Един от нас споделя... : 2025

петък, 9 май 2025 г.

Румяна Иванова споделя...

снимка - личен архив

Здравейте!

Казвам се Румяна Иванова, но за приятелите ми съм просто Румс.

По образование и професия съм биолог и психолог, но се определям като екзистенциален хуманист по дух.

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Хубави моменти имам почти всеки ден. Понякога, колкото и да са кратки, те съществуват. За мен хубав момент е сутрешното кафе в тишина, гледката през прозореца, сърдечния поздрав от близък човек, моментите с хубава музика, филм, книга, добре свършената работа и т.н.

Относно периодите в живота ми е по-трудно да определя. Знам със сигурност, че съм имала и по-радостни периоди от настоящия.

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Достатъчно трудни неща съм преживяла и още „допреживявам“, но не желая да навлизам в подробности.

В какво вярваш?

Вярвам в потенциала на човека, на природата, на живота.

Вярваш ли в хората?

А, дали вярвам на хората?! Не на всички. Опитът ме е научил, че не всеки заслужава доверие. Подхождам с отворено съзнание към всеки, но в процеса на общуване и споделяне, независимо за какъв контакт става дума, се вижда дали се доизгражда или не това доверие и вяра. Взаимно е. Имам, разбира се, няколко много близки човека и приятели, на които вярвам безрезервно.

А в себе си?

Вярвам в себе си на „приливи” и „отливи“, ако мога така да го нарека. Знам обаче, че по време на „отлива“ се подготвям за следващия „прилив“.

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

През годините съм мечтала за много неща. Хубавото е, че най-важните и смислените от тях съм осъществила. В настоящия момент мечтая за по-голямо умиротворение със себе си и света. Почти съм го постигнала. Също така ми се иска да имам по-голяма енергия и смелост, за да осъществя следващата мечта.

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Предполагам, че за маловажните неща все не ни остава време. Но щом са важни е добре да намираме време. Иначе излиза малко безсмислено. Хем ти е важно, хем нямаш време. Явно не ти е толкова важно.

Съжаляваш ли за нещо в миналото?

Не съжалявам много за нещата от миналото. Или поне се опитвам. Дали ще съжалявам за нещо или не – няма да промени миналото. Личността и опитът ми са били такива, тогава. С тях съм взела навремето решение или съм попаднала в ситуация. Сега най-вероятно не бих постъпила по същия начин, но сега съм и друга. С малко повече житейски опит.

Важна ли е прошката в твоя живот?

Разбирането ми за прошката е, че тя е важна и има смисъл, само ако е осъзната и искрена. Даването на прошка на друг или дори на себе си не е еднократен акт. Това е по-скоро процес, в който малко като в танц имаме две напред и едно назад. Докато не се изтанцува напълно. Прощавам най-вече, защото това ми дава освободеност и спокойствие. Но, помислете какво спокойствие ще даде и на отсрещната страна, ако осъзнаването и разкаянието са искрени и изстрадани. Всъщност прошката е любов.

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Живяла съм с поглед в бъдещето. Живяла съм с и глава, обърната към миналото. Но като че ли сега много живея в настоящия момент. Така или иначе мисълта на човек бяга непрекъснато, ту напред, ту назад. Не можем да го избегнем. Но наистина е по-важно да живеем осъзнато този живот в настоящето.

Харесваш ли нашето време?

Не особено. Твърде много излишни неща има. Мисля, че голяма част от мислещите и усещащите хора имат някакво неясно и леко мрачно предчувствие за бъдещето. Надявам се да грешим.

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Най-много държа на пътуването към себе си. То е най-вълнуващото и трудното. Както и пътуването към другия.

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...

Обичам Живота. С цялото му противоречие, цялата му болка, радост и красота, които носят смисъл.

С три думи – любов, труд, любознателност.

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Всяка истинска гледка може да е красива. Зависи с какви очи я гледаш.

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Всъщност най-добре, като „у дома“, се чувствам в нас, където мога да бъда сама със своя свят или пък когато съм с много близки на сърцето ми хора. Чувствам се „у дома“ и в родния си дом, където се чувствам чакана, обичана и приета.

