Джулия Гинзбург споделя...

 фотографии - личен архив на Джулия

Казвам се Джулия Гинзбург. Родена съм в Киев. Живяла съм в Израел, а вече осем години наричам България свой дом. Майка съм на пет деца. Това не е просто част от биографията ми — това е моят свят.

Професионално съм нутрициолог и project manager в международна дигитална компания. Работя едновременно с хора и с числа, с емоции и с крайни срокове. В живота ми има календари, клиенти, кампании… и домашни задачи, пазарски чанти, вечерни приказки. Всяка моя роля е като нишка — заедно те сплитат платното, което наричам „моят живот“.

Не се опитвам да бъда идеална. Опитвам се да бъда истинска.

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Най-хубавите моменти не винаги идват с фанфари. Понякога се промъкват в тишината — в смеха на децата, в мириса на кафе в 6 сутринта, в първия сняг.

Имала съм и големи моменти — раждания, ново начало в друга страна, победи, за които не съм казала на никого. Но онова, което ме прави истински щастлива, е усещането, че съм на път. Че се движа, уча, обичам, градя.

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Трудното не идва с табела. То идва с мълчание.

Премествания. Самота. Периоди, в които се усъмняваш във всичко – в себе си, в избора си, в смисъла. Моментите, в които си казваш „не мога повече“ – и на следващата сутрин отново ставаш. Защото някой те чака. Защото си нужна. Защото си жена и нямаш право да паднеш наполовина. Или поне не за дълго.

 

В какво вярваш?

Вярвам, че животът винаги намира начин. Дори когато ние не го виждаме веднага.

Вярвам в прошката, в прераждането на душата, в това, че никой не ни дължи щастие — ние сами го създаваме.
Вярвам, че Бог е в детайла — в тишината, в малките жестове, в способността да се спреш и да си благодарен.

 

Вярваш ли в хората? А в себе си?

Вярвам в хората, макар да съм била наранявана. Защото вярвам и в себе си — и знам, че ние всички се лутаме, грешим, лекуваме, растем.

Имала съм периоди, в които съм се съмнявала в себе си. Но никога не съм спирала да се връщам. Понякога вярвам в себе си по навик, друг път — по инстинкт. Но винаги — с надежда.

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая за баланс. За дом, в който има спокойствие, но и смях. За работа, която носи смисъл, а не само резултати.

Надявам се светът да не убие мекотата в хората. Надявам се децата ми да пораснат смели и нежни едновременно.

И мечтая един ден да имам време. Не просто свободно време, а време, в което да бъда — без графици, без очаквания.

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Времето за мен самата. Онова тихо, ненатрапчиво време, в което човек остава със себе си. Да се чува. Да чете. Да мълчи.

Но се уча да го отвоювам. Минутка по минутка.

 

Съжаляваш ли за нещо в миналото?

Да, има избори, които сега бих направила различно. Но не бих променила уроците. Болката, която ме е оформила. Погрешните пътища, които са ме отвели до правилните хора.

Съжаляваш, когато гледаш с очите на зрелостта към сърцето си от миналото. Но съм благодарна на онова младо, наивно „аз“, че е имало смелост да опита.

Важна ли е прошката в твоя живот?

Прошката е свобода. Не за другия, а за себе си.

Когато простиш — пускаш. И това е най-големият акт на любов към себе си.

Прошката не означава да забравиш. Означава да не носиш повече тежест, която вече не ти принадлежи.

 

Повече в миналото, настоящето или бъдещето живееш сега?

Живея в настоящето. Уча се да бъда тук и сега, защото децата не чакат. Те растат в днешния ден.

Миналото ме е оформило, бъдещето ме вдъхновява, но само настоящето ми дава шанс да обичам, да съм полезна, да съм жива.

 

Харесваш ли нашето време?

Харесвам го, защото то е моето. То е тук и сега.

