За дипломата – защото на език никакви курсове не могат да те научат.

Книгата за мен си остана ръководство за подобряване на живота. Сега е модерно да се казва, че книгата никому нищо не дължи. Моите книги дължат. На човечеството. Пиша, за да стане животът ви по-добър.

Сега направих писателския клуб „ЛитераV“ с подкрепата на културното пространство и историческия хотел Beehive, за да подобря живота на писателите в България. Работя върху литературен проект за всички писатели – онлайн портал за писатели и читатели. Създаваме сега място за писателите – ЛитераVторници, във Варна, в креативен клуб Бехемот – почти всеки вторник от 19:00. Участваме в културни фестивали, правя видеоподкаст „Какво пишат и четат варненци“, организирах библиотека на варненски писатели #Страници_от_душата_на_Варна, там искам да събирам книги от всеки варненски автор, независимо от художествената им стойност, защото това е литературната история на града.

Винаги съм искал да имам Къща за книги, затова направих такава една къщичка – Къща за книги Албирео (тя има точка на Google Maps). Всяка седмица (почти, понякога не успявам, разбира се) сменям книгите там, всяка седмица има някаква тема – сега фантастика, следващата мисля, че ще е поезия или социална проза, още решавам.

Затова ви каня всички – заповядайте, носете ми ненужни книги, защото аз знам къде има нужда от тях и защото всяка книга е нечие съкровище. Носете ми книги от варненски писатели, хайде да напишем литературната история на града заедно! Заповядайте на ЛитераVторници – с представяне на вашата книга или просто така, за да знаете, че има спокойно и творческо място за писатели във Варна, където всички са добре дошли. Нямаме гръбнак от фаворити, няма такова нещо, че някой ще остане отстрани. По принцип аз искам да направя за писателите мечтания живот на писател във Варна, какъвто бих искал да имам.

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Откакто се събрахме заедно с Марик съм щастлив, разбрах тогава и какво е любовта. От този момент нататък всички мои дни и моменти са хубави, защото съм наистина щастлив. Затова мога да кажа: от 2000 година, през онези 12 години, докато Русия беше свободна и демократична държава, и когато се събрахме с Ол, след това с Лина, и накрая, когато смисълът на живота ми се изпълни тук, в България – намерих моя авер, с когото сме се загубили още преди раждането. Търсих го повече от 40 години и го открих именно тук, в България. Подробно за тази история можете да прочетете в моя роман #Безднище, върху който сега работя, следвайки редакторските бележки на страхотната Елена Владова. Скоро ще го издам.     

А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?

Най-трудното е да знам, че този свят не е за живот. Не можеш да живееш в него – само се развиваш, за да се освободиш. Той не ти дава покой и добър живот. Най-трудното е да знам, че дори ако избягаш от едно лудо правителство в друга държава, тамошното правителство изведнъж също може да полудее и да заживееш в мракобесна страна.

Най-трудното беше да преживея, че същество, с което сме споделяли милиони години, може да не ме помни. Най-трудното е да помагаш на хора, които не разбират, че имат нужда от тази помощ.

Най-трудното е да виждам, че братята българи се възмущават от нещо само във Фейсбук, но не могат да се обединят, за да намерят решение. Най-трудното е да виждам, че правителствените институции работят срещу хората, а не за тях. Че българските военни, например, са настроени срещу хората (точно сега те поставиха звуков буй в морето, който вие денонощно и пречи на хората; каква безопасност, когато хората живеят в стрес от този звук?; проблемът в XXI век може да се реши много по-лесно, но изглежда мразят хората толкова силно, че им вредят, нарочно). Разбира се, трябва да подаваме жалба и в НАТО, и в ЕС, и в прокуратура.

Това всичко е най-трудното… Но аз зная какво да правя. Най-трудното е да виждам това. Така бе и с българските полицаи, които не намериха моята къща (има точка в Google maps). Дори магазините в България са направени така, сякаш собствениците им мразят своите клиенти. Най-трудното е да виждам грозното застрояване по плажовете, мъчително е да виждам колко властта и богаташите мразят България. Не разбирам защо, България не заслужава това.

В какво вярваш?

