Мартин Ралчевски споделя... отново.

 Изображенията са от Интернет и от личния архив на Мартин Ралчевски

Колко време мина от написването на романа ти "Не затваряй очи" до тази зима, когато той видя бял свят като прекрасен филм?

От написването на романа, или по-точно казано, от неговото издаване до случването на филма изминаха две години и половина. Романът беше издаден през юли 2022 г., а филмът тръгна по кината в началото на февруари 2025 г., което определено е доста кратък период и което за мен си беше Божие чудо! 

 

Кои филми и творци послужиха за твое вдъхновение и запалиха искрата, така да се каже, за да се роди този наш първи, български, православен филм? (За тази творба те поздравявам сърдечно, както и целия екип!)

Харесвам почти всички игрални филми на православна тематика, които всички православни народи създават от години. Но, за да съм още по-конкретен това най-вече бяха руските „Остров“ и „Цар“, с режисьор Павел Лунгин; и с главен актьор и на двата филма Пьотър Мамонов, който вече не е между живите, Бог да го прости. 

 

Някой повлия ли ти, за да учиш богословие, за да тръгнеш по този път – на човека към Бога, или ти от само себе си тръгна?

Имах кратко влияние от един човек, който се казваше Георги и който тогава беше на 22 г., а аз бях на 16 г. Това се случи през зимата на 1990 г. Той ме убеди да отидем заедно няколко пъти на отворена протестантска служба в една голяма Софийска зала. И после, само месец по-късно, съвсем неочаквано за мен, той изведнъж каза, че е разбрал и е убеден, че тези хора (протестантите) не пребъдват в правдата, но че истината е само и единствено в Православната църква. Нямах идея защо беше сменил така бързо мнението си, но последвах съвета му да отида в Софийската Света Митрополия, за да си закупя Библия. Може би трябва да припомня, че това се случваше едва няколко месеца след падането на комунистическото управление в страната и тогава нямаше никъде Библии за продажба. Аз отидох в Митрополията. И там попаднах на епископ Натанаил, който тогава нямаше 40 години. Мислих си, че само ще кажа, че съм вярващ, ще поискам да получа Библия, той ще одобри и с това ще приключи всичко. Но не стана точно така. Той се оказа вежлив и внимателен, подари ми икона на Христос и ми отдели повече от половин час, за да поговори с мен, въпреки че отвън имаше доста хора, които чакаха. Казано накратко – в онзи момент почувствах, че в тази сграда и сред тези хора има нещо, което го нямаше в залата при протестантите. Там сякаш витаеше нещо във въздуха, което невидимо докосваше душата ми и ме успокояваше много дълбоко. Тогава не знаех, че това чувство идва от Бога и си има определена дума, която е благодат. 

 

Предполагам, че ти е трудно да съчетаваш грижите за семейството и работата си, но те подкрепят, нали? Чувстваш ли тяхната радост, у дома, за появата на този филм, за успеха на този твой роман и сценарий?

Да, не е никак лесно. Така е, те ме подкрепят. Но и задълженията са си задължения. И ако искам да пиша, за съжаление, се налага да го правя предимно нощем. Радват се разбира се и, честно казано, сякаш още не могат да повярват, че след толкова много години преследване на тази моя голяма мечта – тя вече е факт. Сега във въздуха вкъщи витае едно такова чувство – ами сега накъде? Емоционално съм изцеден и нямам сили дори да помисля да започна нова книга. Сега това е период на духовна радост и някакъв вид безтегловност.  

Разплаквал ли си, гледайки филма, готов вече, или пък по време на процеса на създаването му?

Да, и то неведнъж. Имаше периоди, в които още доста преди да излезе на екран си пусках някоя от работните версии и, признавам си, че си поплаквах, но най-вече от благодарност, че Бог помогна този филм да стане факт. Преди това същото се случваше и когато бях на снимачната площадка. Там много често пък ме спохождаха мисли, че това, което се случва е чудо и вътрешно се молих всичко със снимачния процес да върви леко и спокойно. Защото ме обземаше тревожност, че може нещо да се обърка и филмът да не бъде завършен.

