петък, 2 февруари 2024 г.

Маги Добрева - Амира споделя...


снимка и корици на книгите - личен архив на Маги


Казвам се Маги. Родена съм на 09.06.1985 г. До 33-годишна възраст имах най-стандартния живот, който можете да си представите. Имах радостно и спокойно детство, преминало в топла и любяща семейна среда. Срещнах най-невероятния мъж до себе си още на 15 години и до ден днешен той е най-голямата ми опора. Имах всичко, за което човек може да мечтае на земно ниво – любящ мъж, дете, кариера. Имах всичко и все пак "нещо" липсваше. И това нещо ме зовеше в дълбините...

Всъщност промяната у мен започна около 2012 година, когато започнах да се интересувам от здравословно хранене и живот, колкото се може по-близко до природата. Преминах рязко и с лекота  към основно вегетарианска храна, а с изчистването на тялото последва и етап на цялостна промяна в съзнанието. Паралелно с това у мен се зароди и порив  да се интересувам и търся информация, да чета книги и за живота не само във , но и отвъд физическото ни тяло. Навярно преломният момент, след който промяната беше стартирана бе, когато по време на разходка до гроба на един светец се помолих от цялото си сърце за едно единствено нещо: да стана по-добър човек... И Бог чу молитвите ми. Започна да ми изпраща подходящите книги, подходящите хора и да пренарежда събитията в живота ми по най-необикновен начин. една единствена цел : за да ме Събуди. А за да се случи това трябваше да докажа, че за сбъдването на всяка мечта човек трябва да се потруди. По онова време нямах ни най-малка представа какво е медитация, енергийни практики, чакри, астрални светове и т.н., докато един ден "случайно"  не ми попадна информация за предстояща групова регресия. Бях много силно привлечена от темата и просто знаех, че трябва да се подложа на това преживяване. Записах си дата , а междувременно, докато чаках, един ден просто реших, че мога да "видя"  и сама свой минал живот. Легнах на дивана в къщи, успокоих ума , изчезна всяка мисъл и просто "влязох".

Беше истинско, дълбоко, живо. Беше по-живо и по-реално от всичко тук на земята. Там и тогава преживях срещата с духовния си водач, усетих също и енергийното присъствие на неотдавна починалият си баща. Никога няма да забравя чувството – умът ми казваше, че всичко това е невъзможно, а цялото ми същество усещаше и знаеше, че е истинско. Толкова истинско... Плаках силно със сълзи от радост. Това бяха сълзи на благословение.

От там насетне в живота ми последваха лавина от събития, които ме водеха все повече и повече по Пътя към мен самата - енергийни курсове, практики, срещи с определени хора. И всичко това водеше до дълбока промяна във възприятието, усещането за света около мен и най-вече света вътре в мен. По време на работа с Енергиите в медитация (или както аз я наричам дълбоко свързано състояние) започнах да получавам послания от Ангелските светове и духовните си водачи, които в началото бяха под формата на кратки приказки, които ме учеха как да ставам все по-добра, все по-любяща, все по-смирена, по-прощаваща, по-безусловно даряваща. Започнах да си спомням коя съм, защо съм, какво съм...

А  всичко това беше съпроводено и с много, много работа на земно ниво , най-вече с моето вътрешното Аз. Наученото по време на медитация трябваше да прилагам в живота си навън, за да се уверявам отново и отново, че теориите се доказват единствено на практика. И, че ако в Ангелските светове, от които всички ние идваме, властват любовта, хармонията, лекотата и радостта , то всички ние сме тук, за да приложим и пресъздадем видяното там и тук на Земята. Промяната беше стартирана и един по-висш свят ме водеше все повече и повече към Истината.

Тук е мястото да уточня, че никога не съм била религиозна в истинският смисъл на думата. Родена съм в българо-мохамеданско семейство и до 9-тата си година бях прочела Корана 9 пъти в оригинал на арабски. Не го разбирах, но знаех че в него се говори за Аллах и неговите повели. По нататък в живота си се отдалечих от тази връзка и така до момента, в който започнах да се свързвам с висшите светове. Когато се докоснах до Ангелските йерархии заобичах Христос, заедно с Мохамед, заобичах Буда, заобичах всички Аватари, слизали на Земята, за да показват Пътя на човечеството. Заобичах ги, защото можех и усещах тяхното енергийно присъствие, по-истинско и по-реално от всичко тук на Земята. Всички те са Синове на Бога, като всички нас - синове и дъщери, но с единствената разлика, че те са живели в Пътя на Любовта и са слезли в земни тела, за да го покажат и на останалите. Заобичах всички религии, защото в основата си, в изначалната си същност те идват да припомнят на хората Пътя (разбира се съвсем отделен е въпросът, че в последствие са изкривени и използвани за други цели). И така Промяната в мен се случваше непрестанно, докато един ден получих послание, че трябва да предам познанията си на останалите. Като при това ми бе казано, че е нужно да споделям само онова, което съм лично преживяла и осъзнала, като го направя с възможно най-малко думи. Осъзнавах, че не бих могла да кажа на света нищо, което вече не казвано хилядократно, но просто това щеше да бъде моят начин да вляза в ролята на Свидетел...

Така се родиха трите книги "Събудена", "Вдъхновена" и "Озарена" като дар за Душите и в отговор на вътрешната потребност да служа на Бога, докато съм тук на тази Земя. Всички книги, които написах в своята същност представляват окултна приказка в изцяло стихотворна форма и рими. Всички персонажи са съвсем реални, действителни лица, които бяха мои вдъхновения от живият живот, докато пишех всяка една от книгите.








И може би като доказателство, че вярата се изпитва в най-трудните моменти в живота ми следваха урок след урок...

www.sabudeni.com - сайтът на Маги, там са и книгите, в електронен вариант, напълно безплатни - за четене от всеки, който би искал...

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Когато на 33 годишна възраст преживях Бога. Преживях Го в дълбините си. Няма земни думи, с които да Го опиша...

Езикът е твърде беден да предаде усещането и добре, че е така, инак цялата магия би се развалила... Най-съкровеното, което пожелах в тази среща бе да служа на Бога. А начинът, по който можех да го направя бе просто като вляза в ролята на свидетел за истинността на Онзи свят, за истинността на Ангелите, за истинността на свещените писания, за истинността на самата Истина.

 Да служа на Истината за мен означаваше, да вляза в ролята на свидетел като застана смело пред света с името си, с живота си, да разкажа всичко, което ми бе дадено и предадено, за да кажа на света, че е Истина! Че всичко е истина!

С риск да ме обявят за ненормална, да ми се присмиват, да ме сочат с пръст, да ме обвиняват, да не ми вярват, да се подиграват - приемам всички тези рискове, защото зная какво съм преживяла, защото зная защо съм тук и зная, че сам Бог е този, който ни Събужда, когато му дойде времето...

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Един от най-тежките моменти бе факта, че моята собствена майка тук, на Земята, сякаш не ме чуваше, не успя да повярва във всичко, което написах, и сама сложи край на живота си...

Само няколко месеца по-рано бях предупредена от Ангелите, че ме чакат трудни моменти, но и че с тяхна помощ ще се справя. Уверих се в това... На мама посветих четвъртата книга "Преобразена", която по същество представлява реалните диалози между мен и нея , отново под формата на приказка в рими. А целта да напиша книгата бе една: от цялото си сърце желая да вдъхна надежда и вяра на хора, преминаващи през трудни етапи в живота си, че всъщност  те могат да се справят. Могат, ако повярват!

 

В какво вярваш?

В Истината.

 

Вярваш ли в хората?

В Отвъдното видях Душата... Не просто вярвам в хората, аз зная, че ние сме частички от Целостта, забравили истинската си същност.

 

А в себе си?

Бог ми дава сили за всичко, докато Той е с мен няма и не ще има невъзможни неща.

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Никога не съм предполагала, че един ден ще пиша книга. Никога... Но когато сядах пред белия лист римите просто се редяха сами, сякаш ръката ми бе водена от по-висши светове. Едва по-късно видях свои животи, в които съм писала. И все за Истината... Ако бъдат оценени и ако хората решат, че си струва – моята съкровена мечта е те да излязат и на хартиен носител, за да стигат до още и още души, с една единствена цел – да събуждат хората за Истината.

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Давам всичко от себе си, за да ми достига...

 

Съжаляваш ли за нещо в миналото?

Че мама не ми повярва, че си тръгна сама...

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

Съществена!

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Почти никога в миналото, за бъдещето имам свои копнежи, но опитвам да присъствам, доколкото стигат силите ми, тук и сега.

 

Харесваш ли нашето време?

Да! Понякога ми тежи, че се чувствам неспособна да предам на хората усещането за Невидимите светове, но се сещам, че аз съм една малка прашинка от величието на Бога и съзнавам, че Той е единственият, който Събужда...

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Да, спомена за живота ми в други галактики.

 

Какво е Животът за теб сега? Опиши го с три думи...

Безценен. Дар. От Бога.

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Щастливите лица.

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

При Бога, при Ангелите, там съм наистина У Дома.

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Ангелите. Много пъти са ми давали сили, които не подозирах, че имам.

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Съпругът ми. Той е най-големият ми дар на земно ниво.

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Да бъда по-добра.

 

Намерила ли си призванието си?

Да служа на Бога.

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Смъртта е една от най-любимите ми теми. Преживяла съм я. И ако хората можеха да я преживеят по този начин, никога не биха се страхували от нея.

Не само, че вярвам в Живота след смъртта, ами прописах книги, за да разкажа на хората за Истинността му.

 

А какво те кара да се чувстваш жива?

Помощта, която мога да окажа другиму.

 

Какво е за теб самотата?

Ако е породена от тъга е място, от което човек спешно трябва да се самоиздърпа. Влизала съм в това състояние, но и съм излизала, осъзнавайки, че тя е разрушителна, ако допуснем да ни владее.

 

Какво ти дава представа за вечност?

Преживяването й. В Отвъдното.

 

Кое е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?

Подадената ръка в трудни моменти.

 

Какви чувства изпитваш най-често?

Любов и тъга.

 

Ако можеше да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил това?

Мама и Татко.

 

Имаш ли вътрешен мир?

Да, когато съм У Дома (в себе си).

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Да засаждам цветя – това ме прави истински щастлива.

 

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Да изживеят живота си в радост. Защото ще се връщат отново и отново тук, и просто няма смисъл да прахосват дареното им време безцелно.

 

Има ли въпрос (или пък отговор), от който се боиш?...