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Когато ми е най-трудно, първо си давам право да „потъна дълбоко“, да преживея болката или трудността. В такива моменти имам нужда само от себе си и от музиката, която обичам. Едва след това, по естествен начин, си проправят път любовта към близките и вярата, че всичко е процес, пътуване през живота.

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Най-голяма подкрепа са оказвали родителите ми, които винаги са ми давали свобода и са били търпеливи, неосъждащи и подкрепящи свидетели на всичките ми метаморфози през годините. Сили ми дава и дъщеря ми, която е много умна, осъзната и свободомислеща. Гордея се с нея. Подкрепяли са ме и приятелте ми, когато съм имала нужда от тях.

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Винаги има какво да се променя и усъвършенства във всеки човек. Аз не съм изключение.

Намерила ли си призванието си?

Мисля, че да. Правя това, в което вярвам, което харесвам и което има смисъл за мен.

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Страхът от смъртта е основен екзистенциален страх на всеки. Лично аз бих искала да съм достатъчно дълго пълноценен участник в живота. Както в своя, така и в този на хората, които обичам. Поне от разстояние.

Но не вярвам в живота след смъртта. Има една случка, която може да послужи за илюстрация на моята гледна точка. Тя е следната: веднъж някакви хора, от някаква секта най-вероятно, видели баща ми близо да дома ни и го попитали дали вярва в живота след смъртта. А той отговорил – „Не знам. Никой не се е върнал да каже“. Но от друга страна съществува един постулат в науката, истинската търсещата наука, който гласи, че „липсата на доказателство не е доказателство за отсъствие“. Така че този въпрос стои отворен за мен.

Така или иначе продължаваме да живеем в спомените на другите с любовта и приноса си приживе.

А какво те кара да се чувстваш жива?

Чуваствам се жива заради любовта, приятелството, красотата, изкуството, общуването, любопитството и още много неща, дребни на вид, но всъщност не са.

Какво е за теб самотата?

Самотата за мен означава много. Дава ми възможност да пътувам из себе си, след което да посрещна с отворени обятия другите и света. Аз съм доста интровертен човек и мога да оцелея само ако прекарвам известно време сама. Шумотевицата, празните приказки, тълпата ме изтощават.

Какво ти дава представа за вечност?

Представа за вечност ми дава Космосът, природата, науката, изкуството във всичките му измерения, любовта на хората.

Какви чувства изпитваш най-често?

Изпитвам всички чувства, присъщи на човека. Нищо човешко не ми е чуждо. Въпреки меланхолията, която не ми е непозната, имам жестоко чувство за хумор. Често точно то ми помага.

Ако можеше да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил това?

Баща ми.

Имаш ли вътрешен мир?

Мога да го опрделя така – живея във вътрешен мир със себе си, който понякога става нестабилен. Но за кратко.

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Любов, приятелство, смисъл, красота, доброта, труд.

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Бих дала съвет на всеки един да бъде себе си, да следва сърцето си, да стои на страната на истината и доброто, да не престава да бъде любознателен.

Има ли въпрос (или пък отговор), от който се боиш?...

Предполагам. И това, че ме е страх няма да ми помогне, ако истината е необходимо да бъде казана.

Какво може да те разплаче?

Всичко може да ме разплаче – стих, музика, картина, спомен, стига да отразява истинските, човешките неща от живота.

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Пак същите неща. Плюс някое изключително находчиво меме.

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Ще допълвам, подреждам и преподреждам пъзела, докато мога.

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Най-много ценя и съм благодарана на хората, които са до мен, както в хубавото и забавното, така и в тъжното и трудното. Даже и да са на стотици километри от мен.

Страница във Фейсбук

понеделник, 5 май 2025 г.

Филип Георгиев споделя...

снимка - личен архив на Филип

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

През 2007 г. се чувствах най-щастлив. По това време бях 17-18 годишен. Тогава се запознах с много нови и приятни хора. Играехме баскетбол по цял ден (беше лятна ваканция), срещнах много приятели, смених няколко гаджета, изкарах шофьорска книжка, започнах да свиря на китара. Общо взето е това. Живот-мечта.