А какви чувства изпитваш най-вече сега, през март 2025-та година, на 51-годишна възраст?

Сега, все още, се вълнувам твърде много около случването на филма и ежедневно благодаря на Бог, че помогна. Радват ме и многото международни награди, които филмът получи. А това е особено важно и доказва стойността му, защото тези, които правят едни от най-добрите филми в света – американците и англичаните – го оцениха наистина подобаващо. Радва ме също, че има съвсем малко критика, която идва от България. Защото, както вече стана ясно, тя не е градивна, но е основана предимно на дребни чувства.  

 

Разкажи ни накратко, моля те, за продължението на романа "Не затваряй очи", за това дали вече има интерес за неговото пресъздаване като филм също?

Продължението се казва „Последно обещание“ и то е вече готово. Сценарият е завършен, преминал е през драматургична редакция и чака своето време. Негово Светейшество патриарх Даниил беше запознат в детайли с цялата история и даде своето благословение и молитвена подкрепа някой ден той да се случи. По-късно такова благословение беше получено и от Светия Синод. Както е известно обаче киното е сложен и скъп процес, и аз много се надявам това голямо начинание да не пропадне, но въпреки всичко, рано или късно, да се случи. Поради това искам да използвам възможността и да помоля всеки, който желае да се моли Богу за Неговата помощ някой ден и този филм да се случи. Силата на молитвата е голяма. И ако много добри хора редовно се молят за този филм – то той също, някой ден, ще се случи.

 

Какъв съвет би дал на хората, тръгнали по подобен на твоя Път – на творците или свещенослужителите, които от сърце и Душа желаят да принесат и те нещо от себе си в полза на Общия живот и на Бога, на обръщането на повече хора към Духовното и преодоляване на човешките страхове и грешки, в името на по-свят и пълноценен живот?

По-принцип се въздържам да давам съвети, но понеже въпросът е конкретен бих отговорил така – нека вършат нужното, без да насилват нещата и да предизвикват обстоятелствата, но настойчиво да се молят. Ако го правят ежедневно – молитвата им ще бъде чута.

 

Какво мислиш за днешния свят, за днешното време? Разтревожен ли си?

Да, безспорно. От една страна почти навсякъде имаме безумната натрапвана ЛГБТ-пропаганда, която е същинско зло; и в обществен и в екзистенциален смисъл. От друга страна имаме неспирната инвазия на милиони мюсюлмани в Европа, идващи от Азия и Африка, които, както многократно се видя, съвсем не са дружелюбни, но напротив. Също така имаме и големите локални войни около нас. И, разбира се, най-големия ни национален проблем – стремглавото намаляване на нашия народ. Всички тези аномалии е естествено да водят всеки до неспокойство, тревожност и страх. Но ако човек има навик да се моли на Бога, Той винаги ще го утеши и успокои.

 

Коя молитва си казваш най-често (ако не е твърде лично)?

Почти всички мои молитви всъщност са публични. Те са в книгите ми. Макар и героите до голяма степен да са измислени, те все пак говорят и се молят често и с моите думи.   

 

За какво чувстваш най-голяма благодарност в живота си дотук?

В духовен план – за това, че имам правилна отправна точка във вярата – православното християнство. В личен и семеен план – че имам три добри, здрави и възпитани деца, както и отговорна и добра съпруга. Че Бог ни помага на всички и ни пази, както и че е снизходителен към мен и ме търпи, а не ме наказва заради греховете ми. А също така и за  това, че Той сбъдна една от моите най-голени мечти в живота – България да има пълнометражен игрален филм на православна тематика. Слава Богу за всичко.

Първото интервю на Мартин Ралчевски за моя блог "Един от нас споделя" можете да прочетете тук (отново със снимки от неговия личен архив):

www.oneofusshares.com/2014/03/blog-post_16.html

ralchevski.blogspot.com 

www.facebook.com/martin.ralchevski

dontcloseyoureyesfilm.com/

https://edelweiss-press.bg/produkt/не-затваряй-очи-роман/

www.youtube.com/@MartinRalchevski

www.youtube.com/@ItchyRodentFilms

https://www.youtube.com/watch?v=T2AdVurKEFQ&t=4s

Иван Ралчевски споделя...

