сряда, 2 декември 2020 г.

Споделено от Валентин Ковачганев

 



Ковачганев, Валентин. Който не знае, всеки го лъже, а който не може, всичко му пречи!

www.drugoto.bg

Моята сфера е квантовата психология, творил съм и в областта на бизнеса, още съм инженер, мим, поет, писател и най-вече българин, родител за всички времена.

Не е лесно да си българин. Както казваше сам за себе си, вече покойният проф. Божидар Димитров – средностатистически българин. Защото има едни, дето се срамуват да са българи, но не ги корете, такива винаги е имало и ще има. Българският ген дава големи възможности, но изисква сила, доблест, достойнство и сърце, изпълнено с любов, за да развиеш нужните способности. Винаги е имало такива, дето да се гърчеят, турчеят, елинеят, русофили, франкофони и всякакви други, дори и без мобифони. Но простете на слабите духом,  малодушните винаги бъркат и се колебаят, и винаги причините са извън тях и все някой им е виновен – по това ще ги познаете.  

 


Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Много са. Човек оценява най-хубавите си моменти много след като те са отминали. Може би в края на живота си, преди да склопи очи, може би, когато нещо болезнено в един момент е отворило голямото пространство и го е свързало с духа му, и човек е усетил вечността. Раждането на децата, изпращането на родителите и много битки, които извисяват духа ми. Ако се обърна назад във времето, не искам да се изтрие нито миг от миналото ми, защото оцених и подредих приживе и този си живот.

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?

Повторното ми връщане в този ми живот. Години минаха, докато го приема и разбера смисъла на съществуването ми във вече новоотворилата се реалност.

 

В какво вярваш?

В безкрая и безвремието, в законите на вселената, на които всеки един от нас е подвластен, и в силата на духа, в планетарния разум и Вселенския дух.

 

Вярваш ли в хората?

Както казва поета Стефан Цанев: „Наивен бях и вярвах много, и лъжеха ме много.“

С времето се научих да не вярвам в намеренията им, повечето са необосновани предположения. Оценявам страдащите и търсещите, не подценявам нито една форма на живот. Не толерирам подлеците и компромисите с духа, както и презиращите народа.

 

А в себе си?

Винаги съм вярвал в себе си. Усещал съм, откакто се помня, че нещо ми предстои и че трябва да се пазя, за да го изпълня, когато му дойде времето. Винаги съм усещал в дъното на душата си, че нося нещо, което не е мое и което трябва да предам на другите.





 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Отдавна съм спрял да мечтая, още от дете. Винаги съм имал точни и ясни желания и цели. От първи клас съм радиолюбител, после рецитирах, а в състава на гимназията биех барабаните. По време на следванията си се занимавах с пантомима и 9 години страстта към театъра в мен не угасна, защото за пръв път съм застанал сам на краката си на сцена. Баща ми се занимаваше с театър, освен другите си дейности. И той беше широко скроен и отворен към проблемите в обществото, но мога да кажа, че го надскочих в делата си, стъпвайки на неговия опит и продължавайки неговите стъпки.

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Никога не ми се е случвало да скучая и да няма какво да правя, но в тоя живот важното бе да се науча на търпение. Това май ми беше най-големият и труден урок в живота.

Когато майка ми бе при баба Ванга по повод предстояща операция, тя й казала да ми предаде следното послание: „Кажи му да не иска от другите това, дето от себе си иска!“

Ясни цели, достойни приятели, липса на компромиси, най-вече към себе си и децата – това са нещата, които ме движат напред в живота.

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

За мен прошката не съществува. Ние сме българи и както казва Ботев – ние силно любим и мразим, прошката в тая формула не съществува. Не отказвам спор или битка, с чест и доблест осветени, защото идват и такива, дето се пробват да се надлъгват и търсят къде да тренират, за да усъвършенстват проекта си за следващата си магария. И на тях не прощавам, че иначе в разочарования ще изпадам. Духовното е празно пространство, но то има своето време и обем, древните го наричат празното ни лично време-пространство. Някои сега го наричат подсъзнание, но де факто това е пространството, в което да надградим материалното.