А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?

Най-трудното нещо, което преживявам и досега е един период от живота ми, започнал на 19 години и все още неприключил. На 19 отключих нервен стомах и повръщах по няколко пъти на ден, общо взето след всяко хранене. Следваха лечения, болници – все безуспешно. В последно време претърпях 3 операции. В последната операция удължиха хранопровода ми с 4,1см., посредством титаний. След всяка операция трябваше да лежа по една седмица в реанимацията, обездвижен, забравих да ходя. Трябваше на ново да се уча да вървя и да се радвам, че успявам малко по малко, все едно съм дете. След всички издевателства върху организма ми отключих паническо разстройство. Сега приемам медикаменти и се надявам животът, подобно на палачинка, да се обърне най-накрая в моя полза.

В какво вярваш?

Вярвам в Бог, надрелигиозен съм. Бог е един , не се дели, както дървото е едно и най-крайното листо също е част от дървото. Вярвам в семейството и приятелката ми. Вярвам, че ЦСКА СОФИЯ ще бъде шампион през следващия футболен сезон. Вярвам в себе си – забравих да спомена.

Вярваш ли в хората?

Преди години надценявах повечето хора, животът ме научи, че е по-удачно и по-близко до реалността, когато ги подценя. Досега почти не съм бил изненадан, след като съм подценил някого. Просто в голям процент хората са еднакви, еднакво безразлични към всичко, което не касае пряко его-любовта им, макар да дават вид, че не е така.

А в себе си?

Вярвам в себе си. През този живот сбъднах почти всичките си мечти. Останалите предстои да сбъдна. Разочарован съм, че когато сбъдна мечта, не ставам по-щастлив. Идеята, мисъл-формата за мечтата носи повече допамин, отколкото реализирането ѝ. Когато знаеш това, започваш да проточваш мечтите във времето. Мисля, че ме разбрахте.

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая да бъда здрав и пълноценен човек в собствените си представи. Всъщност всяка мечта може да стане реалност, стига човек да пожелае да я осъществи. Например мечтая за куче, но виждам прекалено много пречки, за да си го позволя. Но, ако реша, още утре мога да го имам. Това е алегория за почти всичко в живота ми.

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Разполагам с твърде много свободно време, тъй като през последните 2-3 години не работя, тъй като все съм по болници, където режат кожата и органите ми и после ги зашиват. В момента имам време за всичко. Винаги съм имал време за всичко. Желанието е определящо.

Съжаляваш ли за нещо в миналото?

Донякъде съжалявам, че животът ми се стече по гореспоменатия начин, тъй като може би пропуснах много възможности в него. Но всяко нещо има поне две страни. Втората страна на живота ми се състои в това, че превръщам мъките, главоболията, общото страдание в изкуство – в музика, в поезия, в литература, и най-вече – в самоирония. Така че, положението вместо да се влошава, остава критично.

Важна ли е прошката в твоя живот?

Прошката е вътрешен процес на личната еволюция на всеки. Така мисля и частично съм я постигнал.

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Може би поравно и в трите. В момента съм в настоящето, тъй като имам за задача да заздравея, но един поет винаги черпи от изминалото, за да го пренесе в настоящето по свой драматичен начин, от който няма изход. Точно така е.

Харесваш ли нашето време?

Не. Времето е свързано с обществото, с хората. Какви са те днес? Доста мрачен е отговорът. Безотговорни, безразлични, повърхностни. А тези хора създават кино – изкуствено, музика – повърхностна, лирика – нарочна, а не естествена. Изобщо – разочарован съм. Искам да взривя всички хора, без планетата, но това ще ме отведе в ада, ха-ха.

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Обичам вътрешните пътувания. Мога да бъда, където поискам, чрез духа си. В миналото, в бъдещето, в различното минало, в ясно бъдеще и т.н. Пътувам и в сънищата, затворя ли очи, за да заспя, приемам, че просто слагам колана си и тръгвам нанякъде, където и да е. Винаги съм в очакване, преди да заспя.

