Ирина Папанчева споделя...

Ирина в Ню Йорк - снимка: от нейния личен архив

Казвам се Ирина Папанчева. Родена съм в Бургас, живея в Брюксел. Автор съм на няколко романа, разкази, блогове. Работя за каузи, важно ми е работата да ми носи смисъл. Каузата ми в последните шест години са децата в институции и прехода им към семейна грижа, организацията е Лумос.

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Толкова са много, че ми е трудно да ги синтезирам. Раждането на племенника ми Мартин и всеки миг, който прекарвам с него. Мигове на смях и близост със семейството ми. Миговете на споделеност с близките ми приятели. Писането на нова творба – винаги. Четенето на книга, която ми се иска да бях написала. Изкуството, което ме задържа в себе си и трудно ме пуска. Миговете, когато танцувам танго с партньор, с когото се усещаме, и танцът става полет. Миговете, когато се озовавам на ново място и знам: пристигнах. Когато правя Йога и медитация, особено в летните ранни бургаски утрини на плажа, след като съм плувала в изгревната пътека. Зараждането на любовта и мисълта, че може би този път е последна. Мигът, когато усетих живота в утробата си за първи път – пеперудено потрепване.

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Загубата на детето ми.

В какво вярваш?

В Бог, който не се побира в религия.

Вярваш ли в хората?

В някои хора. В други – не. Обграждам се с тези, в които вярвам.

А в себе си?

Да. Имам своите несигурности от време на време, но бързо ги преодолявам.

За какво мечтаеш?

Мечтите са тайнство. А тайнството трябва да се пази.

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Искам повече време за писане. За дълбоко, непрекъсвано, вглъбено писане.

Важна ли е прошката в твоя живот?

Прошката е живот. Очистване, отърсване, олекотяване, обновяване. Прощавам, но често от разстояние. Не допускам отново тези, които са предали доверието ми, особено, ако е повече от веднъж.

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

В „настоящия крехък момент“. То и без това друг нямаме.

Харесваш ли нашето време?

Не. Но го обичам, защото е времето на живота ми. Друго не ми е дадено, не и в тази ми персона.

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Неизменно се връщам към Фуертевентура, на която посветих романа си „Тя, островът“. Това е моето място на свързване със себе си. Духовната ми родина, колкото и помпозно да прозвучи това. Място, на което живея просто, бавно и спонтанно, правя едни и същи неща, попивам с очи един и същи пейзаж, и се чувствам щастлива, цялостна и свободна.

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...

Много го обичам.

Движение. Растеж. Покой.

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Тези, които ме вдъхновяват, докосват, вълнуват. Може да е пейзаж, а може да е нечие състояние, красиво в истинността си.

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

В себе си. С хората, с които съм най-близка и свързана. В дома си в Брюксел. В Бургас. В София. На Фуертевентура. В Прага.

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Вярата, че всичко има смисъл и свое място в картината на живота ми.

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Семейството ми. Учителката ми по литература. Първата ми психоложка, сега близка приятелка. Терапевтката ми. Учителката ми по френски, която е и преводач на две от книгите ми. Близките ми приятели. Писателите, с чиито книги живея.

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Искам да съм повече в мир със себе си. Работя върху това.

Намерила ли си призванието си?

Писането е призванието ми. И застъпничеството за човешки права, с което си вадя хляба. Изобщо щастлив човек съм – правя неща, които обичам.

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Страхувам се от преждевременната смърт. Вярвам в прераждането.

А какво те кара да се чувстваш жива?

Това, че дишам, чувствам, осезавам. Усещам допира на клавишите и чувам тракането им, докато пиша тези думи. Прекрасно е.

Какво е за теб самотата?

В добрата ѝ форма: блажено свързване със себе си. В недобрата: компания на хора, с които не мога да се срещна.

Какво ти дава представа за вечност?

Морето.

Какви чувства изпитваш най-често?

Покой. Обич. Радост. Почуда. Тъга. Благодарност.

Имаш ли вътрешен мир?

През голяма част от времето, когато вътрешната и външната ми реалност са в синхрон. Но не винаги успявам да го постигна.

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Давам само съвети, които са ми искани. Индивидуални, не обобщаващи.

Какво може да те разплаче?

Всичко. Плача от щастие и от тъга. Изобщо съм една ревла.

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Всичко. Но и усмивките ми си имат своите нюанси.

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той?

Подрежда се още. Иначе нямаше да мога да пиша това.

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Независимостта си. Свободата. Писането. Семейството. Приятелите. Изкуството.

Благодаря ти за споделеното! Можете да намерите Ирина и тук:

ipapancheva.com 

             

 фотограф: Даниела Мичорова