Хироюки Ишида споделя... / Hiroyuki Ishida shares...

 

снимки - личен архив на Хироюки 

Здравейте. Казвам се Хироюки Ишида. Роден съм в Япония. Занимавам се с компютри в японска фирма. Уча български език самостоятелно. Когато бях студент, участвах на летен семинар по български език във Великотърновски университет. По време на престоя ми в България, един от приятелите ми даде българското име Христо, което звучи подобно на японското ми име. Като хоби колекционирам български книги, албуми, носии и музикални инструменти. Шкафът ми вече е пълен с такива неща. Даже съм написал няколко книжки, в които представям български изделия.

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Дните ми във Велико Търново бяха невероятни. Това беше първото ми посещение в България, но изпитах някаква носталгия. Посетих и Етъра, връх Шипка и Габрово. Всяко място има история и ми беше много забавно да се разхождам из града. Дори след завръщането си у дома обичам да говоря за спомените си с другарите си.

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

По време на културната програма на семинара, видях демонстрация на приготвяне на баница. Нещото, което ме изненада най-много, беше как тестото за баницата се прави. Майсторът многократно хвърляше тестото във въздуха, и то бързо се разтегли на тънко като хартия. Този процес ми изглеждаше като магия. След като се върнах в Япония, няколко пъти съм се опитвал да правя баница. В началото сам се опитвах да правя тестото от брашно, но се оказа, че това не е лесно за мен. Кората не се формира както трябва. Също така нямам умението да хвърля тестото като майстора. Някой ден искам да се науча да правя баница в България.

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Посещавам различни места, за да го търся. Аз харесвам пътуването с влак, накъдето и да отивам. Вагонът, седалката, гарата и разписанието... Всичко е важен елемент от местния туризъм. Не мога да науча за мястото само като минавам по магистралата с колата си.

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

След смъртта тялото ми ще се върне на земята и ще стане част от кръговрат. Дори тялото да умре – работата, която създавам може да продължава да живее, и така се надявам да стане. Още не съм направил такава работа, но искам да я направя до края на живота си. Не изпитвам страх от смъртта, докато се концентрирам върху работата си.

 

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Аз винаги искам да правя нещо, което другите не правят. Не искам да изживея един обикновен живот. Благодарен съм на всички, които разбират и подкрепят мечтите ми.

Георги Стоянов споделя...

снимки - личен архив на Георги Стоянов 

Георги Стоянов е роден в Плевен през 1988 г. Започва да се занимава активно с журналистика през 2007 г. Работил е в редица печатни и онлайн медии, в които е бил автор, репортер и редактор. От 2014 г. е главен редактор на информационния сайт Plevenutre.bg. Същата година написва и издава книгата “Никога не се предавай: Историята на Детелин Далаклиев”, описваща живота на световния шампион по бокс от Милано 2009.

През 2019 г. представя книга с кауза, озаглавена „Останете живи”. Проектът е насочен срещу войната по пътищата в България и поставя акцента върху човешкия фактор при катастрофите. Книгата „Останете живи” разказва истории на хора, участвали или засегнати по един или друг начин от пътнотранспортно произшествие – участници в инциденти, свидетели на катастрофи, полицаи, близки и приятели на загинали и ранени, очевидци. Наред с истинските истории, които са събрани в изданието, то предлага на читателите и статистически данни, показателни за тенденциите при пътнотранспортните произшествия, както и полезни за младите хора съвети за действие при катастрофи и за оказване на помощ на пострадали.

В началото на 2020 г. книгата "Останете живи" и съпътстващата я кампания са отличени с Първа награда в категория "Журналистически материали, публикации в пресата, журналисти, предавания и медии,  отразяващи проблемите на пътната безопасност" на Деветите "Годишни награди за пътна безопасност". Междувременно четивото е представено пред хиляди младежи из цялата страна и става част от десетки училищни и общински библиотеки.

През 2024 г. Георги Стоянов представя второ допълнено издание на „Останете живи”, чрез което смята да продължи да прави това, което може и е по силите му – да предупреди колкото се може повече млади хора за отговорностите им на пътя, за да не станат част от черната статистика на загиналите, ранените или причинилите смърт.

Всичко актуално около книгата и едноименната кампания може да следите на фейсбук страницата – ОСТАНЕТЕ ЖИВИ.

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Искрено се надявам, че най-хубавите моменти от живота ми тепърва предстоят. До този момент най-прекрасни са миговете с близките хора, както и миговете, в които съм се чувствал смислен, заради нещата, които съм успял да направя.