Боя се единствено да не се отклоня от Пътя, който ме води към Любовта

 

Какво може да те разплаче?

Много неща. Има два вида сълзи – едните са от скръбта, която преживявам в земното си тяло (като смъртта на мама, предизвикала у мен лавина от болка), а другите сълзи са сълзи от любов към Бога. Те са свещени, от умиление, за тях е трудно да пишеш всъщност... И все пак непрекъснато пиша и за двете, защото съм Душа, събрала се в тяло...

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Винаги, когато се срещам с Ангелите се усмихвам.

Когато видя децата си и съпруга ми щастливи също.

 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

О, да. Парчета винаги ще липсват, докато сме в земни тела. Ние създаваме непрекъснато нови и нови парчета, опитвайки се да намерим място в цялата картина.

 

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Благодарна съм на Бога за всичко, което ми е дал. И за мъката, и за любовта.

Благодарна съм Му, че ми даде Себе си.

 

Ако има нещо, което би искала да напишеш още – напиши го тук...

Благодаря ти







събота, 27 януари 2024 г.

Валентино Морел споделя... / Valentino Morel shares


фотографии и творби - от личния архив на Валентино

 

Сега, с всички нас, споделя Валентино Морел. Той е човек, който твори музика и литература, но и други сфери на изкуството не са му чужди.

Роден е и е израснал в Аржентина, в Буенос Айрес, пътувал е доста по света, от години живее в България.

Радвам се, че отговори на моите въпроси, и то на драго сърце. Ценно е за мен това, наистина, и му благодаря!

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Някои периоди, които, в своето време, може да са били много хубави, невинаги са запазвали блясъка си в моя спомен. Когато хората губят своите достойнства, аз не си спомням за тях сантиментално, а чрез своето отрезвяване, проглеждане. Даже ми е приятно да мога да видя ясно, ако съм се заблуждавал или аз самия съм преценявал зле, за да подобря нещо в мене си. Миговете са несравними и най-силното усещане за тях е в самия миг. След това мен ме храни това, че човекът или хората, с  които съм споделял,  действително имат достойнства и държат на определени неща. Тогава топли усещането, че си е струвало.

Винаги съм бил много игрив, затова явно с удоволствие помня своите пакости и онези, които съм замислял с приятелчетата си. После като възрастен еднозначността на преживяното  вече рядко е пълна, защото хората живеят с неуверени и непостоянни чувства. Добивал съм признание, някои награди, овации, да кажем, в отделни държави, но ми се струва, че строго личните цели и постижения са просто терапевтични, балсам за самочувствието.

Хубаво е всяко преживяване, при което някой искрено си е предложил сърцето, даже независимо от резултата, но  все пак стремейки се към добро.

Хубаво е да преживееш своите смисъл и уместност в този свят,  както и това, че за някого твоя път е важен, и е взаимно, а това личи не в думите, твърде повече се чете в погледа. 

Има  моменти – прекрасни, тежки или нищо особено. За мен  просто  е важно да съм с хората, с които чувствам, че си струва, и кафето, и матето са от класа. Всъщност тогава даже не е необходимо непременно нещо да се случва. 

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?

През целия си живот съм имал една упорита, неспирна  поредица от крайни, тежки преживявания, някои за дълъг период, прекалено много екстремни изпитания, в които трябва да заложиш целия себе си. Една безмилостна закалка.

Въпреки това мисля, че наистина  непоносимо става, когато човек върви против съвестта си, не просто, когато страданието е силно. Човекът, който съхранява своето достойнство, не претърпява пълни поражения, както този, който го губи – няма истински победи.

Твърде важно е да можем да имаме определена власт върху своята емоционалност и при мен фокусът е в това – да се стремя към една възможно по-голяма интегрираност и равновесие.

Оттам нататък дано близките и любимите същества да са добре и да се разбираме с тях, да сме полезни на хората, така че да не допускаме усещането за безсилие.

Когато научаваш нова игра, първият урок е да се научиш да губиш, и все пак продължаваме да го учим до последно.

Аз ценя особено много хората, които възприемат своя живот като частица от целия живот на света. Когато преборваме егоцентризма и манията за заслуги сме способни да понесем несравнимо повече трудности и да възстановяваме радостта, умножена по много. 

 

В какво вярваш?

Аз вярвам, без да вярвам. То е като дишането, става от само себе си и нямам нужда да мисля за това. 

Не си преговарям вярата с фрази за нея, не си я напомням, тя е състояние, част от кръвта.

Уверен съм, че същността на всяко нещо и на всичко е абстрактна, неопределима, неуловима за ума. Следователно актът на вярата е свързан с отдадеността на сърцето и съвсем не с това как я определяме, още по-малко с начина, по който се самооценяваме. 

Ако вярваш, че един самолет е добър за теб и няма да се разпадне, се качваш на него и политаш. Въпросът е къде ще стигнеш. Същият въпрос стои с вярата, трябва да ни отведе някъде, някъде навътре и оттам – навсякъде. Реализацията говори.

Обичам да пиша афоризми и един от тях гласи:

"Примерът е единствената проповед, която изслушвам."

На мен ми е все едно какво мисля за себе си. Също така не приемам насериозно начина, по който някой друг се самоопределя. Делата говорят, отношението говори, това, което човек излъчва, погледът, жестовете, но не думите за себе си. Удовлетворението е в направените стъпки.

С хилядолетия хората  словесно си изтъкват отделните си вероизповедания, а реализацията остава далеч зад проповедите. Това е нещо за реализиране в света.

Никой не може да свърши това само с помощта на думите, те понякога даже ограничават вярата. 

Твърде усложнения начин, по който изразяваме своята духовност, говори за това, колко неестествена и чужда е тя за нас. Ако е част от нашата природа,  не я възприемаме като уникалното постижение, а като неволната си усмивка. И като вроден орган. 

В началото на това приключение усетих, че всъщност грижата ми е дали Този, в когото вярвам, има доверие в мен, след това – да го оправдая. Така, че вярата ми явно е свързана с потребността да оправдая вярата в мен и да си свърша – дано – работата добре. 

В религиозните и духовните разговори суетата, макар префинена, е прекалено голяма навсякъде. Говорим за Бог, за да изтъкваме самите себе си, нивото си и колко сме специални – литургии на самосъжалението. 

Въпросът не е в говоренето ни за вярата – тя трябва да говори в нас и чрез нашите качества. 

 

Вярваш ли в хората?

Дали вярвам в хората...

Вярвам в човешкия път. Потенциалът е във всеки човек.

Но хората не са едно единно цяло, устремено в една посока. 

Затова няма и категория, обхващаща всички хора, в които да се вярва, както например вярваме в победата на един отбор. 

Може би тази вяра се измерва с това, което сме способни да правим за хората без личен интерес.

Важното е какво в поведението и избора на другия подкрепяме и какво не, кой на какво и как се отдава. Иначе принципните думи за вярата са лесни и приятни. 

Никога не подхождам предубеден към новите срещи и се получава  добре. Друг може да каже, че вярва, докато обаче подхожда мнителен, обременен от душевна травма. 

Аз  мисля, че е огромен броят на хората, които се чувстват изгубени в света. 

За мен не би било достатъчно да изкажа една вяра във всички хора и същевременно да гледам как убиват деца във военни конфликти, и изобщо мирни жители, или как социално силния гледа презрително на лишения. 

Вярата в човека е като вярата в лотоса, например, но това не означава, че всички семена поникват. 

Вярата в общи хуманни ценности е по-ценна и благотворна от просто статичната „вяра в хората“. 

Хората, на чиято дума мога да разчитам са твърде малко. Това е честният отговор, според качеството на отношенията. 

Хващам лъжата сравнително бързо, и това е всеки ден с едни или с други. Хората навсякъде и за всичко лъжат много, даже без нужда. 

Понякога вярата е наивна, защото не знаеш какво мъти чуждият ум. И дали е вяра тогава?

Животът е конкретен и динамичен. За  мен е важен усетът във всяка ситуация. 

Вярвам, че отиваме на едно по-високо стъпало, не просто вярвайки или не-вярвайки, а когато можем да подкрепим другия, за да укрепне неговата увереност в самия себе си. Това е реализацията на вярата в другия. 




 

А вярваш ли в себе си?

Вярата в себе си, в хората и в една висша сила Творец – за мен това са три различни проявления на едно и също отношение. Вярата, да кажем, в Бог, намира израз в отношението към хората, вярата в себе си позволява експанзията на духа, за да излезем от ограничената си идентичност и да се слеем с цялото. Вярата в хората ни помага да намираме мястото си и действията си сред тях.

Въпросът е, че животът не е статичен, никой не пребивава в едното състояние на вдигнатия шалтер на вярата. Понякога електричеството пада и прекъсва, малко като при режим на тока. Нуждаем се да захраним своите емоционалност, воля, сила на ума – живеем в широките амплитуди на своите вътрешни състояния.

Не вярвам в реалността на една вяра в нещо свише, без да се отдаваме на себепознанието. Степента, в която вникваме в собствената природа, за да я разбираме, е степента, в която откриваме и онова, което съответства на нея в другия, както и в божественото.

Вярата в себе си, която мисля, че в добра степен имам, вероятно се дължи на вдъхновението, дивото ми желание за живот и усещането, че имам какво да дам. Според мен на всеки човек вярата в самия себе си укрепва като развива таланта, качествата и уменията си, отдавайки се на онези занимания, към които изпитва страст. Усещането e, че напредваш и резултатите създават чувството: "Ето, аз мога." В действителност обаче силният изпит на тази вяра в себе си, е когато нещата не се получават – когато трябва да пресечеш периодите на силна фрустрация.

Но... за щастие при мен вдъхновението помита всичко, така че забравям да се сетя да мисля – дали вярвам или пък не, и дали това не е просто някаква философска манджа за дни на безделие.

Няма ден, в който да не усещам благодарност за това, че се родих именно с това лудо любопитство и вкус към приключенията, всеки ден усещайки ново вдъхновение.

Но невинаги съм усещал смисъл и мотивация, както и невинаги съм вярвал, че ще се справя с дадено уравнение. Това е динамичен процес. Няма вяра, подобна на табелата "Образцов трафопост" (веднъж една такава прочетох), която да виси непроменена на челото на личността. Важно е да си знаем границите и да имаме реална преценка за себе си.