Снимки - личен архив на Иван Ралчевски

 

Казвам се Иван Ралчевски. Роден съм на 6 юни 2000 година. Към 2025 година, в момента на написването на този текст, съм разбрал, че правилното е да обичам този свят, да ценя тази възможност, да се радвам на всяка радост и да осъзнавам, че палитрата на живота се променя. Светът се променя, и ние трябва да се променяме заедно с него – не като отнемаме нещо, а като допълваме картината с още изключителни парченца.

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Винаги ми е било трудно да се връщам назад, да отделям някакви парчета от голямата купчина спомени, да ги оглеждам и да оценявам кое е било по-хубаво от друго. Но знам, че съм щастлив, защото имам възможността да живея. Още от дете имам наследствена атрофия на зрителните нерви. Още като бебе майка ми ми пускаше касетки с приказки, след това взимаше аудио-книги на дискове, а по-късно – компютър със специален софтуер за незрящи. Може да се каже, че наполовина пътешествах в нашия свят, а наполовина – в света на книгите. Разбрах какви болки са имали толкова много известни личности, останали в историята, разбрах колко ги е боляло и колко щастливи са били. Осъзнах, че всеки има своята история – написана или тепърва очакваща да бъде написана.

Ако си представя живота като купчина с парченца, то тези парченца са хората. Всички изглеждат еднакви, но ги определят техните действия – начинът, по който се държат, и това, което създават. Хубавите парченца са тези, които се намесват и изграждат изумителни картини, които създават нещо положително. Неизменно правило е, че разрушаването е лесно, а строежът – труден. Доброто е строежът, а чернотата, която човек създава, е разрушението. Но мисията на един строител не е да се вглежда в това, което е било разрушено, а след всяка загуба да изгради нещо още по-прекрасно. Така мисля към този момент, натрупал съм достатъчно, за да разсъждавам по този начин.

Наскоро четох, че има няколко вида интелигентност – ментална, свързана със запомнянето на информация, емоционална, свързана със самоконтрола, и морална. Искам да кажа, че има неща, които природата не дава, но ние трябва да сме благодарни – независимо дали за липсите, или за даровете. Това е една изключителна възможност – да обичаме, да се влюбваме, да бъдем част от нещо по-голямо, което допълва.

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?

Трудно е да кажа. Много неща са ми били трудни.

Трудно ми беше да приема, че няма да съм като другите и може би никога няма да бъда. Че не мога да общувам нормално, защото освен зрението, и слухът ми е увреден приблизително 50%. Трудно ми беше да осъзная, че когато имам някакви очаквания, другите не са длъжни да им отговорят.

Трудно ми беше да приема, че в крайна сметка съм незначителен – докато не направя нещо значимо. Колкото мога.

Не смятам, че правя значими неща. Просто полагам усилия. Толкова съм способен, колкото съм в момента. Но мога да бъда по-способен. Мога да знам повече. И ако мога повече – ще създам повече. В крайна сметка, това е нещото, което би ме зарадвало.

 

В какво вярваш?

Човешкият потенциал е необятен. Някои твърдят, че животните са по-умни от нас, че разбират повече, че са по-добри. Това е наивност – една утеха за някого. Хората могат да създават изумителни неща. Естествено, могат и обратното – да рушат. Но в крайна сметка, имаме дълга история на развитие, на усилия. Това развитие може да е довело до странности, но всяка от тях има своята причина.

Ние сме създатели. И може би именно това ще ни погуби – така, както художникът погубва времето, отдавайки живота си на своите картини. Отстрани някой може да го нарече глупак, да каже, че е пропилял върху платна, вместо да вложи в нещо „друго“. В крайна сметка – гледни точки всякакви.

Аз вярвам в човека. За да бъде щастлив, той трябва да открие кой е. А за това му е нужен свят, история, случки, каляване.