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?

Със сигурност предателството и лъжата от близки хора. Вече ми се е случвало толкова много пъти, че някак дори опитвам да го приемам философски като част от „играта”, наречена живот. Неприятното чувство отминава с времето, но все пак може би остава някакъв белег в душата ти, който носиш винаги със себе си.

Има и една приказка, че истината понякога наистина боли, но боли още повече, когато разбереш, че си бил лъган. Особено от близък човек. Лъжата може да развали за отрицателно време всичко, което е било градено с години помежду ви.

 

В какво вярваш?

Колкото и наивно да прозвучи, вярвам в това, че трябва да бъдем добри и да си помагаме. Макар че много-много доброто на мен не ми се връща... Или поне не до този момент. Но може в бъдеще да ме залее, знае ли човек?

 

Вярваш ли в хората?

Изключително много ми се иска да вярвам на хората, но те неведнъж доста убедително ме разубеждават да го правя. И все пак, опитвам се и продължавам да вярвам – най-вече в хората със смисъл.

 

А в себе си?

Разбира се. Ако човек не вярва в себе си е изгубен. Aз имам едно такова разбиране за живота, че най-големият проблем за всеки един човек е да бъде “лузър”, неудачник. Решаващ е моментът, когато трябва да се изправи срещу себе си и да се запита: "Станах на еди колко си години и какво направих?". Един човек не е задължително да стане много богат или популярен, а просто да направи нещо значимо, което да го накара да не се чувства провален. Ако обаче е смачкан, унизен, забит в един ъгъл – това няма как да не го превърне в дребнав, злобен, егоистичен и завистлив тип.

Понякога можеш да направиш нещо малко, което да те накара да се почувстваш голям. Всеки сам си знае.

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Като всеки нормален човек може би се надявам за това аз и близките ми да сме здрави, защото имаш ли здраве – можеш да се бориш да постигнеш всички мечти на този свят. Ето, сега наскоро ми се случи неочаквано един здравословен проблем, който за кратко време успя да пообърка доста планирани неща. И в такива моменти си даваш сметка наистина колко ценно е здравето и че то е на първо място.

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

За съжаление времето никога не ми стига. Иска ми се денонощието да е поне 30 часа, за да мога спокойно да маневрирам между работата си и личния живот. Макар че не съм сигурен дали и тогава ще постигна някакъв разумен баланс.

Все още не ми достига времето да създам едно хубаво семейство. Надявам се, че скоро ще се случи.

 

Съжаляваш ли за нещо в миналото?

Никога не съм разбирал хората, които казват, че не съжаляват за нищо в миналото си. И, че щом дадено нещо се е случило, просто така е трябвало да стане. Разбира се, че съжалявам за доста неща. Съжалявам за провалени приятелства, съжалявам за пропиляно време с грешни хора, съжалявам дори за някакви елементарни грешни решения, които всеки нормален човек допуска в ежедневието си, но ги осъзнава по-късно. Ако измислят машина на времето, определено бих се възползвал, за да се върна назад и да променя някои неща.

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

Прошката е важна, но тя е както благороден и милосърден акт, така и своеобразно надмогване на егото. Прощавал съм много пъти с идеята, че просто трябва да приема факта, че някой е постъпил не така, както на мен ми се е искало. А да приемем, означава да се освободим от неприятните мисли, гнева и безсилието, които са ни обзели. И така съответно да се освободим от „призрака“ на този човек, да го пуснем да си отиде и да продължим напред с живота си.

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Имам любима мисъл на американския изобретател Чарлз Кетъринг и тя гласи: „Интересът ми е в бъдещето, защото ще прекарам остатъка от живота си там."

Но е важно да живеем сега, защото с действията и мислите си градим именно нашето бъдеще. А миналото… то така или иначе не може да бъде забравено и винаги е част от нас. Всъщност миналото ни е направило такива, каквито сме в момента.

 

Харесваш ли нашето време?

Категорично не. Светът се променя, хората, поколенията се променят… И някакси, като че ли не към по-добро…. Щастлив съм, че живях и във време, когато нямаше смартфони, Фейсбук, Инстаграм, Тик Ток и т.н. Считам го за изключителна привилегия.

