петък, 30 октомври 2020 г.

Весела Фламбурари споделя...

 


снимки - личен архив на Весела Фламбурари


Моля, представи се...

Казвам се Весела Фламбурари и съм българска писателка, която пише за деца. Много ми харесва, че си имам тотемно животно и си се представям точно като него. Тотемното животно е приказен и митичен герой, защото хората го натоварват със смисли, които са важни за човечеството. Та, моето тотемно животно е костенурката. Костенурката живее дълго (нещо, което ми се иска и на мен!) и е най-мъдрото животно в приказките. Освен това, животното, свързано с древно-българските ни традиции е предимно костенурката. Тя е изписана като Българската космическа костенурка на Древно-българския космически календар, който е признат от ЮНЕСКО за световно културно наследство. Нашата българска, древна костенурка има много специфични очертания. А аз пък си имам дори приказка за моето тотемно животно (тоест за моето алтер-его):

КОСТЕНУРЧИЦАТА

 

Имаше една костенурчица, която търсеше правия път. Погледна напред, обърна се назад, тръгна на ляво, свърна надясно. Накрая се замисли дълбоко… Изминаха сто години, Костенурчицата извади глава от корубата и ахна: Правите пътища бяха пред нея, как не ги беше забелязала досега?

 

 

Кои са най-големите чудеса в живота ти?

Навсякъде около мен никнат чудеса: например моят съпруг, Василис Фламбурарис. Той е най-миличкият на света поет и доктор – анестезиолог. Той много обича моите книги, и много ми помага да пиша. Разбира се, преди да обсъдя с него някоя нова идея за книга, трябва да му сервирам обяда. Но аз обичам да готвя и да си похапвам и това личи и от закръглената ми фигура. Така че сме в пълна хармония. Щастлива съм навсякъде, където е и той… Родена съм в България, живея в Гърция. Няма да се учудя, ако изведнъж решим да се преместим да живеем на северния полюс, ей така, за да изучим живота на белите мечки и полярните динозаври. С Васили имаме наша собствена страна. Тя се движи постоянно и образува около нас защитно сапунено мехурче, а това е наистина крайно удобно.

После идва чудото на писането... Обичам да пиша. При това приемам детската литература и писането за деца съвсем на сериозно. Направо съм непоправима! Такава си бях и такава ще си остана. Когато пиша, всичко преминава през моите мисли, през моите чувства, всичко се превръща в сътворена от мен вселена. Толкова е вълнуващо! Мисля си, че от написването на първата ми книга до сега – всичко е станало различно и всичко си е останало същото. Еднакъв е копнежът за написването на нещо новичко, еднакво е вълнението от самото писане. Еднакви са ужасът и страхът, когато зацикля някъде и ми се струва, че никога няма да мога да продължа, еднакво е удовлетворението, когато в някоя сутрин се събудя с готово решение на ум и довърша книгата. Различен е багажът от прочетени книги в главата ми. Различна е дълбочината, която искам да сътворя. Различното се появява и в сладките писма от децата, в радостта от връчените ми награди, в бурните и весели срещи с хлапетата. Срещи, за които се готвя отдалеч и разказвам моите приказки с помощта на моите импровизирани кукли. А колко е хубаво, че приказчиците и фантазийните истории се четат не само от децата, но и от големите. Не мисля, че големите не вярват в чудеса… просто наричат чудесата с други имена. Нали най-големите магьосници на нашето време са астрофизиците. Квантовата физика ни показва чудеса, за които не сме и мечтали. Разказва ни за пътувания в Голямото време, за паралелни на нашия свят светове, за 21-те грамчета на душата и нейните пътувания. Чудесата са навсякъде около нас. Та нима животът не е чудо? А любовта? Любовта е единственото чудо, което ни прави топли, креативни и щастливи! Толкова просто и толкова сложно едновременно...

Всички хора вярваме в чудесата… И така трябва да бъде!

 

В какво вярваш?