Наскоро в нашето радио гостува Александър Балкански. Разказваше за изумителните неща, които са създавали, и за начина, по който са ги създали. Замислих се за цирковите артисти, за тяхната отдаденост. Аз не мога това, което те могат. Ако се кача на въже, ще падна, ще се пребия, ще умра. Те, с дългогодишни усилия, се научават да балансират, да правят неща, които изглеждат невъзможни. Други хора умеят нещо различно.

В крайна сметка, човек трябва да се научи да бъде силен, да бъде добър. Да бъде котва за нечий кораб и същевременно кораб и капитан, който знае накъде да плава. Човек трябва да направи себе си способен да стъпва по тези тънки въжета. Да помага на другите, и те да помагат на него.

Казвам го поетично, защото знам колко чернота може да се появи в нечия мисъл. Може би някой ще си каже, че не си давам сметка за нея. Но и аз съм човек. И аз живея на този свят.

И пак ще кажа – някои могат да ходят по онова изумително тънко въже.

 

Вярваш ли в хората?

Да. Да, да, да, да!

 

А в себе си?

Ще отговоря така, макар че вече засегнах това по-горе – човек е това, което прави, това, което създава, начинът, по който се държи.

Вярвам ли в себе си? Все още търся себе си. Още съм млад, още се уча, още греша. Но това не трябва да спира – не трябва да спира желанието ми да опознавам света, да го обичам, да се уча, да бъда щастлив.

Уверен съм в нещата, които мога. В тях вярвам, защото става дума за чиста прагматичност – ако мога три неща, значи вярвам в тях. Вярвам, че съм способен да ги правя, просто защото съм го доказал на себе си.

Не знам какво друго да добавя. Вярвам в себе си дотолкова, доколкото е чисто правилно, чисто прагматично да вярвам.

И ще приключа така този отговор – клюките, чернотата, дребнавостта, осъждането, тази първичност – всичко това е пагубно.

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая за по-добро образование по света – такова, което подготвя хората за всичко, което другите преди тях са създали. В този свят има правила, закони, задължения. Несъмнено е нужна една стабилна основа, която да помага на съвременния човек да съществува, да бъде щастлив, да бъде част от този свят.

Чуждите езици трябва да бъдат задължителни. А сега, когато изкуственият интелект навлиза все повече, наблюдавам отношението към него – страхове, осъждане, недоверие. Това ми е странно. Хората отдавна са свикнали да използват интернет-търсачки и не ги възприемат като заплаха. А колко страшно е било, когато те са се появили! Колко недоверие е имало тогава! Убеден съм, че ще има повече осъзнатост, но тя трябва да бъде посаждана – защото този свят е градина.

Животът е цикличен. Както не се храним веднъж в годината, така и не трябва да обичаме, да се обогатяваме, да бъдем щастливи само от време на време. Това са ежедневни процеси. Трябва да се обичаме. Да не отлагаме тази обич. Да се усъвършенстваме, да си почиваме, да се наспиваме, да вършим всичко, което поддържа живота ни пълноценен.

Надявам се на осъзнатост.

Едно семе може да бъде продадено за един лев. Но може и да бъде посадено, за да израсне от него дърво, което дава плодове. Светът, който сме построили досега, е натрупаното знание, което трябва да усвоим, за да станем дървото, което ражда плодове. Но и да бъдем неговите стопани – не просто хора, държащи в ръцете си едно семенце, без да знаят какво да правят с него.

Надявам се на разбиране. Разбиране на несъвършенствата. Търсене на начини за доброта.

Липсва изграждане в някои хора, които идват на този вече построен свят. Как е построен? Какви са неговите положителни и отрицателни страни?

Можем да говорим за това до безкрай. Но светът е прекрасен.

Това ни беше завещано. Това е пътят, който трябва да извървим. Нашите изумителни гледки. Нашият смисъл. Нашето богатство.

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Ако не се лъжа, Сенека казваше, че не времето е малко, а ние губим много от него. Вярвам в това.

Не ни трябват хиляди тухли, с които да си играем, чудейки се защо нямаме дом. Трябва ни да подреждаме тухлите, да мажем хоросан, да измазваме, да строим – докато изградим. Времето е достатъчно. Надявам се за всички ни да бъде достатъчно. Да бъде дълъг животът ни – дотолкова, доколкото зависи от нас. Това, което знаем, трябва да го използваме, за да живеем по-дълго и по-пълноценно.