Аз не съм особено по въпросите на вярата, обикновено залагам на знанието. Само че този въпрос обикновено се отнася до нещо духовно. Моето семейство практикува сциентология и квантова физика. Но и там не става дума за вяра, там можеш лесно да провериш всичко, дали работи.

Вярваш ли в хората?

Не знам какво значи това. Те не ме убеждават в нищо, за да им вярвам. Аз знам какви са те. Всички хора са добри, само че болни и неразвити, затова те са много изкривени, заплашени, и от невежество и страх пакостят на другите. 

А в себе си?

Също не знам какво значи това. Аз знам себе си. Не виждам какво тук има за вярване.

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

За мен мечтите са нещо, върху което не е нужно да работиш. Затова мечтая да прескоча в клон на мултивселената, където социализмът е развит без изкривявания, където моят авер е изпълнил своята квантова задача. Където и на мен не ми се налага да правя различни неща, освен да пиша. Това е мечта, не план. Бих искал, но не планирам да работя върху това.

Надявам се, че демократичните и прогресивни сили в България ще надделеят.

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Да, писането. Физическа практика. Духовна практика.

Съжаляваш ли за нещо в миналото?

Във физическата вселена съжалявам за дребни неща – нещо, което не направих по-рано, нещо, което не направих по друг начин. Такива неща дори не си струват да ги споменавам, но понякога ме мъчат и ядосват. Например, че съм повярвал на някакви глупави хора. Това не развали живота ми, но все пак без това сега щеше да е по-добре. Дреболии, нищо важно.

Например, трябваше да купя къща в България още през 2014-та година. Планирах го, но тогава вие отхвърлихте закона за приемане на еднополовите бракове и аз се разколебах дали да остана тук. По-късно обаче разгледах законодателството и понеже България стана част от Европейския съюз, си казах, че все пак Европа ще надделее. Защо говоря толкова за това? Защото държава, която забранява на хората важни неща, която решава кой кого може да обича и как, която иска да определя кой  кой е – това е тоталитарна държава, която никога няма да има просперитет. Но всичко това е дребно.

В по-голям план – да, съжалявам. Ние с моя авер избрахме грешен начин да дойдем тук и сега плащаме цената.    

Важна ли е прошката в твоя живот?

Не. Лично в моя живот – не. Дори имам статия за това какво е прошка. Обикновено, когато хората говорят за прошка, те нямат предвид истинската прошка. Те говорят за откъсване от този, който ги е обидил. Не за прошка, а за своето освобождение.

За прошката винаги са нужни двама. Човекът трябва да има нужда от моята прошка. И тогава той променя поведението си, видимо показва, че има нужда. Не можеш да простиш едностранно. Защото прошка значи да се държиш с човека така, сякаш случката, която е предизвикала прошката, никога не е съществувала. А това лицемерие – „аз ти прощавам, нека бог/съдбата/кармата те съди“ (а всъщност пак искаме наказание за обидилия ни, нали?) – това не е прошка.

За мен всичко е много просто. Ако аз чувствам вина и имам нужда от прошка, аз я искам и показвам, че случката е била случайна, че не съм искал да обидя. Ако някой поиска прошка от мен – винаги давам шанс. Но никога не съм срещал хора, които наистина да имат нужда от моята прошка.

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

В бъдещето повече, пък и работя заради него. Но спазвам закона на живота – да не отлагам живота си, затова живея в бъдещето, без да ощетявам настоящето.  

Харесваш ли нашето време?

Не, имали сме и по-добри времена.

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Не, не обичам да пътувам. Пътуванията са за тези, които не са намерили причината за своя живот – те търсят. Пътуванията са за тези, които не са намерили дома си. Или своите хора. Или смисъл на живота си. Моите хора са при мен, аз вече нищо не търся. Затова мога да градя живот там, където се намирам.

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...

Да, обичам. Щастлив. Не знам дали ми трябват още две думи, но нека напиша така: щастлив, неистински, уморителен.

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Черно море (по онези плажове, които още не са обсадени от хотели и кафенета); съветското типово застрояване.

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Най-добре – със семейството си. Още – добре  се чувствах в моя роден град Красноярск, не защото е роден, а защото е много удобен за живот. Относно „у дома“ – нямам място, което да е у дома, защото моят дом е извън физическата вселена. Затова тук всички места за мен са еднакви. Мога да виждам красота навсякъде. Не ми липсва никакво място като място.  