Вярвам в добре измислените истории. Вярвам, че приказките и разказвачите са изключително важни за света. Аз съм разказвач на приказки и винаги пиша за това, което харесвам най-много. Харесвам и обичам митологичните приказки на всички народи. Тези приказки са и много свързани помежду си. За мен е изключително важно човекът да е запленен и ентусиазиран от приказката въобще. Сигурна съм, че ако от хлапешки години се заразиш с ентусиазма да четеш приказни романи и приказки, докато се усетиш животът ти ще се превърне във въртележка от юнашки песни, самодивски китки, мечове, дарове и магии. А когато една глава е пълна със змеици, таласъми и юнаци, никакви капризи на непосредствената реалност не могат да я спрат да фантазира. И никой не може да отклони въпросната глава от пътя на ведрото и спокойно приемане на действителността. Защото да измисля светове е станало нейна насъщна нужда, а и реалният свят си е чисто фантазиен свят, защото искаме или не – и реалността започва като идея в нечия глава.

Защо приказната фантазия е толкова важна за нас възрастните, както и за нашите деца? Защото тя е единственият познат подход, за да се справяме с действителността. Друг работещ начин няма. Няма да спра да повтарям мисълта на Г. К. Честъртън, който казва: „Не се лъжете, децата, още от раждането си, знаят много добре, че „дракони“ съществуват! Важното, което народната вълшебна приказка ни учи е, че „драконите“ могат да бъдат победени!“

Приказките са без определена възрастова група и това ги прави универсални. А и добре знаем, че приказката се е случвала в действителност. Някога, в зората на човечеството, хората са подлагали младите хора на едно религиозно-мистично въвеждане в начинът на живот на възрастните. Наричали са това въвеждане – „ритуал на инициация“. Достигайки определената за встъпване в ритуала възраст, младежите са били изпращани в горите. И ето, че вече можем да им дадем имена: Палечко, Снежанка, Златка – златното момиче и Братчето – еленче, но и Хари Потър, Ян Бибиян, Стоедин и Лира Златоуста. В горите на света, младежите научавали вярванията и преданията на човешката общност. Разказвали им ги учители-дарители. А магьосниците от рода ги подлагали на истински изпитания, заплашващи съвсем реално живота им. Накрая им бил връчван, запазен специално за всеки от тях дар – или оръжие, или предмет от бита (също като вълшебните дарове). Връзката между всеки съвременен човек и Палечко се дължи не само на психологическа, “но и на една много по-дълбока, вкоренена в тъмните пластове на кръвта” (Дж. Родари) причина. А пък нашите български приказки, песни и митологични реалии са наистина невероятно богат извор, както на вдъхновение, така и на конкретни сюжети за безкрайно количество фентъзи романи. Защото те са близка, топла и важна за нас, българите, форма. Форма, която може да обгърне едно истински важно и оригинално съдържание, което всеки автор иска да сподели със света.







Вярваш ли в хората?

Да, при това им вярвам безусловно.

 

А вярваш ли в себе си?

Да.

 

Имаш ли определение за добра литература и добър литературен текст?

Отговорът се крие в думичките от въпроса – „литература“, „литературен“. За да е добър един текст, той трябва да е литературен. Литературността е талант, но и занаят. И както всеки занаят, тя си има своите „оръдия на труда“. Без талант няма смисъл да се започва дори… просто няма над какво да се гради, ако липсват основи. Но без труд не може да се построи нищо. И тук ще цитирам моята учителка от НАТФИЗ – професор Николина Георгиева – тя казваше така: „Изкуството иска дарба и работа. Ако работата спре дори за миг, дарбата се изражда в безсмислена и смешна мания за величие!“