Да не се изнервяме. Да бъдем положителни, но и реалисти – с положителна нотка. Да щадим себе си и другите, дотам, докъдето е правилно.

Това не означава да не изразяваме мнението си. Но означава да го променяме, когато открием нови парченца, когато разберем, че строежът ни куца, че е накриво. В крайна сметка, дори грешките са част от ученето.

Но най-пагубното нещо е да вярваме неотстъпчиво, че сме прави.

 

Съжаляваш ли за нещо в миналото?

И да съжалявам, и да не съжалявам – въпросът е какво съм разбрал и какво правя. Ако нищо не съм разбрал и пак постъпвам глупаво, значи съм изгубил още време. Значи съм постъпил като глупак. Това не е странно. Всички го правим – под една или друга форма.

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

Разбира се, не съм злопаметен в някакъв негативен аспект – не се сърдя, не мразя, не тая глупави обиди. Ако някой има лоши навици и просто разбера, че сме коренно различни, че не трептим на една и съща струна, той просто ще остане като познат. В крайна сметка, всеки човек има нещо положително в себе си. Дори най-пропадналите хора носят някаква искра. Дали съвкупността от лоши навици и липса на късмет са довели до нещо лошо? В крайна сметка, кой съм аз, че да съдя? Ако не пасва на моя свят, значи просто е част от друга картина. Това не означава, че не уважавам присъствието на този човек. Смятам, че има хора, от които можем да научим изумително много – и то по начин, който е ясен, подреден. Хора, които изграждат стабилни строежи, без излишни отклонения. Те са по-добрият избор. Не че и другите не дават парченца... но това е като да преплуваме морето, вместо да се качим на кораб.

Просто обичам избора.

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Живея и в трите. Аз съм тук, аз съм сега. Бъркам в миналото за отговори, поглеждам към настоящето и бъдещето, за да си съставя планове. В крайна сметка, трябва да знам. Трябва да мога.

 

Харесваш ли нашето време?

Много. Има толкова неща, толкова възможности, толкова любов, толкова красота, толкова труд, за да бъде построено всичко. Да, все още има войни, все още има глупост. Но като гледам днешния свят, не мога да го сравня с онова, което е било преди. Онова е било друго време, за други хора, които са го изживели и извървели както са могли – както правим и ние днес.

Времето е живот. И това е най-хубавият подарък.

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Не мога да се сетя в момента. Да държа на нещо означава да съм готов да го обичам, но ако един ден се промени, трябва да вдигна котва. Да се възхищавам, да обичам – всичко това е до време. Животът е преходен.

Всичко е гениално. Аз не съм набожен, по-скоро съм атеист, но харесвам различните религии и откривам в тях много мъдрост. Не вярвам в богове, не вярвам в съдбата. В крайна сметка, това, което се случва, е съвкупност от случайности.

Но капитанът има кораб. И стига да дава правилните напътствия, моряците ще разпъват платната както трябва, а кормчията ще върти руля с нужните градуси.

Искам да кажа, че всичко е в нашите ръце.

 

Обичаш ли живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи.

Не мога да го опиша с три думи.

Това е като любовта – намира се начин, намира се човек, намира се смисъл.

И магията се случва.

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Не знам. Дори звучи странно човек с моето зрение да говори за такива неща, да ги изброява и анализира. В реалния смисъл не мога. Но може би е красиво да наблюдавам как хората живеят, как се стараят да се допълват. Да виждам магията в изумителните неща, които могат да се създадат. Това е дълга тема.

Аз съм посредствен в много отношения, но харесвам хубавото. Дори съм спорил за това. Наскоро някой ми каза, че звуча меркантилен, защото харесвам красивите неща – красивите хора, красивите и сексапилни жени, красивите гласове, хубавите книги, добрите жестове.

Ако се върна към красотата, все пак аз съм мъж. Нормално е да харесвам красивите жени. Но много хора се страхуват да го кажат, за да не обидят някого, който не се вписва в общоприетите представи за красота, естетика, сексапил. Това е все едно да кажа, че слепотата или глухотата са хубави неща. Глупост. Ще излъжа.