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

За мен няма минало и няма бъдеще. Животът за мен отдавна не е събитие, а процес.

 

Харесваш ли нашето време?

„Нашето”!? Времето е едно за всички, но във всеки си има едно вътрешно време, за което говори и Левски. Бият се времената, бият се пространствата и хората в събитията, но цялото винаги си остава под законите на вселената и е в динамично равновесие.

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Нямам място, където да искам да ида. Отивам там, където имат нужда от мене и не се замислям нито за миг. Доста съм избродил, но докато не намерих себе си, тишина и покой от място така и не намерих.

 

Какво е Животът за теб сега? Опиши го с няколко думи...

Просто е: непрестанна вътрешна битка и адекватност навън.

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Споделените.

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Навътре в себе си.

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Няма трудни, както няма и лесни моменти в живота. Трудното, невъзможното е когато искаш да промениш света, без да осъзнаваш ролята и мястото си в събитието, в което си попаднал. Важното е да си в мир със себе си и адекватен околовръст. И българите казват: Бог на слаби ученици трудни задачи не дава!

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Доста хора са ми повлияли в живота. Инициирали са духа ми в процесите ми на израстване. Ред и брой нямат. Но дядо ми, баща ми, синът ми, жена ми и радостта, която дъщеря ми е донесла в живота ми са първото, за което искам да благодаря. Иначе и сега имам много добри и стойностни хора за приятели, доста именити люде с високи достижения съм имал възможност да срещна на живо, и учители, и професори от институти и от университети. Но Кубрат Томов, Стамен Стаменов, Божидар Димитров, а и други, все още живи, силни личности, които няма как да спомена все още, защото битките в живота продължават и не трябва живите да възхваляваме. Преминат ли оттатък, вече може да им благодариме и да се разделиме, да им простиме незавършеното приживе.

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Постоянно се променям, през всеки изминат ден. Информацията на човек и неговите преживявания се пазят в тялото ни. Интерстициум се нарича органът, в който се записва всичко. Всеки ден работя с проблемите на хората и обществото, значи се променям. Е, стихове не пиша така, както умея, но като понасъбера достатъчно, понаписвам някоя от заплануваните книги. Още на гърба на първата съм обявил другите, които ще напиша. Само чакам удобен момент и събития, чрез които да формулирам матрицата в тях. Научих се и да не бързам – книга втора повече от 4-5 години седя написана и неиздадена, че времето още не ѝ беше дошло. Знам състоянието, което ще достигна, преди да излезе духът ми от моето тяло, знам колко книги още ще трябва да напиша и имената им.

 

Намерил ли си призванието си?

Да, благодарение на срещата ми с Кубрат Томов. Тази среща отвори вратите на това, с което се занимавам в момента.  

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Бях мъртъв и се върнах от смъртта. Не се страхувам. И мига, в който ще изляза зная, и посоката, в която ще се отправя – също. Това е код, който присъства във всеки, но не всеки го отваря приживе. Живот след смъртта няма, но прераждания има. След смъртта духът почива, пренарежда се и се уплътнява. Чака следващото си прераждане, ако е излязъл от тоя живот, запазвайки личностната си честота и връзките с род и родина. Защото настъпиха времена на похитени души и объркани в съзнанието си хора медитират и обезстойностяват сегашния си живот. Късат връзки с родовата си карма и след смъртта им, техните духове ги подритваме като откъснати балони от сватбен автомобил.

 

А какво те кара да се чувстваш жив?

Че имам още дела, които имам тука да завърша. Книгите да си напиша, още хора да науча и всеки ден като за последно живея.




снимки и колажи - личен архив на Валентин Ковачганев

 

Какво е за теб самотата?

Не познавам такова усещане и никога не съм го изпитвал.

 

Какво ти дава представа за вечност?

Възможността за още случки и събития, прераждания и връзки.

 

Какви чувства изпитваш най-често?