Било ми е много ценно да преживея вярата в себе си в епизоди на отхвърляне и безразличие, тогава изразяваща се като чувство на мир. Главният критерий е вътре, не във външния свят, не в другия, в никой авторитет. Обратното положение означава да култивираш една добре ерудирана истерия, при която все зависиш от мненията на тези и онези. И понеже това ми е единственият себе си, какво друго ми остава... залагам на него, да му вярвам – нямам друг, резервен.

Във всеки случай да изследваш самия себе си е сред най-големите приключения, а да можеш да се наслаждаваш на собствената си глупост, без нуждата да я прикриваш зад маската на едно вдървяващо съвършенство, говори за повече увереност и вяра в себе си. В истинските неща има повече лекота, неволност и даже малко разсеяност.

 

За какво мечтаеш?

Творя интензивно в няколко изкуства и в други сфери. Сънувам музика, понякога всяка нощ. Идеите бликат и наяве. Усещането да докоснеш душата на други, които търсят храна за душата си, е несравнимо преживяване. То е като да преживееш как се раждаш в очите на другия и как изваждаш наяве в него усещания, които той е жадувал да изпита, но не е подозирал, че ги носи там, някъде вътре, спящи. Така че това е мечта, която нося неизменно – да мога да пребивавам в хората чрез произведенията си.

И понеже постоянно нещо ме вълнува и ми хрумват всякакви неща, имам хиляди мечти. Мечтата е като израз на желанието за живот, което първо среща своите въображаеми образи и после си търси материала в реалността, от който да ги извае.

Макар като всеки човек да имам мечти, свързани с личен живот и социални постижения, стремежът да предам нататък посланията, които се зараждат в мен, се е превърнал в голямата страст. Творческият процес може да те накара да се чувстваш винаги нов, с нещо добавено, като течаща вода. Той е противоположното на клишетата в беседите, които можеш да повтаряш на парти, да речем, 50 години – нещо като да храниш душите със зимнина... сякаш в душата е все зима. Затова с децата е най-радостно – винаги са спонтанни, живеят с творческия дух.

Имам и всякакви дребни мечти, дребни на вид и големи като вълнения. Например мечтая за Пони, шотландско, с грива, дълга до земята, по-скоро за мъжко и женско. Ако е мъжко ще се казва Пончо. В няколко декара двор да имам Лами, Сервали, Кучета Кишонд, Чау-Чау и още 20 породи... Якутска Лайка и Тибетски Мастиф, фретки, чинчили, и някои маймунки с малко по-сдържани обноски.

Тази тема бих могъл да я продължа до безкрай.

Но най-хубавото е това – да споделяш с някого своите вълнения.




На какво се надяваш?

За надеждата не знам какво да кажа. Може тя да умира последна, но аз не обичам да разчитам на надежди. Неизбежно опирам и аз до тях, но не мисля, че трябва да се задържаме за дълго в тази точка. То е като да чакаш такси или линейка, и си казваш: "Дано по-скоро дойде..." Но, ако мине много време, вече не е весело.

Суровите епизоди в живота създават нагласата да си готов всеки миг за всякакво развитие, както и за своя край. Не звучи приятно, но това състояние дава много повече от уповаването на надежди.

Научих се да не позволявам на никого да си играе с моите надежди, с чувствата изобщо, така че все пак тези надежди са си мои, свободни от плен.

Също така живях в квартал "Надежда", и когато се махнах от там, надеждите ми станаха по-светли.

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Мързелът е велико нещо, сред най-важните човешки открития...

Прекрасно е да пребиваваш в радост без нищо. Освен това блуждаенето на ума за мен е нещо съществено. В това състояние се раждат големите проблясъци. Способността да излезеш от коловоза, да можеш да спреш, да видиш филма на своя живот като наблюдател, да напуснеш дадена психична социална атмосфера, за да си освежиш стремежа, да изкристализираш подбудите си, да поддържаш автентичността извън всякакви влияния, и от тази позиция да се върнеш в играта... Ето за такъв живот аз имам нужда от повече време – за да го пилея по малко, за да не губя миговете.

Разбира се, да можеш да срещаш нови хора, както и всички тези, на които държиш – това иска много време.

Истината е, че времето не ми стига за нищо.

И въпреки това намирам начин да пребивавам в неправене на нищо.

Определено времето за културни мероприятия, всякакви други интересни събития, да... май на Марс денонощието беше шейсет часа. Та... Може да отидем там, за да обогатим графика с повече интересни срещи и събития.

От друга страна, консумизмът уеднаквява твърде много хората и интригата във филмите, затова вече не страдам толкова, както в предишни години, за изтървани срещи и културни събития.

За нещата, на които бих искал да се отдам и  които бих искал да реализирам, ще са ми нужни около 700 години живот. Ако обаче бях костенурка или папагал на добра диета, то пък тогава едва ли съм щял да имам чак толкова много намерения...

 

Съжаляваш ли за нещо в миналото? 

Оценката за миналото търпи постоянни редакции, на него гледаме според всяко ново свое днешно състояние и според разбиранията, претърпели промяна или  развитие. 

Случилото се всъщност  е само малка част от багажа на миналото, което носим в главите си. 

Мисля, че всички хора съжаляваме за това, че ни се иска да сме били по-дръзки в някои моменти, когато се сме сблъсквали със съдбовните срещи и решения. Например, докато младият поет дълбоко преживява своите чувства, то другите момчета вече са разходили обекта на тези негови чувства из всички забележителности на града, и са изпили десет литра коктейли и кафета с нея.

Един мъж, колкото и чувствителен да се окаже, трябва да действа решително. Древната римска фраза Carpe diem, все пак, колкото и да подкрепя моето изказване, не знаеш... един ден би могъл да видиш колко е било страхотно да изгубиш изгубеното и да пропуснеш пропуснатото.

Повече от това да съжалявам  мисля, че става дума за усещане за срам. Може би ще живея вечно, защото ме е срам да умра, като трябва да си призная, че съм прекарал твърде много време от живота си в борба с простотията. При това с простотия, която не се бори с мен – наслаждава се на мига в своя вид седмо небе, докато аз се боря да съхраня всичко, на което държа.

Едва ли става дума точно за съжаление, просто ми се иска в минало време да мога да заменя нежеланите срещи с дребни, тесни души – с  повече качествени хора.

Чалга-манталитетът убива България, докато прибягването до „copy-paste“ на всичко западно не може да спаси идентичността,  културата, гордостта и пътя на българския народ. Аз преживях много тежко това себеунищожително поведение. Затова съжалението ми не е толкова лично, а по-скоро става дума за желанието ми да направя много за България и нищожните ми възможности.

Хора с много ниска култура и още по-ниско отношение, например –пеещи фалшиво, грачещи вулгарно, определят кой талант тук има правото да се развива като артист, те са примерът на подрастващите, моделът за следване, утайката играе ролята на  каймака, пошлото и евтиното добиха статут на връх в изкуството; лицата, усърдно унищожавали българския език се изтъкват като национални спасители…

Гледал съм къде ли не как 6-8  годишни деца празнуват рожден ден в ритъма на тези примитивни песни с вулгарни текстове, наблюдавани от щастливите си родители. Никога не можах да го асимилирам. Тъй че, ако става дума за съжаление, то е за това, че бях безсилен да спра такива тенденции.

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

Дай Боже прошката да се превърне в константа на съзнанието, в предварително създадена настройка, още преди появата на  всяка рана. Това е начинът, по който съхраняваме най-доброто в себе си. 

Човекът, който ни наранява преднамерено няма нуждата от прошката толкова, колкото  самият наранен. Прощавайки, ние се освобождаваме от негативните влияния и от хората, които ни заставят да вибрираме с ниски честоти.

Било ми е  толкова трудно да прощавам на едни хора, колкото лесно на други.

Лесно на онези, които са имали волята да застанат в лице в лице със самите себе си, показали са признаци на съвест, и трудно – на  арогантните, замазали положението, вечно изопачаващи нещата, все бягащи от съвестта. 

Бях писал такъв афоризъм:

"Най-трудно е да простиш на щастливите предатели."

Прошката е божествено качество в човека. Това обаче не означава, че трябва да продължиш с човека, на когото си простил, тя е акт на себепречистване. Също въпросът е дали прощаваме наистина или просто държим на имиджа на добричкия, на добрата жертва с театралната прошка и наизустеното агнешко блеене.

Да простиш означава, че си победил гнева, обидата, тя не е да запазиш мъката в лицето с добрите пожелания на устата. Способността да прощаваш дълбоко, без фанфари, говори за това, че в теб живее една голяма сила, чиито пазител е благородството.

И прошката се разпознава по това, че слънцето се е върнало на лицето ти, и не по това, че си развил своята философска ерудиция на добрите цитати.

Прощавайки, добавяме надежда в света. 

При цялото разбиране обаче, на практика може да се окаже много трудно, ако сме емоционално обвързани със злодея. Никой не може да те нарани по-силно и дълбоко от близките. Така че е една песента на прошката там, където има култура и добра воля, и друга – там, където си я дъвчеш сам, горчиво и упорито. 

Не бива да се задържаме сред хора, които не ни ценят, нито да се доказваме на никого, освен професионално на работодателя. 

Само невинността прави нещата лесни за чувствата. 

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Живея както никога и все повече в настоящето. Всъщност то е единственото реално време, с което разполагаме. Една минала или бъдеща минута в мислите и представите протича различно, може да трае с часове, с дни, с години... Докато една настояща минута минава точно за една минута.

Живи сме, докато залагаме нещо, не докато пресмятаме какво сме залагали или пък ще заложим.

За индивида, склонен към меланхолия, преосмисляне на изживяното, способен да се слива със съдбата на хората, освобождаването от плена на миналото е сериозна победа!

Една дзен фраза гласи: "Никой не може да пресече една и съща река два пъти." Старая се да съм фокусиран върху тази единствена, вечно нова и различна река, която само веднъж мога да пресека. Утре тя ще бъде друга, променена, с нови течения, носещи се по нови начини. Важно е да не си липсваш на самия себе си. Тогава не отиваш да събираш парченцата си в други времена – силата, с която те дърпат спомените назад или очакванията напред не е по-голяма от твоите стремеж и избор.

Общувал съм с огромно количество хора, донесли цвят и чар, освен знания и опит в живота ми. Виртуалността обаче промени играта. Днес не малко от същите хора изглеждат и звучат някак стандартизирани, копия на един общ модел, позагубили индивидуалността си. От друга страна се чувствам комфортно в мене си и затова ми е добре да бъда тук, сега, повече отколкото в други времена и епизоди. Настоящето е за ловеца по дух, дебнещ своя миг. Не стреляш по дивеча на бъдещето със стрелите на миналия си глад, нали?