Но човек трябва да хваща това, което му е дадено. Природата не е съвършена, макар да е изумителна. Както нищо не е съвършено. Човек приема, създава и продължава.

Едно несъвършенство, събрано с друго несъвършенство, може да създаде нещо изключително.

И да, използвам често думата „изумително“. Но много неща са такива.

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома“?

Сред музиката, която обичам.

Музиката, която някой създава. И тази, която създавам аз – каквото и да значи това, колкото и неща да обхваща.

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Знанията. Убежищата. Човек трябва да има убежище, зони на комфорт и зони на израстване. Трябва да бъде неспирен търсач, да изгражда хубави навици, да мисли в дългосрочен план.

Има неща, които трябва да се следват. Да мине нощта. Да имаме търпението да изчакаме. Защото, колкото и странно да звучи, колкото и някой да не иска да го повярва – слънцето изгрява. Просто изгрява.

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Мога да кажа някоя глупост от сърце – че книгите са били най-голямата подкрепа. Но това не е вярно. Имало е хора. Имало е хубави учители. Предполагам, че не искам да ги изброявам, но съм имал късмета нещата да се подредят така.

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Искам да знам повече. Да мога повече. Да правя повече. А дали ще се случи? Да сме живи и здрави.

 

Намерил ли си призванието си?

Съмнявам се.

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в живота след нея?

Не се страхувам от смъртта. Трябва да има някакво време – ограничено време, за да ценим, за да тичаме, за да бъде обичането толкова дълбоко.

Тренирах около две години в клуб за деца с увреждания на стадион „Васил Левски“ – лека атлетика. Там разбрах, че трябва да съм бърз. Разбрах, че винаги ще има по-бързи. Но в крайна сметка, имаме финал, който гоним. Той е важен. Но без самото тичане – от първия до последния метър – финалът няма никакво значение. Трябва да избягаме своя път, за да си заслужим финала. За да бъде пълноценно.

А дали има нещо след него?

Нямам представа.

Надявам се, че няма да разбера скоро.

Надявам се, че и вие.

 

А какво те кара да се чувстваш жив?

Виж, Кристина, може би стана хаотично. Не знам. Но според мен се получи добре – като въпроси и отговори, като отговори и въпроси.

А какво ме кара да се чувствам жив?

В крайна сметка, аз съм жив. Жив съм и си живея живота.

Качвам се на трамвая, на автобуса, отивам на работа, слизам, движа се сред другите хора. Аз съм още един пътуващ.

Наскоро писах такъв текст, но няма да го цитирам тук. Само ще кажа – аз съм още един пътуващ в трамвая. Нищо повече и нищо по-малко.

Имаме много хубави български пожелания.

Затова – да сте живи и здрави.

Да обичате. Да търсите.

Да търсим заедно. Да обичаме заедно.

Защото сме живи.

Защото това е изключителната, феноменалната реалност.

И е много просто – ние сме живи, живи, живи, живи.

И нека просто се случва още.

 

www.youtube.com/channel/UCQoTSCc0JtBK239m6WyK06Q

 

Асен Величков споделя...

 

Фотография: Емилия Янкова 

Моля, представи се наĸратĸо...

Казвам се Асен, на 44 г., съпруг и баща, дизайнер на уеб продуĸти по професия и фотограф по желание. А, и парти пупър, да не забравя, много съм добър. С две думи това са шапĸите, ĸоито нося. 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега? 

Хм, може би са свързани с раждането на големия ми син. Вечерите, ĸогато го приспивах на ръце, “танцувайĸи” истерично в ĸръг на песни от един дисĸ на Колдплей - ама стария Колдплей, не тоя захарен памуĸ сега. Децата са много хубаво нещо! Като се замисля ми е пълно с хубави моменти, благодаря, че ме подсещаш. 

А ĸое е най-трудното нещо, ĸоето си преживявал? 

Раздялата с близъĸ човеĸ ми е най-трудното. Раздяла имам предвид по житейсĸи или по биологични причини. Вярвам в непреĸъсваемостта в прераждането, но болĸата, тъгата, празнотата остават и ми е трудно да ги преодолея. 