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Най-добре се чувствам сама в себе си и в себе си съм си най- у дома. Аз съм изградена от много на брой малки човечета. Понякога ми е страшно трудно да държа цялата тумба в ред и хармония. Защото понякога те са страшно шумни, сприхави и нетърпеливи. Някои от тях са страхливи, а други безпаметно смели. Мдааа… има една цяла групичка от тези малки човечета в мен, които са определено на всякакви детски възрасти. И когато трябва да вляза в кожата на някое дете, за което пиша… тази групичка от човечета се впряга да ми помага с пълна пара. Тогава тази група взима превес над мислите ми и дори ми се случва да се чувствам неудобно от моето детско държание. Затова предупреждавам винаги порасналите: аз съм детска писателка, не очаквайте от мен да се държа като нормален възрастен. Скъпи големи хора, бъдете мили и ще видите, че скоро ще дойда на себе си и ще стана сериозна, делова и точно каквато си ме представяте. Хихихи! Малко търпение и всичко е възможно!

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая да променя света и упорито се надявам да ми стигне времето, за да го направя. Мечтая си за моя книга, която да промени света… Искам светът да стане забавен, смешен, умен, влюбен и дори мъничко сантиментален. Мечтая го точно такъв. И героите, за които пиша, се появяват от тази моя мечта. Както казвам винаги – приказките и фантазийните истории се четат не само от децата, но и от големите, а големите вярват в чудеса, дори повече от децата.

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

Много.

 

Харесваш ли нашето време? Повече в миналото ли живееш или в настоящето?

Живея едновременно в миналото, настоящето и бъдещето и това много ми харесва. Как става това? Ами някак не съм забравила вкуса на изминалото, неговия мирис и вкус. Мога да си върна тези усещания съвсем буквално… Освен това измислям истории, което означава, че в някакъв смисъл предопределям и правя бъдеще за моите светове.  Настоящето пък ме зове с възможността да запиша цялото това минало и бъдеще. Измислих първата си дълга приказна история, когато бях на шест-седем години. Излязох на нашата уличка и я разказах на хлапетата. Да разкажа приказката ми се стори правилно – историята разказваше за двете ни улични банди и исках всички хлапета да я знаят. „Враговете“ на моята банда трябваше непременно да чуят, как се превръщат в кални жаби, които приличат повече на големи червеи и как ние от бандата на златните костенурки ги побеждаваме. Може да беше правилно да им разкажа всичко това, но не беше много умно, защото няколко деца от „вражеската“ банда ми се ядосаха и ме опердашиха по най-приятелски. Болеше си, но така разбрах, че да си приказник винаги си има и цена. Въпреки цената, обаче, да си приказник е най-хубавата работа на света, защото ти осигурява едновременно минало, настояще и бъдеще. При това те винаги са точно такива, каквито ги поискаш.






Обичаш ли Живота?

Да, изключително много.

 

Страхуваш ли се от смъртта?

Страхувам се изключително много от болестите.

 

Опиши един съвършен ден...

В този ден, моят съпруг Василис си е вкъщи и се занимава кротко с неговите си стихове и разни други неща. Аз пък взимам книга и се излягам на удобния диван в нашата къщурка. Отварям вратата на корицата. И тази книжна порта ме отвежда толкова далече, че в нейната рамка от време и пространство нито веднъж не ми идва в ума с кого съм говорила преди това или какво ще правя след това. Блаженството е да открия проход към желан приказен роман или да се пъхна под редовете на някоя ужасно страшна история. Да ме чака онзи любовен разказ, който избухва хиляди пъти в далечното пространство на космоса. Да прескоча през светове, които никога няма да видя в реалността и да надживея събития, които никога няма да се случат в истинския живот, ако не бяха книгите ми. Но те са тук и зависи само от мен да си избера някоя и да се увия с цяло ново приключение като копринена буба на топло.

Това е моят свят. Полека, аз оставям книгата и хващам писалката. Моят свят. Не разрешавам на никого да ме меси по свой образ и подобие. Аз съм пекарят по тези дължини и ширини. Мога да правя торти, но мога да заквасвам и хляб. И не ям пасти, когато ми стига содена питка. Тук съм. Истинска или лъжлива… променлива. Такава, каквато се виждам във вълшебното огледало. Най-красивата на света? Защо пък не!