Може би докато се чувствам във форма, ще бъде така. Дано все така на стари години да продължавам да се вълнувам от днешния ден и да не се отдавам на сънуването на своето минало. Пребиваването в настоящето говори за това, че сме събрани в самите себе си и сме спрели да бягаме от предизвикателствата.

Все едно, накъдето и да ми се залута умът, мога да дишам само въздуха на настоящия миг. Ако си тук, сега, изцяло, значи се наслаждаваш или пък приемаш борбата. В това състояние проблясват много отговори.




 

Харесваш ли нашето време?

Имаме само това наше днешно време. За миналото знаем от относително верни разкази и от вечно манипулираната история на народите, където всеки един се пише главния герой. Не преживяваме миналото, а оценките си за него.

Сравняваме чувствата си днес, в плът и кръв, с мислите за вчера, живия опит с идеята. Така че, ако не харесваме времето си, това не означава, че то реално е сравнимо с някое друго, което бихме могли да предпочетем. Даже, когато сведенията са верни, те обхващат само един проблясък, една милионна частица от това, което е било.

Да кажем – обичаме историята и твърдим, че я познаваме, а всъщност знаем общо само за стотина главни героя във всички времена, при това само по няколко епизода. А на Земята от появата на човека са живели десетки милиарди души. Сто или дори хиляда главни и привлекателни за нас исторически личности могат ли да илюстрират какъв е бил животът на останалите неизвестни милиарди съдби?

Може би не си даваме сметка, че имаме само това време, затова си позволяваме лукса да не го харесваме, и понякога се унасяме в представите си за други спасителни времена... Но те са само едва загатнато реални.

За един мъж не е достатъчно просто да харесва или не харесва. Ние изпитваме потребността да сме готови да посрещнем всяко предизвикателство, и доброто, и не-доброто. И ни кара да се чувстваме мъже усещането, че даваме своя дял, или пък, че успешно даваме отпор.

Ако нещо не харесваме, чувстваме вътрешната повеля да направим нужното, за да бъде то подобрено. Ако само харесваме или не харесваме, без да влагаме от себе си, значи губим мъжките си качества. Осмото чудо на света са онези днешни мъже – клюкарки, вечно хленчещи за нищо. Ето такива безстрашно зареждат със своя лайк Фейса на всяка дама с нацупени устни, от сутрин до вечер, докато се боят да проведат адекватен разговор със сериозна, интелигентна жена извън виртуалното, предлагаща реално отношение.

Да, на моменти съм се чувствал чужд на всичко, апатичен, депресиран, като неуместен в света. Мисля, че на никого това не бива спестено.

Но въпросът не е във времето, а в укрепването. Когато се чувстваме способни да дадем своя дял, времето става уместното, и давайки – то  с нещо става по-добро.

Живеем в най-сложното време, с небивали до днес способности за съзидание и разрушение. В несигурност и твърде много хаос живеят милиарди човешки същества. Но все едно, друго време нямаме.

Понякога достигането до една истинска любов към самия себе си е един твърде дълъг път за изминаване. Степента, в която я постигаме, е степента, в която приемаме и обичаме времето си и света.




 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много? 

Мадрид и изобщо Испания плениха сърцето ми още със самото ми първо кацане там, веднага и завинаги.

Индия ме посрещна както майка – сина си.

Любимите ми места в България са много, а всъщност качествата на отделни хора са ги направили такива. Пирин ми е любима планина, но Рила не по-малко. Просто в пиринския край срещнах много широки души, докато Рила изкатерих с един вечен сърдитко и мърморко. Рила не ми е виновна, нали? Но все пак свързвам природните места с човешките премеждия.

Кой ли не говори за енергийните места из България, повече следвайки чужди проповеди, и по-малко – според собственото усещане. За мен сред местата в България с най-силни и чисти вибрации, целебни, зареждащи и извисяващи, е Нос Калиакра – летиш, още преди да ти поникнат крилете. Изумително място с несравнимо усещане за свобода. В духовните реклами ти говорят за Рилски Езера и някои други, за Калиакра – нищо, в това отношение.

За мен е добре да откриеш на всяко място своя Париж, своята Прага или да кажем Гранд Каньон или Кашмир... Да следваш туристическите оферти, без да си сам откривателя, е като да се ожениш за непозната, понеже е спечелила конкурс за красота. Пък мен може повече да ме привлече онази, класирала се на 49-то място, или най-вероятно онази извън конкурсната програма, може би и чистачката на обекта.

На най-хубавите неща и на всякаквите най-хубави места ти си откривателят.

Често за тях нито си чувал, нито даже си подозирал, че ги има.

 

Обичаш ли Живота? 

Той си трепти. Аз съм неговите трептения и ги следвам. Ти – също. Ние сме живота и животът извън нас го възприемаме именно чрез този живот, който сме. В този смисъл, както при предишните ти въпроси за вярата в себе си, в хората или в една висша сила, те са израз на едно и също отношение, чието гориво е любовта. Обичаме себе си и вярваме – обичаме живота. И даже, когато към себе си не изпитваме прекрасни чувства, някак в нас мъждука любовта към живота. Иначе не бихме тъгували, когато той не върви. Ако не държиш на него, няма да ти пука върви ли, не върви ли.

Сега, гледайки снежния пейзаж през прозореца ми, просто умувам. Иначе отговорът е простичък. Безмилостно влюбен съм в живота, луд по него, обичам го – мисля си – с цялото си същество, с всяка клетка, всичко в мен му отговаря и иска да влива от своя живот – като осъден на тази любов,  свръх моето намерение да обичам. Повече, отколкото волята ми е искала.

Това е безусловно чувство, независещо само от това дали добрите моменти в него преобладават или не. Сигурно и всеки бездомник носи това безусловно отношение, след като се бори да бъде тук, не се предава, оцелява както може.

Животът в мен обича живота. Това вероятно е всеобщото положение.

Създаваме нов живот, обичайки някого, сливайки силите на два живота, или поне носим тази даденост.

Някъде в мен инстинктът и любовта се сливат. Не мога да поддържам любовта с разума. Предаността в нас не е дресирания разум, а е дивото, самородното, което е повярвало в някого и така се е облагородило.

Иначе не се отдавам на идеи за това колко много обичам живота, когато се чувствам зле. Не мога да фиксирам отношението си с мислене, трябва да го изживявам, а в такъв момент усещането е за болка. Не полагам грижи за полудяването си с една фиксирана идея в главата, това фанатизира. Невинаги се намирам във фазата "Ах, животът..."

Животът за мен е естественият поток на чувствата. Те невинаги са чудесни и светли. Но, ако му позволим, животът има способността да се самобалансира. Смея се по детски, плача като дете, сърдя се като ненахранен, уморен вол, инатя се като коза, излочила енергийна напитка, докато все пак се старая да владея положението вътре.

Животът са всякакви неща. И всичко, за което си говорим или мълчим, споделяме и действаме, е все животът.

Щяхме ли да го правим, ако не го обичахме?

А иначе е здравословно да не го отъждествяваш изцяло с един-единствен човек, върху когото да проектираш цялата си любов си към живота – това заробва. Така че, развивайки въпроса за живота, възниква нелесния въпрос за свободата. Дали за нас те са едно цяло, което обичаме?

Е, аз съм уверен, че обичам живота на свободния човек.




 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Ако всеки ден ядеш един и същи шоколад, няма всеки ден да ти е най-хубавия. Вероятно  промяната в естествения ход на нещата за мен е красивата гледка. Както е със сезоните.

Като тийнейджъри, например, момчетата състезателно мечтаем за най-красивата жена, сякаш такава има, страхотния автомобил – докато предците ни са мечтали за арабски кон. Това ми се струва хубаво на игра,  като допълнителна подправка,  но сериозно, като основно ястие – не.

Предпочитанията се променят. Мечтал съм да летя в Космоса и така да видя всяко място на Земята отгоре. Сега нямам никаква идея какво най-би ми харесало, какво ядене ми е любимото, коя гледка е най-красива, май ми втръсна да предпочитам и харесвам, и да приемам новите оферти за харесване или нехаресване – нали сме здраво накиснати  в културата на харесването...

Не е нужно да обяснявам какво е въздействието на женската красота върху един мъж, сякаш съм първия сетил се. За мен обаче жената, която недостатъчно осъзнава своята привлекателност и още по-малко я експлоатира има несравнима магнетична сила. Не мога да свържа красотата с арогантността, с пресметливостта и с манипулирането, даже  пред такова явление ставам разсеян, защото това е гледката на едно упорито повторение, като да чуеш  една и съща песен 50 000 пъти, и да си кажеш накрая - "Не е ли прекрасна..."  

Каквито и да са най-красивите гледки, аз обожавам да ги гледам през очите, които виждат красиво, вълнуват се, откриват рая и го отразяват.

Така че гледките трябва да бъдат осветени, и ми се струва, че всъщност  най-красивото нещо са човешките очи, в които блести невинност. Разбира се, без да обиждаме сърните, антилопите и хъскитата, които имат не по-малко красиви очи.




 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Където има чисти души с добра воля. Където няма конформизъм и фатализмът е победен. У дома се чувствам там, където се чувствам обичан и нужен, и появата ми радва някого.

Страхотно е на сцена да се усетиш у дома. Може би това говори за призвание, или пък за голямото нахалство на бездарния.

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Веднъж една фраза на Наполеон Бонапарт ме потресе. Ето я:

"Смелост не е, когато имаш сили да продължиш напред. Смелост е, когато нямаш сили и въпреки това продължаваш."

Даже сега настръхнах, цитирайки я. Ние знаем твърде малко за силите, които носим, явно толкова, колкото прилагаме. Вероятно сили ми дава чудото, което не съм способен да разбирам, нещо неопределимо, което ти казва понякога "Здрасти!" на езика на интуицията, доверяваш му се и то те носи нататък, даже когато не помниш дали искаш и можеш, или всъщност само сънуваш живота си.

Едно вътрешно усещане за смисъл отвъд думите, смисъл без заглавие, интуицията, че нося своя смисъл, макар неназовим – това именно ми дава много сили; една дълбока тишина, която в бурята ми казва "Трябва да продължиш"; едно усещане за смисъл, което не се побира в дрехите на разума, нито на чувствата, нито на красивите фрази, усещането за единение с неопределимия, безкраен и безначален живот; живот, безкрайно по-дълъг от един личен живот.

