четвъртък, 13 февруари 2020 г.

Зорница Боева споделя...







Родена съм София, но отраснах в Пловдив. От малка обичам да рисувам, да гледам пролетните цветя, различните цветове в небето, реката, промяната на цветовете на листата през пролетта и есента. Имах огромно желание да уча в художествена гимназия и да продължа нататък с рисуване. Тогава моите родители ме спряха и ме насочиха към Строителен техникум. Тъй като това не беше мое желание, в дивата тинейджърска възраст едвам изкарах първи курс. Благодарение на класната ми осъзнах колко грешно е това бунтарство и че по този начин преча само на себе си. Е, успях да завърша с много добър успех и да продължа нататък.
Минаха години, преди отново да започна да се занимавам с рисуване. Водех дъщеря си на такива курсове. Един ден влязох с нея в ателието да я чакам. Преподавателката ми предложи да нарисувам нещо, за да мине времето по-бързо. Много съм ѝ благодарна, че ми даде тази възможност. Тогава разбрах, че правят курсове по рисуване за възрастни. Започнах да ходя – в началото плахо, с голям страх, но с течение на времето разбрах, че това, което е в теб – то рано или късно ще излезе. Сега съм благодарна на майка ми, че ме насочи в друга посока.





Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?


През годините съм имала много хубави моменти, както и много тежки. Може би най-прекрасните ми мигове са появата на двете ми прекрасни деца.

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?


Най-трудното ми преживяване беше, когато родих дъщеря си в началото на 7-ми месец – чакането да бъде захранена, да започне да наддава, да е достатъчно укрепнала, за да си я приберем у дома. През тези два месеца сила ми даваше малкият ми син /който беше само на годинка и четири месеца/ със своята безгранична любов, светлината в очите, желанието за опознаване на света около себе си, както и подкрепата и любовта на съпруга ми.

Вярваш ли в хората?  А в себе си?
 
Вярвам в доброто в хората, вярвам и в себе си.

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?
 
Мечтая за много неща. Понякога, като малко дете, просто гледам небето и се пренасям някъде в мечти. В мечтите намирам нови идеи, нови неща, които бих могла да уча, да развивам, за да се чувствам жива. 





Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?
 
Едва ли някога ще бъде завършен (и самата аз – завършена) и може би винаги ще липсва някаква част от пъзела.

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?
 
Времето е относителна величина и сами трябва да си го намерим.

Важна ли е прошката в твоя живот?
 
Най-трудно е да простя на себе си. Прошка не се иска и дава веднъж в годината. Трябва да съм готова в сърцето си, за да искам прошка и да дам прошка и това може да е по всяко време на годината, във всеки един момент.

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?
 
Уча се да живея сега. Минах през доста етапи – да гледам в бъдещето, да правя планове, да си мисля как ще направя нещо след години. Минах през период да гледам в миналото и да си мисля, че съм пропуснала да направя нещо, което съм била планувала.

Кои са най-красивите гледки на света за теб? Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?
 
Когато съм с любимите си хора съм спокойна и навсякъде се чувствам като у дома си. Тогава всяка гледка е прекрасна. 





 
Намерила ли си призванието си? 
 
Минах през много етапи – рисуване върху стъкло, акварел, плат, масло, а сега пробвам сух пастел. Това, което ми доставя най-голямо удоволствие е маслената живопис, както и рисуването върху коприна. Посещавам много мастър-класове с различни наши и чуждестранни художници. Научавам различни неща от всеки един от тях. Чувствам голяма благодарност към всички тях за възможността да се докосна до техните познания и творчество.
Благодарение на приятели, преди четири години направих първата си изложба. Оттогава досега имам 8 самостоятелни изложби, участвала съм и в много общи изложби, както и в много благотворителни. Радостна съм, че голяма част от картините ми красят различни домове, хотели и обществени пространства в България и извън страната ни.

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?
 
Бих искала да кажа на малки и големи да вярват в себе си, да запазят детето в себе си, да спрат с оправданието „Нямам време“.

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?
 
Благодарна съм за това, което съм. Благодарна съм на близки и далечни приятели, които повярваха в мен, когато аз не вярвах в себе си.
Ценя всяка малка крачка в живота си, благодарна съм за всяка малка победа.





Няма коментари:

Публикуване на коментар