Но е трудно време — шумно, раздразнително, бързо. Време, в което трябва да се борим, за да останем хора, за да не загубим емоцията, за да запазим децата си чувствителни, а себе си — цели.

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Мястото, което пазя в сърцето си, е Израел — с неговата святост, суровост, топлина и безвремие.

Но най-силното пътуване е навътре — към себе си. И там винаги има още къде да отидеш.

 

Какво е Животът за теб сега? Опиши го с три думи…

Животът е движение. Учение. Любов.

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Там, където децата ми спят спокойно.

У дома съм, когато съм с хора, пред които не трябва да се преструвам, че съм силна.

У дома съм, когато мога просто да съм. Без „трябва“.

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Първо – децата ми. Те не са просто смисъл, те са котва.

Второ – вярата. Дори когато съм уморена от всичко, дълбоко в мен живее нещо тихо, което нашепва: „Минавала си и през по-лошо. Справяла си се.“

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Жените в живота ми. Майка ми, приятелките, които ме чуха, когато мълчах.

И мъже, които не се уплашиха от силата ми.

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Да. Да бъда по-нежна към себе си. Да се науча да спирам.

Но знам, че и тази версия на мен заслужава обич. Не когато се „оправя“, а точно сега.

 

Намерила ли си призванието си?

Да. Помагам на хората да се върнат към себе си — чрез храната, думите, подкрепата.

Съчетавам наука, психология, грижа, женска сила, духовност и прагматизъм.

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в живота след нея?

Не се страхувам от смъртта. Страхувам се да не изживея живота си наполовина.

Смъртта за мен е врата. Не знам какво има от другата страна, но вярвам, че не е край.

 

А какво те кара да се чувстваш жива?

Истински разговор. Вдъхновение в полунощ. Смях до сълзи. Или сълзи, когато най-сетне си позволиш да ги пуснеш.

 

Какво е за теб самотата?

Самотата е тишина, която понякога боли, понякога лекува.

Преди я мразех. Днес я разбирам.

 

Какво ти дава представа за вечност?

Поглед на дете, което те търси в тълпата. Молитва, прошепната без думи. Море, което не бърза.

 

Кое е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?

Човек, който ме задържа в тишината ми, без да ме пита кога ще се усмихна.

Хора, които са ми помогнали без да искат нещо в замяна.
И децата ми – те са добро, което не съм заслужила, но което живея всеки ден.

 

Какви чувства изпитваш най-често?

Благодарност. Тиха тъга. Вътрешна сила.

 

Ако можеше да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил това?

Баба ми. Да ѝ кажа, че всичко, което съм, е и от нея.

 

Имаш ли вътрешен мир?

Имам го. Не винаги е стабилен, но го познавам. И когато се изгубя — знам пътя обратно.

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Щастието е спокойствие без вина.

Съвършен ден? Мирис на кафе. Тишина. Смях. И усещане, че съм била точно където трябва.

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Не се стреми към съвършенство. Учѝ се да слушаш себе си. И никога не позволявай на страха да определя границите на живота ти.

 

Има ли въпрос (или пък отговор), от който се боиш?

Понякога се страхувам от въпросите, които не съм си задала.

 

Какво може да те разплаче?

Истински жест. Болка на дете. Думи, казани с любов, в момент, когато не съм очаквала.

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Детска глупост. Неочаквана доброта. Момент на разбиране между двама души без нужда от обяснения.

 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета?

Пъзелът е почти подреден. Някои парчета още не съм открила. Но започвам да приемам, че и непълният пъзел може да е красив.

 

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Ценя способността да чувствам. Да обичам. Да прощавам. Да продължавам.

Благодарна съм за хората, които останаха. За уроците. За всяка утрин, в която мога да избера отново.

*

Ако някой ден някой чете тези редове и се чувства сам — искам да знаеш, че не си. Животът е трудно пътешествие, но в него има и светлина. Понякога тя идва от нас самите. Понякога от друг човек. А понякога — от думи като тези.

Благодаря ти!