В последно време нямам някакви запомнящи се преживявания, но ме радват постиженията на моите ученици и тяхното израстване и реализация в материалния живот.

 

Ако можеше да прегърнеш някой човек (известен или не), който не можеш – кой би бил?

Доста хора прегръщам от неживите вече, но живите ги отбягвам, за да не ги обърквам. Нека се прегръщат тия, дето имат заедно да преживяват нещо, при мен идват само за консултации, решения на сложни казуси и проблеми, нямат нужда аз да ги прегръщам. Очаквам да си прегръщам внуците вече.

 

Имаш ли вътрешен мир?

Да!

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Всеки ден е съвършен, като цветовете на разцъфнала вишна.

Създадох методика за директна връзка между съзнание и подсъзнание, и това дава възможност човек да заживее 24 часа ползотворно и градивно.

Щастието е състояние на отвореност, чрез която живееш и в двата свята едновременно, и си способен да твориш в живота, както и стъпки да оставяш, и стойностни, работещи модели.

 

Какъв съвет би дал на едно дете или на другите хора въобще?

Децата си имат майки и бащи, после стари родители, и те водят при мен своите деца. На чужди деца никой няма право акъл да дава, че да не ги обърка. Не трябва и осиновените деца да се лъжат, както и нашите, понеже истината винаги излиза с времето и събира, а лъжата разделя хората. Благородна лъжа няма!

 

Какво може да те разплаче?

Чрез сълзите човек изхвърля неотработената пот. Плачат тия, дето не са си отработили ситуациите в живота. Осъзналите смисъла на живота и това кои са и какво правят в живота, нямат сълзи за плачене, нито нужда от съжаление и съчувствие.  

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Много неща ме усмихват, но дълбоко навътре в мене си. Понякога и да се скарам на някой – с вътрешна усмивка го правя.

 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Никой не се е родил научен и никой няма да умре безгрешен. Имам още доста празни пространства, които чакат моите дела. Това безпокойство – дали ще мога да го завърша пъзела, преди да съм умрял – ме кара да скачам на крака сутрин.

 

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Много неща ценя. Най-много – живите и живота като процес. На много хора благодаря и повечето го осъзнават, и ме уважават. Както и аз – тях.

 

Ако има нещо, за което не те попитах, а би искал да споделиш с другите – напиши го също!

Има неща, за които си струва да се умре, но по-трудно е да живееш за тях и да променяш ситуациите. Героизмът отдавна не е на мода.  Новите достижения в науката нови възможности отварят и нивото на човешкото познание се повишава. Законите на вселената са валидни във всяко едно пространство и най-малкото е човекът. Душата е символ на живота, тя е връзката между дух и тяло. Духът се стреми да се събере и уплътни, тялото – да се освободи, а душата битките вътрешни преживява.

И в осъзнатите битките не спират, но не вътрешните, а тия, които са  градящи структурите и новите модели на обществото.

Не се възхищавайте на умните, оценявайте градивните и творците-реализатори.

Не вярвайте на политиканстващите, на идеолози, както и на тия, дето искат да се откажете от его, род и народ. Не следвайте безродниците и така ще стигнете вечния живот.

 

Песъчинка

Аз съм само песъчинка,

отронена от планина голяма,

търкаляна от бурната река житейска,

изгладена от удари и търкане

и светя със цвета на нищетата.

Аз съм само песъчинка!

И съм горд, че го разбирам,

и по дъното напирам

напред към вечността!

А тя е тъй примамлива и светла,

искри като фонтан на лунна светлина.

А аз съм само песъчинка,

послушно приемаща

ударите на падаща вода.

И горд съм, и съм беззащитен.

И жалък съм и се отричам,

но пак пълзя към тая светлина.

Но аз съм само песъчинка,

отронена, търкаляна, затрупвана...

Но от песъчинки се гради света!

 

26.11.1984

Това е публикувано в моята книга първа  "Регресия на зачатието”


Няма коментари:

Публикуване на коментар