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...

Обичам го много.

Обичам го, защото не познавам друга форма на съществуване. А по-скоро съм забравил другите форми, вследствие на прераждането. Убеден съм в прераждането тоест.

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Гледката как любимият ми футболен отбор отбелязва победен гол;

гледката на свенлива съблечена жена;

гледката на красиво животно;

гледката на буйна, красива растителност.

Тези гледки предпочитам.

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Точно у дома се чувствам прекрасно. На сигурно място съм, където няма изненади, не обичам изненадите. Привързан съм към дома ми, макар че дотук живях на три различни места и винаги е трябвало известно време за адаптация.

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Основата, която Бог е дал да нося в себе си. Самият Бог, мисълта, че е безгрешен и вместо лошата ситуация да ме покоси, аз я ограбвам. Извличам най-доброто от нея. Понякога най-доброто е отчайващата истина, която човек трудно преглъща.

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Бог, родителите ми, приятелите ми, приятелката ми.

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Искам да бъда здрав, за да мога да достигна до всичко, към което съм се устремил. Нищо друго не бих променил. Харесва ми да съм един на десет хиляди в различни класации. И често съм точно такъв, но невинаги в добър смисъл.

Намерил ли си призванието си?

Призванието ми е да съм болезнено откровен. И да вербувам хората около себе си да следват моя пример. Когато успея, се чувствам прекрасно. Да бъда откровен в поезията си, в музиката, в погледа си, в общуването. Последното е най-трудно, тъй като в днешно време се счита за обида, ако изразиш честното си мнение пред някого, ако кажеш обективната истина пред него, но аз точно това правя. Затова нямам много приятели.

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Страхувам се от агонията, съпътстваща смъртта. От самата смърт не. Но се страхувам да се разделя с близките си, с които съм свикнал да живея и да споделям живота си.

А какво те кара да се чувстваш жив?

Чувствам се жив, когато създам нещо с ума или с ръцете си.

Какво е за теб самотата?

Самота е, когато няма с кого да споделиш своите интереси и най-съкровени чувства. Тоест самота е, когато отсреща няма реална обратна връзка. Аз не съм самотен.

Какво ти дава представа за вечност?

Сънят.

Кое е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?

Никога не бих забравил добрините на родителите и приятелката ми. Първите плащаха за всичко, което касае здравето ми и така можех да минавам през трудностите по-спокоен. А приятелката ми се грижи за мен по-добре от повечето майки за децата си.

Какви чувства изпитваш най-често?

Тъга, непрежалимост, мрачно вдъхновение и наслада, че съм жив.

Ако можеше да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил това?

Искам да прегърна куче Корги, а никога не съм погалвал дори такова куче. Искам да се въргалям с Корги в пръстта и да си играя с него по неговия начин.

Имаш ли вътрешен мир?

Не. Имам нескончаеми вътрешни издирвания. Все нещо ровя, все искам повече да знам, да контролирам. Общо взето егото ми ме води на каишка.

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Ден, в който да нямам симптоми на някоя от болестите ми.

Какъв съвет би дал, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Бих посъветвал хората да бъдат честни със себе си и пред другите. Това би довело до по-дълъг и пълноценен живот. Това би предотвратило психическите слабости у хората, като същевременно би ги направило много по-принципни, отколкото лицемерни.

Има ли въпрос(или пък отговор), от който се боиш?...

Има.

Какво може да те разплаче?

Загуба на близък. Но обичайно плача единствено от вдъхновение, от удоволствието от вдъхновението. Плача на песни, на поезия, плача, когато някой е искрен до смърт и по красив, своеобразен начин.

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Гъделичкането, както и чувството за хумор в мен и в другите. Чувството за хумор следва да се използва, то е единственото, което отличава истинският човек от прикрития.

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Моят пъзел никога няма да се подреди, както трябва, тъй като постоянно разменям парчетата му. Слагам ги където трябва, после ги слагам на неправилно място, и така до безкрай.