С чисти сметки се живее по-лесно, и също – когато се радваме на своите способности. Приятелството е сред големите стълбове, и още много неща за описване, всички знаем, но за мен онова, главното, си остава загадка. Защото даже, когато мислите ми казват "Стига толкова", то продължава да ме води напред.

Аз имам потребността винаги да се връщам към нулата, към празното, към непринуденото от нищо съществуване и действието от само себе си. След като в центъра на галактиката е празнота, очевидно неслучайно и аз търся празното в себе си, където силата е безкрайна, и откъдето да си завъртя света възможно по-хармонично. А когато си добре, допълнителни сили дава отдаването на сили. Сартр е казал, че адът – това са другите, но все пак и той е изпитал нуждата да си излее мъдруването върху другите. Сартр без своя ад, с тази пълна глава, неизливаща се нататък в другите глави, е щял да експлоадира. Воденичното колело предава водата нататък. Така и незадържането, незаблатяването на мислите, чувствата, тялото и съзнанието ни поддържа силни.

Да посветиш силите си на идеал, в който не просто вярваш, но и силно те вълнува, дава неподозирани сили.




 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Мога да изброя десетки хора, оказали ми голяма подкрепа и влияние,  в различни периоди. Не бих могъл да ги подредя в топ класация. Във всеки един нов ден на трудни предизвикателства всяка една протегната ръка ми е била най-важната в живота. Над конкретната помощ, това, че някой ми е показал вярата си в мен, ми е давало понякога достатъчното.

Имах щастието да израствам, заобиколен от примера на голям брой стойностни хора. Също така има много хора, които дават и влияят без да си дават сметка, присъствието и примера им внасят нужното в малкия човек, който си търси моделите за следване, както и други за отхвърляне. Понякога човек ти влияе добре за едно, и не добре за друго; взима, давайки; дава, отнемайки; подкрепя те, изоставяйки те, или те мами с жестове на подкрепа.

Оказва се, че същественото е това, което сам черпиш, сам си носиш и етиката, с която го правиш.

Неоценим принос също така в нас внасят някои несъзнавани влияния, натрупващи се в подсъзнанието, докато се манифестират като част от твоята личност.

Например музиканта, когото пускат по радиото, без да си го поръчал.

Във всеки случай благодарността ми за всяка една от тези видими и невидими протегнати ръце, които са ми дали нужното в нужния момент, никога няма да бъде достатъчна.

Животът е борба до края и благословията до края да имаш сродни души и братя по дух до себе си, стои над всяка друга. Дано при всеки така да бъде!

Бил искал да дам конкретни примери, но те биха заели цяла книга.

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

По-скоро да възстановя някои качества, да ги развия и да им осигуря по-здрава броня, това искам от сърце.

Например, аз бях прекалено търпелив. Всеки можеше да разчита на това.  Прекалено силно гласувах за мира във всяка драма. Днес не съм такъв. Промених се под ударите на прекалено много простащина, ниска култура и зъл нрав. Иска ми се да се бях справил по-добре. От друга страна бях прекалено любезен, да не обидя никого. Всъщност хората най ги обижда щастието и напредъка на другия. Та... вече любезността ми се е превърнала в археологически артефакт, що се отнася до грубия човек. И все пак позагубих нещо и не ме утешава оправдаването с другия. Чувствам обаче, че има път назад и мога да се справя.

Искам да променя доста външни обстоятелства, не толкова нещо в мен. Имам потребността да се уча и да се развивам, да подобрявам способността си да се изразявам. Това е съществената промяна.

Твърде по-радостно е сам да предприемеш своята промяна, отколкото друг да те променя.




 

Намерил ли си призванието си?

Чувствам една пълна яснота по отношение на приоритетите, призванието си, начина, посоката. Въпросът е доколко ще се справя. Във всеки случай яснотата с края на лутането във вътрешния лабиринт дава много сили, чувство за свобода, и подкрепя увереността.

Главният проблем за решаване при мен почти никога не е бил какво и как, а с кого, доверието, възможността за работа с ентусиасти, с далновидни хора, по възможност избягвайки начумерени, които дебнат на дребно, на парче.

Аз съм приятелски настроен и не очаквах такива силни конкурентни чувства винаги да ми подлагат динени кори. Предизвикателство си е, защото индивидуализмът не е всичко на света. Изкуството да можеш понякога да се прецакаш с усмивка ти умножава шансовете утре да успяваш с още по-широка усмивка.

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Страх съм изпитвал от процеса на умиране, не от смъртта. Ужас от смъртта съм изпитвал поради усещането, че има нещо непонятно, което трябва да сторя, не знам какво е, но съзнавам, че смисълът да съм се родил все още не е реализиран и не бива да умирам. От там и страха да не се справя, да не открия нещото и да не го сторя. Понякога сме склонни да бъркаме със страх от смъртта – този от срещата със съвестта. Струва ми се, че с оправени сметки, както и с чувството, че винаги сме се старали да дадем най-доброто от себе си, страхът в голяма степен се изпарява.

Иначе, в примитивния смисъл, да – страхувал съм се от заплаха, не винаги съм бил железен. Но това е смъртта в мислите, идеята за нея, не смъртта, която идва с почит към твоя живот, просто да го вземе, защото му е време.

Когато майка ми почина си казах: "Не е страшно да умреш. Страшно е да не си живял." Майка ми живя истински, защото нейното чувство за свобода беше пълно и безстрашно. Мисля си, че ако съм живял и вдъхвал живот, ако се справя, в края няма да ме е страх да продължавам да се раждам.

 

Вярваш ли в Живота след смъртта?

Мисля си, че не съществуват точно отвъдно и отсамно, а е въпрос на ограничени възприятия. Тук се раждаме в определен спектър на реалността, после продължаваме в друг. Вероятно за едно съвършено същество, развило цялостно възприятията си, с едно цялостно осъзнаване, светът е един единствен, просто се проявява различно. Животът е един. И това едно си играе на множественост, за да опознае свойствата си. Например, когато спортувам, за известно време оставям светът на творчеството, когато споделяме един вълшебен миг, оставяме работа и задължения... Докато истината е, че спортът съдържа творчеството в себе си, работата – наслаждението, делникът – празника.

Когато хората ставаме цялостни, светът става един, събрал се е. Мисля, че така стоят нещата с този и онзи свят, които са само един, но постепенно се обучаваме на едни и други умения, тук и там, добиваме съзнание за различни аспекти, ползвайки нужната във всеки "отделен свят" отделна форма, и така постепенно добиваме съзнание за цялото, ставайки него.

В крайна сметка, извън играта, ние сме чиста енергия, първична и безкрайна. Може би умираме, за да изтрием файла, казано образно, с цел да преодолеем травмите, причинени ни от тежките епизоди, за да започнем отново на чисто и непредубедени. Също така мисля, че умираме като предпазен механизъм, да не добие човешкото его прекалено много сила, иначе бихме унищожили творението. С надраснато его вероятно вечният живот е възможен, когато вече конникът седи върху коня, а не обратното, когато козата на ума е останала в миналото и благодарение на това вече не се налага да  полагаме специални грижи за добрия си имидж.

Смъртта е, за да се освободи душата от плена на ограничения ум. Смъртта е, за да живеем.

 

А какво те кара да се чувстваш жив?

Клетките. Невроните. Осезанието. Сложните вътрешни процеси. И разбира се аналогията с душевните преживявания.

Чувството на живот го пораждат редица неща, като личните постижения, близките отношения, себепознанието и емоционалния коктейл, невинаги по рецепта, понякога сме дори невежи за съдържанието.

Понякога, объркани, се чувстваме несравнимо по-живи, отколкото с подредена глава. Но дали можем да управляваме посоката, в която тези неща се изразяват?

Животът си остава загадка и точно затова постоянно му създаваме обяснения. Така си внушаваме, че не е загадка, а под контрол, но въпреки това, в крайна сметка, умираме.

Доколко наистина се нуждаем от мисловните си разбирания? Мисля, че Хомо сапиенс, с многото си определения, се опитваме да компенсираме липсите в своята естественост, развиваме интелекта, защото не можем да се доверим напълно на природната повеля. Майката Природа не си задава въпроси – преживява промените си най-естествено.

Аз страдам от хроничната потребност да разбирам, съответно жив съм, защото полагам усилия да разбера, даже това разбиране да се окаже само микроб във вселената. Бих се чувствал по-голям и жив като един разбиращ микроб, отколкото като инертен мамут. Иначе мамутите са мои хора! Много са ми мили!

Чувството за единство с този свят и с някои хора ме кара да усещам как потокът на жизнената сила в мен се усилва.

Когато се вглъбявам изцяло в мига, фокусиран целия в едната точка на преживяването, тогава усещам, че съм аз, един аз без сянка. Това могат да го породят всички неща в живота, не само любовта, но даже и една битка. А истината за мен е в играта.

Чувствам се поизгорял в живота. Днес усещането за живот минава повече през осъзнаването. Емоционалността ми е тук, но нейните пътеки вече не са ми непознати, докато силното усещане за живот е при пълното залагане на душата в неизвестното.

Вярвам, че човекът на духа най-вече сам предизвиква самия себе си, следователно ключът към върховните преживявания стои винаги в него самия, в никой друг.

Все пак, без никакво размишление и без да се упражнявам в предпочитания, мога да кажа, че пълнотата на живота усещам по най-безмилостния начин в музикалните си сънища. Това е една безпощадна благословия – за да оживееш, трябва да се разтвориш в това безкрайно неизвестно. Там няма аз и другия, няма мое и твое, не скачаме в недрата на вулкана, за да си търсим чехлите, там има само вулкан, луда първичност, това е живота в същността и там преживяването е тоталността.

Разбира се хората, с които съм имал възможността да споделям тези неща, са дали огромен смисъл на тяхното откритие.

Детето, което всички носим в душите си, е катализаторът, коректорът, балансиращото личността ни уредче. Пътят напред е назад към детската невинност.

И все пак е напред, защото става дума за една осъзната невинност, последвала избора. Хубаво е да се усетиш пречистен, това е новият живот. Усещането, че съм запазил това дете и то ме поздравява отвътре, ме зарежда с ликуващо усещане за живот.

Всъщност усилието е да не се чувстваме живи, например въвличайки се в привидни отношения, симулиращи щастието и успеха.

Загадка си остава и това – колко много може да те накара да направиш една спонтанна, искрена усмивка.

Дали се влюбваме в нечии очи наистина, или по-скоро в начина, по който те ни гледат?