 Фотография: Ивайло Груев 

В ĸаĸво вярваш? Вярваш ли в хората? А в себе си? 

Вярвам, че всеĸи човеĸ е един бог в еволюция, че носим неограничен потенциал, но в тясна черупĸа и трябва да му освобождаваме място да се проявява. Което не ни пречи да сме и маймуни, фигуративно ĸазано. Въпрос е на знание и на ежедневен избор, не толĸова на вяра. 

За ĸаĸво мечтаеш? На ĸаĸво се надяваш? 

Това с мечтаенето не го разбирам много. Правя разлиĸа между фантазия за бъдеще и въображение за бъдеще. Едното е няĸаĸси градивно, има посоĸа и придвижва нещата напред - първо в главата, после и навън. А другото е малĸо ĸато приятно бълнуване, бягство. На мечтите това им е проблемът, че винаги са няĸъде другаде, недостижими. Като го постигнеш и го няма, защото се превръща в реалност и вече не е мечта. Мечтаенето ми изглежда ĸато едно голямо хабене на енергия. 

Има ли нещо важно, за ĸоето не ти достига времето? 

За времето не знам, но енергия не ми достига - да чета. Но си ĸазвам, че и на това ще му дойде времето. 

Съжаляваш ли за нещо в миналото? 

Правил съм ужасно много неща, ĸоито не бих исĸал да съм ги правил, но гледам вместо да съжалявам, да се уча от тях. Иначе съжалявам, даже ме е яд на мене си, че не съм отĸрил фотографията по-рано. 

Важна ли е прошĸата в твоя живот? 

Да. Мисля си, че най-голямата прошĸа е да можеш да простиш на себе си. На другите е малĸо по-лесно. 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега? 

Напоследъĸ живея най-вече в настоящето. Харесва ми, въпреĸи лудостта навсяĸъде. Но пъĸ човеĸ е добре да знае отĸъде идва и наĸъде отива, освен аĸо не исĸа да си преĸара настоящето в блуждаене. 

Харесваш ли нашето време? 

Всяĸо време си има проблемите, всяĸа страна също. Не съм от хората, ĸоито си мечтаят да са се родили по друго време или на друго място. Примерно защото тревата оттатъĸ границата била по-зелена. Туĸ и сега си ми харесва, най-вече защото е моето. 

Има ли място и пътуване, на ĸоито държиш най-много? 

Имам, но е вътре. Иначе обичам Родопите, Пирин, отдалечените полуизоставени села… И плажа Болата на нос Калиаĸра, за разĸош. 

Обичаш ли Живота? Каĸво е той за теб сега? Опиши го с три думи... 

Има една приĸазĸа, че само Бог живее, човеĸът още съществува. Таĸа че да, обичам го, още се уча да го живея и гледам, аĸо може и да има няĸаĸва радост.

Фотография: Асен Величков 

Кои са най-ĸрасивите гледĸи на света за теб? 

Съвсем насĸоро синът ми имаше да пише съчинение за домашно на тема “Красотата в любовта” и говорихме много за ĸрасотата. Може ли да бъде обеĸтивна? Или е само в очите на гледащия? Съвършенство ли е? И аĸо да, само физичесĸо ли, или и нравствено? Или е просто фантазия в следствие на животинсĸото привличане, необходимо за продължение на рода? Много е говорено и писано по тази тема, аз мога да ĸажа само, че за мен не е въпрос на изглед. Аз съм разбрал ĸаĸво е ĸрасота на няĸаĸви места, но тя не е била там, в гледĸата. Свързана е с душата, няĸаĸво душевно състояние. Таĸа си мисля.

Къде се чувстваш най-добре, ĸато „у дома”? 

Ами, ще те изненадам сигурно, но у дома :) В планината също се чувствам много добре, има няĸаĸъв простор и свобода там. 

Каĸво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти? 