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Отговорът на въпроса: „За какво?“ Ако имаш честен отговор на този въпрос, той ще ти дава сили. Ако нямаш сили – значи отговорът ти не е честен, търси го.

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Прекалено са много. Писатели – цялата съветска хуманистическа литература. Подкрепа – моето семейство, Рон Хабард, Том Росс, Павел Амнуел, Андерс Рослунд, Андрю Вакс, Виктор Легашов, Галин Желязков – вече тук, във Варна. Влияние: Ленин и Дзержински, Валентина Осеева, Людмила Матвеева.

Имаше и други, бяха много, някои казаха едно изречение и това беше голяма подкрепа или голямо влияние.

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Тялото – но само, защото то много лъже. А и много ме мързи да хабя време за това. Ако говорим за качества – ако някакъв магьосник би направил така, че да обикна процесите и заниманията, би било добре. Защото аз мразя да се уча (имам повече от сто дипломи и сертификати), мразя да придобивам навици – а те ми трябват много. Затова бих искал да обичам да се уча.

Намерил ли си призванието си?

Тук, това е писането.

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Не, просто животът е устроен толкова некадърно, че можеш да умреш в някакъв много неудобен момент. Не бих искал да умра изведнъж, искаме да умрем планирано, и заедно, за да не живеем един без друг, защото няма смисъл.

Отново, това не е въпрос на вяра – аз помня себе си отпреди раждането, затова знам какво ще бъде и след него.

А какво те кара да се чувстваш жив?

Чувството да си Човек. Това е чувството, например, когато говориш с наистина умен човек като с равен. Когато си направил нещо достолепно, според съветската мярка за Човека. Най-приятното чувство. Горещо препоръчвам.

Какво е за теб самотата?

Когато няма разбиране и обща реалност с любимите.

Какво ти дава представа за вечност?

Книгите на Павел Амнуел.

Кое е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?

Аз помня всичко, и доброто, и злото. И няма да забравя нито едното, нито другото.

Какви чувства изпитваш най-често?

Възхищение и яд.

Ако можеше да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил това?

А защо да не мога? Как така? Мисля, че ако има причина да не мога, значи и не трябва. Но може би – моят авер. Това е най-подходящото.

Имаш ли вътрешен мир?

Всички имат. А аз имам, като писател, много светове!

[Тук Святослав е разбрал „мир“ като „свят“, защото е руснак. J ]

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Щастието за мен е любимите хора да са при мен.
Съвършеният ден е денят, в който нямам никакви задължения и мога да го прекарам в напълно разтоварен режим. Обикновено това е 1-ви януари, когато целият свят е на пауза и никой не дърпа никого.

Какъв съвет би дал, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Търси своите хора, не се съгласявай на компромиси, чети – много, много чети. Учи се на всичко, на което можеш.

Има ли въпрос (или пък отговор), от който се боиш?

Не.

Какво може да те разплаче?

Благородството на хората. Нещо искрено, сантиментално и добро. От пакости и тъга не плача – ядосвам се.  

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Сарказъм. Тържество на справедливостта. Красотата.

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Зависи от нивото. Ако говорим за дребните неща – това е пълен хаос, защото имам прекалено много задачи. Но това е като със съжаленията – всичко това е ежедневие, дреболии, начинът, по който прекарваш живота си. Ако говорим на базово ниво – може би три-четири парчета липсват.

Какво цениш най-много в живота си?

Семейството ми.

За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Благодарността – пак към тях, защото са при мен.

 

Ако има нещо, за което не те попитах, а би искал да споделиш с другите – напиши го също!

Хайде да напишем по-добър свят. Заедно.

 

БЛАГОДАРЯ ТИ! БЛАГОДАРЯ ЗА ДОВЕРИЕТО, ЗА ОТДЕЛЕНОТО ВРЕМЕ И ЗА СПОДЕЛЕНИТЕ МИСЛИ.

И аз ти благодаря за поканата!

 

Желая ти радост, спокойствие, успехи и всичко най-добро!

И на теб!

www.facebook.com/pkliteraV

albireo-mkg.com

www.facebook.com/SVYAT0S

www.amazon.com/author/albireomkg

...