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Обичам да се връщам в село Манастирца, намиращо се близо до град Попово. Разхождайки се из опустелите улички и гледайки изоставените дворове, винаги нахлуват спомените за летните ми ваканции, вярното ми куче Сара, неограничаваните детски игри, реката и онзи неповторим вкус на сутрешните бухтички и освежаващата лимонада. И спомените за дядо, чийто гроб ни връща от време на време там, във вече опустялото любимо село от детските ми години. Да, това са от онези спомени, които те стискат за гърлото... Но имаме нужда и от тях.

 

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...

Мисля, че нямаме особен избор и трябва да го обичаме. Такъв, какъвто е. И с хубавото, и с лошото в него. Един е все пак и трябва да се изживее максимално пълноценно. Не бива да забравяме, че животът е изключителен подарък, а ние сме тези, които решават какво да правят с него.

 

 Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Все повече се убеждавам през последните години, че домът е чувство, а не място. Домът е там, където са любимите ти хора.

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Желанието да оставя нещо смислено след себе си. Kaзвам си, че нямам избор и просто трябва да продължа. Падаш, ставаш, изтупваш се и смело напред. Самосъжалението и пораженческото мислене могат да бъдат пагубни, независимо дали говорим за личен проблем, трудна житейска ситуация, професионален провал и т.н.

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Не са много, но мисля, че са били все стойностни хора. За съжаление с някои от тях пътищата ни се разделиха по една или друга причина, но винаги ще се опитвам да пазя уважението си към тях. Лошите и болезнени раздели всъщност са етапи от живота, през които всички хора преминават. И това е добре, тъй като това са безценни житейски уроци.

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Да. Много трудно казвам „не”, когато ме помолят за услуга. Дори и да е нещо, което не е по силите ми, съм готов да откликна, за да помогна по някакъв начин.

 

Намерил ли си призванието си?

Правя това, което искам и може да се каже, че съм намерил пътя си. Мисията, която предприех с книгата „Останете живи” е нещо много важно за мен. Успоредно се занимавам с други интересни и значими неща, но това да се опитам да помогна по някакъв начин да намалим жертвите по пътищата е лична кауза.

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Не се страхувам от смъртта и общо-взето не вярвам в живота след нея. Би било хубаво всеки да се стреми да изживее живота си максимално пълноценно и да направи всичко по силите си, за да направи нещо добро и смислено през времето, което му е отредено на земята.

 

 А какво те кара да се чувстваш жив?

Всяка сутрин се събуждам с нетърпение за предстоящия ден, защото зная, че ме чакат много задачи и с някои от тях ще имам възможност да свърша нещо полезно за обществото. Това е нещо, което определено ме поддържа жив.

 

Какво е за теб самотата?

Колкото и странно да прозвучи, самотата понякога е необходимост. Да останеш сам със себе си, с чувствата, с мислите си, да си събереш главата и да се преоткриеш. Но както казах – само понякога.

 

Ако можеше да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил това?

Със сигурност някой от двамата ми дядовци – Стефан и Асен. Единият си отиде през 2004 г. а другият през 2010 г. За щастие имам ясни спомени и от двамата. Хубави, мили спомени.

Преди доста години имах интересен сън. С Детелин Далаклиев гостувахме в предаването „Преди обед” по Би Ти Ви и същата вечер сънувах, че се срещам с двамата ми дядовци – бяха заедно и ме чакаха, за да ми кажат, че са ме гледали и се гордеят с мен.

 

Имаш ли вътрешен мир?

Все още като че ли не съм го постигнал. И ми се струва, че в този сложен, шумен и забързан свят ще става все по-трудна задача за всеки един от нас.

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Любим човек, любими хора и усмивките по лицата им, хубав филм или хубава музика, свежа разходка... Съвършеният ден всъщност може да бъде толкова простичък и да се чувстваш прекрасно.

Смятам, че и щастието се крие в малките и обикновени неща. Някъде там по пътя ни към „грандиозните“ неща. Просто трябва да им обръщаме повече внимание и да ги оценяваме.

 

Какъв съвет би дал, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Бих ги посъветвал хората да вярват повече в себе си, да се стремят към доброто и да не допускат злобата, завистта и лицемерието да станат част от живота им. И още нещо много важно – да знаят, че ако някой стои до тях в трудните и тежките им моменти, именно той е този, който заслужава да бъде до тях в най-добрите им моменти. Трябва да ценят истинските си приятелства, а не временните взаимоизгодни отношения с други хора.