Пиша детски книги. Пиша за детето, което ще бъда винаги. Пиша и за другите, там навън. Другите деца, които не играят вече по улиците, но въпреки това упорито превръщат живота си в игра. Пиша за нашата непреодолима нужда от фантастични светове. Светове, които виждам ясно зад завеските на моите клепачи.

Интересно ми е, че всичко, което напиша, излиза винаги и само за деца! Не мисля, че сама съм си избрала тази пътечка... По-скоро, писането за деца ме е избрало! Затова съм убедена, че детските писатели се раждат „детски писатели”! Разбира се, не мисля, че от бебе съм си знаела, че ще стана детска писателка... Но нещо малко смешно, малко любовно и малко страшничко в мен се е готвело точно за такава съдба! Затова винаги съм обичала смешно-любовно-страшничките истории. Да ги чета и да ги разказвам... Писането идва с четенето! И Музите трябва да се хранят с нещо, нали така?

Такааа... това правя сега: Стоя си вкъщи и пиша. Залягам и се мъча над кратички приказки, дълги романи, повести-колажи и засукани пиеси. И само да съм здрава, смятам да продължавам! Моите дни са различни. Пиша много, но правя и разни други неща: готвя, пея си песнички, пера и чистя, ходя на кино, чета книги и книжки. Много обичам да разглеждам картинките в книгите. Имам си една най-добра приятелка. Тя се казва Радостина Нейкова и е най-нежната, смешна и страхотна художничка, която познавам! Радост рисува картинките на всичките книжки, които пиша. Много са хубави!

Обичам да си идвам в България. И много често си идвам! Обичам зеленичкото на планините и морето, дето все е разбунено. Обичам родния си град – Добрич! Много обичам и София! Обикалям насам-натам и се радвам! Защото носталгията си е „таралеж в гащите”! Само, който не се е убол на нея не я знае! Но носталгията ми показва България, такава, каквато е наистина – прекрасна! България е прекрасна, прекрасна! И никакви мърморковци не могат да ме убедят, че не е такава! Носталгията е само част от копнежа, който ни кара да бъдем креативни, истински, и влюбени в изкуството да живеем!





 

Благодаря ти за споделеното! Желая ти радост, успехи и всичко най-добро!

 БЛАГОДАРЯ!  

Аз също желая радост, успехи и всичко най-добро!


Весела Фламбурари


вторник, 27 октомври 2020 г.

Споделено от Бригита Владимирова

 

Бригита Владимирова – Гита. По диплома – Хладилен техник, по хоби: техничар, дизайнер на мебели, интериорен дизйнер, фотограф, моден дизайнер, кулинар, барист, киноман, меломан, страстен читател. По призвание и дела: родител, съпруга, художник, поет, писател, илюстратор, визуален абстрактор, хендмейдър, мечтател, психологически анализатор. Обичам да се „разхождам” в Светлолес, Отвъд зримото, в себе си, в другите, в света наоколо... Обичам многоточието, защото в него понякога можеш да кажеш повече неща, отколкото в думите. И защото кара въображението да работи. Обичам да създавам герои................


www.facebook.com/GetanaPoetryPaintCraft/

 



 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Когато срещнах любимия си... И този момент все още продължава... И появата на детето ни... Всяко създаване на написана или нарисувана история... Дишането

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Загубата на първото ни дете... Всичко останало след това колкото и да е било трудно, ми се струваше леко и поносимо.

 

В какво вярваш?

В силата... която е и в нас, и извън нас, но ние често не ѝ обръщаме внимание...

 

Вярваш ли в хората?

За съжаление твърде често... Почти винаги ме разочароват, понякога дори убиват вътрешно, макар да нямам очаквания спрямо тях....

 

А в себе си?

И да, и не... Вярата в себе си не е еднозначна... Многопластова е... В някои „части” вярваш, в други – не....

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Историята за Малкия Принц да стане реалност и аз да участвам в нея... Надявам се да имам повече Надежда, но магазинчето ѝ е пред затваряне...

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

За помирение с вътрешните ми бунтове...