Идеята, че има един гигантсĸи процес на еволюция на всичĸо, от ĸойто и аз съм част и таĸа или иначе няма мърдане. Че съм ĸапĸа в оĸеана на еволюцията. Дава ми перспеĸтива. Колĸо пъĸ да е труден тоя момент? 

Кои хора са ти оĸазвали най-голяма подĸрепа и влияние? 

В най-голяма степен човеĸът, ĸогото наричам свой Учител - Ваĸлуш, защото ми е дал път. И подĸрепата на съпругата ми и на близĸите, ĸогато се спъна по тоя път, да ми подадат ръĸа. 

Исĸаш ли да промениш нещо у себе си? 

О, много работи, повече отĸолĸото успявам. Исĸа ми се да живея по-чисто, във физичесĸи и емоционален план. Да сменя ĸъсната вечер с ранната сутрин. Да бъда, а не да имам. Таĸива неща. 

Намерил ли си призванието си? 

Работя по въпроса. Оĸаза се по-трудно, отĸолĸото изглежда. Даже имам един доĸументален фото-проеĸт по тази тема, ĸойто ми дава алиби да се срещам и да си говоря за призванието с различни хора, ĸазва се nameri.se Струва ми се изĸлючително важно човеĸ да стигне до там, да е наясно със себе си, да си е на мястото. 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея? 

Да, и на двата въпроса. Явно не става само с вяра. 

А ĸаĸво те ĸара да се чувстваш жив? 

Дълбоĸата близост, разговорите, фотографията. 

Фотография: Асен Величков 

Каĸво е за теб самотата? 

Силует на мъж с цигара. Наслаждава ли се? Или чаĸа за среща, ĸоято ниĸога няма да се случи? Или е заĸлючен в мислите си, пленниĸ в света на чувствата?

Каĸво ти дава представа за вечност? 

Големите идеи, планината. 

Кое е доброто, ĸоето са сторили за теб и няма да забравиш? 

Не е едно, но - протегната ръĸа, ĸоято не съм заслужил. 

Каĸви чувства изпитваш най-често? 

Недоволство и радост. Аз съм прост човеĸ, мъж :) 

Аĸо можеше да прегърнеш няĸой, ĸойто не можеш – ĸой би бил това? 

Мама. Отиде си преди няĸолĸо месеца. Не я прегръщах достатъчно. 

Имаш ли вътрешен мир? 

Туĸа няĸъде беше, чаĸай да видя… 

Каĸво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден... 

Щастието паĸ си го представям ĸато ĸрасотата - душевно състояние. Няĸаĸси да ти е чисто отвътре, ведро. И да излезеш навън с фотоапарата :) 

Каĸъв съвет би дал, според житейсĸия си опит, на едно дете или на другите хора въобще? 

Моят житейсĸи опит не ми дава много основание да давам съвети, освен ĸаĸво да не се прави. Но все повече разбирам, че човеĸ се учи сам, ĸато пипне ĸотлона, а не ĸато няĸой му ĸаже, че ще се опари. Таĸа работи няĸаĸси. Опитвам се да свиĸна с тази мисъл и да спра да се щурам наляво-надясно и да изгасям ĸотлони. 

Има ли въпрос (или пъĸ отговор), от ĸойто се боиш?... 

Загаси ли ĸотлона? Шегувам се, май няма. 

Каĸво може да те разплаче? 

Безсилието, ĸраят… 

 Фотография: Асен Величков 

А ĸаĸво може да те наĸара да се усмихнеш? 

Хубава, смислена фотография. Да прочета нещо, ĸоето ми отваря очите. Децата. И още едно-две неща. 

Аĸо си представиш живота си ĸато пъзел, доĸолĸо е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен? 

Липсват ми много парчета, в главата най-вече. Гледам да си попълвам ĸартината. 

Каĸво цениш най-много в живота си? За ĸаĸво чувстваш най голяма благодарност? 

Близĸите ми. Пътят. И напоследъĸ едно малĸо нещо, ĸоето се ĸазва Ладу и много прилича на ĸалъп сапун, ĸато от едно време. И на вĸус е подобно, а в същото време ти засища всичĸи сетива и ти оставя усещането, че е единствената храна, от ĸоято имаш нужда. Чудна работа.