 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Усилено го подреждам от години, но все някъде някое парче се оказва не на мястото си и се налага да го пренареждам. И май елементите се оказват твърде много. От известно време си мисля, че е време просто да сменя пъзела – да бъде такъв с по-малко на брой елементи, но да са по-големи.

 

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Ценя най-много близките си – родители, брат, две племенници, две баби и всички останали любими хора. Най-голямата ми благодарност е, че са живи и здрави.

Павлин Банков споделя...

снимка - личен архив на Павлин

Казвам се Павлин Банков. Наскоро навърших 55 г. (Сигурен съм, че това е някаква конспирация, която един ден ще разоблича! Няма начин да съм на толкова години!!! J ). Роден съм в Троян, но от трийсетина години вече живея в Плевен. Завършил съм Лесотехническия университет.

Бивш:  учител, производител на мебели, ресторантьор, хотелиер.

Настоящ  дауншифтър с хобита : градинарство, овощарство, лозарство, винарство, гъбарство и риболов.

Понякога пиша кратки текстове за собствено забавление. Като се посъберат ги оформям в книжка, а книгите подарявам на приятели и познати. Повечето не ги четат (предполагам), но пък имам и фенове. Тяхната бройка е плаваща и варира между едноцифрено и двуцифрено число.

Харесвам ирландското уиски, бира „Гинес“,  филмите на Мартин Макдона, Шаде… Обожавам книгите.

Не харесвам конформизма и думата „почти“.

 

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Труден първи въпрос... Мисля, че най-хубавите моменти са били случилите се хубави неща за първи път. Първата целувка. Първата тайно изпушена цигара. Първия оргазъм. Първата нощ, когато книгата така ме плени, че не я оставих до сутринта и отидох на училище, без да съм спал и минута. Първото безпаметно напиване. Първите седмици (че и месеци), след като се влюбиш и Земята спре да се върти. И две сърца почнат да бият в едно. И мислите едно, и си довършвате изреченията. И нощта стане ден. И решиш, че си Богоизбран…

Но годините се трупат и май вече почти не се случват неща за първи път. Тогава, след третото питие, гледаш една мидичка в ръката си  и се мъчиш да възкресиш един спомен, който да изпълни със смисъл уморената ти, препатила душа.

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?

Предателствата - от жени, които съм обичал, от приятели, за които съм отмествал планини. От хора, които си бранил с гърдите си, а те са ти забивали нож в гърба.

 

В какво вярваш?

В безкрайната вселенска подреденост и справедливост.

 

Вярваш ли в хората?

Не, мина това време. Безрезервната ми вяра в любовта и приятелството се стопи през годините.

 

А в себе си?

Да, защото изпълнявам обещанията си и преследвам целите, които си поставям.

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтите са съкровено нещо – не бива да се огласяват. Като се случат – може да се похвалиш.

А на какво се надявам? Да не умирам бавно. Ужасява ме немощта и зависимостта от други хора за елементарното ежедневие.

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Не. Преди години бачках от тъмно до тъмно и си въобразявах, че с труд ще превзема света. Да, постигнаха се доста материални успехи, но това се оказа не чак толкова съществено. Докато в един момент не ми изгоряха бушоните. Всичките! И се сринах. Взех решение да си почина за известно време (месеци, година) и да сляза от въртележката. За щастие можех да си го позволя финансово. Оказа се, че тази ми битност много ми хареса. Да станеш сутрин без будилник, да пиеш спокойно кафето си и да не си длъжен да хукваш наникъде. Денят да си е само твой. Да отскочиш до планината и да покараш ски през зимата. Да седнеш на някоя тераса  в Стария град на Несебър, да пиеш студена бира и да гледаш морето и чайките през лятото. Да се кача на мотора си през юни и да тръгна безцелно из Родопите, като нощувам там, където замръкна. Така че имам вече време за всичко. Светлозар Желев беше издал един сборник – „За бавното живеене и насладата от живота“.

 

Съжаляваш ли за нещо в миналото?

Ретроспективно винаги можеш да си помислиш, че би могло да направиш нещо малко по-добре, малко по-различно. Но това е безсмислено. Там и тогава ти си бил това и такъв – опитал си се да постъпиш максимално правилно. Когато всичко е свършило и го погледнеш от дистанцията на времето е различно.

