четвъртък, 14 май 2020 г.

Светлозар Желев споделя...




снимки: личен архив на Светльо




Казвам се Светлозар Желев, на 46 години.
Директор съм на Националния център за книгата и Литературен клуб „Перото“ в НДК. Бил съм директор в издателствата Сиела и Колибри. Преподавам в Книгоиздаване в СУ. Бил съм редактор в списанията ГРАНТА България и АРТизанин. Създател и водещ на рубриките „Литературен гид“ в радио Бинар и „Библиотеката“ по БНТ. Член на МЕНСА.
Автор и съставител на книгата „За бавното живеене и насладата от живота“.
 


Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Всеки миг, преживян с приятели, в четене, пътуване, в мечти и любов. Всъщност, много голяма част от моите 46 години. Щастието е само миг, или мигове, които се редуват с нормалност. Аз винаги съм се опитвал да накланям везните на съотношението им в полза на нещата, които обичам и ме изпълват със щастие.


А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Смъртта на близки, приятели. Човешката глупост, фанатизма, злобата, завистта, алчността, егоизма, простотията. Всяко едно от тези неща ми носи физическа и ментална болка.


В какво вярваш?

В силата на всеки един човек, в това, че всичко зависи от нас, от наште сили и нагласа. Ето какво написах преди години:
„Вярвам в непосилната лекота на битието.
Вярвам в любовта, дори по време на холера.
Вярвам в трима другари.
Вярвам в смисъла на живота, дори след сто години самота.
Вярвам, че всеки може да стигне мечтите си, дори да е самотен бегач на дълги разстояния.
Вярвам в споделеността на вино от глухарчета.
Вярвам в красотата като гравьор на сънища.
Вярвам, че всичко отминава след нищожно количество болка.
Вярвам в живота като начин на употреба.
Вярвам в дълга към удоволствието.
Вярвам в смеха и забравата.
Вярвам, че всеки има право на поправки.
Вярвам в живота назаем.
Вярвам в отхвърлянето на гордостта и предразсъдъците.
Вярвам, че след зимата на нашето недоволство ще дойде пролет.
Вярвам в след утрешния ден.”


Вярваш ли в хората?

Не, вярвам в човека.


А в себе си?

В себе си не вярвам прекалено често. И това ме убива.


За какво мечтаеш?

Мечтая за по-добър свят, за човещина, емпатия, разбиране, споделяне, съпричастност, светлина и образование. Те ще донесат всичко друго.








Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Да – време, за да си организирам времето. Аз просто го живея, колкото – толкова.


Важна ли е прошката в твоя живот?

Много важна. Прошката е еманацията на доброто и емпатията в човека. Тя освобождава – и искащия, и даващия.


Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Винаги живея сега. Познавам миналото, и професионално – като историк, и като маниакален читател, и винаги гледам в бъдещето, за да бъда готов за него, за да го предположа и предразположа.


Харесваш ли нашето време?

Няма друго време. Ще цитирам едно от любимите ми стихотворения на Георги Господинов:

“Раят
е винаги другаде
в рая
са винаги другите
другаде
раят е другаде
друг
ад
е”


Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Там, където съм бил, и там, където бих искал да бъда. Със знак за равенство. Във въображението си съм изминал хиляди пъти повече километри и съм посетил десетки пъти повече места, но те са ми толкова близки и важни за мен, колкото и тези, които съм посетил физически.







Какво е Животът за теб сега? Опиши го с три думи...

Книги, пътуване, приятелство


Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Всички, влезли през очите ни и отбелязали се в ума и паметта ни. Тези, за които сме намерили време да им се насладим, да ги допуснем в себе си, и да се слеем с тях.


Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Навсякъде. Може да звучи странно, но е факт. За това и толкова много обичам да пътувам.


Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Жената до мен, близките ми, приятелите, добрите примери, които ми дават други човеци.


Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Всеки ми е дал по нещо, от всеки съм взел. От родителите и брат ми, от роднините ми, през приятелите и колегите, до писатели, поети, художници, скулптори, режисьори и музиканти. И много непознати.


Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Страшно много неща, аз съм от хората с изключително нисък self-esteem. Дори при един тест, психологът в школата за запасни офицери в Плевен ми каза, че моят резултат е статистически невъзможен, толкова е нисък. Това,   обаче, ме кара да се опитвам да преодолявам себе си постоянно и винаги. Това е моето perpetuum mobile.







Намерил ли си призванието си?

О, да! Аз съм щастливец! Книгите са моето призвание, и съм посветил живота си на това те да намират своя дом и своите читатели – в България и по света.


Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Не, ни най-малко. Смъртта е естественият край на живота ни и единственото нещо, което има значение, е как ще изживеем времето си до срещата с нея. Не вярвам в живота след смъртта, вярвам в следата, която можем да оставим, в спомена за нас, в доброто, което можем да извършим, в благодарността и уважението на хората, които можем да заслужим.



А какво те кара да се чувстваш жив?

Прегръдка, усмивка, случайна среща, докосване, поглед, с една дума – хората.


Какво е за теб самотата?

Разговор със себе си.


Какво ти дава представа за вечност?

Вселената. А дори и тя е крайна. Човекът живее във Вселената от 5 минути космическо време, ако приемем, че от Големия взрив досега е изминала 1 космическа година. Ние сме се появили в 12 без 5 на 31 декември. И се мислим за вечни. Не, не сме. 


 




Какви чувства изпитваш най-често?

Смесени. Никога нищо не е само бяло или само черно. Няма нито пълно щастие, нито абсолютна тъга или болка.


Ако можеше да прегърнеш някой човек (известен или не), който не можеш – кой би бил той (или тя)?

Всеки, комуто би било приятно да го направя. Взаимността е ключът към щастието във всичко.


Имаш ли вътрешен мир?

Достатъчно често и недостатъчно дълго.


Кой е съвършеният ден за теб?

Днес. И Утре, но когато стане днес.


Какъв съвет би дал, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

„Живей бавно, наслаждавай се на всеки миг.“ – това пиша на читателите си в книгата „За бавното живеене и насладата от живота“. В книгата описвам какво разбирам под „бавно“ – хармонията между вътрешното ни усещане и външния свят – нещо, в което безрезервно вярвам.


Какво може да те разплаче?

Книга, филм, щастието и нещастието, любовта и болката, хора, които обичам и такива, които не понасям. Съпричастността и емпатията.


А какво може да те накара да се усмихнеш?

Същите неща. Емпатията.


Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той?

Парчетата са пръснати из цялата галактика. Ако познавате добре Млечния път, лесно ще го подредите.


Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Не, но ми трябва сръхсветлинен двигател, за да мога да ги събера от планетите и звездите, разпръснати из спиралите на космоса на собственото ми съзнание.







Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Ценя времето и близките, с които то ме е срещнало.
И благодаря за времето, и за близките, с които ме е срещнало.


Няма коментари:

Публикуване на коментар