Животът е неизразимо красив и също толкова жесток. Затова, освен усещането за живота, за мен е важно какво от него култивирам в себе си. В този смисъл голямата експлозия на пълнотата на живота я усещам в някои тихи, не толкова видими епизоди.

Още малко за усещането да съм жив.

Можем да погледнем на този въпрос от различни нива, също така, например, през себичните си чувства или чрез своята щедрост, според желанието и борбата повече да даваме, да получаваме или просто да съзерцаваме. Така че този въпрос може да разчита на изобилие от отговори, противоречащи си едни с други, но всеки един, на своето ниво, има своето основание и полезност.

Определено нуждата определя в конкретния  момент какво е за нас да се усетим живи.

Едва ли обаче удовлетворението може да е пълно, без да споделяме. Вярата в другия сякаш като първичен взрив създава ново измерение, нов свят. Наричаме тези неща "простите неща", но я кажи колко е просто да живееш с пълна вяра в хората, разчитайки навред на дума и ценности? Ако бе така, домът щеше да бъде навсякъде.

Така че живот е и тази дързост – познавайки долното в човека, да отдадеш своята вяра на някого, да не се отказваш, понеже светът бил лош и само кучетата обичали истински.

Като дете бях крайно срамежлив, но щурмувах проблема прямо,  само и само да достигна до другия, да създам приятелства, и успявах, изяждах се отвътре, изразходвах двойно калории от вълнението, но успявах да изляза извън себе си. И си беше едно несравнимо усещане за живот. Ако аз трябваше да избирам живота, досега да съм на спортната площадка, събирайки тайфата за лудории, игра и песни. Мисля по много нови начини, но оттогава  насам начинът, по който възприемам живота, си остана същия.

Понякога сякаш само се доближаваме до преддверието на живота, притеснени дали е удобно, сякаш с очи казваме на другия: "Имаш ли нещо против да се усмихна? Дали не те притеснява това, че искам да те зарадвам? Ще ми издадеш ли едно разрешително за щастие? Искаш ли да си преглътна вълненията до второ нареждане? Може би си прекалено зает за сърцето си?" Сериозността нерядко натравя атмосферата.

С тези неща трябва да се приключи! Имаме само това си изживяване, сега, тук, така че даже да се налага да приемеш ролята на почетния идиот, струва си. Не си жертвай вълнението от живота заради одобрението на вкиснати авторитети.

Дързостта си няма астрологична карта. Превърни я в константа.




 

Какво е за теб самотата?

Тя не е за мен. Не ми е по мярката. Наслаждавам се на собствената си компания. Може да съм сам у дома и да откачам от смях при появата на нова хрумка. Явно са пропуснали да ме възпитат, че това не би трябвало да е добре.

Самотата съдържа някакъв изкуствен елемент. Махнеш ли изкуственото, тя отслабва. Например при едно сериозно интелектуално развитие забравяме за инстинктите, тогава всъщност разумът започва да страда и да си произвежда призраците на самотата.

Аз успях да махна някои от важните стълбове на самотата, така че реши ли тя да дойде – няма на какво да се опре. Например премахнах говоренето на чуждия език. Старая се да говоря на моя си, душата ми да се изразява. Езикът на външния успех, да кажем, не носи храна на тая душа. Покриването все на чужд социален критерий, о..., тогава се превръщаш в люпилня за самота!

Празнословието е като фитнес-инструктор на самотата, поддържа я в блестяща форма. Думите без покритие ни карат да се отдалечаваме от истинския си аз, за да го  заменим за едно псевдо-одобрение.

Социалната маска, която отваря някои врати в големия град, внася и тя усещането за отчужденост, принуждава ни да бъдем някой друг, кара ни да се чувстваме чужди и на самите себе си... Бракът по сметка, връзка на основата на интереса, липсата на спонтанност, страхът от любовта, фалшиви отношения, любезности, с които да задавиш истинските си чувства... Дотук изброих доста от стълбовете на самотата.

Е, аз ги разрушавам. Старая се да  избягвам такъв живот.

Не ме привлича такова ежедневие. Понякога неизбежно полепват някои мазнотии от този тип, но важното е да не ти трябват. Иначе сам да търсиш изкуствеността и да се оплакваш от самота – голямо  нахалство! Луксът да се стремиш да накараш някого да те обикне... Разбираемо е, трябва да узреем емоционално, минаваме през това. Но може би там усещането за празнота е най-пълно.

Честната самота не се дължи на липсата на някой друг, а на липсата на собствения път. Аз се старах да си говоря честно на езика на предизвикателствата. Например в едно свое минало време  разбирах, че "тя" не е причината,  докато чувствата ми настояваха, че е тя. Но не. Тя само бе дошла, за да размъти водите в мен, за да видя къде съм. Аз се стараех да бъда. Нещо непонятно и очаквано. Нататък приех, че съм и забравих да самотувам.

Светът, който преследваме, е този, който трябва да привлечем. Просто обръщаме полюсите на магнита. Става дума за увереността. Тя не е в думите, защото не е подвластна на егото.

Самотата е индикатор. Тя ни сигнализира, че нещо не е наред. Например, че не вървим по своя път или сме се отклонили, че е добре да смениш средата, компанията, ближния, любимия, приятеля, квартала, че сме потънали в самовнушения, луди да бягаме от реалността, че казваме на черното бяло, за да не ни вземат за черни, прекалено обвързани към ролята на добричкия, че не се развиваме, че не гледаме навътре, че не сме искрени.

Другата самота, човешката... поради това, че сме далеч от близки и любими същества, или както в моя случай – от родината, тя е разбираема и по своему неизбежна. Но тя не е разрушителна.

Цивилизацията роди самотата – насилственото покриване на стереотипи и стандарти, които не изразяват нашите душевност и стремежи. Сложен въпрос, предвид, че имаме нужда от социалните норми.

Интелектуалците например, особено артистите, често развиват култ към нея, изглежда им някак престижна, мъченическият ореол води поклонници, кара ни да се изживяваме като различни, специални. Така че можем от чиста суета да си сглобим по някоя философска  самота. Глупостта е велик автор.

В самотата си всеки е главният герой, докато в споделянето неминуемо ще преживяваш това, че други може да се справят по-добре от теб и да приемат признанието, заради което ти си беше подал напразно носа навън.

Описвайки тези проявления, всъщност искам да кажа, че съм се старал да разглеждам самотата по всякакви начини, стараейки се да си бъда най-добрия приятел, да разбирам себе си възможно по-ясно, за да мина нататък.

Въпросът е доколко сме честни със самотата. Защото тя също така ни възнаграждава. Ако не се стремим да мамим самите себе си с фалшиви образи, играейки вечно добричкия в лошия свят, през нейния изпит ще минем успешно с пробудени нови дарби, сили, възможности, приемащи живота с широки гърди.

Даже не смея да описвам тази на стария и болния човек, на хората в беда. Защото тук вече въпросът е в хуманизма или в липсата му.

На мен самотата ми даде шанса да се докосна до безусловния аз.  Извън борбата за любов, внимание и одобрение, клоунът-самота губи своята дарба.

Когато преживяваш от своя център този въпрос става нереален, изригваш навън и това е. Така че благодаря ти, Господи, за вдъхновението!

 

Какво ти дава представа за вечност?

Не се старая да добивам представа за вечността. Увлича ме животът с неговите си собствени особености повече, отколкото с начина, по който си го представям. С въображението си мога да го обогатя, не да го заменя.

Част от моето приключение се състои в това да надраствам представите, своите и наложените, да демитифицирам своя малък свят, да преживявам непосредствено, да докосвам без вчера и утре, с пълнотата на всичкото налично днес.

Една идея на даден етап извисява, на друг – ограничава.

Животът е несравнимо повече от начина, по който го разбираме. Животът е такъв, какъвто е. Ако от него следва вечността, ще я изпитам като природа.

Достатъчно за мен е това, че когато се наслаждавам, времето не го измервам. Липсата на времево усещане е всичката ми вечност.

Престана да ме е грижа за живота отвъд, някъде нататък, за съвършените представи, за живеенето в хипотези и въображаемото по-добро утре.

Всъщност, уверен съм, че ако желаем наистина да се потопим в едно състояние на безметежна любов,  утеха, наслаждение и мир,  се оказва нужно да преодолеем своите представи – не сами по себе си, но да преборим делириума, който си доставяме с помощта на красивите фрази, за да станем красивото.

Днес например вирее една друга пандемия на позитивното мислене, или по-точно на позитивния начин за приемане на робското примирение. В действителност поклонниците на това позитивно мислене умножават гнева си, защото потискат истинските си чувства, вместо да ги разрешават, и това не е никак позитивно. Очакванията пораждат гнева в голяма степен, когато те не се оправдават, и тези хора, когато ги поразклатиш, малко да излязат от оковите на позитивната си мисловна схема, губят контрол, всичко потискано в тях изригва за секунда.

В действителност без критичното мислене не би могло да се израсне в никоя сфера.

По същия начин мечтаещите за съвършенството, ако искаш, за вечния живот, за светлината, поддържана чрез мислене,  често губят реалността, нерядко полудяват, изпадат в скрити или явни бяс,  депресии и фрустрации, в степен, умножена по вечен живот... А защо? Защото отключват мисловността на добрите намерения и бляскавите представи, без обаче да искат да разрешават честно негативните си чувства. И потискат, играят светлия авторитет и започват да кукуригат, ръмжат, вият, реват, къде скрито, къде в тесен кръг.

Ако говорим за един по-добър свят, светъл, мирен и радостен, то той се намира в днешната ни работа върху своето себеусъвършенстване.

Пътят към онова по-добро минава през фокуса ни тук, изцяло.

Мечтата ни води като звезда в нощта, но мечтателността е състояние, което обезсилва волята, една художествена летаргия. Аз мечтая в конкретното. Мечтите ми търсят къде е живия ресурс. Старая се да не се задържам при хора, бягащи от реалността в красиви представи, защото това е равносилно да станеш безпътен.

Били сме възпитавани с хилядолетия във вечното по-добро утре. Идеологии и религии са се грижили да понасяме в определена степен робското си положение в името на вечното утре, където било възнаграждението за днешните мъки – утрешното вечно блаженство. Наречи го Царство Небесно или Светло бъдеще, но все за утре.

Аз много благодаря, но вече тези оферти не ме изкушават. Разбирам, че в слабостта си всеки от нас се хваща за една идея в бъдещето и за доброто в спомените. Дано обаче това да е временно състояние и скоро, с укрепването на психиката, да можем да се върнем изцяло в днешния си ден.