Но все пак съжалявам, че не научих достатъчно добре английски. Съжалявам и за прекалено голямото количество алкохол, минало през черния ми дроб. Ама е било неизбежно. Всички пиеха – вкъщи, навън. Като ученик, като отидех на село, баба правеше домашна баница за закуска, а дядо слагаше каната с вино на масата. И беше нормално, в реда на нещата. А и може би алкохолът бе някаква тиха битка срещу тогавашната система. Система, в която нищо не беше позволено, никъде не можеше да отидеш. А алкохол имаше бол – отцепваш се и светът около теб става малко по-малко сив.

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

Не. Никога не съм можел да прощавам. Май ми е наследствено. Дядо живееше в едно балканско село от няколкостотин души. Когато се скарваше с някой сериозно, прибираше се вкъщи, вливаше си една ракия и взимаше малкия телефонен указател на селото. Намираше името на въпросния човек и с химикал така го зачеркваше – чак до прокъсване на листа. После отливаше на пода от ракията (като за умрял), отпиваше и този човек преставаше да съществува за него. През годините правих опити да се науча да прощавам – не се получи. Дори мисля, че прошката е вредна за опростения. Тя сякаш под някаква форма го оневинява и му дава кураж за следваща подлост. Вместо прошка, опитвам да забравя – ама и това не е лесно.

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

С напредването на годините спомените стават все повече и е неминуемо човек да се връща към миналото, към младостта. Хубавите дни е приятно да си ги спомни човек. Бъдещето е имагинерно – може да го има, може и утре да те блъсне камион. Днешният ден е най-важен – да го изпълниш със съдържание и смисъл. Понякога се получава. Много пъти – не. Тогава идват хубавите  спомени и си казваш – все пак си струва тоя живот!

 

Харесваш ли нашето време?

Не. Всичко е прекалено материално. Парите станаха Бог. Бих предпочел края на 60-те и 70-те, но не в България (тогава дивия комунизъм е в апогея си, а той ме отвращава със сивотата си и изначалната си безсмисленост!), а на запад. Времето на  Уудсток, Дженис Джоплин, Джим Морисън, „Крийданс“ и т.н.

От друга страна, вече не мога да си представя живота  без интернет! Възможността във всеки момент да провериш всичко, да научиш всичко! Цялото море от информация, цялата човешка мисъл, знание и полет да са на един клик разстояние!!!

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

За мен Мястото е Морето – с безкрайността си и топлотата си, с бурите си и разговорите ни. С баровете на плажа и леденото мохито. С лунната пътека, по която понякога плувам безпаметно пиян и се връщам на брега само, защото то така е пожелало, а не защото заслужавам.

 

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...

Всички обичаме живота! Понякога сме сърдити, мрънкаме, проклинаме, но Животът е наистина велико нещо! Тук! Сега! Имало прераждания, душата била безсмъртна! Да бе! Агностичната ми душа може да опише Живота само с една дума – полет!

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Две очи, които съдържат целия свят.

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Ами – у дома. Снегът да е покрил всичко навън, камината да озарява стаята и всички да са вкъщи. Аз тихичко да пийвам от собственото ми производство вино и само да чувам звуците на присъствие на семейството, което осмисля живота ми.

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Имаше една притча, която не ми се иска да преразказвам, но поантата беше – и това ще мине. Няма само горе, няма и само долу. Иска се малко търпение и зората ще дойде. Ако не дойде – или си пукнал, или си безпаметно пиян. Но… и това ще мине…. Синусоида – ту си над, ту си под абсцисата.

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Майка ми! Майките са вълшебни същества, феи! Големи глупости съм правил в младите години. Тя много ме е упреквала, мрънкала, но винаги е била опора!...Имам една много сладка история. Чета „Децата на капитан Грант“. Обаче искам да ида и за риба – реката ме чака. Майка намира решение на проблема – идва с мен на реката. Носи си малко столче и сяда до мен. Аз „ловя“, а тя ми чете Жул Верн… И така – до днес (с подкрепата, не с четенето…).

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Да. Но щом Бог ме е създал такъв – кой съм аз, че да оспорвам волята Му.

 

Намерил ли си призванието си?

Не. С много неща съм се занимавал. От много неща съм изкарвал пари, но нито едно не е било Моето Нещо. Може би проблемът се корени в това, че всичко, с което съм се захващал се е получавало. Отдаваше ми се, идваше ми отръки… Винаги съм имал куража да почвам нови неща и упорството да ги реализирам. После, обаче, когато всичко се получаваше, идваше досадата… Може би това, което наистина ми бе харесало, беше да съм колумнист. Известно време имах рубрика в един местен вестник. Казваше се „Градски импресии“. Без ограничения – пишех каквото ми скимне. Първо се притеснявах от сроковете, защото винаги съм писал по нещо, когато ми хрумне идея. А това беше различно. Е, получи се. Сигурно, защото вестникът фалира и всичко свърши, нямаше време да се разочаровам.