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Благодарен съм, че след всичко, което преживях съм жив, мислещ и творящ човек. Благодарен съм за всеки талант, който притежавам, както и за хората, от които съм заобиколен. Благодарен съм, че съм се родил мъж, защото така не си губя времето в гримиране или нанасяне на лосиони и кремове един след друг.

Ако има нещо, за което не те попитах, а би искал да споделиш с другите – напиши го също!…

Отговарях спонтанно и неумишлено. Надявам се да оцениш това. Това е първото интервю, което давам. Беше ми приятно.

Пожелавам ти не щастие, а истина, тъй като щастието често води до пороци.

понеделник, 17 март 2025 г.

Мартин Ралчевски споделя... отново.

Изображенията са от Интернет и от личния архив на Мартин Ралчевски

Колко време мина от написването на романа ти "Не затваряй очи" до тази зима, когато той видя бял свят като прекрасен филм?

От написването на романа, или по-точно казано, от неговото издаване до случването на филма изминаха две години и половина. Романът беше издаден през юли 2022 г., а филмът тръгна по кината в началото на февруари 2025 г., което определено е доста кратък период и което за мен си беше Божие чудо!

Кои филми и творци послужиха за твое вдъхновение и запалиха искрата, така да се каже, за да се роди този наш първи, български, православен филм? (За тази творба те поздравявам сърдечно, както и целия екип!)

Харесвам почти всички игрални филми на православна тематика, които всички православни народи създават от години. Но, за да съм още по-конкретен това най-вече бяха руските „Остров“ и „Цар“, с режисьор Павел Лунгин; и с главен актьор и на двата филма Пьотър Мамонов, който вече не е между живите, Бог да го прости.

Някой повлия ли ти, за да учиш богословие, за да тръгнеш по този път – на човека към Бога, или ти от само себе си тръгна?

Имах кратко влияние от един човек, който се казваше Георги и който тогава беше на 22 г., а аз бях на 16 г. Това се случи през зимата на 1990 г. Той ме убеди да отидем заедно няколко пъти на отворена протестантска служба в една голяма Софийска зала. И после, само месец по-късно, съвсем неочаквано за мен, той изведнъж каза, че е разбрал и е убеден, че тези хора (протестантите) не пребъдват в правдата, но че истината е само и единствено в Православната църква. Нямах идея защо беше сменил така бързо мнението си, но последвах съвета му да отида в Софийската Света Митрополия, за да си закупя Библия. Може би трябва да припомня, че това се случваше едва няколко месеца след падането на комунистическото управление в страната и тогава нямаше никъде Библии за продажба. Аз отидох в Митрополията. И там попаднах на епископ Натанаил, който тогава нямаше 40 години. Мислих си, че само ще кажа, че съм вярващ, ще поискам да получа Библия, той ще одобри и с това ще приключи всичко. Но не стана точно така. Той се оказа вежлив и внимателен, подари ми икона на Христос и ми отдели повече от половин час, за да поговори с мен, въпреки че отвън имаше доста хора, които чакаха. Казано накратко – в онзи момент почувствах, че в тази сграда и сред тези хора има нещо, което го нямаше в залата при протестантите. Там сякаш витаеше нещо във въздуха, което невидимо докосваше душата ми и ме успокояваше много дълбоко. Тогава не знаех, че това чувство идва от Бога и си има определена дума, която е благодат.

Предполагам, че ти е трудно да съчетаваш грижите за семейството и работата си, но те подкрепят, нали? Чувстваш ли тяхната радост, у дома, за появата на този филм, за успеха на този твой роман и сценарий?

Да, не е никак лесно. Така е, те ме подкрепят. Но и задълженията са си задължения. И ако искам да пиша, за съжаление, се налага да го правя предимно нощем. Радват се разбира се и, честно казано, сякаш още не могат да повярват, че след толкова много години преследване на тази моя голяма мечта – тя вече е факт. Сега във въздуха вкъщи витае едно такова чувство – ами сега накъде? Емоционално съм изцеден и нямам сили дори да помисля да започна нова книга. Сега това е период на духовна радост и някакъв вид безтегловност.

Разплаквал ли си, гледайки филма, готов вече, или пък по време на процеса на създаването му?