Бих казал, че несъществуването е също толкова привлекателно, колкото и вечния живот – чувството, че се отпускаш напълно. За последното обаче нямаме нужда от идеи и представи, както и не бихме могли да откачим от излъганите си очаквания.

Нека приемем, че вечността е реална. Това означава, че тя не започва едва утре, намира се тук и сега, и ни се усмихва.

Просто човешкият ум измерва, той създава времето. Отвъд него  възприемаме цялостно. Но дали това е вечността или просто една надрасната илюзия? Няма значение, важното е да се развиваме нататък, и да възприемаме все по-радостно чудото.

Като латиноамериканец, южняк, аз нося генетичната склонност да си въртя филми в главата, пълни с мечтания и съвършени идеи. Приех това не за даденост, а за обусловеност, като предизвикателство.  След пубертета тази част от мен  вече си беше свършила работата. Не бих искал да проведа целия си живот като герой от латино-индийски филм, който с помощта на повече лютиво в диетата си, поддържа силна парата на любовта.

В действителност, колкото повече в изкуството си се отдалечаваме от  уравненията, пред които ни поставят днешните ни несъвършенства и  естествените ни слабости, и колкото повече ги заменяме с някакви полирани в ума ни идеални образи, толкова по-банално,  бедно, дотягащо и непотребно става то, лишено от интрига.

Ако мога да изживея вечността, значи тя е заложена в моята природа. Ако не е, не бих могъл. И в двата случая няма повод да се тревожа за нея.

Така, че онова, което идва след вечността ми се струва далеч по-интригуващо.

Или да го кажа с други думи. Колко прекрасно би било да си представяме и да мечтаем, незаразени от чужди идеи, но следвайки езика на неподправените си чувства. Щото иначе песните се повтарят до безкрай.





Кое е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?

Мен не ме бива да забравям. Помня всичко. Затова в допълнение се старая да вниквам в невидимия спектър, за да видя онези, които са ме подкрепяли, без да знам.

Няма най-голямо добро. Спасявали са ми живота и аз съм спасявал този на други. Неоценимо е.

Имал съм дълга поредица от екстремни преживявания. Не знам какво да кажа.  С думите на голямо признание всъщност бих обезценил подвига на хората, не биха били достатъчни. Жив съм, защото някой е повярвал в мен, защото някой ме е обичал, и този някой е бил повече от един.

Всички мои  истински приятели са били все силни и скромни личности, хора, ненуждаещи се от официалности, те знаят моето отношение очи в очи и не биха се чувствали добре да изтъквам добрините им, не са го сторили за някаква отплата,  не са искали да играят жертващия се, искали са да съм добре, и това че е взаимно, е наградата.

В живота дава, който няма, и ти отнема този, който има. Радостно е да срещнеш изключенията от това правило, има ги, но сякаш емпатията е повече при наранения.

Безсилен съм да опиша тези перипетии.

Затова ще добавя друго. Ангажиментът на мои приятели в крайните епизоди не омаловажава онези, другите, които са ми предложили по-маловажни неща,  в обикновеното ежедневие. За мен важното е това, че усещам благодарността си силна за малкото и голямото. Вярвам, че благодарността е сред качествата, които притежавам наистина, и сама по себе си тя е опора за даващия.

Един вид изпитвам благодарност за това, че изпитвам благодарност. Ценя и не забравям.

Следната фраза на един дзен майстор от минал век я чувствам близка, като казана от брат:

„Който дава, той трябва да благодари.“

 

Какви чувства изпитваш най-често?

Нямам чувства, които изпитвам най-често. Ако те са същите, значи не са същите. Ако  ли пък говорим за негативни чувства, то по-скоро те ме изпитват, не аз тях – аз се старая да се избавя от тях.

Чувствата са като морето. Опитай се да го повториш...  Има степени на вълнения и покой, но вълните са всичките различни. Никъде няма да срещнеш сърфист, който да сърфира по същите вълни, нали? По същия начин аз сърфирам из вълненията си, винаги нови. 

Когато говорим за самите себе си, хората представяме любимата си идея за себе си. Истината е, че другите трябва да ни оценяват. Аз мога да ти кажа, че усещам постоянно сърцето  си, но това дали то достига до някой друг е реалността на сърцето.

Чувстваме чувстващия, усещаме усещащия, експериментираме с емоционалността си в нейната пълна палитра. Въпросът е кои чувства подхранваме, какви избираме да бъдем, и какви не.

Лесно е да кажем например "Аз съм такъв", гордо позовавайки се на зодията. Това е самоизмама, сякаш звездните тела са били създадени,  за да можем да се оправдаваме с тях. Но за да светнем нашата  светлина – трябва да я изкараме отвътре, не от някое външно влияние.

Чувствата се развиват. Би било добре да се стремим към това.

Приемем ли се като даденост, приемаме една ограничена личност. Може тя да се окаже удобна, по-лесна за употреба, но за мен не е.

Аз имам вкус към неизвестното, вярвам, че мога да изживея нови усещания, опознавайки повече от себе си по този начин.

Ако съм тъжен, не мога просто да се задържа в тази точка, боря се с това. Тъжно би било просто да съм тъжен.

Ако в мене има радост, някъде тя трябва да се влее. Слънцето не свети с лъчи навътре.

Няма как да опишем вярно собствената си личност, а само условно. Тя се изразява в обмена с други и според въздействието.

Чувствам се не съвсем добре да говоря за себе си, защото в това се крие голяма самоизмама. Честният отговор е в плодовете, раждащи се от това, което чувстваме.

Неслучайно песните, родени от композитор, не са все една и съща, защото новите чувства предизвикват нови песни с нови послания.

Ако любовта беше само една песен, нямаше да се раждат следващите.

Тоест тя самата не е едно-единствено чувство за изпитване.

 

Ако можеше да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил това?

Няма някого, когото да искам да прегърна.

Това за мен е едно взаимно желание, не би могло да е само моето. Прегръдката е истинска, когато е спонтанна. Случва се, разпалена от двама, в атмосфера на взаимност. Съответно няма и такъв, дето да искам, а не бих могъл. Има прегръдка, за която благодаря. Простичко.

Май отдавна престанах да си липсвам. Изглежда, че днес прегръщам по-свободен.

В интимния живот често партньорите търсят любовта на майката и бащата, и я компенсират с някой влюбен - не по фройдовски, а поради любовта, недостигала или липсвала в детството,  и поради травмите. Неслучайно,, при този дефицит в израстването, толкова много хора се захранват с аварийното осветление на мечтателността, с нейните въображаеми сцени, рисувайки идеала си.

Вероятно на някакъв етап съм компенсирал в личните си отношения подобни недохранени чувства, несъзнателно, но май минах бързо нататък.

Човек трябва да си събере частиците. 

Едно е да прегръщаш  и да бъдеш прегръщан, здраво вкоренил се, с опора в самия себе си – поне с този стремеж, и съвсем друго – като  пиле под майчино крило, беззащитно, крайно зависимо. Все пак под майчиното крило укрепваш, докато друга прегръдка може и да те срине.

Не си липсвам, прегръдката не я търся тъжен, не мисля за това, вероятно душата ми е по-крепка от вчера. Надявам се така да бъде и занапред. Не зная за утре, но имам такова усещане и разбиране.

Предлагам ти още един мой афоризъм:

Нуждата е авторът на абсурдните двойки.

По-скоро бих се радвал, ако успея да подкрепя други,  на първо място подрастващите, за да могат да разбират причините за емоционалната зависимост.

Прегръдката не е нещо за планиране. Разбираемо е да се спасяваме понякога в нея, но би било тъжно да се задържим в това състояние, и нечестно към този, който се е отворил за нас.

Вероятно на попорасналия грижата е: "Дано прегръдката ми да дава укрепването."

 

Имаш ли вътрешен мир?

Би било  глупаво да си мисля и да говоря, че имам вътрешен мир. Струва ми се като да кажа "Буда-трепач съм! Гаранция! Нирвана отвсякъде!" Освен глупост, това би било едно твърде външно поведение за един вътрешен мир, нали?

Мога да разкажа за определени състояния. Не вярвам в капсулираната духовност, а в това, че вътрешно присъщото се проявява навън.

Било  ми е ценно да чуя от не малко хора в различни епизоди, че в мое присъствие се успокоявали. Аз самият съм го усещал, но невинаги е било така. Разплаквал съм, разсмивал съм, предизвиквал съм равнодушие, и намерение за убийство, утешавал съм и съм будил страх, както и всички тези състояния спрямо един и същи човек, в различна последователност.

Ако мира го имам – трябва да го утвърдя.

Верният белег... Разпознава се и за него се съди само по  умиротворените.

Срещал съм редица манекени на вътрешния мир в разноцветни роби. Доста ярост често се отключва в тях.

Животът е динамичен – мислим, че сме или притежаваме нещо, но картината продължава да се движи напред, докато „нещото“ е просто стоп-кадър, фиксиран в мислите.

Предвид, че вътрешният мир е духовно качество, приемам себеизтъкването на духовния ръст като белег за неговата липса,  и като израз на неувереност, самовнушения, нарцисизъм и искрена глупост. Във Фейсбук  всеки ден срещам хора, изтъкващи великите си духовни разбирания и постижения, следвани от любителите на пародията. Де да имаше повече мир в хората, и така по целия свят, докато това изтъкване е свързано с неудовлетвореността, с нейните амбиции, които са точно противоположното на усещането за мир в себе си.

Доказваме се в живота, не в думите за него. По-скоро за някой, който ми признава, че е идиот, бих приел, че е постигнал известна дълбочина, отколкото  за този, който изтъква, че е постигнал вътрешния си мир.

Действителният отговор е в самото усещане за мир.

 

Какво е щастието за теб?

Щастието е, когато не ти пука за отговора.

 

Как си представяш един съвършен ден?...

Един съвършен ден е, когато не делиш дните на съвършени и несъвършени – потапяш се смело, усещайки сила и увереност да  посрещнеш деня всякакъв.

 

Какъв съвет би дал на едно дете?

Всяко дете преживява различно. Ако то ми довери какво, ще знам по-добре какво да го посъветвам.

В съвсем простичък план – да си защитава личното пространство. Възрастните често нахлуват в него, сякаш е тяхното собствено. На никого обаче не бива да позволяваш да те целува, прегръща, да те пипа по главата, да ти щипе бузите и да ти забие лицето си на 2 сантиметра от твоето, ако ти не искаш това. Всеки се ражда своята  собствена личност и тя трябва да бъде уважавана. Не позволявай на никого да се заблуждава, че те притежава и разполага с теб, с времето, пространството и чувствата ти.