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Не. Страх ме е от болести. Страх ме е от смъртта на обичаните от мен хора. А как да вярваш в нещо след смъртта ?! Никой не се върна да разкаже. Иска ни се, ама…

 

А какво те кара да се чувстваш жив?

Усмивките на децата ми.

 

Какво е за теб самотата?

Единият все още обича, а другият вече не. И си тръгва. Винаги е някак внезапно, изведнъж. И светът ти се срива. И самотата се стоварва като многотонна преса. И не ти стига въздуха. И мислиш, че няма как да продължиш. Но …има. И се изправяш. И сърцето се научава пак да бие само. До… следващото влюбване…

 

Какво ти дава представа за вечност?

Безкрайността на Вселената. Понятие като „светлинна година“. Как с времево понятие се дава измерение за разстояние. И се замислям как светлината на нашето си Слънце „идва“ до Земята за някакви си осем минути и половина, а астрономите обясняват за някакви звезди и галактики, намиращи се на не-знам-колко-си парсека от тук… И осъзнавам колко съм пренебрежително, незначително малък. И същевременно голям! Да, голям, защото осъзнавам всичко това! Не го разбирам, не  проумявам този мащаб, но го осъзнавам. И това е вечността – Вселената, с безкрайността си и съвършеността си.

 

Кое е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?

Добрината е в дребните, ежедневни, малки неща, на които почти не обръщаме внимание, но точно те правят красив паноптикума на дните ни. Приятелска ръка, протегната в точния момент. Някой да те изслуша, когато ти се говори. Някой, с когото просто да си помълчите и да изпиете бутилка „Writers Tears“.

 

Какви чувства изпитваш най-често?

Всяка ситуация предполага различни чувства. Няма някое, което да доминира.

 

Ако можеше да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил това?

Уилям Уортън! Обожавам всяка страница, която е написал.

 

Имаш ли вътрешен мир?

Не. Никога не съм имал. Сякаш пресичам река през плитък бързей и подскачам от камък на камък. На някои не мога да се задържа и секунда – невъзможно е да запазя равновесие. На други спирам за малко да отдъхна и продължавам. И така, безспир, докато пресека реката. А на другия бряг е… никой не знае.

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Няма как да се опише такъв ден. Щастието е в разнообразието! Залезът е красив, защото трае само няколко минути. Ако хукнеш на запад с нужната скорост, би могъл да си в постоянен залез. Но ще ти писне. Така и със съвършения ден.  Като Барни Стинсън, който искаше всяка нощ да е легендарна. Е няма как. Красотата на цветето е в краткостта на изяществото му.

 

Какъв съвет би дал, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Бъди честен, почтен и лоялен. Другото са подробности.

 

Има ли въпрос (или пък отговор), от който се боиш?

Не. Но вече започнах да се боя от откровеността си. Оказа се, че наранява и често хората не искат да чуят истината.

 

Какво може да те разплаче?

Много неща. Чуждата болка и несправедливост. Книга, филм, песен. Нещо, имащо нужната вибрация и сила, което те докосва. Дори и нещо красиво, романтично.

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Петгодишно момиченце, подскачащо в кална локва, смеейки се и стоящата на безопасно разстояние крещяща майка. Е, и шегите на Чандлър Бинг (Бог да прости Матю Пери!).

 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Редих дълги години един страхотен пъзел. Направо не вярвах на късмета си! Беше толкова красив, а аз толкова въодушевен… Докато една огромна вълна не се стовари отгоре и пъзелът ми се оказа пясъчен замък. Успях да спася само няколко фрагмента. Сложих си ги в рамка и ги окачих на стената, за спомен. Вече не редя нищо – седнал съм на шезлонга, на брега на Морето и гледам как вълните се разбиват в нозете ми. Бирата е студена, а шумът на Морето гали ухото. Уилям Уортън в „Гордост“ беше казал  – „Как е възможно морето по цял ден да прави едно и също и никога да не звучи монотонно?!“

 

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Оооо, безкрайно благодарен съм за толкова много неща! За сравнително доброто си здраве, за децата си, за топлината, която съм получил през годините. За това, че живея в Европа и комунизмът си отиде… Изброяването наистина ще е безкрайно.