Да, и то неведнъж. Имаше периоди, в които още доста преди да излезе на екран си пусках някоя от работните версии и, признавам си, че си поплаквах, но най-вече от благодарност, че Бог помогна този филм да стане факт. Преди това същото се случваше и когато бях на снимачната площадка. Там много често пък ме спохождаха мисли, че това, което се случва е чудо и вътрешно се молих всичко със снимачния процес да върви леко и спокойно. Защото ме обземаше тревожност, че може нещо да се обърка и филмът да не бъде завършен.

А какви чувства изпитваш най-вече сега, през март 2025-та година, на 51-годишна възраст?

Сега, все още, се вълнувам твърде много около случването на филма и ежедневно благодаря на Бог, че помогна. Радват ме и многото международни награди, които филмът получи. А това е особено важно и доказва стойността му, защото тези, които правят едни от най-добрите филми в света – американците и англичаните – го оцениха наистина подобаващо. Радва ме също, че има съвсем малко критика, която идва от България. Защото, както вече стана ясно, тя не е градивна, но е основана предимно на дребни чувства.

Разкажи ни накратко, моля те, за продължението на романа "Не затваряй очи", за това дали вече има интерес за неговото пресъздаване като филм също?

Продължението се казва „Последно обещание“ и то е вече готово. Сценарият е завършен, преминал е през драматургична редакция и чака своето време. Негово Светейшество патриарх Даниил беше запознат в детайли с цялата история и даде своето благословение и молитвена подкрепа някой ден той да се случи. По-късно такова благословение беше получено и от Светия Синод. Както е известно обаче киното е сложен и скъп процес, и аз много се надявам това голямо начинание да не пропадне, но въпреки всичко, рано или късно, да се случи. Поради това искам да използвам възможността и да помоля всеки, който желае да се моли Богу за Неговата помощ някой ден и този филм да се случи. Силата на молитвата е голяма. И ако много добри хора редовно се молят за този филм – то той също, някой ден, ще се случи.

Какъв съвет би дал на хората, тръгнали по подобен на твоя Път – на творците или свещенослужителите, които от сърце и Душа желаят да принесат и те нещо от себе си в полза на Общия живот и на Бога, на обръщането на повече хора към Духовното и преодоляване на човешките страхове и грешки, в името на по-свят и пълноценен живот?

По-принцип се въздържам да давам съвети, но понеже въпросът е конкретен бих отговорил така – нека вършат нужното, без да насилват нещата и да предизвикват обстоятелствата, но настойчиво да се молят. Ако го правят ежедневно – молитвата им ще бъде чута.

Какво мислиш за днешния свят, за днешното време? Разтревожен ли си?

Да, безспорно. От една страна почти навсякъде имаме безумната натрапвана ЛГБТ-пропаганда, която е същинско зло; и в обществен и в екзистенциален смисъл. От друга страна имаме неспирната инвазия на милиони мюсюлмани в Европа, идващи от Азия и Африка, които, както многократно се видя, съвсем не са дружелюбни, но напротив. Също така имаме и големите локални войни около нас. И, разбира се, най-големия ни национален проблем – стремглавото намаляване на нашия народ. Всички тези аномалии е естествено да водят всеки до неспокойство, тревожност и страх. Но ако човек има навик да се моли на Бога, Той винаги ще го утеши и успокои.

Коя молитва си казваш най-често (ако не е твърде лично)?

Почти всички мои молитви всъщност са публични. Те са в книгите ми. Макар и героите до голяма степен да са измислени, те все пак говорят и се молят често и с моите думи.

За какво чувстваш най-голяма благодарност в живота си дотук?

В духовен план – за това, че имам правилна отправна точка във вярата – православното християнство. В личен и семеен план – че имам три добри, здрави и възпитани деца, както и отговорна и добра съпруга. Че Бог ни помага на всички и ни пази, както и че е снизходителен към мен и ме търпи, а не ме наказва заради греховете ми. А също така и за това, че Той сбъдна една от моите най-голени мечти в живота – България да има пълнометражен игрален филм на православна тематика. Слава Богу за всичко.