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

Да...

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

И в трите едновременно... Многопаралелна съм.

 

Харесваш ли нашето време?

Не

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Да... У Дома...

 

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...

Да. Дишане. Обич. Взаимност.

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

На любимите ми същества, когато спят... На Изгревите и залезите... На буреносното небе...






Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

На път към себе си...

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Любимите ми хора... Инатът...

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Онези, които въпреки всичките си добрини не се изтъкват и остават в сянка...

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Количеството надежда най-вече, останалото е лесно поправимо...

 

Намерила ли си призванието си?

Да

 

Страхуваш ли се от смъртта?

Никак.

 

Вярваш ли в Живота след нея?

Да. За мен той неоспоримо съществува...

 

А какво те кара да се чувстваш жива?

Осъзнаването...

 

Какво е за теб самотата?

Празнота до мозъка на костите... Всепоглъщаща като черна дупка и непоносимо болезнена до безкраен предел...

 

Какво ти дава представа за вечност?

Необятното... Безкрайното... Неизмеримото...

 

Какви чувства изпитваш най-често?

Всякакви... Аз съм като генератор за разнообразие от чувства. И всяко е толкова многоизмерно, че на практика е неизчерпаемо в палитрата си...

 

Ако можеше да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил той (или тя)?

Себе си от някой предишен живот...






Имаш ли вътрешен мир?

Да... Но понякога го заобикалям... Когато съм в него ми е трудно да създавам герои...

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Да изключа всички дразнители и да бъда с Моите хора някъде, където е наша тиха отделна Вселена...

 

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Бъдете себе си... Това е най-трудно постижимото нещо, защото от малки ни учат да „съществуваме” в чужди рамки... Да не живеем, а да бъдем нечия Реплика... Всеки се ражда с възможността да има свободен дух и той да умее да лети, но в процеса на порастване ни осакатяват крилата... Много често до степен, че вече на смъртния си одър хората за първи път сякаш чуват тази дума – полет...






 Какво може да те разплаче?

Всичко, ако съответната врата е отворена...

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Ще повторя отговора...


Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Парчета не липсват, просто някои не са където трябва, но един от любимите ми спортове е да си ги размествам постоянно, просто пробвам коя от неизброимите комбинации най-ще ми пасне...

 

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

За хората около мен. Онези... Специалните...

 

Ако има нещо, за което не те попитах, а би искала да споделиш с другите – напиши го също!

Не бъдете тесногръди... Да прекарате живота си в подобни окови е загуба на енергия, възможности, време... Реално все едно не сте живяли...

                         

Благодаря за споделеното!

 Благодаря и аз за интереса и доверието!

неделя, 25 октомври 2020 г.

Мадлен Алгафари споделя...

 


снимка - личен архив на Мадлен


Мадлен. На 52. Психолог, психотерапевт, писател, преподавател, управител на Институт по Неорайхианска аналитична психотерапия, главен редактор на световното списание по психотелесна терапия, издвано от Европейската и Американската асоциация по психотелесна терапия. И още: градинарка, кулинарка, планинарка, певица, актриса, приятелка, любопитна, непораснала, мечтателка.

www.madlenalgafari.com  

www.binap.eu  

www.ibpj.org

 

 Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

 На село при бабите и дядовците с животните и градината; екскурзионните летувания в планините ни; на театралната сцена; френската гимназия; студентските години в СУ; студентска програма „Ку-Ку“, Българска Национална Телевизия; специализацията в Швейцария; сватбата; раждането на децата и много още хубави мигове около тях; всички срещи със студентите в института; раждането на 12-те ми книги; пътуванията по света – туристически и служебни; работата в градината; четенето на книги; участието ми в „Денсинг старс“; пеенето с китарната група; влюбванията ми; Камино де Сантяго; плетенето пред камината; Коледите с фамилията... Всеки миг е красив, дори, когато е болезнен.

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Хм, шофорският изпит преди повече от 30 години ;-), финалният ми изпит по психотерапия в Швейцария, влизанията в болница с децата.