Някои деца в общуването се отварят бавно, постепенно, други по-бързо. Възрастните трябва да се съобразяват с ритъма на всяко едно, преборвайки манията да ги сравняват едни с други. Всъщност те се държат като недорасли в присъствието на деца, уж с добро намерение, но добро е, когато уважаваш личността на другия, на всяка възраст. 

Бих се старал да го науча къде и как да открие оня себе си, в когото да се вслушва най-внимателно.

Бих могъл да напиша дебела и тежка книга със съвети за деца. Скоро обмислях да го направя. Още една мечта и още една надежда да се справя с времето, предвид останалите ми намерения.

 

Има ли въпрос (или пък отговор), от който се боиш?...

Няма въпрос, който да ме притеснява. Понякога има въпроси, неправилни, с неточни акценти. Просто бих си задал въпроса възможно по-ясно, ако се налага сам да го коригирам. Някои са строго лични. Това не означава, че се боя от тях. Например гардероба ми стои в спалнята, не на ъгъла на улицата. Отговора за избора на дреха не го подлагам на референдум. Така и за изборите, засягащи моите отношения, си гласувам сам.


Какво може да те разплаче?

Каквото може да ме разсмее, може да ме разплаче. Понякога в реалността съм по-хладнокръвен, но си го изкарвам на музиката и филмите. На филм най-много плаках при смъртта на героя на Джош Хартнет във филма "Пърл Харбър". Ако беше умрял главния герой, нямаше да го преживея чак така, докато заради Джош не бях на себе си цяла седмица.

Гледал съм как избиват делфини край бреговете на Япония. Не мога да гледам повече от секунди, не издържам. Сега имаме войни по целия свят. Старая се да не се въвличам прекалено емоционално, защото това на никого не помага, но е страшно и сякаш плача без глас и сълзи при вида на невинните жертви.

Понякога творя в сълзи. Не толкова от емоцията, колкото от усещането за сила. Тя има нужда от повече изходи, за да излезе от мен в такива моменти.

За щастие напоследък тъгувам рядко.

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Няма нещо, което да не може да ме накара да се усмихна. И добре, че мога да се усмихвам без принуда. Не обичам да позирам за снимки преднамерено усмихнат, затова в социалните мрежи не изглеждам весел. На живо обаче ми се пее винаги, от сутринта. Старая се да поизчакам, защото иначе няма да свърша нищо.

Че слънцето свети е напълно достатъчно. Дано само няма тежки преживявания, да има здраве и да е спокойна съвестта. Оттам нататък усмивката не се нуждае от абсолютно нищо и всяка добавена в срещите и случките, е бонус към онази волната, непредизвиканата.

Мисля, че ако не се стараем да изглеждаме винаги щастливи за поддържането на имиджа на успешния, а минаваме естествено през полетата на изживяването, усмивката ще възкръсва лесно.


Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Повечето парченца за добавяне са от сферата на социалния живот, на новите контакти, изяви и възможности за реализация, не толкова на неща вътре в мен. Аз не задържам отношенията на навика, затова ми се налага да посрещам живота с по-динамични сетива, които душат, гледат и слухтят за новите интриги и възможности. По-скоро бих казал, че от време на време отделям някои парченца, за да добавя нови.

Само едната страна на живота е рационална и само за нея се намират парченца за добавяне. В другата страна са отдадеността, дързостта да се разтвориш, дивият и изтънченият усет, няма сметки, няма определеност, няма завършена форма, няма рамка.

Изглежда, че ирационалната страна ме вълнува далеч повече. Но пък се надявам да организирам добре обективния път, макар с малко досада. Творческият път не е линеен, понякога скачаш от коловоз в коловоз, спираш без посока и откриваш изхода в последната минута. Иначе произведението трябва да добие форма, която върви нанякъде. Понякога намирам повече от  своята картина, когато не ми пука за парченцата.

В живота има неща за добавяне, както и за изхвърляне, а има и други, които трябва сами да дойдат и да се подредят от само себе си. Например, когато споделяме своите дела, идеи или произведения, от само себе си се появяват хората, резониращи с нашите мисли, вълнения или стил.

В миналото, несъзнателно се чувствах по-обвързан с образа, който моите приятели искаха да играя според тяхната нужда да си доставят дадено вълнение, да речем  да вляза в ролята на наивния индианец, който не разбира света, понеже е толкова извисен, че не знае копчетата в асансьора за какво са.

И макар този образ да носи изгоди, аз изпитвах потребността да обичам себе си повече, отколкото да бъда харесван според очакванията, проектирани в мен. Затова можех да напусна жанра по всяко време, за да живея с утехата на едно неопределимо същество.

Имам общо с миналото на предците си, естествено, но и много други неща, нямащи нищо общо с него. Бягащи от скуката, хората изпитват нуждата някой да играе, например, модела на сантименталната духовност, който да диша безкрайността по цял ден с дълбоки въздишки, чужд на света.

Истината е, че мнозина се изкушават да играят очаквания идеален образ,  носи изгоди, но аз усещах, че имам да раста и опозная себе си.

Това бяха чуждите парченца в пъзела. Същественото парченце, което някога ми липсваше е това да престана да добавям каквото и да е, да се стремя към естествения ход на живота, да разбирам самия себе си без посредници, да не страдам от потребността да се превръщам в адвоката на собствения си печален образ. Искам да преживявам естествено.

Намерих много хумор, лекота и усещане за възторг от каквото и да е, откакто радостта вътре си изгуби посредниците.

Сега споделям обикновените нещица с несравнимо по-вярно и силно усещане за свобода.

Остават просто делничните предизвикателства, като например да си събера парички за автомобилче, и подобни други неща, наложени от живота извън града.

Бих се радвал оттук нататък да сглобявам повече общи, споделени пъзели.

 

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Ценя способността да ценя и същата тази способност сред хората.

Животът протича линейно, но аз го възприемам някак в неговата цялост. Затова не мога да оценя един детайл, но да го оценя според мястото му в цялото.

Ако ме попиташ какво ценя в един стар часовник, и това се окажат стрелките – те няма да задвижат механизма. Цялото на часовника прави часовника да работи. Така че когато, например, се радвам на един аспект на живота, да кажем спорта, изкуството или интимността, то един балансиращ механизъм в мен несъзнателно следи за останалите компоненти в този живот.

Принудата, свързана с материалното не ми позволява да балансирам напълно своето тик-такане по света. Но за мен на практика всяко нещо е най-важното, защото е важен фокусът, съсредоточаването във всеки миг.

Не мога да благодаря еднакво във всеки един ден или просто да генерализирам, че съм благодарен за приятелството, любовта, подкрепата, сполуката и добрите жестове. Понякога човек трябва да гледа малко разсеяно на благата, избягвайки да преиграва своите доброта и светъл образ, защото това е грозно.

Имам да подобрявам себе си, надявам се да бъда по-полезен за други същества. Вярвам, че бих могъл и искам.

За мен не е достатъчно да се консервирам в една личност и да си я разхождам из великите размисли за нея. Искам да усещам живота, не да мисля за него. Мисълта е инструмент, с който го описваме, набелязваме стъпките, обявяваме решенията си, стилизираме. Но свободата е в това, че няма нищо определимо, а само „работно заглавие“, което да ни улесни да се придвижваме по земята.

 

Ако искаш да добавиш нещо, напиши го сега…

Пиша с известно неудобство, просто защото съм наясно със самоизмамите, които всеки човек си тъче, когато говори за себе си, удобни и терапевтични.

Почти всеки се стреми все към главната роля, желаейки да изтъкне своята уникалност. В резултат се ражда усмъртителната баналност. Ако в нещо си специален, докажи го с делата си, аз бих го приветствал. Човек да разказва за своите изяви, за начина, по който върви напред и се изразява – чудесно! Но да говориш за своята личност, каква била, да изживява в разни идеи за собствената особа,  сам да се определя като да кажем добър, положителен, светъл, тоест постоянно да си мастурбира ума, това е  болест на ума, резултат на голяма неувереност и потиснатост, безкрайно отегчително едно и също, и е начинът да поставяш другите под себе си.

В България прекалено много интелектуалци днес страдат от месиански синдром, докато други заминават навън, за да съхранят достойнството си. Това, което поднасят в медиите е жалко. На мен ми е тежко да слушам непотърсени проповеди от стотиците откриватели на топлата вода. Във всяка медия някой пророк сочи пътя, говори баналности, а сякаш е нещо, казано за първи път, вярва си. Проблемът е, че такива не дават решения и резултатът е безкрайната посредственост.

Затова не ми е удобно да пиша, надявам се, че няма да прихвана тази лудост. Старая  се да имам самонаблюдение и дисциплина, и гледам на егото си с много хумор. Тук, наблизо, живее един дядо, който свети. След време на познанство с него си потвърдих впечатленията за неговите светли качества. Той никога не говори за любов, светлина и прочие, просто ги дава. А неговият мед е най-хубавият, и всичко друго, с което се захване – прави го с радост и без досадните самооценки. Здрав човек, критерий за мен.

Лао Дзъ е казал:

"Който проповядва, няма знанието. Който има знанието, не проповядва."

Надявам се, че успях да се изкажа достатъчно искрено и честно.

Хората сме крехки. С огромни сили, вътре в нас, си оставаме раними.

В словото има неизразима сила, но то страда  от голяма демагогия навред. Така че става дума за слово, толкова уверено, че да нехаеш за популярността и суетата си. Тогава явно то става силно.

Човекът е стойностен, когато е обърнат към останалите. Прекалената  ориентация към собствената личност говори за бедност, слабост и тясна душица.

В последните години можах да видя и да приемам радостно как някои хора правят по-добре нещата си от мен, понякога с по-добре изразени разбирания и посока, включително тийнейджъри. И наистина това ме радва, вътре в мен, това е и способността да се стремя към реална оценка.

Надявам се повече хора да споделяме по-качествено. И големите неща, за които говорим, скоро да донесат повече мир и благополучие навсякъде.


15 януари 2024 г.

 

https://www.etsy.com/shop/TinoValentinoDesign

https://www.amazon.com/s?k=valentino+morel+coloring+book&crid=22BN24WPYFY9T




Тази музика, изпълнена от Валентино, е споделена в неговия YouTube-канал, като той самият уточнява, че не са професионални записи, а по-скоро демо-версии.