 

В какво вярваш?

В това, че човекът ще се осъзнае.

 

Вярваш ли в хората?

 Понякога повече, отколкото те сами вярват на себе си.

 

А в себе си?

 Да.

 

 За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая именно повече хора да проглеждат и да се осъзнават, за да спре човекът да се самоунищожава, както и да унищожава дома си – Земята.

Мечтая Институтът ни да си има сграда един ден.

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

 Четене.

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

 Като дишането.

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Навсякъде – и в миналото, и в настоящето, и в бъдещето.

 

 Харесваш ли нашето време?

Не всичко в него. Не ми харесва „бронирането“, емоционалната неграмотност, липсата на осъзнатост. Светът се нуждае в момента от Тихоспирка. Така се казва последната ми книга.

 

 Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

 Камино де Сантяго.

 

 Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...

 Само три? Любов, Красота, Смисъл.

 

 Кои са най-красивите гледки на света за теб?

 Смеещи се деца!

 

 Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

 У дома ;-) И в планината.

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

 Вярата, че трудните са толкова нормални, колкото и лесните. Иначе трябва да умираме. Трудностите правят постигането и развиването.

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Бабите и дядовците ми, родителите ми, сестра ми, всичките ми учители от гимназията, Георги Горанов в театъра, Нидал, децата, Професорът ми Валдо Бернаскони в психотерапията, студентите ми, читателите ми, клиентите ми, големи световни имена в професионалната ми сфера.

 

 Искаш ли да промениш нещо у себе си?

 Продължавам да се уча да си почивам повече.

 

 Намерила ли си призванието си?

 Доста призвания ;-)

 

 Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

 Няма човек, който да не се страхува от нея, но е важно този страх да не спре живота. Мисля, че не съществува край, а трансформация.

 

 А какво те кара да се чувстваш жива?

Всичко. Точно в този миг, догато пиша – облаците, които се движат през прозореца, една муха, която лази, някакви птички, които се обаждат отвън, розите във вазата на масата...

 

Какво е за теб самотата?

Неосъзнатост. Понякога липса на любов към себе си. Истината е, че никога не съм се чувствала самотна. Аз общувам със себе си добре, както и със света.

 

Какво ти дава представа за вечност?

Децата, книгите, учениците, природата, която има силите да се съвзема след катаклизми.

 

Какви чувства изпитваш най-често?

Любов, радост, любопитство, удовлетвореност.

 

Ако можеше да прегърнеш някой човек (известен или не), който не можеш – кой би бил той (или тя)?

Баба! Валдо! Много са...

 

Имаш ли вътрешен мир?

Да. Което не изключва моменти, в които не съм спокойна и търся.

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Плетката, камината, котката в краката, музика от 60-те и ароматът на манджата, която чака да седнем за вечеря. Или: гората, раницата, редуването на краката и уханието на зелено. Или песните и китарите. Или уъркшоп със студентите. Ооо, толкова много картини още мога да опиша.

 

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Да не забравят, че сме свързани в едно и ако правиш зло другиму, го правиш и на себе си.

 

Какво може да те разплаче?

Тъжен филм, но и много възторжени мигове ме разплакват. Както и всичко, свързано с българския фолклор.

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Усмивките на другите, щастливи деца, животинки, любими хора.

 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той?

Доста е подреден. И е огромен.

 

Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Внуците ми един ден; сграда за училището ни; време за почивка – ако говоря за малкия радиус на живота ми и по-осъзнато човечество – ако говоря за големия радиус.

 

За какво чувстваш най-голяма благодарност?

За всеки един миг. Болезнен или  щастлив – всеки един миг е крайно важен и има смисъл.

 

Ако има нещо, за което не те попитах, а би искала да споделиш с другите – напиши го също!


Ако един човек не служи на любовта и доброто, а е пълен с недоволство или гняв, се саморазболява, без да го съзнава! Ако е пълен с положителни емоции, се лекува, а също така лекува и Планетата! 


Благодаря за споделеното!